Талисманите на Шанара

XXIV

Три дни по-рано беше преминала друга една буря, много по-силна. Беше се излял дъжд като из ведро, небето се бе разтресло в гръмотевици и светкавични взривове, пометено от свирепия вятър. Такива потопи често заливаха Граничните земи в края на лятото, с повишаването на налягането и горещината. Тя връхлетя над Калахорн по мръкнало, разтърсваше земята през цялата нощ и изчезна на юг призори.

Когато отмина, един самотен силует се надигна от прогизналата земя в крайбрежието на Езерото Дъга, целият покрит в кал и прегърбен, сякаш под тежестта на вериги.

Тъмните очи се присвиха и се опитаха да се концентрират. Отдавна се бе развиделило, сякаш светлината бе избързала, за да не се върне бурята. Тук-таме по небето бяха останали облаци, изгревът беше металносив и съвсем внимателно прогонваше най-упоритите сенки на нощта. Силуетът стоеше загледан към равната повърхност на езерото, към развиделяването на изток, към небето и към света, който му бе съвършено чужд. В едната ръка държеше Меча, който леко просветваше, омотан в треви и кал. Силуетът стоеше нерешително, после пристъпи към края на езерото и потопи ръцете, лицето и най-сетне тялото си, изми се и се изплакна, докато остана само със скъсаните дрехи на гърба си.

Калта и тинята бяха отнесени от тъмните води и Кол Омсфорд се изправи и се огледа наоколо.

В началото не си спомняше нищо, освен кой е — в това беше категоричен, сякаш неговата самоличност доскоро е била поставена под въпрос. Разпозна Езерото Дъга и местността, която го заобикаляше. Застанал бе на южния бряг на езерото, западно от Кулхавен и северно от Бойната могила. Но не разбираше как се беше озовал тук.

Погледна острието в ръката си (Как ли бе успял да се изкъпе без да пусне оръжието?) и осъзна, че държи Меча на Шанара.

Връхлетяха го спомени, под пристъпа на които се огъна, сякаш уцелен с юмрук в стомаха. Представите го удряха като с чукове. Той беше заловен от Шадуините и затворен в Южната кула. Беше успял да избяга, но всъщност това му е било уредено от самия Ример Дал. Бяха го подвели да повярва, че Огледалното покривало го пази, докато то всъщност го бе преобразило по начин, за който не искаше дори да мисли, превръщайки го н един от тях, в тяхно подобие. Беше загубил власт над себе си, превръщайки се в нещо, подобно на животно, и беше тръгнал да кръстосва навсякъде, за да намери брат си Пар, без ясна цел или причина, освен смътния порив да му причини болка. Загърнат в тъмните гънки на Огледалното покривало, той бе проследил, намерил и нападнал брат си…

Кол тежко дишаше през устата. Гърдите го стягаха, стомахът му се свиваше.

Неговият брат.

…Беше се опитал да го убие — и щеше да успее, ако нещо не го беше спряло, не го беше отклонило от това намерение.

Той клатеше глава и се опитваше да подреди спомените си. Беше избягал от Пар объркан и обезумял, разкъсван между това, което беше, и онова, в което бе превърнат. Беше увлякъл Пар подире си, без да разбира какво прави. През деня бягаше, през нощта го търсеше, винаги го дебнеше, изгубен в някаква бездна, която се беше отворила в него. Тласкаха го омразата и страхът, но той не разбираше каква е тяхната причина. Усещаше как Огледалното покривало губеше власт над него, но не можеше да разбере дали това е хубаво или лошо. Беше започнал да се връща по малко към себе си, но не можеше да стигне докрай, все още обсебен от Шадуинската магия. Когато станеше тъмно, той се връщаше да намери брат си, като мислеше да го убие, но в същото време, искаше да намери спасение и мислите му се виеха една около друга като змии. Последвай ме! — умоляваше той Пар, а после бързо побягваше, за да не може брат му да го настигне.

Докато си спомняше всичко това, Кол потрепера от студ, загледан към просторното, обвито в мъгла езеро. Колко ли дни беше бягал? Колко ли време беше изгубил?

Последвай ме!

После открадна металния диск, който Пар носеше на врата си — грабна го без да знае защо, само защото видя Пар да го държи и да му се любува в полумрака и почувства колко важен бе той за брат му. Искаше да нарани Пар като му го отнеме, но същевременно се надяваше, че като открадне диска, ще накара брат си да го последва.

Така и беше станало.

Той го последва към съсипаната земя под Южната кула.

Защо ли бе побягнал в тази посока? Причината му убягваше като неуловим шепот на подсъзнанието. Той смлъщи вежди, опитвайки се да разбере. Магията на Огледалното покривало го е подтиквала, тя го е принуждавала да се върне…

Той широко отвори очи. Да върне Пар, защото…

И Пар го настигна под стария обрулен дъб, намери го изтощен, съсипан и смазан. Сбиха се още веднъж за Меча на Шанара, опитвайки се да преодолеят границите, които ги разделяха, всеки както можеше — Пар се бореше да призове магията на Меча, така че Кол да бъде свободен, Кол на свой ред се бореше да… да…

Какво?

Да каже на Пар. Да му каже.

— Пар — прошепна той ужасен и споменът за истината, която му бе открил Мечът, го опари като нажежен до бяло огън. Той сведе очи към острието, към гравюрата на дръжката му под пръстите си — гравюра на ръка, която високо държи горяща факла. Разтвори широко очи с разбиране и удивление, пръстите му опипваха емблемата, сякаш откриваха в нея все още тайни.

През всичките тези месеци, в които бяха търсили Меча на Шанара, мислеше си той без нищо да разбира, те положиха толкова усилия да го възстановят, водеха отчаяни битки и понасяха загуби, без нито за миг да подозират, че повелята на Аланон ги беше увлякла в нещо безсмислено. Тя бе увлякла Пар, а Кол веднага го беше последвал. Сянката на Друида им даде поръчение да намерят Меча на Шанара. Едва тогава Четирите земи щяха да бъдат спасени. Намери Меча, бе си нашепвал той сред вихрушката гласове, които отекваха от Рога на пъкъла.

И Пар Омсфорд го бе направил — без дори да подозира, че никога няма да може да го използва.

Сърцето на Кол Омсфорд силно биеше и той бавно и дълбоко си пое дъх, за да се успокои. Беше на ръба на срутването, като си помислеше какво можеше да им коства тази измама, но не се остави да потъне в в бездната на отчаянието. Хванал с две ръце талисмана, той тръгна обратно от Езерото Дъга към горичката от ясенови дървета, която хвърляше сенки към тревния хълм. Замаян и отслабнал, той седна клоните, където проникваше слънчева светлина и се опита да подреди образите, които бяха изплували в паметта му.

Пар го бе проследил до равнината западно от Южното око и те бяха влезли в битка за последен път — брат срещу брата. Пар беше тръгнал подире му, защото Огледалното покривало бе Шадуинска магия, от която Кол не би могъл сам да се освободи. Пар бе използвал Меча на Шанара, за да помогне на Кол да отхвърли магията си — да разбере кой е и в какво е бил превърнат, да разбере как е бил преобразен. Мечът бе талисман за откриване на истината, а само тя можеше да му помогне да се освободи. Пар беше сигурен, че наистина притежава Меча на Шанара, защото магията му се беше разкрила, когато Кол го нападка над Тирс. По време на разгорещената им битка магията се събуди и бе преминала и в двама им, като даде на Пар да узнае, че Кол е жив, а на Кол му показа ужасната картина на това, в което се беше превърнал. Пар вярваше, че ако магията на Меча проникне в брат му, Кол ще бъде освободен.

Сълзи бликнаха в очите му, щом си спомни какъв напрегнат израз имаше лицето на Пар, когато се вкопчиха един в друг сред разразилата се буря. Отново видя как устните на брат му се движеха и нещо му нашепваха. Кол. Чуй ме, Кол. Послушай истината.

И истината се бе разкрила, просветкала бе от Меча на Шанара в очистващия бял огън, който се вля в Кол и разпръсна Шадуинската магия, така че той разкъса Огледалното покривало и го отхвърли завинаги. Истината се бе проявила и Кол действително се оказа свободен.

Но това не беше истината за Пар — и Пар не я беше разбрал. Това беше истината за Кол — и само той я узна.

На изток слънцето се прокрадваше през намаляващите буреносни облаци. Сивата зора отстъпваше пред златистата дневна светлина. Кол я гледаше и чувстваше, че цялата тъга, която можеше да изживее, се беше събрала в този единствен момент.

Пар не беше призовал магията на Меча на Шанара. Кол я беше призовал — не веднъж, а двата пъти и всеки път, без да осъзнава какво прави и какво е в негова власт. Кол, а не Пар беше онзи Омсфорд, за когото бе предназначен Мечът. Но както често става, истината се изплъзна като дим и беше нужно време, за да се разбере. Аланон не беше дал никаква повеля на Кол, когато се събраха край Рога на пъкъла, ала въпреки това само той притежаваше властта да призовава магията на Шанара. И това беше естествено, ако човек се замислеше. Той беше брат на Пар и също като Пар — наследник на Елфската магия. И в двама им течеше Елфска кръв. Но повелята бе дадена на Пар, затова и всичко се бе съсредоточило около него. Пар беше изпратен да намери Меча, въоръжен със собствената си магия и с неотменна решителност, уверен в целта си дори тогава, когато останалите от малката им дружина бяха изпълнени със съмнения. Пар беше изпратен и Аланон сигурно е знаел, че няма да се провали. Но защо не им каза, че Мечът е предназначен за Кол? Защо нищо не поиска от него?

Той сключи ръце отпреде си. Спомни си как се бе почувствал, когато бе извикана на живот магията — неописуемо хладния бял огън. Дори и загърнат в Огледалното покривало, той я бе почувствал, нейният прилив премина в него, помитайки всичко пред себе си. Истината срина всички бариери на Шадуинската магия — първо малките, спомените от детството и младостта, после по-големите, по-сурови и настойчиви, ударите, които бяхг затвърдили неговата решителност и малко по малко го бяха накарали да укрепне. Истините бяха болезнени, но в същото време лечебни и когато накрая дойде последната — истината за онова, в което се беше превърнал — той намери сили да я приеме и да сложи край на играта, в която беше въвлечен.

Разказвал бе историята за Меча на Шанара хиляди пъти — как талисманът оживял в ръцете на Шеа Омсфорд преди петстотин години, как му показал истината за него самия, а после свалил маската на Господаря на Войната. Толкова често бе разказвал тази история, че можеше да я рецитира насън.

Но дори и това не го беше подготвило за чувствата, които го връхлетяха след използването на магията. Проявлението на истината го бе лишило от илюзии и самоизмами и бе променило целия му живот. То бе свалило булото, което не му позволяваше да види най-тежките си грешки и провали. Оказа се напълно разголен и се чувстваше глупав и посрамен.

И обзет от ужас за Пар.

Защото Мечът на Шанара, когато го освободи, му бе разкрил някои истини и за Пар. Една от тях беше, че Пар не може да използва Меча. Другата беше, че Пар не си дава сметка за това. А третата — че песента-заклинание беше причина за проблемите на брат му.

Тайните се бяха разкрили и той ги бе видял всичките. Но Пар — не. По причини, които все още не бяха известни, песента-заклинание пречеше на Пар да призове магията на Меча, не позволяваше тя да проникне в него и не му даваше да види истината за себе си. Песента-заклинание беше стена, която не допускаше магията на Меча и разкритията, които можеше тя да направи, като държеше брат му в свой плен. Кол не знаеше защо е така — знаеше само, че е така. Песента-заклинание оказваше някакво въздействие върху Пар, а Кол не знаеше какво е то. Усети нейната съпротива срещу силата на Меча, когато се биеше с брат си за оръжието. Усети как тя изтласква магията навън, държейки я в Кол, за да се открият истините на него, а не на брат му.

Защо? — питаше се той. Защо беше така? Защо Аланон нищо не беше казал за това, кой може да използва Меча, нито какво трябваше да направи този меч? На каква цел служеше Мечът? Те бяха изпратени да го открият и бяха направили това. Но за какво се очакваше да го използват сега?

За какво се очакваше да го използва той?

Слънчевите лъчи милваха лицето му и Кол затвори очи и им се остави. Топлината бе успокояваща и го обгърна като завивка. Беше уморен и объркан, но все пак спасен, докато същото не можеше да се каже за Пар.

Обърна се гърбом към слънцето и отвори очи. Кралят на Сребърната река се беше опитал да изведе и двамата, но не беше успял. Пар изпадна в паника и използва песента-заклинание, но нейната магия беше противопоказна на магията на техния спасител. Кол бе изведен в светлината и бе спасен, а Пар попадна отново в мрака и в ръцете на Шадуините.

Сега бе във властта на Ример Дал.

Кол сви устни. Той викаше Пар, когато стана свидетел на неговото пропадане, а после се почувства обгърнат и утешен от светлината, която го пое и отнесе надалеч. Кралят на Сребърната река му заговори, каза му думи на утеха и упование. Гласът на старецът звучеше утешително. „Ти ще се спасиш“, шепнеше Кралят. — „Ще заспиш и за миг всичко ще забравиш, но когато се събудиш, ще си го спомниш отново. Мечът на Шанара ще остане в твои ръце, защото на теб е отредено да го използваш. Ти ще го вземеш и с него ще отидеш да намериш своя брат, и ще го използваш, за да спасиш брат си.“

Кол кимаше, докато си спомняше това. Ще го използва, за да го спаси. Ще направи за Пар същото, което Пар бе направил за него. Ще издири Пар, ще предизвика магията на Меча на Шанара и чрез нея ще го принуди да види истините, които скрива песента-заклинание и така ще го освободи.

Но от какво ще го освободи?

В него се надигна мрачна тревога, когато си спомни как Пар се страхуваше от изменящата се магия на песента-заклинание. Ример Дал бе предупредил и двамата братя Омсфорд, че Пар е Шадуин, че песента-заклинание го прави такъв и че има опасност магията да го унищожи, защото не се е научил да я владее. Беше ги предупредил, че единствен той може да спаси Равнинеца от унищожение. Нямаше, разбира се, причина да се вярва на Главния преследвач, каквото и да кажеше той. Но ако все пак имаше известно право? Това бе сериозна причина песента-заклинание да не позволи Пар да види истината, която Мечът му откриваше. Защото ако Пар наистина беше Шадуин…

Кол въздъхна ядно. Не можеше да приеме подобна мисъл. Как така Пар щеше да бъде Шадуин? Нима можеше да бъде едно от онези чудовища? Някаква друга причина се криеше зад случващото се. Трябваше да има друга причина.

Стига си мислил за това! Знаеш какво трябва да направиш! Трябва да намериш Пар!

Той се изправи и застана загледан в обвитото в мъгла езеро, смазан и съсипан от борбата, която бе водил за живота си и от разкритията на Меча. Спомни си за годините, когато се грижеше за брат си, докато раснеха заедно — Пар, избухлив и вечно готов да спори, стремящ се да разбере и овладее магията, която живееше в него, докато Кол въдворяваше мир, използвайки ръста и спокойния си характер, за да овладее нещата. Колко пъти беше защитавал Пар. Беше го пазил от наказания и отмъщения, беше го спасявал от злини. Колко пъти беше потискал собствените си лоши предчувствия, за да застане до своя брат и да го защити? Безброй пъти. Това беше просто нещо, което трябваше да направи. Сега също би го направил. Двамата с Пар бяха братя, а братята трябваше да се защитават винаги, когато е необходимо. Изборът е бил направен много отдавна.

Да намери Пар и да го освободи.

Преди да е станало твърде късно.

Той сведе поглед към Меча на Шанара и опипа острието му, спомняйки си какво изпита, когато магията протече през него. Неговата магия. Магията, която си мислеше, че никога няма да притежава. Странно се чувстваше като знаеше, че владее силата на Меча. Спомни си колко много беше желал това на времето, желал го бе не заради онова, което можеше да направи с тази магия, а защото си мислеше, че тя ще го сближи с Пар. Спомни си колко самотен се бе почувствал след срещата с Аланон — единственият член на семейството Омсфорд, на когото не бе възложена никаква поръка. Спомни си как тогава си мислеше, че изобщо не е трябвало да отива. Още изгаряше от болка при този спомен.

Но как сега да използва възможността, която му бе дадена?

Погледна се — раздърпан и съсипан, без храна и вода, без оръжие (ако не се смята Меча), без пари и нищо, което би могъл да продаде. Отново се загледа в езерото, слънцето ставаше по-силно и мъглата започваше да се разсейва.

Да намери Пар.

Брат му сигурно бе в Южното око. Но дали продължаваше да бъде неговият брат? Кол беше убеден, че ще може да стигне до Пар, че ще успее да преодолее всички пречки, но какво ли щеше да стане с брат му? Дали Мечът на Шанара можеше да спаси Пар от Шадуините? Дали щеше да има някаква полза от неговата магия, ако Пар се е превърнал в един от тях?

Това бяха опасни въпроси. Ако продължи да си ги задава, може да се откаже да търси Пар.

Но когато Пар дойде да ме намери, нима положението беше друго?

Нима той се е питал дали продължавам да бъда неговият брат?

Той престана да си задава повече въпроси, стисна здраво Меча на Шанара и тръгна на път.

Вървеше на изток по бреговата ивица към устието на Сребърната река. Не можеше да тръгне на запад, защото това означаваше да преплува Мъгленото тресавище, а той много добре знаеше, че няма смисъл дори да се опитва. Облаците се разсеяха, слънцето изгря и земята започна да съхне. Влагата взе да се изпарява и от гьолчетата и вадите след бурята остана само прах. Чапли и жерави се плъзгаха над езерото и оставяха след себе си сребристи дири по водите.

Все още несвикнал с новия си живот, Кол мисли дълго и упорито за всичко, което се бе случило, като се опитваше да свърже все още ненаместените части на пъзела. Главният въпрос беше защо Ример Дал толкова много се занимаваше с Пар — защото това беше безспорно. Главният преследвач му бе посветил твърде много усилия и време. Първо умишлено накара Пар да мисли, че Кол е мъртъв. След това Кол бе върнат отново към живот, преобразен от Огледалното покривало и изпратен да търси Пар. А и защо върна Меча на Шанара точно на Пар, който не можеше да го използва? Защо бе всичко това? Защо брат му беше толкова важен за Ример Дал? Ако той беше пречка по пътя на Главния преследвач, щеше да бъде убит много отдавна. А вместо това Дал предпочиташе съзнателно да го въвежда в заблуда — търсенето на Меча на Шанара, опитът да се представи Кол за мъртъв, неговото преобразяване и непрестанното му намекване, че Пар е един от тези, срещу които се бореше. Каква цел преследваше Ример Дал?

Кол някак си знаеше, че всичко това има връзка с повелята, която Аланон беше дал на брат му: да върне Меча на Шанара. Може би Мечът щеше да разкрие истината и да унищожи всички тези заблуди. Може би той имаше някакво друго предназначение. Във всеки случай тук имаше някакви тайни ходове, които и двамата с Пар все още не разбираха и трябваше някак си да ги разкрият. По обяд почина малко, пийна вода от един поток, макар че му се искаше и да хапне нещо. Вече беше близо до Сребърната река и скоро щеше да поеме на север към Раб. Беше заякнал в Южното око, когато тренираше с Улфкингро, но преображението на Огледалното покривало бе го отслабило значително. Измъчваше го глад и иай-сетне го надви. Той отряза една вейка от върба с Меча и си направи от нея въдица. Влезе в плитчините на езерото в едно тихо заливче, до колене в прозрачните иоди, докато най-сетне мина една риба и той след неколкократни опити успя да я улови. Занесе я на брега, където си спомни, че няма как да я опече. Не можеше да я яде сурова — това правеше само когато беше омагьосан от Огледалното покривало. Претърси дрехите си за нещо, с което да запали огън, но намери само онзи странен диск, който беше откраднал от Пар, пъхнат в един от джобовете му. Ядосан и разочарован, той хвърли рибата обратно в езерото и тръгна наново.

Следобедът постепенно отмина. Сега Кол почиваше по-често, главата му бе замаяна от горещината и той не можеше да се съсредоточи в мислите си. Малко сън щеше на го ободри, но бе решил да не спира преди да падне нощта. На няколко пъти му се явиха халюцинации за Пар. Когато се опитваше да приближи до видението, заедно с образите наново нахлуваха спомени. Реши, че трябва да измисли по-добър план. Не беше достатъчно просто да се върне до Южното око. Едва ли ще успее да освободи Пар сам. Нужна му беше помощ. Чудеше си какво ли е станало с Морган Лех и останалите. Какво ли бе станало с Уокър Бо и Рен? Къде ли бе Дамсон? Дали и тя също търсеше Пар? Падишар Крийл можеше да му помогне, ако Кол успееше да го намери, но не знаеше къде се намира Падишар.

Продължи да върви в ранния здрач, докато Сребърната река се изправи пред него като ярка ивица, която криволичеше и се губеше в далечината. Заобиколи тресавището, образувано от един отровен плитък приток. Хладните води бяха позеленели и тъмни, растителността бе посивяла от болестта и гнилостната й миризма тежеше във въздуха. Опита се да отмине бързо, като дишаше през устата си.

Заобиколи няколко бора и видя една каруца, пред която спря.

Петима мъже, седнали около огън, на който се готвеше нещо, вдигнаха очи. Имаха сурови и груби лица и гледаха към него без да помръднат. Върху една скара се печеше месо, а в тенджера вреше супа. Кол усети изкушаващите миризми. Няколко мулета, разпрегнати от каруцата, пасяха вързани за един кол. По земята бяха разхвърляни постели, приготвени за сън. Мъжете си подаваха един мех с бира.

Единият от мъжете махна с ръка на Кол да приближи. Кол се колебаеше. Другите също му махнаха и му подвикнаха да дойде, да хапне и да пийне. Какво по дяволите му се е случило?

Кол приближи, като ясно съзнаваше колко странно изглежда, но беше отчаяно гладен. Направиха му място, подадоха му една чиния и купа с бульон, както и чаша бира. Едва бе отхапал и хапка, когато първият удар се стовари върху него зад ухото и всички се озоваха отгоре му. Опита се да се изправи, да се освободи и да избяга, но ръцете, които го държаха, бяха твърде много. По него се стоварваха удари и ритници, докато го доведоха почти до безсъзнание. Отнеха му Меча на Шанара. Сложиха на китките и глезените му белезници и го хвърлиха отзад в каруцата. Той ги молеше да не го правят. Умоляваше ги да го освободят. Говореше им, че е тръгнал да търси своя брат, че на всяка цена трябва да го намери, че те трябва да го пуснат. Те му се надсмиваха, изразяваха презрението си и го предупреждаваха да млъкне или ще му запушат устата. Сложиха го изправен и му дадоха паница супа и едно одеяло.

Казаха му, че ще получат за оръжието му добра цена. Но още по-добра цена ще получат, когато го продадат за роб на Федерацията, за да работи в мините край Дехтера.