Талисманите на Шанара

XXIII

Прекараха остатъка от нощта на завет под едни бели дъбове по крайбрежието на Мермидон на няколко мили под Кенънския проход. Тук беше прохладно и сенчесто и не проникваше горещината на късното лято, която рано се спускаше над откритите поляни. Спаха доста след изгрев слънце. Измиха се и хапнаха от продуктите, които носеше Дамсон, заслушани в монотонния шум на реката и оживените песни на птиците. Морган разтърка очи, за да прогони съня и се опита да си спомни всичко, което се бе случило предишния ден, но споменът му се струваше много далечен. Имаше значение само това, че Падишар Крийл бе спасен, колкото смътно да беше в съзнанието му това събитие — така си казваше той, когато се отказа да мисли повече за случилото се.

Докато ядеше хляб и сирене той си обу ботушите и започна да преценява онова, което предстои. Очакваше се да бъде горещ и зноен ден, който можеше да го отведе навсякъде. Миналото трябваше да му напомня за превратностите на живота, за това как сьдбата предоставя някои възможности и после си ги взема обратно. Трудностите и загубите, които бе претърпял Морган, го бяха калили като желязо и около него се бе образувал вакуум, в който нищо не можеше да проникне, една мъртва зона, в която болката, разочарованието и страхът нямаха място. Една защита, която му позволяваше да се отърси от всичко, за да продължи, дори когато му се струваше вече невъзможно. Проблемът, разбира се, беше, че тази защитна обвивка не допускаше до него надеждата, грижата и любовта. Той можеще да ги допусне, когато поиска, но рискуваше в същото време да стане уязвим и за други чувства. Когато допуснеш едните, винаги рискуваш да допуснеш и другите. Това му бе останало от Стеф и Куикнинг, от Джут и Елдуист, от Друидските призраци и Шадуините. Тази истина постоянно го преследваше.

Той всички прогони всички тези мисли, нахрани се, след което се изправи и се протегна.

— Готов ли си? — попита Дамсон Рей. Тя се бе зачервила от студената вода, с която наплиска лицето си и огнените й коси лъщяха вчесани. Бе красива и жизнерадостна, изпълнена с решителност, която се излъчваше от нея както топлината от огъня. Морган я погледна и си помисли колко щастлив бе Пар, че такова момиче е влюбено в него.

Мати Ро изми чинията си и я подаде на Дамсон, да я прибере в нейния багаж.

— Къде отиваме сега? — попита тя направо, както винаги. — Какво ще предприемем, за да намерим Пар Омсфорд?

Дамсон прибра чинията при другите.

— Ще вървим по следите му — тя пристегна вървите на вързопа и се изправи. — С помощта на това.

Извади изпод туниката си половин медальон, окачен на кожена връв. Морган и Мати се наведоха да го видят. Медальонът — всъщност един метален диск — нямаше никакви знаци или инкрустации и явно беше наскоро счупен.

— Това е Халката — обясни Дамсон, като я вдигна срещу светлината и медальонът се озари в медно-златист блясък. — Другата половина дадох на Пар, когато се разделихме. Този диск е направен от метал и може да бъде използван само веднъж. Двете половини привличат притежателите им един към друг. Те започват да излъчват светлина, когато двамата са наблизо.

Мати Ро погледна скептично.

— Колко близо трябва да бъдат?

Черната й коса бе късо подстригана и се спускаше права покрай нежното й лице. Очите й бяха дълбоки и проникновени. Изглеждаше свежа и обновена. По-млада, отколкото е, помисли си Морган, и не разкриваща нищо от онова, което може да бъде.

Дамсон се усмихна.

— Тази Халка е магична. Наблюдавала съм как действа нейната магия и зная какво може да направи — усмивката й изчезна. — Ще опитаме ли?

Тя я вдигна в ръка и я насочи на запад, на изток и после на север. Халката не се промени. Дамсон ги стрелна с поглед.

— Той тръгна на юг — обясни тя. — Оставих го за накрая.

Тя насочи ръка на юг. Медната повърхност на Халката може би леко просветна, но Морган не беше сигурен в това. Дамсон обаче кимна със задоволство.

— Изглежда е много далеч — тя се усмихна неуверено, когато срещна погледите им. — Човек трябва да знае как да разчита знаците на Халката — тя пъхна диска обратно в туниката си. — Да тръгваме.

Вдигна вързопа си и го преметна през рамо. Мати Ро погледна Морган с ъгълчето на очите си и поклати глава сякаш казваше: Ти успя ли нещо да видиш? Морган само сви рамене. Не беше сигурен.

Потеглиха в зноя по течението на Мермидон, следвайки извивките на реката на изток към Варфлийд, като се опитваха да вървят под сянката на дърветата. Откъм водата духаше лек ветрец и ги разхлаждаше по малко, но околността бе гола и неподвижна. Върховете на Драконовия зъб на Север се открояваха сиви в лятната горещина, а хълмовете и ниските планини на юг бяха обгорели от слънцето и сухи. Слънцето стоеше високо в безоблачното небе и горещината нахлуваше на вълни. Из откритите равнини имаше проснати мъртви животни и деформираните им тела гниеха. Големи отрязъци от Калахорнските гори бяха заболели и земята там бе пуста и оголена. Забелязваха се вирове застояла зеленикава вода, от които се разнасяше неприятна миризма. Дърветата бяха голи и изсъхнали като скелети. Такива места съсипана земя понякога се простираха на цели мили разстояние. До Морган достигаше дъха на гнилост. Той не бе предизвикан само от лятната горещина и суша. Това беше Шадуинската отрова, която бе наблюдавал много пъти откакто дойде на север, едно унищожение на земята, причинено неизвестно как от тези тъмни създания. И ставаше все по-лошо.

Минаваше обяд и те заобиколиха Варфлийд от север, вървейки все по течението на Мермидон, която свърна на юг. Срещнаха из пътя неколцина амбулантни търговци, но горещината прогонваше пътниците, тъй че през повечето време вървяха покрай реката сами. Когато наближиха Варфлийд, насреща им се зададе първият Федеративен патрул и те се отдръпнаха сред дърветата, докато отмине.

Дамсон отново погледна Халката, докато чакаха, но резултатът беше същия. Дискът съвсем слабо просветляваше, когато бе насочван на юг, или може би просто отразяваше лъчите на слънцето. Морган и Мати Ро отново тайничко се спогледаха. Беше горещо и те бяха уморени. Не знаеха дали ще стигнат до нещо или Дамсон таеше напразни надежди. Имаше и други начини да открият следите на Пар, ако дискът не действаше, но те все още не искаха да засегнат Дамсон на тази тема.

— Трябва ни лодка, за да се спуснем по Мермидон до Езерото Дъга — предложи Дамсон, след като още веднъж извади Халката. Така щяха да стигнат три пъти по-бързо, отколкото пеш. Мати сви рамене и каза, че ще отиде в града, тъй като за нея е по-малко опасно, отколкото за тях, и ще се върне на същото място, когато намери необходимото. Остави вързопа, който носеше, и се скри сред зноя.

Морган седна до Дамсон в сянката на една стара върба близо до речния бряг, откъдето можеха да видят всеки, идещ към тях. Реката течеше кална и поройна след снощната буря. Загледаха се в нейното бавно, спокойно движение. Очите на Морган натежаха за сън и той ги затвори и се отпусна на слънцето:

— Още ли се съмняваш в мен? — дочу той след малко гласа на Дамсон.

Той я погледна.

— Какво имаш предвид?

— Видях какви погледи си разменихте с Мати, когато използвах Халката.

Той въздъхна.

— Това не значи, че се съмнявам в теб, Дамсон. А че не виждам нищо — това ме тревожи.

— Човек трябва да знае как да използва Халката.

— Така твърдиш ти. Но ако грешиш? Не можеш да ме обвиниш, че съм скептичен.

Тя иронично се усмихна.

— Мога. Все някъде по пътя ще се наложи ние, три мата, да повярваме един в друг. Иначе ще си имаме големи неприятности. Помисли за това, Морган.

Той продължаваше да мисли чак до здрач, когато Мати едва се довлече в маранята — умората бе изписана на лицето й.

— Имаме лодката — заяви тя и се просна изтощена под сянката на върбата, протягайки ръка към чашата с вода, която Дамсон й предложи. Тя наплиска с водата прашното си лице и остави капките да се стичат надолу. — Лодка, припаси и оръжия — всичко това е скрито край брега. Щом се стъмни, ще можем да ги вземем без никой да ни види.

— Някакви проблеми? — попита Морган. Тя сурово го изгледа.

— Не ми се наложи да убивам никого, ако това имаш предвид.

Мати сърдито го изгледа, после се отпусна по гръб и не каза нито дума повече.

Ето че и двете ми се разсърдиха, помисли си той и реши, че не го е грижа.

Щом се свечери, тръгнаха покрай реката към града, докато стигнаха северните докове, където Мати бе скрила лодката. Това беше плоскодънна стара лодка с мачти, гребла и платно и наистина в нея имаше хранителни припаси и оръжия, както Мати бе обещала. Качиха се на борда без да кажат нищо и я насочиха по течението, до първото безлюдно заливче, където спряха и веднага легнаха да спят. По изгрев слънце отново бяха на крак и потеглиха. Плуваха по Мермидон на юг покрай Рунските плгнини до залез слънце, след което отседнаха зад скали, които откриваха тясна пясъчна ивица, непосредствено пред една ясенова горичка. Хапнаха от студената си вечеря, завиха се в одеалата и потънаха в сън. Два дни бяха минали без никой нищо да каже. Бяха раздразнителни и несигурни в посоката, затова и не можеха истински да общуват помежду си. Сега не се чувстваха така свързани, както край Тирс — сигурно заради съмненията, които, изпитваха един към друг или може би от притеснение пред неизвестността. В Тирс те имаха поне най-общ план, докато тук — само неопределено решение да търсят Пар Омсфорд, докато го намерят. Когато търсеха Падишар, те знаеха къде могат да го намерят. Но Пар беше неизвестно къде и те нямаше как да разберат дали вече не е късно, за да му помогнат.

Ето защо почувстваха огромно облекчение, когато на следната утрин Дамсон извади Халката, насочи я на юг и медната пластинка ярко просветна дори под сянката на скалите, които ги обгръщаха наоколо. След миг колебание те вече се усмихваха като стари приятели, които отново се бяха намерили, и поеха по течението с възобновена увереност.

Напрежението между тях се разсея и се върна онази близост, която имаха, когато търсеха Падишар. Лодката леко плуваше по течението, носена неотклонно на юг от водите, които отново бяха стихнали и спокойни. Денят бе горещ и безветрен и те се придвижваха бавно, но двете жени и Планинеца запълваха времето си като споделяха мислите и мечтите си, разрушавайки границите, които бяха допуснали помежду си. Те разговаряха, докато отново се почувстваха близки.

Нощта ги завари дълбоко сред Рунските планини, които се издигаха като мрачна стена в настъпващия мрак и закриваха звездната светлина, оставайки само тясна ивица небе над главите им. Разположиха се на един остров, който представляваше пясъчен бряг, заобиколен от бели сухи стволи и тук-таме осеян с ниски иглолистни храсти. Беше все още задушно и тежки миризми се носеха откъм реката — на умряла риба, на тиня и тръстика. Морган налови малко риба и те я опекоха в жарава, пийнаха от бирата, която носеше Дамсон, след което се загледаха в сребристото течение на реката. Дамсон извади Халката и медта ярко просветна, когато я насочи на юг. Дотук добре. Бяха на не повече от един ден път от устието, където Мермидон се вливаше в Езерото Дъга. Може би там щяха да узнаят нещо за това, къде се намира Пар.

Дамсон и Мати се излегнаха на одеялата си и се приготвиха да спят, а Морган се загледа във водата, спомняйки си за други времена и места. Опитваше се да схване връзката между всичко, което се беше случило, за да предвиди какво ги чака. Уморил се бе постоянно да бяга от един враг, за който все още не знаеше почти нищо и все му се струваше, че ако помисли, ще стигне до някакъв извод. Но връзките между нещата се скъсваха като духнати от вятъра и той не можеше да ги свърже в едно цяло. Въпросите, които го измъчваха седмици наред, все още оставаха неразрешени.

Той ровеше пясъка с пръчка, когато се появи Мати и седна до него.

— Не мога да заспя — каза тя. Лицето й бе бледо и хладно на звездната светлина, а очите й изглеждаха бездънни. — Ти какво правиш?

Той поклати глава.

— Мисля.

— За какво?

— За всичко и за нищо — усмихна й се той. — Не мога да разреша много въпроси. Мислех, че мога да размисля върху тях, но не успявам да ги разбера.

Тя мълчеше, загледана в реката. Най-сетне каза:

— Твърде много се насилваш.

Той я погледна.

— Гледаш на всичко като на последен шанс. Приличаш на момче, на което майка му е дала някои заръки. Толкова си усърден, че не смееш да си позволиш ни най-малката грешка.

Той сви рамене.

— Не съм такъв. Може би просто изглеждам така в момента, но характерът ми не е такъв. И освен това, кой кого съди сега?

Тя го погледна прямо в очите.

— Аз не те съдя, само споделям впечатленията си. Това е нещо различно. Преди ти ме осъждаше.

— О! — той не вярваше нито дума на онова, което тя му казваше. Това беше изписано на лицето му и той не се опитваше да го крие. — Както и да е, не е чак толкова лошо да се стараеш с всички сили.

— Помниш ли как ти казах, че съм убила много хора? — той кимна. — Това беше лъжа. Или поне преувеличение. Казах го само защото ме ядоса — тя отново се загледа встрани замислено. — Ти не разбираш много неща в мене. Мисля, че не мога да ти ги обясня.

Той искаше да срещне очите й, но тя отказа да го погледне.

— Е, аз не съм и искал да ми ги обясняваш — опита се да се защити той.

Тя не му обърна внимание.

— Добре си служиш с този Меч. Не по-зле от мене. Бих могла да те науча да станеш по-добър, ако ми позволиш. Мога да те науча на много неща. Спомни си какво ти се случи в „Свирката“, щом се опита да ме докоснеш. Мога да те науча и на това.

Той се изчерви.

— Нямаше да се случи, ако…

— …Ако го очакваше — усмихна се тя. — Зная, вече ми го каза. Но цялата работа е, че не го очакваше — и виж какво стана. А най-важното е да знаеш какво да очакваш. Падишар ме научи на това. Да знаеш какво да очакваш е много по-важно, отколкото да хвърлиш всичките си сили в нещо.

Той стисна зъби.

— Свърши ли с анализа на моите недостатъци? Или имаш още нещо да добавиш?

Усмивката изчезна от лицето й. Тя не го и погледна, продължавайки да съзерцава реката. Той беше на път да каже още нещо, но се спря. Изведнъж тя му се стори много уязвима. Наблюдаваше я как сви колене, обгърна ги с ръце и наведе глава в мрака. Можеше да я чуе как диша бавно и равномерно.

— Аз много те харесвам — каза най-сетне тя, като продължаваше да крие лицето си. — Не искам да ти се случи нищо лошо.

Той не знаеше какво да каже. Само я гледаше.

— Затова съм тук — каза тя. — Затова дойдох — тя вдигна глава и го погледна. — Какво мислиш?

Той поклати глава.

— Не зная какво да мисля.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Дамсон ми разказа за Куикнинг.

Тя изрече думите така, сякаш пареха в устата й. Търсеше погледа му и той забеляза, че се страхува от реакцията му, но бе решила да стигне докрай.

— Дамсон каза, че си бил влюбен в Куикнинг и нейната загуба е била най-тежкото нещо, което си преживял. Каза ми го, защото я помолих. Исках да зная за тебе нещо, което ти сам не би ми казал. Тогава реших да поговоря с теб за това, но не знаех как. Аз мога да слушам много добре, но не умея да задавам въпроси.

Морган присви очи. В съзнанието му изникна образът на Куикнинг, ефимерен като дим. Представи си я — със сребристите й коси, с цялото й съвършенство. Този спомен предизвика у него силна болка. Опита се да го прогони, но не успя. Не искаше да се връща към спомените си, но те никога не го напускаха.

Мати Ро докосна ръката му поривисто и неуверено.

— Можеш да ми разкажеш, ако искаш — каза тя. — Ще ми се да го споделиш с мен.

Той си каза наум: „Не, не искам да говоря за това, не искам дори да мисля. Нито пред теб, нито пред когото и да било!“ Но после си я представи как миеше осакатените си нозе в потока и му разказваше как е пострадала, как отровата на земята бе променила живота й завинаги. Нима болката на нейния спомен беше по-малка? Представи си също Куикнинг, когато умираше, когато възстанови счупения Меч на Лех и му предаде част от себе си — нещо, което да надживее смъртта й. Онова, което тя бе оставила след себе си, не трябваше да остава в тайна и да се крие. То трябваше да бъде споделено.

А той знаеше, че спомените не са чупливи съкровища, които трябва да се държат заключени в кутия. Те са пъстри гирлянди, които трябваше да се веят на вятъра.

Протегна се и хвана ръката й. После се наведе, за да вижда лицето й, и заговори. Разказва дълго. В началото му бе трудно, но след като овладя чувствата, които се надигнаха в него, му стана по-леко. Понякога не можеше да намира думите, но настойчиво продължаваше, дори когато му се струваше, че не може повече.

Когато свърши, тя го прегърна и той почувства облекчение в болката.

Призори отново тръгнаха. Денят бе сив и мъглив и предвещаваше дъжд. На запад се скупчваха облаци — една тежка тъмна лавина, която помиташе всичко по пътя си. Над реката бе душно и тихо. Силно отекваше плискането на водата в коритото, докато се спускаха надолу. Морган вдигна платното и мачтата, но вятърът беше слаб и скоро отново ги свали, оставяйки на течението да ги носи. Наближаваше обяд, когато преминаха под Южното око. Черният обелиск се издигаше над тях, огромен, тих и непроницаем, и хвърляше сянка като прокоба над Мермидон. Те го изгледаха с ненавист, представяйки си онези тъмни създания, които се намираха вътре, притеснени, че някой може да ги наблюдава оттам. Но никой не се появи и те продължиха да плават необезпокоявани. Южното око остана в далечината и изчезна като в мъгла. Скоро след това стигнаха устието на реката, където коритото се разширяваше и тя се вливаше в Езерото Дъга. Повърхността на водата стана гладка като огледало и цветът й по-тъмносин. Дъгата, откъдето езерото водеше името си, се очертаваше в бледи цветове, просветвайки сред зноя и маранята, увиснала над водата като износено избеляло знаме с извадени дръжки, което се носи свободно във въздуха. Насочиха лодката към западния бряг, спряха и излязоха на една гола заравнена площ, която на югоизток се спускаше към водата, а на северозапад преминаваше в равнина, където не растеше нищо друго, освен трева и закърнели дървета с окапали листа, чак до хълмовете на хоризонта. Те душеха въздуха и се оглеждаха наоколо. Нямаше и следа от живот, докъдето им стигаше погледът.

Дамсон приглади назад огнената си коса и я завърза с лента през челото, след което извади Халката. Сложи я на дланта си и я насочи на юг. Морган видя как половината диск засия в светло-меден цвят.

Тя явно имаше някакви съмнения, защото изпробва и другите посоки. Когато обърна Халката на север — посоката, от която бяха дошли, Халката отново просветна. Дамсон не можеше да повярва на очите си. Скри Халката в шепата си, обърна се настрани и после отново на север и отвори ръка. Халката и този път просветля.

— Защо става така? — веднага попита Мати.

Дамсон тръсна глава.

— Не зная, не съм чувала да се случва такова нещо.

Отново се обърна в посока на юг и внимателно обходи с ръка хоризонта от изток до запад и обратно. После направи същото, като се обърна на север, съсредоточена в повърхността на Халката. Не можеха да се заблуждават в онова, което виждат. Халката просветляваше и в двете посоки.

— Дали не е била отново счупена и парчетата отнесени в две посоки? — попита Морган.

— Не, може да се раздели само веднъж. Ако се счупи още веднъж, би изгубила свойството си. Такова нещо не се е случвало — Дамсон изглеждаше разтревожена. — Но все пак нещо се е случило. Посоката на юг сочи страната на Сребърната река, западно от Кулхавен над Бойната могила. Този знак е по-силен от двата — тя погледна през рамо назад. — Посоката на север е към Южното око.

Дълго мълчаха и мислеха какво може да значи това. Една чапла изкрещя откъм езерото, мерна се за миг ярко сребриста и отново изчезна.

— Два знака — каза Морган, сложи ръце на хълбоците си и поклати глава. — Единият от тях е фалшив.

— Тогава на кой от двата да вярваме? — попита Мати. Тя пристъпи малко напред, сякаш си беше наумила нещо, след това рязко се обърна и се върна. — Кой е истинският?

Дамсон отново врътна глава.

— Не зная.

Мати се загледа с кобалтовите си очи към хоризонта, където се скупчваха облаци.

— Тогава трябва да проверим и двата.

Дамсон кимна.

— И на мене ми се струва така. Не ми хрумва нищо по-добро.

Морган безсилно въздъхна.

— Добре, първо ще отидем на юг. Този знак е по-силният от двата.

— И да изоставим Южното око? — Мати поклати глава. — Не можем да направим това. Някой трябва да остане тук, в случай че Пар Омсфорд е затворен вътре. Само помисли, Планинецо. Ами ако е там и се опитат да го преместят? Ако възникне шанс да се спаси, а просто няма кой да го осъществи? Може да го загубим и тогава всичко ще започне отначало. Не мисля, че трябва да изпускаме подобна възможност.

— Тя е права — съгласи се Дамсон.

— Добре, ти остани, ние с Дамсон ще тръгнем на юг — заяви Морган ядосан, че не беше помислил пръв за това.

Но Мати отново поклати глава.

— Ти трябва да останеш. Твоят Меч е единственото ефикасно оръжие срещу Шадуините, с което разполагаме. Ако трябва да се предприеме нещо за освобождаването на Пар, ако възникне какъвто и да било сблъсък, твоят Меч представлява талисман срещу тяхната магия, а аз владея много умения, Морган Лех. С всичко мога да се справя. На мен този вариант също не ми харесва, но няма друг изход. Двете с Дамсон ще тръгнем на юг.

Настъпи дълго мълчание. Двамата стояха загледани един в друг. Морган изпитваше направо непреодолим порив да отхвърли безцеремонно нейното предложение, което му се струваше пълна лудост, докато в очите на Мати се четеше решителност и твърдост, породена от силата на аргументите й.

Най-сетне Морган отмести поглед встрани, разумът надви над страстта и неохотно се примири с необходимостта и надеждата.

— Добре — тихо каза той. Думите му звучаха горчиво. — Добре, не ми е приятно, но съм съгласен — той отново погледна назад. — Ако откриете къде е Пар и видите, че се налага да се води битка за него, върнете се да ме повикате.

Мати кимна.

— Ако можем.

Морган неприятно трепна при такова поставяне на въпроса, гневно врътна глава и погледна към Дамсон предизвикателно. Дамсон обаче само кимна в знак, че е съгласна с Мати. Морган бавно въздъхна.

— Ако можете — глухо повтори той.

Те поговориха още малко и се споразумяха какво да правят в случай, че времето и обстоятелствата им позволят. Морган разгледа околността и посочи на запад към едно възвишение със заравнено било, откъдето се виждаше цялата околност. Оттам би могъл да наблюдава всичко, което приближава или се отдалечава от Южното око. Ако междувременно нищо не се случи, те щяха да го намерят там, когато се върнат.

Той отиде заедно с тях обратно при лодката и взе храна за около седмица. После бързо ги прегърна — първо Дамсон, след това Мати. Високото момиче силно го притисна, сякаш да го увери, че се разделя с него неохотно. Тя нищо не каза, но ръцете й обгърнаха гърба му и устните й докоснаха бузата му. Когато се отдръпна, го изгледа настойчиво и той имаше чувството, че му оставя нещо от себе си чрез този поглед. Той искаше да й отвърне с усмивка, но тя вече се бе обърнала.

Когато двете се отдалечиха и изчезнаха сред мъглата, паднала над реката, той тръгна на запад към мястото за наблюдение, което си бе избрал, като едва налучкваше пътя в спускащия се мрак. Облаци покриваха небето от хоризонт до хоризонт и започна да захладява. Изви вятър, който запращаше прах в очите му. Далеч на запад вече валеше и дъждът като тъмна завеса се местеше по посока към него. Той вдигна качулката на планинското си наметало и наведе очи към земята.

Едва стигна мястото, което си бе определил, и дъждът се изля като порой над равнините, заливайки всичко за не повече от миг. Морган се скри под широките клони на една ела и седна, като се облегна на ствола й. Тук беше сухо и защитено от дъжда. Бурята фучеше наоколо, оставайки го незасегнат. Няколко часа продължи да вали, после започна само да ръми и накрая спря. Облаците бяха отвени на изток, небето се проясни и залезът се открои в лилаво-червени отблясъци.

Морган излезе изпод заслона на елата и си намери място под един широколист явор, където можеше да бъде скрит и в същото време ясно да наблюдава Южното око и Мермидон на изток, голяма част от езеро Дъга на юг и една част от хълмовете в подножието на Рунските планини, откъдето минаваха всички, които се отправяха към Шадуинската крепост от север и от запад. Това беше идеално разположение за наблюдение на района на десетки мили околовръст. Реши, че е много удобно и се настани така, че да дочака нощта.

Хапна малко от храната, която носеше, и пийна вода. Не знаеше дали Дамсон и Мати се бяха опитали да пресекат Езерото Дъга преди бурята или бяха предпочели да изчакат. Не знаеше, дали се бяха настанили за нощуване някъде покрай реката и не гледаха назад към него.

Спусна се сив мрак и звездите започнаха да се появяват на небето. Морган съзерцаваше Южното око и копнееше да види какво има вътре. Стремеше се да не се задълбочава в мисли за онова, което може би ставаше там. Прекаленото въображение беше опасно. Той наблюдаваше равнините на изток, голи и лишени от живот. Една пуста кафява земя и посивели мъртви дървета обграждаха Кулата на Шадуините като петно. Забеляза, че дори и покрайнините бяха започнали да потъмняват, заразени от разпространяващата се отрова. Дърветата загниваха и тревите изсъхваха. Хълмът, на който седеше, беше един заплашен остров.

Той откачи Меча на Лех от гърба си и го стисна в ръце. Мати Ро го бе нарекла талисман срещу Шадуините. Но в него се криеше и сила, която можеше да отнеме душата на човека, и той трудно можеше да се защити срещу нея. Всеки път, когато използваше магията, това се превръщаше в изпитание на волята — неговата воля и тази на Меча, които водеха борба за надмощие. Преди триста години Аланон бе удовлетворил отчаяната гневна молба на Рон Лех, като бе вложил малка част от Друидската магия в това древно оръжие и завещанието на този дар или проклятие — в зависимост от гледната точка — имаше сладостно-горчив вкус, който, усетен веднъж, те караше да го желаеш още.

Както беше с песента-заклинание на Пар. Както беше с всяка магия, която е съществувала някога — като песни на сирени, които надмогваха всичко с настойчивата, непреодолима нужда да бъдат изпени.

Той мрачно се усмихна. Бъди внимателен в своите желания. Не беше ли това древното предупреждение към всички, които молеха за нещо, от което се нуждаят?

Усмивката му изчезна. Възможно бе да открие, когато дойде отново време да призове магията на Меча — защото това непременно щеше да стане рано или късно — възможно бе да открие, че оздравителното докосване на Куикнинг, магията, която беше възстановила талисмана, щеше да се окаже накрая убийствена като тази на Шадуините.

Мисълта го остави хладен и безчувствен и невероятно самотен. Той седеше неподвижен сред сенките, загледан в околността, и чакаше мракът да го погълне.