Талисманите на Шанара

XIV

Докато Уокър Бо полагаше усилия да се освободи от Четиримата конници край Паранор, Рен Елеседил убеждаваше Върховния съвет да излезе срещу армията на Федерацията, която настъпваше на север, за да ги унищожи, а Морган Лех бе повел Дамсон и малката дружина на независимите към Тирс, за да освободят Падишар Крийл. В същото време Пар Омсфорд вървеше по следите на своя брат Кол.

Крачеше трудно, с мъчително усилие. Когато двамата с Дамсон се разделиха, той веднага тръгна да търси Кол, знаейки, че е на няколко минути разстояние от него. Мислеше си, че ако побърза, със сигурност ще го настигне. Слънцето се бе показало, мракът, който би могъл да му попречи, се беше разпръснал и само тук таме имаше сенчести места и прокъсани мъгли над дърветата. Кол бързаше, забравил всичко освен онова видение, свързано с Меча на Шанара. Беше объркан и ужасен. Болката му бе осезаема. В такова състояние можеше ли да полага усилия, за да прикрива следите си? Колко ли можеше да издържи, преди да падне изтощен?

Случи се нещо неочаквано. Въпреки че с лекота откриваше следите на брат си, които ясно се виждаха сред гъсталаците и тревите, той осъзна, че не може да се държи на краката си. Въпреки всичко — а може би благодарение на него — Кол изглежда бе открил в себе си неподозирана сила. Той бягаше от Пар, а не просто бързаше по пътя си и изобщо не спираше да почине. Тичаше из цялата местност, поемаше в една посока, после само след минути тръгваше в обратната без никаква видима причина, сякаш бе обезумял. Изглежда не беше на себе си, обзет от демони, заключени в съзнанието му, дошли неизвестно откъде.

Поне на Пар така му се струваше, докато го следваше по петите.

Привечер се почувства изтощен. Прах беше полепнала по лицето и ръцете му, косата му беше сплъстена и дрехите изпоцапани. Изостави целия си багаж, за да не му тежи, и понесе само Меча на Шанара, едно одеяло и водния мех. Въпреки това едва успяваше да върви. Чудно му бе как Кол можа да му избяга. Страхът трябваше да го е изтощил още преди часове. Изглежда Огледалното наметало и скритата в него Шадуинска магия го подгонваха като животно, шибано с камшик. Тази мисъл накара Пар да изпита отчаяние. Ако Кол не се забави и не възстанови разсъдъка си поне в малка степен, напрежението ще го убие. А ако не напрежението, то все някоя грешка от недоглеждане. По тези места се криеха опасности, които можеха да унищожат човека, дори ако беше напълно предпазлив и разумен. А изглежда в момента Кол Омсфорд не беше нито едното, нито другото.

Когато най-сетне спря, Пар се озова западно от мястото, където Мермидон се разделяше на два ръкава, единият от които вървеше на изток към Раб, а другият свиваше на юг към Варфлийт и Рун. По протежение на втория ръкав се стигаше до Езерото Дъга. Стигаше се също до Южното око. В тази посока бе поел и Кол, докато се стъмни съвсем и вече нищо не се виждаше, за да продължи. Колкото повече се замисляше Пар, толкова повече се убеждаваше, че брат му бе вървял все в тази посока, макар и с много криволици. Обратно към Южното око и Шадуините. И нищо чудно, при положение, че магията на Наметалото рушеше разума му.

Пар се зави с одеялото и се облегна на грубия дънер на едно дърво, за да размисли за всичко. Мечът на Шанара лежеше на земята до него и той опипваше с пръсти дръжката, върху която беше гравирана вдигната ръка с горяща факла. Ако Шадуинската магия владееше брат му Кол, той едва ли си даваше сметка какво върши. Може би беше тръгнал да преследва Пар, без да разбира защо. Може би сега бягаше от него, също без да разбира, въпреки че Мечът бе показал на Кол същото видение, каквото и на Пар, което значеше, че Кол е разбрал истината за себе си. В оня миг Пар бе почувствувал връзката си с Кол. Кол бе свързан с него достатъчно дълго, за да прозрат и двамата тази връзка. Дали това бе променило нещата? Дали, след като Кол е разбрал истината за себе си, не се опитва да се отърси от Шадуинската магия?

Пар плътно притисна очи, напрегнат и уморен. Имаше нужда от сън, но не искаше да заспива, преди да си даде сметка какво става. Дамсон го бе предупредила, че това преследване може да е някакъв капан. Кол не беше попаднал случайно на тях. Той е бил изпратен от Шадуините. Защо? Дали за да го ранят или убият? Пар не можеше да каже със сигурност. По какъв ли начин Кол е успял да го открие? Колко ли дълго го е търсил? Въпросите жужаха в съзнанието му като разбунени стършели, неканени и натрапчиви, с насочени жила. Помисли! Може би магията на Покривалото е помогнала на Кол да го открие, може би тя го е тласкала през цялото време. Магията е поразила брат му, превръщайки го в Шадуин, докато Кол през цялото време е вярвал, че тя му помага да избяга от нападателите си. Бил е заблуден да я наметне, измамен…

Пар си пое дълбоко дъх. Едва можеше да диша, като си представяше Кол като един от тях, като едно от онези същества в Шахтата, които оставаха живи дори и след като бъдат убити.

Пийна няколко глътки вода, защото нямаше нищо друго. Откога ли нищо не съм ял? — запита се той. Утре ще се наложи да потърси някакви корени и плодове или да улови нещо. Трябваше да си възстанови малко силите. Без храна и почивка щеше да рухне. Не можеше да си позволи повече да прави глупости, ако иска да помогне по някакъв начин на брат си.

Той отново се върна в мислите си към Кол, като се зави по-плътно в одеялото с напредването на нощта. Сред дърветата край реката беше студено, лятната горещина бе прогонена по други места. Ако Кол не е дошъл, за да го убие, защо го търсеше тогава? Едва ли за добро. Кол в този момент не беше Кол.

Пар примигна с очи. Може би за да открадне Меча на Шанара?

Това бе интересно предположение, но нямаше смисъл. Защо му е притрябвало на Ример Дал да позволи на Пар да вземе Меча, само за да изпрати Кол по-късно да го върне обратно? Освен ако Кол не беше оръдие на някой друг. Но това предположение бе още по-невероятно. В случая имаше само един враг, въпреки всички протести на Главния преследвач. Ример Дал си бе създал достатъчно главоболия, за да накара Пар да си мисли, че е убил брат си. Шадуините са имали сериозна причина да изпратят Кол, но тя едва ли е била да откраднат Меча на Шанара.

Пар се замисли за миг колко беше странно това, че Мечът най-сетне му се беше открил. Той бе опитал всичко, за да възбуди магията, но до онзи момент все не беше успявал. Той винаги беше вярвал, че това е наистина талисманът, а не някаква имитация, въпреки готовността, с която Ример Дал му го беше предоставил. Беше усетил силата му, дори и когато той не му откликваше. Но колебанията му продължаваха и той неведнъж изпадаше в отчаяние. И сега изведнъж, най-неочаквано, магията се бе събудила за живот, и то само заради неговата борба с Кол.

И Пар не можеше да разгадае защо.

Той се плъзна надолу по дънера на дървото, излегна се по гръб, загледан през листатите клони към ясното звездно небе. Трябва да се успокоя, повтаряше си той. Трябва да облекча малко болките по цялото си тяло Тогава ще мога да мисля по-добре.

Докато си говореше така, той заспа.

Когато се събуди, вече се беше зазорило и Кол се беше втренчил в него. Брат му бе клекнал върху купчина камъни едва на шест метра от него, свит и прегърбен като хищно животно. Беше обгърнат от Огледалното покривало. Гънките на Покривалото зловещо проблясваха в бледата сребриста светлина, сякаш росата бе вплетена в тъканта му. Лицето на Кол бе измъчено и изпито и очите му, винаги така спокойни и уравновесени, сега се въртяха на всички страни със страх и ненавист.

Пар бе така изненадан, че дълго не можа да помръдне. И през ум не му беше минало, че брат му може да се върне обратно — че има достатъчно разум за това. Защо ли се беше върнал? Дали за да го атакува наново, да се опита да го убие? Той се загледа в Кол, в измъченото му лице, в тъмните кръгове под очите му. Не, Кол беше тук заради нещо друго. Изглеждаше така, сякаш иска да се приближи, да поговори с него, да разбере нещо от Пар. А може и наистина да е така, внезапно си помисли Пар. Мечът на Шанара бе дал на Кол първото прозрение за истината, откакто той се бе загърнал в Огледалното покривало. Може би искаше да узнае нещо повече.

Той бавно се повдигна и беше на път да протегне ръка към Кол.

Кол мигновено изчезна, като скочи от скалата и се изгуби сред отвъдните сенки, затичан между дърветата.

— Кол! — извика Пар след него. Само ехото отекна и заглъхна. Шумът от стъпките на Кол се стопи в тишината с увеличаването на разстоянието помежду им.

Пар тръгна да събира къпини и корени, разбирайки, докато ядеше жалката си закуска, че ако до довечера не намери истинска храна, ще има сериозни проблеми. Започна бързо да се храни, като си мислеше за Кол през цялото време. В очите на брат му се четеше такъв ужас и такава ярост. Дали срещу Пар, срещу самия него или срещу истината? Нямаше как да се узнае. Но Кол все още имаше съзнание за него, търсеше го активно и все още имаше някакъв шанс Пар да го догони.

И все пак дори и да го стигне, какво щеше да направи? Пар още не беше мислил за това. Ще използвам отново Меча на Шанара, отговори си той, почти без да се замисли. Мечът беше най-голямата възможност Кол да се освободи от Огледалното покривало. Ако Кол успее да разбере същността на магията, която го владее, може би има начин да отхвърли Покривалото и неговата магия от себе си. Може би Пар щеше да успее да го смъкне от него, ако нямаше друг начин. Но Мечът беше единствената възможност. Кол не беше осъзнал нищо, докато не се беше проявила магията на Меча, но тогава истината бе проблеснала в погледа му. Пар си каза, че ще използва още веднъж талисмана. И този път няма да спре, докато Кол не бъде свободен.

Той вдигна одеялото и потегли отново. Денят беше душен и безветрен, горещината ставаше все по-тежка и дрехите на Пар бързо се намокриха от пот. Той пое по следите на Кол и стигна до Мермидон, пресече го и тръгна на север, после отново се върна на юг. Този път брат му продължи да върви по права линия няколко часа по източния бряг, навлизайки в Рунските планини. Той прекоси Варфлийт по течението на реката, съзерцавайки как траулери и фериботи бавно пътуват по ширналите се води и си мислеше, че една лодка щеше да му свърши добра работа, но само след миг се досети, че лодката би била безполезна при положение, че следва стъпките на брат си. Спомни си как заедно с Кол бяха преплували Варфлийт преди седмици и бяха дошли на юг по Мермидон. С това бе започнало всичко. Спомни си колко бяха близки тогава, въпреки че спореха за посоката на живота си и за смисъла на Магията на Пар. Струваше му се, че всичко това се бе случило много отдавна.

Рано следобед той стигна до едно пристанище с рибарски пристан и тържище на няколко мили надолу по реката. Успя да продаде пръстена си за рибарска въдица и кука, кремък, хляб, сирене и пушена риба. Пренесе всичко това пр-надалеч от пристана, седна на земята и излапа половината храна, без дъх да си поеме. Щом свърши, отново пое на юг, чувствайки се значително по-добре. Въдицата и куките щяха да му позволят да лови риба, а с кремъка можеше да си пали огън. Започна да осъзнава, че за да хване Кол, ще му е нужно много повече време, отколкото бе очаквал.

Замисли се отново защо ли Кол бе тръгнал да го търси — по-точно защо е бил изпратен. Ако не за да го убие или открадне Меча, за какво тогава? Може би целта е Кол да провокира някаква ответна реакция у него. Отново си спомни за предупреждението на Дамсон — това преследване сигурно бе някакъв Шадуински капан. Но откъде можеха Шадуините да знаят, че при тяхната среща ще бъде предизвикана магията на Меча на Шанара и ще им се разкрие истината за това, кой е Кол и че Пар ще успее да разбере, че брат му е Шадуин? Кол сигурно е бил изпратен като примамка, за да накара Пар да го последва — това беше определено в стила на Ример Дал — и все пак, откъде Шадуините биха могли да знаят, че Пар ще разпознае брат си?

Освен ако не се очакваше от него да разбере…

Пар изведнъж спря. Минаваше под огромен стар дъб. Тук бе сенчесто и прохладно. Усещаше лекия ветрец, който идваше откъм Мермидон. Чуваше шума на бавните води на реката. Усещаше дъх на вода и дървета.

…когато бъде твърде късно.

Гърлото му се сви. Ами ако всичко трябваше да стане обратно на това, което допуска? Ако не Кол трябваше да убие него, а той да убие Кол?

Защо?

Защото…

Не искаше да допусне този отговор, но той беше близо до ума. Почти чуваше думите, които напираха в главата му.

Почти ги долавяше.

Тръгна отново, много объркан. Явно беше на вярна следа, макар и да не можеше да си изясни всички подробности. Кол беше този който го водеше, който бягаше от него, без да знае защо, който се връщаше нощем, за да се увери, че Пар го преследва. Мечът на Шанара и неговата магия бяха посочили истината на Пар. Шадуините бяха измислили цялата работа, разиграваха ги като деца, които участват в някакъв театър, за да развеселяват възрастните.

Това трябва да е свързано с магията на песента-заклинание, помисли си неочаквано Пар. Не може да не е свързано с нея.

Знаеше, че ще се добере до истината. Просто не трябваше да престава да мисли. Трябва да премисли всичко отново и отново.

До залез слънце на следващия ден не успя да намери Кол и се настани за нощувка под заслона на една скала, която пазеше гърба му и откъдето можеше да следи всичко, което приближаваше отпред. Огън не запали. Огънят щеше да му попречи да вижда околността, когато се стъмни. Хапна малко, зави се с одеялото, облегна се на скалата и зачака.

Настъпи нощ и изгряха звезди. Пар наблюдаваше как сенките се очертаваха и придобиваха форма в бледата светлина. Заслуша се в мудното течение на реката, която се плискаше в камъните, и в писъците на нощните птици, кръжащи над нея. Вдъхваше прохладния влажен въздух и за първи път от два дни насам си позволи да се замисли за Дамсон Рей. Странно се чувстваше без нея след като двамата се криеха заедно в Тирс и заедно бягаха от преследвачите си. Тревожеше се за нея, но се успокояваше, като си казваше, че тя сигурно е успяла да се справи по-добре от него. Сигурно вече е стигнала при независимите и сега се опитва да освободи Падишар. Сигурно се е спасила.

Е, колкото може да се спаси всеки от тях, преди да приключи цялата тази борба.

Мислеше за Дамсон, Падишар, Морган Лех, Рен и Уокър Бо, в съзнанието му се мяркаха откъслечни спомени за всички, които се бяха разпиляли по пътя. Понякога му се струваше, че е обречен да загубва всекиго. Толкова много усилия и толкова малък резултат — всичко това измъчваше съвестта му.

Притисна колене към гърдите си и се сви като топка. Мечът на Шанара се вряза в гърба му — беше забравил да отпусне ремъка. Мечът, неговата повеля от Аланон, неговият шанс за живот, единствената му надежда един ден да се освободи от Шадуините — много бе пожертвано в името на това. Той отново започна да се пита на каква цел трябваше да служи талисманът. Сигурно щеше да направи чудо, защото от подобна магия не можеше да се очаква нищо друго. Но как да открие това негово предназначение — особено тук, изгубен някъде сред Руните, тръгнал да гони бедния Кол? Трябваше по-скоро да търси Уокър Бо и Рен, другите двама, получили повели от Аланон.

Но това, разбира се, не беше така. Трябваше да прави точно това, което правеше. Трябваше да търси брат си, за да му помогне. Ако изгуби Кол, който го бе подкрепял във всичко, който се бе отрекъл от всичко заради него, ако го изгуби сега, след като веднъж го беше изгубил и намерил отново…

Отърси се от тези мисли. Няма да изгуби Кол. Няма да допусне да се случи това.

Минутите се нижеха и Пар Омсфорд продължаваше да чака. Кол ще дойде. Сигурен беше в това. Ще дойде както миналата нощ. Може би само щеше да седи и да наблюдава Пар, но поне ще бъде тук, наблизо.

Той бръкна в туниката си и извади счупената половина от оброчната халка, която Дамсон му беше дала. Той здраво я беше вързал с кожена връв и я носеше на врата си. Ако Дамсон беше наблизо, Халката трябваше да стане по-светла. Той замислено започна да я наблюдава. Металът смътно отразяваше бледата звездна светлина, но не просветля. Дамсон беше далеч.

Той погледа Халката още малко, след което я пъхна обратно в туниката си. Още една магия, предназначена да ме пази, скръбно си помисли той. Песента-заклинание, Мечът на Шанара и Халката. Добре се бе запасил с талисмани. Направо се бе изгубил сред тях.

Но от подобни горчиви мисли нямаше никакъв смисъл и той се опита да се отърси от тях. Свали Меча и го остави на земята до себе си. Откъм Меримидон долетя плясък на риба. Зад дърветата се чу глухият крясък на бухал, ненадеен и настойчив.

Тази наследствена магия и всичките й проявления, мислеше си той в невероятно мрачно състояние на духа, ме кара да се питам дали Ример Дал не е прав — дали наистина не съм Шадуин.

Тази мисъл дълго не го оставяше на мира, докато той седеше там, загледан в нощта.

Онова създание, което бе смесица от Шадуин и Кол Омсфорд, дебнеше от укритието си зад дърветата на петнайсетина метра разстояние от онзи, който го следваше и го очакваше да се появи.

Но аз няма да се появя, не, мислеше си то. Ще остана тук, скрит в мрака, на който принадлежа, където сенките ще ме закрилят от…

От какво? Не можеше да си спомни. От онова, другото създание ли? От странното оръжие, което носеше? Не, от нещо друго. Дали от Покривалото? То опипа материята колебливо и усети неприятния допир по пръстите си, спомняйки си отново видението, което му се бе явило по време на битката с онзи, който беше…който беше. Не си спомняше. Някой, когото бе познавало. Някога, много отдавна. Обърка се — объркване, което никога не го напускаше.

Шадуинът-Кол мълком се раздвижи, без да изпуска от очи силуета сред скалите.

Мисли си, че момее да ме види оттам, но греши. Нищо не може да види, докато аз не пожелая — докато нося това Покривало и владея магията му. Мога да приближа до него, когато си искам и да се отдръпна, когато предпочитам. То не може да ме види. Не може да ме хване. Преследва ме, но аз го водя, където си искам. Водя го на юг, на юг към, към…

Но не знаеше къде. Объркването отново замъгляваше мислите му, отклоняваше ги. Понякога му се струваше, че ще мисли по-добре, ако свали Покривалото. Но не, това бе глупаво. Покривалото го закриляше, Огледалното покривало, което му бе дадено от… — не, откраднато, отвлечено от… — не, отмъкнато с хитрост от един опасен…човек…

Мислите му се явяваха и изчезваха накъсани. Кръжаха като в речен водовъртеж, докосвайки се до тинята и камъните за миг, преди отново да се завихрят.

Сълзи на безсилие бликнаха в очите му и то вдигна мръсната си ръка да ги изтрие. Понякога си спомняше по нещо от преди, от времето, когато не носеше това Покривало, от времето, когато бе различно същество. Тези спомени го натъжаваха и му се струваше, че му е сторено някакво зло, за да се чувства така.

За миг видях светлината на моето съзнание, в онова видение видях нещо за себе си — кой съм, какъв съм, какъв мога да бъда. Иска ми се отново да видя това!

Сега бягаше от онова създание, което бе преследвало преди, уплашено, без да разбира защо. Покривалото му вдъхваше някаква сигурност, но дори и то не бе достатъчна защита срещу онзи, Другия. А и колкото да бягаше от преследвача си, винаги се връщаше там, където преследвачът му го чакаше. Това бе бягане в кръг, което не можеше да си обясни. Ако бягаше от онзи, който го преследва, защо трябваше отново да се връща към него? Понякога Покривалото го успокояваше и закриляше от преследвача и спомените, но понякога го чувстваше като огън по кожата, изгарящ неговата същност, превръщащ го в нещо чудовищно.

Свали това покривало!

Недей, глупако, глупако! Покривалото те пази!

И така, битката бушуваше в това измъчено създание, което бе едновременно Кол и Шадуин, тласкаше го в една или друга посока, изтощаваше го и отново му вдъхваше кураж, дърпаше го и го тласкаше едновременно, докато в него не оставаше ни капка разум, ни капка покой.

Помогни ми, безмълвно умоляваше то. Помогни ми, моля те.

Ала създанието не знаеше кого моли за помощ и каква помощ иска всъщност. Гледаше втренчено в мрака към онзи, който го преследваше, и си мислеше, че преследвачът му скоро ще заспи. Какво щеше да прави тогава? Дали да приближи пълзешком, тихо, както се носят облаците в небето и да докосне онова, да го докосне…

Мисълта му остана незавършена. Покривалото като че ли го обгърна по-плътно и отклони мислите му. Да, може би да пропълзи, да покаже на своя преследвач, че не се страхува (макар да се страхуваше!), че може да прави каквото си иска в нощта, с това Покривало, под закрилата на магията…

Помогни ми.

Тези думи го давеха, опитваше се да извика на глас, но не можеше. Затвори очи от болка и се накара да мисли.

Трябва да му отнема нещо, нещо нужно, нещо скъпо. Трябва да му отнема нещо, от което ще го …заболи. Мисълта му предизвика познат спомен. Познавам това същество, познавам го от времето, когато, когато сме били, били сме…братя! То може дц помогне, може да намери начин…

Но създанието Кол/Шадуин не беше сигурно в това и мисълта отлетя, ведно с другите, в гъмжилото откъслечни мисли, които кръжаха и се блъскаха в побърканото му съзнание. То едновременно се чувстваше привлечено и отблъсквано от съществото, което наблюдаваше и този конфликт не можеше да бъде разрешен, въпреки всичките му усилия.

Сълзите му отново бликнаха, невикани, нежелани. Мръсните му, ожулени ръце здраво се свиха в юмрук. Опустошеното му лице се мъчеше да придобие някаква позната форма. За секунда Кол бе дошъл на себе си, измъкнат от мрежата на черната магия, която го бе омотала.

Трябва да действам, да направя нещо, което да накара другия да разбере!

Трябва да се освободя!

Трябва!

Пар беше заспал, когато усети как нещо притиска гърлото му. Той отскочи и силно го отблъсна, без да разбира какво е. Нещо го задушаваше, стискаше гърлото му, не му даваше да диша. Нещо тежко бе пропълзяло отгоре му и го мачкаше.

Шадуин!

Ала песента-заклинание не го беше предупредила, значи не можеше да бъде Шадуин. Призова магията в отчаян опит да се спаси. Усети я как се надига в него, агонизиращо бавно. Нещо дишаше в лицето и врата му. Зърна проблясък на зъби и усети остри косми, които се търкаха в кожата му. Опита се да се предпази с ръка и да отблъсне нападателя. Докосна с ръка дръжката на Меча на Шанара и металът го изгори като огън.

Тогава натискът на гърлото му внезапно отслабна, тежестта върху тялото се вдигна и сред мъгла от цветна светлина той видя как един сгърчен, прегърбен силует побягна в нощта.

Кол! Това беше Кол!

Той се изправи на крака обезумял и уплашен като едва успяваше да си поеме дъх и да пази равновесие. Но какво ставаше? Нима Кол бе изпратен наистина да го убие? Дали се опитваше да го удуши? Той остана загледан след тъмния силует, който изчезна сред сенките и почти мигновено се изгуби сред скалите и дърветата. Нямаше грешка. Беше Кол. Сигурен беше в това.

Ала какво ли се бе опитал да направи брат му?

Внезапно си спомни за Меча, бързо погледна към него и установи, че си стои недокоснат на мястото. Не е Мечът, помисли си. Тогава какво?

Опипа шията си, внезапно усетил нова болка. Отдръпна ръка и видя, че по нея се стича кръв. Отново опипа шията си и почувства наранената, разкъсана плът. Докосна я нервно, питаше се какво е това.

И тогава осъзна, че Халката я няма.

Брат му я беше откраднал. Сигурно я беше видял, когато Пар я беше извадил и я разглеждаше в мрака. Беше дошъл, когато Пар е заспал, допълзял, притиснал го до земята и издърпал кожената връв, задушавайки го от болка, беше я скъсал със зъби и отвлякъл талисмана на Дамсон.

Защо?

За да може Пар да го последва, разбира се. За да бъде Пар принуден да го преследва.

Равнинецът стоеше, втренчен подир брат си, подир онова създание, в което брат му се бе превърнал, зашеметен. В тишината, обгърнала съзнанието му, той сякаш чуваше другия да го вика.

Помогни ми, викаше Кол.

Помогни ми.