Талисманите на Шанара

I

Над Четирите земи се спусна здрач. Бавно започна да притъмнява и сенките се издължиха. Знойното огнено кълбо на слънцето се скри на запад и тежката лятна задуха се поразсея. Над земята се възцари онова особено затишие, което обикновено настъпва в края на деня. Листата и тревите тръпнеха в очакване на нощта.

Там, където Мермидон се вливаше в Езерото Дъга, мрачно се извисяваше Южното око, беззвучно и непроницаемо. Вятърът леко се плъзгаше по повърхността на езерото и реката, но не се докосваше до обелиска, сякаш той също се стремеше да бъде по-далеч от това злокобно място. Въздухът трептеше от лъченията на нажежения камък и чертаеше сякаш призрачни химери. От време на иреме край водите на езерото се спираше по някоя самотна ловна птица, хвърляше неспокоен поглед към крепостта и бързо отминаваше.

Вътре Шадуините сновяха като призраци, прибулени и без лица, обладани единствено от своята неотменна цел.

Ример Дал бе застанал до един от прозорците и гледаше как всичко наоколо притъмнява, как цветовете избледняват и от изток се прокрадва нощта и се разстила над цялата земя.

Нощта, нашата майка-закрилница.

Той стоеше без да помръдва, сключил ръце зад гърба си, в тъмната си роба с отметната качулка, която откриваше изпитото му, рижобрадо лице. Видът му бе суров и безчувствен и това сигурно щеше да го радва, ако не му беше безразлично. Ала отдавна Главният преследвач дори и не помисляше как изглежда. Той можеше да бъде всичко, което пожелае. Видът му нямаше никакво значение. Онова, което го изгаряше отвътре, то беше важното. То бе неговият живот.

Пред очите му просветна, щом си помисли за онова, което щеше да стане.

Залогът.

Пораздвижи се. Сега беше сам с мислите си в притихналата крепост. Другите не съществуваха за Дал, те бяха само едни безплътни призраци. От дълбините на крепостта до него достигаше диханието на магията, нейното туптене. Заслуша се отново по навик и това успокои тревожните му мисли. Те владееха силата. Тя даваше възможност енергията да се материализира, да й се придаде форма и цел. Бе поверена на Шадуините и принадлежеше само на тях.

Какво ли значение можеха да имат Друидите и всички останали.

Опита се да се усмихне, но нищо не се получи. Стоеше със сключени пръсти — лявата ръка в ръкавица, а другата гола…за сила. На гърдите му проблясваше сребърен монограм с изображение на вълча глава.

Дън, дън — кънтеше отдолу неуморната магия.

Ример Дал се обърна с лице към тъмната килия — същата онази килия, в която доскоро беше затворен Кол Омсфорд. Равнинецът си въобразяваше, че е избягал, но всъщност бе сменил една форма на затворничество с друга. Отправил се бе по дирите на брат си Пар.

Онзи, който обладаваше истинската магия.

Онзи, който трябваше да попадне в неговите ръце.

Главният преследвач се дръпна от прозореца и тежко се отпусна край голата дървена маса. Разклатеният стол проскърца под тежестта на едрата му фигура. Той бе сключил ръце на масата пред себе си, свел каменно лице.

Всички от рода Омсфорд бяха отново в Четирите земи, всички потомци на Шанара се бяха завърнали от своите търсения. Уокър Бо си бе дошъл жив и здрав от Елдуист, въпреки намесата на Пи Ел, Черният камък на Елфите бе отново придобит и магията му овладяна, Паранор бе възстановен в човешкия свят, а самият Уокър бе станал родоначалник на новите Друиди. Рен Елеседил се бе върнала от Мороуиндъл, заедно с Елфите и столицата им Арборлон, магията на Елфовите камъни бе отново придобита, разкрит бе произходът и същността й.

Две от трите повели на Аланон бяха изпълнени, две от трите крачки направени.

На Пар му оставаше да направи последната. Да открие Меча на Шанара. Да открие Меча, а той да му открие истината.

С какви залъгалки се занимават тези старци и сенки от отвъдното, мислеше си Ример Дал. Повели, издирвания, търсене на истината. Та нали той знаеше истината по-добре от тях, а истината бе, че всичките им усилия са празна работа. В края на краищата магията беше всичко, а магията принадлежеше на Шадуините.

Ример Дал се дразнеше, че въпреки всичките му старания, Елфите и Паранор отново се бяха явили на бял свят. Бяха се провалили всички, които изпрати да попречат на потомците на Шанара. Вярно, че бяха заплатили за своя провал със смъртта си, но това малко го утешаваше. Имаше защо да бъде ядосан, та дори и разтревожен. Ала Ример Дал вярваше в своята власт, твърдо убеден, че събитията са в негови ръце и времето му принадлежи. Тийл и Пи Ел го бяха разочаровали, но той не разчиташе само на тях.

Дън, дън — шептеше магията.

И така…

Ример Дал присви устни. Трябваше му само малко време. Колкото да се осъществят плановете, които беше пуснал в действие. И тогава нямаше вече да има място за изчезналите Друиди и техните пъклени замисли. Не трябваше да допусне Мрачния чичо и момичето да се срещнат, за да не споделят онова, което са узнали, да не могат да обединят силите си.

Не биваше да им позволява да открият Равнинеца.

Трябва ги отклонява, да им създава работа. А още по-добре — направо да ги унищожи. Армии ли ще бъдат, Федеративни ли войски или Преследвачи Шадуини — всичко трябваше да се използва — само и само да смаже Елфите и независимите, да изтрие всички тези глупаци от живота си. Но що се отнася до децата на Шанара — нужно беше нещо повече, нещо специално — защото те обладаваха магията и вълшебствата на Друидите.

Той дълго мисли за всичко това, докато здрачът наоколо постепенно премина в нощ. Лунният сърп се появи на черния фон на небето на изток. Звездите грейнаха като светли сребърни брошки и осветиха мрака в кулата, където седеше Главният преследвач. Лицето му приличаше на череп.

Да — поклати той накрая глава.

Мрачния чичо направо се беше вманиачил с това наследство на Друидите. Трябва само да се възползва от тази негова слабост, да му измисли нещо, с което да го обърка и притесни. Да му изпрати Четиримата конници.

Ами момичето? Рен Елеседил бе изгубила своя съветник и покровител. Трябваше да й изпрати някой, който да запълни тази липса. Той сам щеше да го избере — някой, който да я приласкае и утеши, да прогони страховете й, а после да я предаде и да й отнеме всичко.

Другите не бяха сериозна заплаха — дори водачът на независимите и Планинеца. Те нищо не можеха да направят без наследниците на Омсфорд. Ако бъде затворен Мрачния чичо в неговата Крепост и се сложи край на царуването на Кралицата на Елфите, щяха да се провалят всички грижливо замисляни планове на онази сянка на Друида от отвъдното. Аланон щеше да потъне обратно в Рога на Пъкъла и да остане само спомен, както му се полагаше, заедно с всякакви подобни нему призраци.

Да, останалите бяха незначителни.

Все едно, щеше да се справи с тях.

Но дори и всичките му усилия да се провалят, дори да не успее да им направи нищо друго, освен да ги прогони като кучета, пак няма да е зле, стига накрая душата на Пар Омсфорд да му падне в ръцете. Дори и само това му бе достатъчно, за да пресече надеждите на своите врагове. Дори и само това. Равнинеца направо висеше на косъм. Брат му беше примамката, която щеше да му го доведе право в ръцете като вълк в капана. Кол Омсфорд беше напълно омагьосан от Огледалното наметало, напълно обсебен от магията, втъкана в нишките му. Той го беше откраднал като прикритие, без изобщо да подозира, че това е капан, който Ример Дал му беше стъкмил, за да го подчини на собствените си пъклени планове. Кол Омсфорд щеше да намери брат си, да го предизвика на двубой. Наметалото нямаше да му даде мира, докато не го направи, щеше да го тласка постоянно към безумие, което можеше да се уталожи само от смъртта на брат му. Пар ще бъде принуден да приеме битката. И тъй като магията на Меча на Шанара не действа, а обикновено оръжие не можеше да спре един Шадуин, в какъвто неговият брат се е превърнал, а отгоре на всичко може да се уплаши, че и това е трик като предишния, сигурно ще прибегне към магическата песен-заклинание.

Може би ще убие своя брат, но този път наистина, като едва със закъснение открие, че го е убил.

Възможно бе и да не стане така. Възможно бе да остави брат си да избяга — и така да го тласне към гибел.

Главният преследвач сви рамене. Каквото и да стане, резултатът ще бъде един и същ. Каквото и да стане, С Равнинеца е свършено. Ако използва магията, ще изпадне в шокови състояния, които ще го изведат напълно от равновесие. Ще престане да контролира магияга и ще се превърне в оръдие на Ример Дал. Главният преследвач бе сигурен в това. За разлика от потомците на Шанара и техния учител, той познаваше магията на Елфите, тя му принадлежеше по наследство и право. Той разбираше същността и действието й. Знаеше онова, което за Пар бе неизвестно — какво става с песента-заклинание, защо тя действа така, как се бе изплъзнала изпод контрол, за да започне да преследва необуздано всичко, което й попадне.

Пар беше близо. Беше почти в ръцете му.

Ако се опълчиш срещу звяра, има опасност сам да се превърнеш в звяр.

Пар беше на път да се превърне в един от тях.

Скоро и това щеше да стане.

Възможно бе, разбира се, Равнинеца да разбере истината за Меча на Шанара преди това. Дали оръжието, което носеше и което Ример Дал му бе преотстъпил толкова лесно, е истинският талисман или някакъв фалшификат? Пар Омсфорд още не знаеше това. Съществуваше пресметнатият риск да разбере. Но и да разбере, какво? И това беше нож с две остриета. Истината можеше да причини на Пар повече зло, отколкото добро…

Ример Дал се изправи и отново приближи до прозореца като сянка в мрака на нощта, загърнат и скрит от светлината. Друидите никога нищо не са разбирали. Аланон беше отживял времето си още преди да се превърне в онова, което целеше Бремен. Друидите — та те използваха магията като глупаци, които си играят с огъня — поразени от възможностите й, но в същото време ужасени от рисковете, които крие. Нищо чудно, че толкова често се опарваха. Въпреки това не се отказваха от своя мистичен дар. Бяха готови прибързано да съдят всички, които се стремяха да владеят силата — и най-вече Шадуините. Те виждаха в тях врагове и се стремяха да ги унищожават.

Ала унищожаваха самите себе си.

От своя страна Шадуините виждаха хармонията и смисъла в живота. За тях магията не беше игра, а самата им същност. Те я обичаха, съхраняваха и боготворяха, без да ограничават проявите й, без да проявяват себична предпазливост да не би някой друг да се възползва от нея. Без предупреждения и заплахи. Без игрички. Шадуините просто бяха онова, което магията правеше от тях, а когато магията бъде приета по този начин, тя може да направи всичко.

Горскитс върхари и скалите на Рун бяха като тъмни гърбици, които се оглеждаха в гладката, сребриста повърхност на Езерото Дъга. Ример Дал гледаше към света и виждаше онова, което Друидите никога не успяха да прозрат.

Този свят принадлежеше на силните, на онези, които можеха да го сграбчат, да си го присвоят, да го преобразят. Той съществуваше, за да бъде използван.

Очите му кръвнишки горяха.

Каква ирония се криеше в това, че толкова дълго всички от рода Омсфорд са служили на Друидите, изпълнявали техните задачи, впускали се в пътешествия, за да откриват несъществуващи истини. Легенди се носеха за това. За Шеа и Флик, за Уил, Брин и Джаир, а сега и за Пар. И то за нищо. Ала ето че краят на всичко се виждаше. Защото Пар щеше да бъде въвлечен в служба на Шадуините и така всички връзки между Друидите и рода Омсфорд щяха да се прекъснат завинаги.

„Пар. Пар. Пар.“

Ример Дал повтаряше това име, сякаш да си вдъхне кураж в нощта. Беше нещо като литания, която го изпълваше със сила, на която нищо не можеше да устои.

Дълго остана той на прозореца, отдаден на представи за бъдещето.

После изведнаж се обърна и заслиза към долната чист на кулата да се нахрани.