Талисманите на Шанара

XXXVII

Времето минаваше. Отмина лятото и настъпи есента. Горещината в средата на годината неохотно отстъпи, дните станаха по-хладни и къси и сякаш по-скъпоценни пред перспективата на идващата зима. Дивите цветя увехнаха, листата пожълтяха и едни цветове замениха други. Птиците заминаха на юг и от планините започнаха да нахлуват студени ветрове. Светлината стана смътна и слаба и се местеше по небето на дълбоки, меки, притихнали слоеве, които се стелеха като пух.

Кол Омсфорд отиде у дома си в Сенни дол, за да се увери, че Джаралан и Мириана са добре и с удивление откри, че федерацията се е оттеглила преди седмици, напуснала е по някакви, неотложни причини селото и старците Омсфорд. Те преживяха една щастлива среща и Кол веднага им обеща, че няма да заминава скоро.

Пар Омсфорд и Дамсон Рей отидоха на север в Тирс и останаха, докато се убедиха, че Кърта се е измъкнал от Шадуините, които го преследваха. После се върнаха в Сенни дол при Кол. Пар вече планираше с какво да се заемат. Тримата решиха да отворят хан на север в един от пограничните градове на Калахорн, където щяха да предлагат добра храна, удобно преспиване и понякога да развличат посетителите с разкази и песни. Нещо бе станало с песента-заклинание по време на освобождаването на земната магия в Южното око. Сега можеше да прави само онова, което правеше на времето — да създава вълшебни образи. Но това беше достатъчно за Пар и Кол, за да разказват истории, както в отминалите дни. Кол, разбира се, не искаше да напусне Сенни дол, но Пар мислеше, че ще успее да го убеди.

Шадуините бяха изчезнали от градовете на Калахорн и сред населението се чувстваше нараснала решителност да прогонят също и Федеративните окупатори. Падишар Крийл веднага започна да прави планове, достойни за един независим — да вдигне въстание, което да прогони Южняците от Калахорн завинаги. Той разказа на хората, които му сътрудничеха, че родителите му на времето са притежавали земя в Калахорн. Федерацията ги хвърлила в затвора и после ги изпратила на заточение, а той отраснал при една своя леля.

Не беше виждал своите родители, но бе чувал, че баща му бил известен като Барон Крийл.

Морган Лех удържа обещанието, дадено на Стеф, и се върна в Източната земя, за да се присъедини към съпротивата на Джуджетата срещу Федерацията. Мати Ро тръгна с него. Вече не се колебаеше дали изборът й е правилен, не се тревожеше заради призрака на Куикнинг. Морган й каза, че иска тя да дойде с него. Щяха да намерят баба Елиза и леля Джилт и да останат с Джуджетата, докато те извоюват свободата си. После щяха да се върнат в Планините и той щеше да й покаже колибата си сред хълмовете. Той каза само това, но тя си помисли, че зад думите му се крие и още нещо.

Рен Елеседил се върна в Западната земя като Кралица на Елфите, за да изпълни клетвата си, че ще се погрижи Елфите да възстановят стария си обичай да пътуват като лечители из Четирите земи. След като разполагаше вече с подкрепата на Трис, Тайгър Тай, а и на Барсимон Оридио, тя мислеше, че Висшият съвет няма да се съмнява в нея. Щеше да подбере лечители сред Избраните. Те щяха да се грижат не само за Градините на Живота и Елкрис, но също и за земята. В началото няма да бъде лесно, но те не ще се откажат. Не беше в природата на Елфите да се предават.

Войната с Федерацията се разпали за известно време, но стихна, когато Южняците се оттеглиха в родните си земи. След като ги нямаше Шадуините, за да въздействат върху Коалиционния съвет, и след поражението на армията им край Ренската долина, те постепенно загубиха желанието си да воюват. Въстанието в Калахорн и Източната земя доведе до нарастващо недоволство от цялостната програма на Южняшката експанзия и най-сетне Федерацията се оттегли напълно от земите извън границите й.

Времето минаваше и сезоните се сменяха.

Паранор остана необезпокояван през есента и зимата, издигащ се над сенчестите гори, които го заобикаляха, обграден от Драконовия зъб — тъмно скупчване на стени, парапети, бойници и кули. От време на време минаваха пътници, но никой не се осмеляваше да влезе в Друидската крепост. Говореше се, че е обитавана от духове — че е гробница на душите на отдавна загиналите и изчезнали Друиди. Някои казваха, че една дива котка обикаляла вътре, а понякога и навън, черна като нощта, голяма колкото кон и с огнени очи. Други разправяха, че дивата котка можела да говори като човек.

В Крепостната кула Уокър Бо спеше необезпокояван съня на Друид. Въпреки че тялото му почиваше, духът му често излизаше над земята, носен от вятъра до най-отдалечените краища, пътуващ по облаците и по гребените на вълните. Докато спеше, Уокър сънуваше нещата, които бяха отминали и които предстояха да се случат, за онова, което е било и което щеше да бъде. Сънуваше един нов Съвет на Друидите, събиране на най-мъдрите мъже и жени на Расите, натрупване на познание, което би позволило на Четирите земи да растат и да се развиват. Сънуваше мирен живот. Сънищата му се простираха по-надалеч от пътуванията, които предприемаше в духовна форма, защото нямаше граница за онова, което можеше да си представи.

Аланон му се явяваше понякога. Сега беше почти бял. Тъмната му сянка бе заприличала на призрак и силуетът му съвсем смътно се очертаваше на светлината. Той разговаряше с Уокър, но думите му се предаваха повече чрез чувствата, отколкото чрез мисълта. Отдалечаваше се все повече и повече от света на светлината и материята и навлизаше по-дълбоко в света на отвъдното. Изглеждаше доволен, че си отива, умиротворен.

И понякога, когато душата на Уокър беше притихнала и умът му спокоен, Коглин също му се явяваше. Старецът приближаваше, тялото му бе възлесто като върлина, косата му — разпиляна на кичури, чертите на лицето му — остри и очите ясни, усмихваше му се и му кимваше с глава.