Талисманите на Шанара

XXIX

Морган Лех остана загледан след Рен, докато тя се загуби в оредяващата тъмнина. Разочарованието му, че не бе намерил Пар, бе смекчено от задоволството, че усилието му не беше напразно. Само като си представи — да открие не друг, а Рен! Мислеше си, че светът не е толкова голям и може би потомците на Шанара и техните съюзници, в края на краищата, имат шанс да победят Шадуините. Отново се обърна на изток, загледан в просветляващия хоризонт, в сребристосивата светлина, която се разливаше над върховете на дърветата и планинските склонове в бавно разширяващи се вирове. Изгревът настъпи. Покривалото на нощта, което закриляше Морган, се вдигна и той бе изложен на по-голям риск, отколкото очакваше.

Хвърли един поглед към корпуса на прекатурената каруца и черната купчина повалени Шадуини и, без да иска, си помисли: „Аз успях. Надвих ги всичките“.

Но къде да се дене сега? Шадуините от Южното око скоро щяха да се появят. Лесно щяха да намерят следите му, да го настигнат и да го накарат скъпо да им плати за стореното. Дълбоко въздъхна и погледа още малко наоколо, сякаш да реши накъде да побегне. Не можеше да се върне на хълма — щяха да го потърсят първо там. Щяха да открият следите му и да тръгнат по тях, надявайки се, че ще бъде толкова глупав, та да се върне там, където се бе крил преди.

Той леко се усмихна. Е, не беше чак толкова глупав, но идеята да ги накара да го помислят за такъв съвсем не беше лоша.

Върна се по собствените си следи през клисурата. Не се опитваше да скрива следите си, а ги смесваше с предишните, за да създаде впечатление, че не е сам. После пак се върна назад, този път по-предпазливо, защото Шадуините може би се бяха появили в негово отсъствие. Но още ги нямаше. Отсрещната клисура и откритата местност след нея бяха пусти, с изключение на мъртвите. Той продължи по следата, оставена от каруцата, за да скрие стъпките си и така вървя няколко мили през хълмовете, след което рязко свърна на север сред високите треви, откъдето предпазливо мина зад скалите на един хребет. Ако има късмет, няма да открият къде се е отклонил и ще да бъдат принудени сляпо да търсят из цялата околност. Това можеше да му даде още известно време, докато реши накъде да тръгне.

Всички усилия обаче щяха да са напразни, ако Шадуините успеят да подушат следите му. Ако могат да ги надушват като животните, тогава той е заплашен, каквото и да стори, освен ако не се отъркаля в кал и не използва миризливи треви, а нямаше как да стори това. Какво ли щяха да направят тези квази-Елфи? Искаше да узнае нещо повече за тях. Жалко че не бе имал време да попита Рен, но вече беше късно. Трябваше да се уповава на късмета си. Той вдъхваше утринния въздух и си мислеше колко е щастлив, че притежава магията на Меча на Лех да го пази. И тогава осъзна, че бе получил отговор на въпроса си, дали силата на Меча ще го спаси или унищожи. Това, разбира се, не означаваше, че може напълно да разчита на него като спасител, не означаваше дори, че при един следващ сблъсък Мечът ще реагира както сега. Означаваше само, че този път е оцелял. Но все пак осъзна, че в битката срещу Шадуините можеше да разчита най-много на едно: да оцелее. И това се отнасяше не само за него, и за всички останали.

Ще дойде ден, когато няма да е така — каза си той, но не беше съвсем убеден.

Пред него се изправяха хълмове, хребети, обрасли с шубраци, падини и гъсти гори в подножието на Руните. Сега се движеше по скалите, като пестеше всяка минута и стъпваше внимателно върху острите камънаци и съборени дьнери, където можеше да се подхлъзне. Вече беше решил какво да прави. На юг се намираше хълмът, където бе стоял на пост, и ако Шадуините тръгнеха подире му, щяха да започнат оттам. На запад се бе отправила Рен и те със сигурност щяха да се насочат и нататък. На север се намираха градовете на Калахорн — Тирс, Кърн и Варфлийд — тъй че следващият логичен удар щеше да бъде натам. Последното място, където щяха да тръгнат да търсят, беше на изток, в околността на Южното око — тяхната цитадела, защото едва ли щяха да допуснат, че човек, току-що унищожил техен конвой, за да освободи Кралицата на Елфите, ще се отправи в същата посока, в която е пътувал конвоят.

Кралицата на Елфите, каза си той, прекъсвайки хода на мислите си. Рен Елеседил. Мъничката Рен. Той поклати глава. Едва я помнеше от времето, когато тя растеше заедно с Пар и Кол в Сенни дол. Направо не беше за вярване каква е станала.

Той направи гримаса. Та нима същото не се отнасяше за всички ни, рече си Морган, сви рамене и престана да мисли за това.

Слънцето се бе издигнало наз хоризонта и нощните сенки се скриха. Лятната горещина се спущаше над тревите и дърветата с тежкия мирис на суха пръст и задуха. Морган откри един поток, който бълбукаше между скалите, и тръгна покрай него, докато стигна до бързей с чиста вода и пи. Нямаше нито храна, нито вода, а трябваше да си осигури, ако иска да издържи по-дълго. Спомни си за Дамсон и Мати с надеждата, че не се решили тъкмо този ден да се върнат от търсенето, което бяха предприели на юг, защото, очаквайки да намерят него на онзи хълм, много вероятно бе да се натъкнат на Шадуините. Тази мисъл не беше никак приятна. Длъжен бе, разбира се, да ги предупреди, но за целта самият той трябваше да остане жив.

Отклони се от потока и тръгна нагоре по баира. Скрит в една борова горичка, обърна поглед към хълмовете на юг, за да види дали не бяха тръгнали да го преследват. Дълго остана там, оглеждайки всичко наоколо. Никой не се появи. Най-сетне пое наново, този път на изток към планините, реката и Южното око. Намираше се над цитаделата, добре скрит сред дърветата, за да не го забележат, но достатъчно близо, за да не я изпуска от очи. Напредваше, макар да бе ранен. Болката пулсираше, но той не й обръщаше внимание. Проправяше си път умело и уверено като човек, който познава горите и може да долови какво става наоколо му, да се чувства част от земята. Вслушваше се в гласовете на птици и животни и по тяхното състояние разбираше, че няма нищо обезпокояващо.

Наближаваше обяд, но все още липсваше и помен от някакво преследване. Вече започна да се надява, че напълно го е избегнал. Намери плодове и дива зеленина за хапване и още питейна вода. Щом стигна до склоновете на Рунската планина, свърна отново на юг. Премести Меча на Лех, за да не му убива точно на раната, и се замисли над неговата история. Толкова години летаргия. Останка от едно друго време, неговата магия бе забравена, чак докато се наложи да бъде използвана срещу Шадуините, по време на пътуването към Кулхавен. Чиста случайност и нищо друго. Странни неща ставаха. Замисли се как Мечът бе променил неговия живот, как бе действал един случай в негова подкрепа, в друг срещу него и каква надежда и отчаяние му бе донесъл. Замисли се над това, че вече няма значение дали той го приема или не, дали смята връзката си с магията за добра или лоша — магията просто съществуваше. Замисли се, че Куикнинг бе осъзнала тази неизбежност по-добре от него и му бе върнала Меча цял — щом той трябва да използва магията му, по-добре да е цялата, а не частична или никаква. Куикнинг разбираше правилата на играта; тя го бе научила на тях.

Спря да почине, когато жегата стана непоносима — ярка убийствена светлина, която се надигаше от изсъхналата земя, като нажежено до бяло трептене. Седна под сянката на стар явор. Широколистните му клони се надвесиха над него като навес, катерички и птици пробягваха по тях, явно без да се впечатляват от присъствието му, увлечени в собствените си гонитби. Той се загледа през дърветата към хълмовете и поляните на юг и на изток, хванал с две ръце Меча на Лех между краката си. Питаше се дали Рен се е спасила. Питаше се къде ли са останалите, които тръгнаха заедно с него в това приключение и се изгубиха по пътя. Някои от тях сигурно бяха мъртви. Но какво ли бе станало с другите? Ровеше земята с пета и си мислеше как би искал да проумее нещата, които не знае, а после си каза, че може би така е по-добре.

Късно следобед температурата стана поносима и той пое. Сенките започнаха да се издължават, сякаш се отдръпваха от дърветата и скалите, от деретата и хребетите, зад които се бяха крили. Южното око се изправи пред погледа му. Черният му обелиск се издигаше над отровените равнини, които заобикаляха устието на Мермидон в Езерото Дъга. Самото езеро бе равно и сребристо, небето и земята се оглеждаха в него и цветовете му бяха бледи и преливащи в гаснещата светлина. Жерави и чапли се стрелкаха над водата, като бели проблясъци в сивкавата мъглица на настъпващия здрач.

Той се спря да погледне и това може би спаси живота му.

Внезапно птиците замлъкнаха и сред дърветата нещо прошумоля, едва доловимо, но съвсем определено, макар и неясно и далечно в отслабващата светлина. Морган се отдръпна сред храстите, тих като сянка и застина на място. Само след миг се появиха Шадуини — един, двама, после четирима и повече. Това беше патрул, който се движеше безшумно между дърветата. Изглежда не вървяха по нечии следи, само претърсваха и мисълта, че може да използват обонянието си, накара Морган да се смрази. Бяха на стотина метра от него и вървяха по склона. Пътеката им щеше да ги заведе по-надолу от мястото, където се криеше — но по следите, които беше оставил. Искаше му се да побегне, да се втурне бърз като стрела, но знаеше, че това е невъзможно, и се принуди да чака. Шадуините бяха в черни роби и качулки, но не носеха емблемата на Преследвачите. Това едва ли бе нарочно и означаваше че или не се чувстват заплашени, или им беше безразлично. И двете възможности не бяха успокоителни.

Морган наблюдаваше как се плъзгат между дърветата като отломки от настъпващата нощ и изчезват от погледа.

Той мигновено тръгна отново, втурвайки се бързо напред, като се стремеше да се отдалечи колкото е възможно повече от облечените в черно силуети. Дали търсеха него или някой друг? След случката с конвоя им можеха да търсят всекиго, притеснени, че сигурно има и други, скрити наоколо. Няма значение, веднага реши той. Достатъчно беше, че са тук и рано или късно щяха да го открият.

Отново премисли плана си, както вървеше, без да се забави нито миг. Не биваше да остава от тази страна на Мермидон. Трябваше да прекоси реката и да спре на отсрещния бряг, откъдето можеше да наблюдава бреговата ивица и езерото и да дочака връщането на Дамсон и Мати. За съжаление не можеше да застане така, че да наблюдава едновременно и Южното око, но беше твърде опасно да се навърта наоколо. Най-добре да почака Дамсон да каже, какво е показала Халката, когато отидоха на юг. Там можеше отново да изпробва магията, ако е необходимо. Така щеше да бъде добре.

Вече бе много близо до Южното око. Видя, че няма да успее да стигне до Мермидон и да прекоси реката без да излезе от прикритието на дърветата. Това означаваше, че трябва да да изчака да падне мрак, което щеше да стане след няколко часа. През това време не можеше да стои на едно място. Клекна сред сенките и се взря надолу, за да види дали не трябва да промени плана си. Дърветата оредяваха там, където свършваха Руните и на юг изобщо изчезваха, тъй че в равнините източно от реката нямаше къде да се скрие. Той скръцна със зъби от безсилие. Щеше да бъде много рисковано. Налагаше се да се върне обратно в планината и да се опита да намери някакъв проход на изток или да заобиколи назад по пътя, от който беше дошъл. Второто беше невъзможно, първото рисковано.

Но докато обмисляше тези възможности, отново забеляза, че нещо се движи отпред. Целият изстина и се опита да се скрие в сенките. Може би греша, каза си той. Изглежда няма нищо.

И тогава чернодрехата фигура се мерна на светло, миг преди да изчезне отново.

Шадуин.

Морган избяга отново навътре сред дърветата. Вече бе взел решение. Тръгна обратно, изкачвайки се по скалите. Реши да намери проход през Руните и така да се опита да да стигне до реката. Ако не успееше да намери път, щеше да се върне обратно и да използва прикритието на мрака. Неприятно му беше да мисли, че може да се озове тук през нощта, докато Шадуините продължават да го търсят, но нямаше особен избор. Наложи си да диша дълбоко и бавно, докато вървеше обратно през дърветатата, опитвайки се да запази спокойствие. Шадуините, които претърсваха наоколо, бяха твърде много, за да допусне, че това не е акция. Бяха успели някак да разберат къде се намира и сновяха наоколо. Гърлото му се сви. Този ден бе оцелял в една битка, но никак не му бе приятно да мисли, че ще му се наложи да влезе и в друга.

Наближаваше залез и над планините се спусна тишина, в която нищо не помръдваше. Вървеше неотклонно и безшумно. Знаеше, че и най-малкият шум може да го предаде. Чувстваше на гърба си тежестта на Меча на Лех, но преодоля изкушението да го вземе в ръце. Ако ми потрябва, тук е, каза си той — но по-добре е да не потрябва.

Вече пресичаше билото на хребета, когато забеляза една сянка да се движи сред дърветата, далеч отвъд обраслото с гъсталаци дефиле. Сянката се появи и изчезна мигновено и той остана с впечатлението, че по-скоро я е усетил, отколкото видял. Но нямаше съмнение каква е, тъй че се наведе ниско и се запромъква към дълбокия шубрак вдясно, насочвайки се високо към скалите. Един от тях, заключи той — само един. Един самотен Шадуин. Кожата му бе лепкава и гореща от пот, която се стичаше по лицето и шията му, а мускулите на гърба му бяха така напрегнати, че чак го боляха. Раната му отново запулсира от болка и му се прииска да глътне малко бира, за да накваси пресъхналото си гърло. Пътят нагоре бе блокиран от една висока урва и той неохотно трябваше да се върне назад. Имаше усещането, че някак си го подвеждат и започваше да мисли, че накъдето и да се обърне, все ще се изправя пред преграда.

Спря пред ръба на плитка пропаст и погледна назад, към кадифената одежда на дърветата. Нищо не се помръдваше, но там все пак имаше нещо, което приближаваше неотклонно. Морган си помисли да легне и да го изчака. Но ако влезеше в бой, това щеше да накара всички Шадуини в гората да се спуснат срещу него. По-добре да продължи; винаги можеше да влезе в бой.

Дърветата пред него оредяваха и той се изправи пред скупчени скали, а склоновете ставаха по-отвесни и преминаваха в урви. Вече беше стигнал толкова високо, че не можеше да продължи под укритието на дърветата, но все още нямаше никакъв проход, който да го преведе през планината. Помисли си, че отвъд скалната стена чува шума на реката, плискаща се в бреговете, но реши, че така му се е сторило. Намери място, покрито с гъст смърч и там се скри, ослушвайки се наоколо. Сега вече се чуваше шум и отгоре, и отдолу, Шадуините бяха навсякъде. Сигурно бяха открили следите му. Беше достатъчно светло, за да го проследят, а и вече приближаваха. Може би нямаше да успеят да го стигат, докато се стъмни и те престанат да виждат стъпките му, но това едва ли щеше да има значение, щом са толкова близо. За разлика от него те се чувстваха в тъмнината като у дома си, така че рано или късно щяха да го хванат.

За първи път допусна възможността да го заловят.

Протегна се и извади Меча. Обсидиановото острие проблесна в здрача и на него му беше приятно да го докосне. Представи си, че усеща магията да му откликва и да му шепне окуражително, че е на негово разположение, когато я призове. Неговият талисман срещу тъмнината. Наведе глава и затвори очи. Нима всичко се свеждаше до това? До още една битка в безкрайната поредица от битки за оцеляване? Беше уморен от всичко. Не можеше да прогони тези мисли. Беше уморен и нещастен.

Да става каквото ще!

Отвори очи, изправи се и се върна отново сред дърветата на юг, по посока на равнините, които водеха надолу към Южното око. Отказа се да се крие. Чувстваше се по-добре като върви, сякаш движението беше по-естествено, по-сигурно някак си. Спусна се надолу през гората, като внимателно избираше пътя си и се вслушваше дали няма някой да го изненада. Край него сенките се раздвижиха при всяка промяна на светлината и при тези движения сърцето му се разтуптяваше. Някъде в далечината се чу глас на бухал. Гората приличаше на нощна река, която се движи бавно и постоянно.

Той многократно се обръщаше назад, за да види дали самотният преследвач е зад него, но не забеляза нищо. Шадуините отпред също така не се виждаха, но той предполагаше, че и те, както другият, се досещат къде се намира. Надяваше се, че не общуват по телепатия, но не можеше да бъде сигурен. Те владееха магия, за която нямаше граници. Но това не е истина, опроверга се той сам. Винаги имаше граници. Цялата работа беше да разбере къде са.

Стигна до група кедрови дървета, разположени край една урва, влезе сред тях и отново се приведе и се заслуша. Остана тих като скалата зад гърба си дълго време, но нищо не чу. Въпреки това знаеше, че Шадуините са някъде наоколо. Продължаваха да търсят и да бродят навсякъде…

Точно тогава ги видя, съвсем близо, промъкващи се между дърветата на по-малко от стотина метра под него, сенки, обгърнати в черни наметала. Приближаваха към прикритието му. Дъхът му спря. Ако тръгне сега, ще го видят. Ако остане на мястото си, ще го открият. Голям избор имам, няма що — горчиво си помисли той. Държеше Меча на Лех и го стисна още по-силно. Налагаше се да се бие. Не можеше да го избегне, а знаеше как може да свърши всичко това.

Мислите му се върнаха назад към Джут, Тирс, Елдуист, Кулхавен и всички други места, където бе попадал в обсада при опити за бягство, и в ярост и отчаяние си помисли: това ти е за последен път…

В този момент една ръка запуши устата му с железен юмрук и той бе издърпан назад сред дърветата.