Талисманите на Шанара

XI

По време на вечерята Морган Лех разкри на Дамсон Рей и Чандос своя план за освобождение на Падишар Крийл. Издърпа ги по настрани, където никой не можеше да ги чуе. Те седнаха на откритото плато с храната и водата си, заслушани в нощните шумове и загледани в звездите, които ставаха по-ярки на фона на притъмняващото небе и разговаряха. В началото изслуша Дамсон да разкаже в пълни подробности за бягството им от града. Остави я да говори, както тя си знае, местейки поглед от лицето на момичето към суровата физиономия на независимия. Когато Дамсон свърши разказа си, той премести чинията си настрана — беше изял всичко, докато тя говореше — и съсредоточен се приведе напред.

— Сигурно ще очакват да предприемем опит да го освободим — разсъждаваше Морган, като поглеждаше ту към единия, ту към другия. — Знаят, че няма просто да го оставим, знаят колко държим на него. Но едва ли очакват да повторим предишния си опит. Този път ще очакват нещо друго — някаква по-мащабна акция, в която да участват повече хора, може би масови действия. Възможно е да очакват изненадващо нападение. Ето защо трябва да предприемем нещо неочаквано, без да им дадем възможност да се опомнят.

Чандос изсумтя:

— Какво имаш предвид, Планинецо?

Морган леко се усмихна.

— Преди всичко трябва да действаме бързо. Колкото повече време минава, толкова опасността става по-голяма. Опитай се да следиш мисълта ми, Чандос. Искам да разбереш мотивите на това, което предлагам. Трябва да предвидим как биха се опитали да ни заловят. Така ще можем да го избегнем.

— А откъде си сигурен, че ни готвят капан? — попита едрият мъж, поглаждайки брада. — Не допускаш ли, че просто могат да убият Падишар? Защо да не постъпят като с Бурсука?

Той светкавично погледна към Дамсон, която бе стиснала устни.

Морган сложи ръка на едрото му рамо.

— Не мога да бъда сигурен в нищо. Но помисли само. Ако убият Падишар, губят всякакъв шанс да се доберат до нас. А те искат всички ни, Чандос. Искат да изтрият независимите от лицето на земята — Той се обърна към Дамсон. — Сигурно ще използват Падишар както Бурсука. Но не веднага. Знаят, че го очакваме. Ако Падишар се върне, какво първо ще се запитаме? — Дали това е истинският Падишар или скрит Шадуин? Второ, те знаят, че сме разбрали истината за Тийл и следователно можем да я разберем и за Падишар. Трето, и най-важно, ние знаем да си служим с магията, а те също искат да узнаят това. Ример Дал от самото начало преследва Пар Омсфорд и това сигурно е заради неговата магия. Така е с Уокър Бо. Така е и с мен.

Той се приведе напред.

— Те ще се опитат да ни примамят чрез Падишар, защото знаят, че не можем да го освободим без да използваме магията. Знаят, че за да ги предизвикаме, трябва да предизвикаме и собствената си сила. А това е най-добрият им шанс да я обсебят, защото те искат да владеят всяка магия.

Чандос смръщи вежди.

— Значи, според теб, ще си имаме работа с Шадуините?

Морган кимна.

— Така е от самото начало. Тийл, Бурсука, Преследвачите, Ример Дал, Смоците, онова малко момиченце, което Пар бе срещнал край Тоферския хълм — навсякъде ни причакват Шадуини. Те контролират Федерацията, както и Коалиционния съвет — и това им е работата. Разбира се, че ще бъдем изправени срещу Шадуини.

— Кажи какъв е планът ти — подкани го Дамсон.

Морган отново се облегна назад и скръсти ръце.

— Да се върнем през тунелите в Тирс — по същия път, по който Дамсон е избягала. Да се облечем с униформи на Федерацията, както е направил Падишар, когато се е спускал в Шахтата, и така да проникнем в стражевата кула, в затвора или на което и да е друго място, където държат Падишар. Да влезем по светло и просто да го пуснем. Влизаме по един начин и излизаме по друг. Правим го за не повече от няколко минути.

Чандос и Дамсон го гледаха изумени.

— И това ли ти е целият план? — попита Чандос.

— Само за момент — прекъсна го Дамсон. — Как ще се върнем през тунелите, когато не зная пътя? Не си го спомням.

— Ако ти не го помниш, Кърта го помни — каза Морган и дълбоко въздъхна. — Този план разчита преди всичко на него. Ако ти го убедиш да ни помогне — той замълча, като се опитваше да разгадае зеления й поглед. — Ти трябва да идеш в града, да го намериш и да го доведеш в тунелите, откъдето той да ни изведе. Ще трябва още да узнаеш къде е задържан Падишар, за да идем право там. Кърта познава всички тайни проходи и подземни тунели под Тирс. Сигурно би намерил начин да ни изведе. Ако направо им се изпречим пред вратата, няма да имат време да ни спрат. Това е най-благоприятният ни шанс — да постъпим не така, както очакват.

Чандос поклати глава.

— Не зная, Планинецо. Те познават Дамсон и може би я търсят.

Морган кимна.

— Но Кърта би се доверил само на нея. Тя трябва да влезе първа, придружена от мен — той я погледна. — Как ти се струва, Дамсон Рей?

— Мисля, че мога да го направя — тихо каза тя. — Кърта също ще помогне, ако не са го заловили — тя смръщи вежди, сякаш пресмяташе възможните варианти. — Може да са се спуснали да го търсят в същите тунели, през които възнамеряваме да минем.

— Но той ги познава по-добре от войниците — каза Морган. — Вече седмици наред се опитват да го хванат, но все не успяват. А на нас са ни нужни не повече от няколко дни — той местеше поглед от момичето към едрия мъж. — Това е най-благоприятния ни шанс. Трябва да опитаме.

Чандос клатеше глава:

— Колко души ще са нужни за тази акция?

— Не повече от двайсетина.

Чандос направо се ококори.

— Само двайсетина! Планинецо, в Тирс с разквартирувана петхилядна войска на Федерацията и кой знае още колко Шадуини! С двайсетина мъже нямаме никакъв шанс.

— Щяхме да имаме повече шанс с двеста или две хиляди, но не разполагаме с толкова, нали?

Едрият мъж сви устни, готов да отстоява своето.

— Чандос, колкото по-малка е групата ни, толкова по-лесно би могла да се укрие. Ще търсят формирование от повече хора, нали това се очаква. Но двайсет човека? Ще ги измамим още преди да се усетят кои сме. Двайсет човека могат да се скрият сред пет хиляди много по-лесно от двеста. Само с толкова ще можем да стигнем близо до Падишар.

— Той е съвсем прав — неочаквано се обади Дамсон. — Една по-голяма сила ще вдигне шум в тунелите и не ще има къде да се укрие в града, докато двайсет души могат да се промъкнат и да се скрият, докато свършим акцията — тя погледна Морган право в очите. — Само не зная дали двайсет човека ще са достатъчни, за да се освободи Падишар.

Морган срещна погледа й.

— Заради Шадуините ли?

— Да, заради Шадуините. Сега Пар не е с нас, за да ги отблъсне.

— Не е — съгласи се Морган, — но аз съм с вас.

Той свали Меча на Лех от рамо, развъртя го пред себе си и тържествено го заби в земята. Мечът остана забит, като леко се поклащаше и гладкото му острие хвърляше сребристи отблясъци на лунната светлина.

— Това пък имам аз — обърна се Морган към тях.

— Твоят талисман — удивен промълви Чандос. — Смятах, че е счупен.

— Възстановен е, откакто ходих на север — тихо отвърна Морган. Лицето на Куикнинг се яви пред очите му, после представата изчезна. — Магията му се върна. С него спокойно можем да посрещнем Шадуините.

Дамсон гледаше объркана ту единия, ту другия. Може би Пар бе пропуснал да й каже за Меча на Лех. Сигурно не бе имал време, докато се опитваха да избягат от Тирс и да стигнат при независимите. А за Куикнинг никой нищо не знаеше, освен Уокър Бо.

Морган не се и опита да обяснява, а вместо това попита Чандос:

— Можеш ли да осигуриш двайсет човека?

Чандос го погледна с черните си очи.

— Мога, Планинецо. И два пъти повече ще осигуря, щом става дума за Падишар Крийл — той замълча. — Но ти очакваш да ти гласуваме прекалено голямо доверие.

Морган измъкна Меча и го прибра в ножницата. Далеч покрай ръба на платото в мрака се разхождаха патрулите на независимите. Сред дърветата зад тях огньовете започваха да изтляват и стихваше подрънкването на кухненски съдове. Всички се бяха нахранили и започваха да се готвят за сън. Запалиха лули, които проблясваха в мрака като светулки сред дърветата. Чуваха се тихи, спокойни гласове.

Морган погледна едрия мъж.

— Ако имахме по-добра възможност, Чандос, с удоволствие щях да я използвам — той погледна в тъмните очи на Чандос. — Какъв е отговорът ти, да или не?

Чандос погледна към Дамсон и при обръщането златната му обица проблесна.

— А ти какво ще кажеш?

Момичето прокара ръка по огнената си коса. Изглеждаше решително, с гняв и надежда в очите.

— Трябва нещо да предприемем, защото в противен случай Падишар е загубен — лицето й се изопна. — Ако бяхме на негово място, нима той щеше да ни остави?

Чандос потри откъснатото си ухо.

— Тебе поне не те остави — той поклати глава. — Всичките сме глупаци — промърмори той, без да има предвид никого по-конкретно. — Всички до един — той пак погледна Морган. — Добре, Планинецо. Двайсетина мъже заедно с мен. Тази вечер още ще ги избера.

Той скочи на крака.

— Предполагам, че искаш да тръгнем веднага. Още при зазоряване или малко след това, когато приготвим провизии за пътуването — той погледна Морган иронично. — Нали няма да ни се наложи да живеем от въздуха, а, Планинецо?

Морган и Дамсон също станаха. Морган подаде ръка на независимия:

— Благодаря ти, Чандос.

Едрият мъж се засмя.

— За какво? Задето се съгласих с безумния ти план ли? — Въпреки това той стисна ръката на Морган. — Виж какво, ако всичко мине успешно, аз ще съм този, който ще ти благодари многократно.

Той тръгна към огнищата, мърморейки, понесъл празната си чиния и навел рошавата си глава. Морган се загледа след него. Замисли се за отдавна минали времена, за местата и другарите, които беше оставил назад. Мислите му бяха натрапчиви, изпълнени със съжаление за онова, което би могло да бъде и го оставяха празен и самотен.

Дамсон се докосна с рамо до него. Погледът на смарагдовозелените й очи бе замислен.

— А може би той е прав — тихо забеляза тя. — Може би ти си един безумец.

Морган само сви рамене.

— Ти поиска моята помощ.

— Искам да освободим Падишар. А само ти имаш някакъв план — тя вдигна едната си вежда. — Кажи ми истината — има ли нещо, което премълчаваш?

Той се усмихна.

— Нищо особено. Надявам се да импровизирам.

Тя замълча, загледана известно време в него. После го хвана за ръка и го поведе към платото. Дълго се разхождаха мълчаливи от горичката до урвата и обратно и вдъхваха аромата на диви цветя и треви, носен от вятъра, който се спускаше от склоновете на отсрещните върхове. Вятърът бе топъл и гальовен и докосваше кожата на Морган като коприна. Той вдигна глава и изложи лице на вятъра. Искаше му се да затвори очи и да изчезне в него.

— Разкажи ми за своя Меч — ненадейно предложи тя с много тих глас и продължи да гледа към него, макар че той веднага отмести поглед встрани. — Как е възстановен и защо изглеждаш толкова наранен, Морган. Така е, нали? Виждам го по очите ти. Кажи ми какво има. Искам да зная.

Той можеше да й се довери и неочаквано за себе си разбра, че всъщност има нужда да говори за всичко това. Седна върху един объл камък и двамата се загледаха към отсрещните канари. Тогава той започна своя разказ.

— Имаше едно момиче на име Кукнинг — той с усилие търсеше думите си. Замълча и си пое дълбоко дъх.

— Обичах я много.

Надяваше се, че тя няма да види сълзите в очите му.

Прекара нощта в края на горичката, сгушен в корените на стар бряст. Беше завит в одеялото си, сгънал пътното си наметало вместо възглавница. Тази импровизирана постеля не бе много удобна и той се събуди вдървен и замаян. Докато изтърсваше листата и праха от наметалото, му хрумна, че не беше виждал Мати Ро от снощи, дори и на вечеря. Сигурно защото бе твърде погълнат от плана си за спасяване на Падишар — този велик и възхитителен план, който на свежа глава му се струваше крайно нескопосен и лишен от здрав смисъл. Предишната вечер му се виждаше съвсем добър, но тази сутрин му изглеждаше направо отчайващ.

Но вече не можеше да се откаже. Чандос сигурно бе започнал приготовленията за пътуването до Тирс. Всякакви колебания бяха излишни.

Той се изтегна и се отправи към недалечното поточе, което ромолеше по камъните сред дърветата. Прохладната вода щеше да размърда мозъка му и да прогони съня от очите му. Беше разговарял с Дамсон Рей до късно след полунощ. Разказа й всичко за Куикнинг и за пътуването на север до Елдуист. Тя го изслуша без да го прекъсва и те се почувстваха много близки. Той изпита към нея по-голяма симпатия и доверие. Предишните му подозрения бяха изчезнали. Започна да разбира защо Пар Омсфорд и Падишар Крийл бяха рискували толкова много, за да я освободят. И той самият би го направил.

Но в отношението й към Равнинеца и водача на независимите си оставаше нещо, което тя не му казваше. Не предателство или лъжа, но имаше нещо премълчано. Тя му призна любовта си към Пар още в самото начало, но освен чувствата й към Равнинеца имаше и друго, което я бе накарало да се включи в акцията по отвличането Меча на Шанара от Шахтата. Морган не знаеше какво е то, но го чувстваше в нейния разказ, в начина, по който говореше за двамата мъже, в нейната непоколебима решителност да им помогне. На няколко пъти Морган беше на път да открие какво е то, но всеки път истината му се изплъзваше.

Във всеки случай почувства облекчение от това, че разказа на някого за Куикнинг, че бе дал израз на чувствата, които таеше от завръщането си насам. Тази нощ бе спал без кошмари под заслона на старото дърво, след като успя да облекчи за малко болката, която го измъчваше от седмици.

Чуваше как потокът тихо бълбука в тишината. Пресече поляната, промъкна се през гъстия храсталак и се озова пред самата Мати Ро.

Тя бе седнала на отсрещния бряг на потока, навила панталони и отпуснала босите си крака във водата. При появата му веднага скочи и се протегна за обувките си. Краката й се белнаха за миг и тутакси се скриха в сянката на тялото й. Но в този кратък миг той съвсем ясно ги видя. Бяха покрити с ужасни рани, пръстите липсваха или бяха деформирани до неузнаваемост. При рязкото движение, с което тя се обърна към него, черните й коси се разпиляха на светлината.

— Не гледай към мене — троснато промълви тя.

Той отмести поглед встрани, много притеснен.

— Съжалявам, не знаех, че си тук.

След известно колебание той тръгна към скалите, за да се отдалечи от потока. Не можеше да се отърси от мъчителната гледка на краката й.

— Няма защо да си тръгваш — провикна се след него тя и той спря. — Само… само за минутка.

Той изчака, загледан в дърветата. До тях започнаха да долитат гласове — тук смях, там бъбрене.

— Вече можеш да се обърнеш — каза тя и той я погледна отново, застанала край потока, пуснала панталоните си и обула обувки. — Извинявай, че така ти извиках.

Той сви рамене и приближи до нея.

— Е, аз не исках да те изненадвам. Просто съм сънен.

— Не е твоя вината.

Тя също, изглежда, се чувстваше неудобно.

Той коленичи край извора и започна да плиска лицето си. После се изми със сапун и се избърса с мека кърпа. Би могъл и да се окъпе, но не искаше да се бави. Чувстваше върху себе си погледа на момичето, което го наблюдаваше, тихо като сянка, отстрани.

Щом се изми, Морган Лех се изправи и вдъхна дълбоко утринния въздух. Долавяше се ароматът на диви цветя и треви.

— Отивате в Тирс да освободите Падишар, така ли? — изтърси неочаквано тя. — Искам да дойда и аз.

Той изненадано я погледна.

— Как разбра за нашата акция?

Тя само сви рамене.

— Както съм свикнала — като си отварям очите ушите на четири.

Той се обърна с лице към нея. Очите й бяха наравно с неговите. Отново беше удивен от нейния ръст.

— А защо искаш да дойдеш?

— Защото ми омръзна да си губя времето и да не правя нищо друго, освен да подслушвам какво си говорят хората. — Погледът й издаваше упоритост и решителност. — Спомняш ли си разговора ни по пътя? Казах ти, че копнея нещо да се случи. И сто че се случва. Искам да дойда с вас.

Той не можеше напълно да я разбере, не знаеше какво да каже. Достатъчно беше, че трябваше да дойде Дамсон Рей. Но на всичко отгоре и Мати Ро? И то при едно такова опасно пътуване, каквото несъмнено щеше да бъде това?

Тя отстъпи на крачка и го измери с поглед.

— Ще ми се да вярвам, че не си толкова глупав, та да се тревожиш за мене — каза тя, без да се церемони много. — Бъди сигурен, че мога да се грижа за себе си по-добре от теб. Имам повече опит. Не си ли спомняш какво ти се случи в „Свирката“, щом се опита да ме докоснеш?

— Това не се брои! — опита се да се защити той. — Аз не очаквах…

— Да си очаквал — сряза го тя. — В това е разликата между нас, Планинецо. Ти не си се научил да бъдеш нащрек, за разлика от мене — тя приближи до него. — А ще ти кажа и още нещо. Умея да боравя с меча по-добре от всички хора на Падишар Крийл и може би не по-зле от самия него. Чандос попитай, ако не вярваш на мене.

Той се вгледа в нейните проницателни, кобалтово-сини очи, в тънката извивка на устните, в нежните, прави рамене — всичко в нея бе нащрек да посрещне всяко предизвикателство.

— Вярвам ти — отвърна той и беше искрен.

— Освен това — добави тя най-сериозно — аз съм ти нужна, за да осъществиш своя план.

— Откъде знаеш за моя …

— Не бива ти да отиваш с Дамсон в Тирс — прекъсна го тя без да обръща внимание на въпроса му. — Това трябва да направя аз.

— Откъде знаеш за моя план? — довърши той въпроса си, като ядосано сложи ръце на кръста си. — Защо трябва да ходиш ти?

— Защото мен никой няма да ме забележи, за разлика от теб. Ти се набиваш много на очи, Планинецо. Не умееш да се прикриваш, а и на Федерацията си познат. Освен това, ако нещо се обърка, ти няма да можеш да се оправиш в Тирс, а аз мога. Била съм там много пъти. И най-важното, те няма да обърнат внимание на две жени. Ще се промъкнем покрай тях, без въобще да ни забележат.

Тя отново го погледна.

— Кажи, че не съм права — заяви предизвикателно.

Той не можа да скрие усмивката си.

— Аз не мога да решавам това — той отново се загледа към дърветата, надявайки се да сложи край на въпроса. После пак се обърна към нея. — Защо не попиташ Чандос? Той е отговорен за хората, а не аз.

Тя не промени израза си.

— Не мисля така. Поне в този случай.

Тя изчака да го чуе какво ще каже.

— Е? Мога ли да дойда?

Той въздъхна отегчен. Може би беше права. Може би идеята да дойде не беше налудничава. Доводът й бе убедителен. А и той самият си казваше, че планът му се нуждае от доизкусуряване. Мати Ро можеше да помогне.

— Добре — съгласи се той. — Можеш да дойдеш.

— Благодаря.

Тя се обърна и тръгна обратно към лагера, преметнала връхната си дреха през рамо.

— Но и Чандос трябва да е съгласен! — викна той след нея, като все още търсеше начин да се измъкне.

— Той вече е съгласен! — викна му тя в отговор. — Каза да питам теб.

Тя бързо му се усмихна през рамо, докато изчезваше сред дърветата.

Чандос бе намусен и затворен по време на закуската и Морган го остави сам, като предпочете да седне с Дамсон Рей. Дългата маса, на която седяха, беше пълна и мъжете се държаха шумно, тъй че Планинеца и момичето не си казаха много, съсредоточени в храната и в разговорите наоколо. Мати Ро се появи за кратко като мина покрай Морган, без да го погледне и седна далеч от него. Спря за малко при Чандос и му прошушна нещо, което го накара да се намръщи. Морган не чу думите й, но можеше да се досети.

Когато се нахраниха, Чандос скочи на крака и махна на останалите да вървят да си вършат работата. Повика Дамсон и Морган настрани. Той още веднъж ги преведе през дърветата към откритото плато, за да поговори с тях, без да ги чуе никой. Мургавото му лице бе навъсено. Съобщи им, че през нощта се е пуснал слух сред независимите, че Елфите са се върнали по западните земи. Този слух се носел от няколко дни и не можело напълно да му се вярва. Искал да разбере какво е мнението на Морган и момичето за всичко това.

— Това е напълно възможно — веднага каза Морган. — Една от задачите на братята Омсфорд беше да се върнат Елфите в Западните земи.

— Ако Паранор е върнат, защо да не са се върнали и Елфите — съгласи се Дамсон.

— А това значи, че всичките повели са изпълнени — добави Морган, вече развълнуван. — Чандос, ние трябва да разберем дали това е истина.

Едрия мъж отново свъси лице.

— Може би ти се иска и друга експедиция — като че ли една не е предостатъчна — той уморено въздъхна. — Добре, ще изпратя някого да провери. Ще изпратя в Калахорн вестоносец, който да ги увери, че имат приятели. Ако са там, ще ги открием.

Той добави, че е подбрал хората за пътуването до Тирс и в момента се подготвят провизиите и оръжията. Докато се развидели добре, ще бъдат готови и ще могат да тръгнат.

Когато се обърна, Морган импулсивно го попита:

— Чандос, какво ти е мнението за Мати Ро?

— Моето мнение ли? — едрият мъж се разсмя. — Моето мнение е, че тя винаги получава, каквото иска.

Той тръгна отново, после се обърна назад и извика:

— Мисля, че е добре да внимаваше нея, Планинецо.

Той продължи да се отдалечава и изчезна сред дърветата, като даваше нареждания насам-натам. Дамсон погледна към Морган.

— За какво става дума?

Морган й разказа за срещата си с Мати във Варфлийт и за пътуването им до Огнеръбата планина. Каза й също, че момичето настоява да участва в освобождането на Падишар. Попита Дамсон дали тя знае нещо за Мати Ро. Дамсон не знаеше. Никога не я беше виждала преди.

— Но Мати е подходяща, защото две жени не биха привлекли вниманието — заяви тя. — А щом е успяла да убеди и двама ви с Чандос да дойде, значи най-добре и двамата да внимавате.

Морган отиде да си приготви багажа за пътуването на юг, пристегна оръжията и отново се върна на откритото плато. След около час дружината, която Чандос бе подбрал, се събра, готова да тръгне. Това бяха сурови, способни мъже, някои от които се бяха били заедно с Падишар срещу Смока при Джут. Някои от тях разпознаха Морган и приятелски му кимнаха. Чандос изпрати един мъж напред да следи за евентуална опасност и поведе останалите заедно с Морган, Дамсон и Мати Ро надолу по склона на Огнеръбата планина към отсрещните равнини.

Вървяха през целия ден, спускайки се от Драконовия зъб към Раб, след което свърнаха на юг да пресекат реката и да продължат по посока на Варфлийт. Вървяха бързо и равномерно в жегата, небето бе ясно и безоблачно, слънцето неотклонно грееше и въздухът над прашните ливади трепкаше като вода. По пладне седнаха да починат и да хапнат, следобед също починаха и привечер стигнаха равната местност, от където се излизаше в низината Шейл. Поставиха часовой, вечеряха и дружината се оттегли за сън. Морган бе вървял с Дамсон през деня и легна близо до нея. Макар че тя нито се нуждаеше, нито го искаше, той бе възприел едно покровителствено отношение към нея, решен, че щом тя е готова да направи всичко за Пар и Кол, то той непременно ще я закриля.

Мати Ро вървеше сама през целия ден, далеч от всички останали, хранеше се сама, когато почиваха, предпочитайки да бъде далеч от другите. Никой не прояви особено учудване, че е с тях; никой не запита защо е там. Няколко пъти Морган искаше да поговори с нея, но всеки път се отказваше, щом зърнеше затвореното й лице, съзнателната дистанция от останалите, която тя си налагаше.

В полунощ, измъчван от кошмари и несигурност, той се събуди, отиде в края на горичката, в която се бяха настанили, и се загледа към небето и отсрещните равнини Тогава най-неочаквано се появи Мати Ро. Тиха като призрак, тя застана до него, сякаш я бе очаквал през цялото време. Двамата се загледаха към голата равнина, където течеше Раб, като съзерцаваха земните очертания на бледата звездна светлина и вдъхваха топлината, останала от отминалия ден.

— Мястото, където съм родена, прилича на това — каза глухо тя. — Равни, голи поляни. Малко вода, голяма горещина. Сезоните бяха едновременно сурови и красиви. — Тя тръсна глава. — А Планините си ги представям съвсем различни.

Той нищо не каза, само кимна. Ветрецът леко разбьркваше косите й. Някъде в далечината виеше вълк и нищо не отвръщаше на гласа му в тишината.

— Сигурно не знаеш какво да мислиш за мен, нали?

Той сви рамене.

— Така е. Ти можеш да объркаш човека.

В отговор на устните й се появи усмивка, но на мига изчезна. Нежният й силует в сянката изглеждаше като привидение. Тя обмисляше нещо.

— Когато бях петгодишна — заразказва Мати — малко преди шестия ми рожден ден и скоро след смъртта на сестра ми, играех в полята до къщи заедно с по-големия ми брат. Това бе пасбище останало голо през онази година. На него пасяха крави. Забелязах една от кравите, която лежеше в някакъв трап. Това ми се стори странно и аз приближих да видя какво има. Кравата ме гледаше с широко отворени, неподвижни очи, много уплашена. Изглежда не можеше да издаде нито звук. Умираше, потънала в калната дупка, която не бях забелязала по-рано. Тялото й бе проядено.

Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш й беше студено.

— Не зная защо, но исках да я разгледам по-отблизо. Тръгнах към нея и спрях само на няколко метра. Трябваше да повикам брат си, но бях малка и не се сетих. Гледах кравата и се чудех какво ли е станало. И внезапно усетих някакво парене в стъпалата. Погледнах надолу и видях, че съм стъпила в същата кал, в която бе паднала кравата. Калта бе прорязана от зеленикави линии и цялата в мехурчета. Беше проникнала през обувките ми. Тогава затичах и започнах да плача, викайки за помощ. Тичах колкото можех, но болката беше по-бърза от мен. Обземаше целите ми стъпала. Спомням си как погледнах надолу и видях, че пръстите ми са изчезнали.

Тя потръпна при този спомен.

— Майка ми ме изми, колкото можа, но беше твърде късно. Половината от пръстите на краката ми ги нямаше, а стъпалото ми бе покрито с белези и ме изгаряше, сякаш го бях поставила върху огън. Получих треска. Лежах на легло около две седмици. Всички си мислеха, че ще умра. Но не умрях, останах жива. Вместо това умряха те. Всички до един.

Тя се усмихна горчиво и иронично.

— Струва ми се, че трябваше да ти обясня, след като тази сутрин видя краката ми. Неприятно ми е хората да виждат какво е станало с мен — тя го погледна, но веднага се обърна настрани. — Но ми се искаше ти да разбереш.

Поостана още малко с него, после каза „лека нощ“ и изчезна между дърветата. Той стоя дълго загледан след нея, като размишляваше над думите й. Когато се върна край стана им и отново се зави в одеалото, не можа да заспи. Не можеше да престане да мисли за Мати Ро.

Призори отново тръгнаха, като сенки в слабата сива светлина, която проникваше от изток. Денят беше облачен и по обяд започна да вали. Дружината вървеше през гористите хълмове северно от Варфлийд и Мермидон, следвайки линията на Драконовия зъб на запад. На два пъти разузнавачът се връщаше, за да предупреди за появата на федеративни патрули и те трябваше да се крият, докато отминат патрулите. Земята бе сива и просветваше от дъждовната влага. Никой друг не срещнаха по пътя си. Морган вървеше до Мати Ро без покана и не я изостави през целия ден. Тя нищо не каза, за да го прогони, нито се отдръпна. Рядко казваше нещо, но изглежда присъствието му й беше приятно. Когато спряха, за да обядват, тя раздели с него плода, който носеше.

Към полунощ бяха прекосили Мермидон и в далечината можеше да се види Тирс. Силуетите на града едва се очертаваха върху високото равно плато, което те наблюдаваха от околните равнини. Не спираше да вали, равномерно и постоянно, и прахът се превръщаше на кал. Дамсон и Мати Ро решиха да влязат в града едва на зазоряване, когато можеха да се смесят с обичайните търговци, идващи всеки ден от околните села. Чандос изпрати разузнавача напред да види ще може ли да научи нещо от пътниците, които напускаха града. Другата част от дружината се настани в една яворова горичка. Откриха за свое разочарование, че сухите места са много редки и отдалечени едно от друго.

Разузнавачът се върна към полунощ. Морган беше още буден, свит заедно с Чандос и Мати Ро и всички слушаха Дамсон, която разказваше каквото знаеше за тунелите под Тирс и за федеративните затвори. Разузнавачът бързо и дискретно се наведе и прошепна нещо на Чандос. Чандос пребледня. Освободи разузнавача и се обърна към Планинеца и момичетата.

Федерацията бе оповестила намерението си да екзекутира Падишар Крийл. Екзекуцията щяла да бъде публична. Трябваше да стане по обед на по-следващия ден.

Чандос стана и се отдалечи, като поклащаше глава. Морган седна до Дамсон и Мати Ро. И тримата бяха онемели от смайване. Предвижданията на Морган се бяха оказали погрешни. Федерацията беше решила завинаги да се отърве от Падишар. На лидера на независимите не му оставаха и два дни живот.

Морган погледна Дамсон в очите, после Мати. И тримата мислеха едно и също. Какъвто и план за освобождение да опитаха, трябваше да го проведат веднага.