Талисманите на Шанара

III

Дълъг и труден път бе изминал Пар Омсфорд от някогашната си среща със сянката на Аланон край Рога на Пъкъла до днес и както си стоеше в подземното скривалище на Кърта и гледаше вехториите и отломките, останали от живота на други хора, без да иска си мислеше колко много му напомнят собствения му живот.

Дамсон.

Той стисна клепачи, за да не потекат сълзите му.

Непоносима му бе мисълта, че може да я загуби. Едва сега започваше да разбира колко много значи тя за него.

— Пар — обърна се нежно към него Падишар. — Ела да се измиеш, момко. Изтощен си.

Така си беше. И тялото му, и чувствата му, и душата му бяха изтощени. Бе претърпял поражение по всички линии. Силите му бяха изцедени, надеждата смазана.

Той забеляза няколко свещи и ги запали с факлата, преди да я загаси. После приближи до легена и започна бавно, ритуално да се мие, сякаш, отмивайки калта и потта от себе си, се очистваше от всички ужаси, които го бяха сполетели, докато търсеше Меча на Шанара.

Мечът още висеше на гърба му. Той престана да се мие и го свали. Остави го върху едно стара нощна масичка с пукнато огледало. Втренчи си в него като в някакъв враг. Мечът на Шанара — дали беше той? Все още не знаеше. Повелята на Аланон бе да намери Меча. Беше си мислил, че я е изпълнил, но сега допускаше възможността да се е провалил. Повелята бе забравена след всички онези събития, които последваха смъртта на Кол и битката, която трябваше да води за живота си в катакомбите на Тирс. Питаше се колко ли от повелите на Аланон бяха забравени или пренебрегнати по този начин. Питаше се дали Уокър и Рен не бяха се отказали от намеренията си.

Той се изми, избърса се и се обърна към Падишар, седнал край една трикрака масичка, която имаше щайга вместо крак. Водачът на независимите похапваше хляб и сирене и сърбаше бира. Даде знак на Пар да седне до него пред чинията, която го чакаше и, без дума да каже, Равнинеца се настани и започна да се храни.

Оказа се по-гладен, отколкото очакваше и само за минути омете всичко. Наоколо свещите пращяха и просветваха в мрака като светулки в безлунна нощ. Тишината бе нарушавана само от глухия шум на капки вода.

— Откога познаваш Кърта? — попита Пар, за да разсее страха от тишината наоколо.

Падишар сви устни. Толкова много белези имаше по лицето му, че то изглеждаше като лошо сглобен пъзел.

— От година. Дамсон ме запозна с него една вечер в парка. Не зная тя откъде го познаваше. — Той хвърли поглед към препарираните животни. — Странен човек, но можем да му имаме доверие.

Пар мълчаливо кимна.

Падишар се облегна на стола си и той изскърца.

— Какво ще кажеш за Меча, момко? — попита той, като придърпа чашата с бира и започна да я върти между пръстите си. — Дали е истинският?

Пар не можа да сдържи една усмивка.

— Хубав въпрос, Падишар. И на мене ми се иска да зная това.

И той разказа на вожда на независимите своите премеждия след битката в Шахтата — как Дамсон бе намерила братята Омсфорд в Народния парк, как се бяха запознали с Кърта, как бяха решили да се върнат още веднъж в Шахтата, за да се сдобият с Меча, как бе срещнал Ример Дал в подземната гробница и бе получил древния талисман от него без никаква съпротива, как Кол беше изчезнал и най-сетне как двамата с Дамсон оттогава насам бягаха и се криеха.

Онова, което Пар не разказа на Падишар, бе как Ример Дал го предупреди, че и той самият е Шадуин като Главния преследвач. Защото, ако това беше истина…

— Нося го със себе си, Падишар — каза накрая той, отклонявайки вниманието си от подобна възможност, и посегна към прашното острие, облегнато на бюрото — защото съм убеден, че рано или късно ще успея да разбера, дали е истинският.

Падишар мрачно свъси вежди.

— Тук има някаква измама. Ример Дал не може да бъде приятел на никого. Или този Меч е фалшив, или той е сигурен, че няма да можеш да го използваш.

Ами ако съм Шадуин…

Пар преглътна, за да отпъди страховете си.

— Да, зная. И наистина не мога да го използвам. Опитвам се да извикам магическата му сила, но нищо не става. — Той замълча. — Само веднъж в Шахтата, когато Кол… Вдигнах меча, който бях изпуснал и допирът му ме опари като въглен. Само за миг. — Той отново се замисли, за да си спомни по-ясно. — Магията на песента-заклинание още беше жива. Аз още държах този огнен меч. А после магията изчезна и Мечът на Шанара стана пак хладен при допир.

Едрият мъж кимна с глава.

— Така значи, момко. Магията на песента-заклинание трябва да има някаква връзка с Меча на Шанара. Логично, нали? А ако е така, значи Ример Дал е можел да ти отстъпи Меча без да му мигне окото.

Пар поклати глава.

— Да, но откъде би могъл да знае за подобна връзка?

Може би по-скоро Главният преследвач знаеше, че Мечът не може да служи на един Шадуин.

— Ами Аланон? Нима той не е можел да знае за една такава връзка? Защо ще ме праща да търся Меча, ако не мога да го използвам?

Падишар, разбира се, не можеше да отговори на нито един от тези въпроси и няколко минути двамата просто останаха загледани един в друг. После едрият мъж каза:

— Моите съболезнования за брат ти.

Пар моментално отмести очи, после отново погледна към него:

— Дамсон ми помогна да… — той си пое дълбоко дъх. — да понеса болката, която ми се струваше непоносима. — Усмихна се иронично. — Обичам я, Падишар. Трябва да си я върна.

Падишар кимна.

— Ако изобщо е изчезнала, момко. Не знаем нищо със сигурност.

Звучеше неуверено и погледът му бе загрижен и разсеян.

— Едва понесох загубата на Кол. Не мога повече.

Пар упорито го гледаше в очите.

— Зная. Ще ти я върна, обещавам ти.

Падишар се протегна към каната с бира, наля си доста и се досети да сипе малко и на Пар. Изпи чашата си на един дъх и бавно я остави на масата. На Пар не му се говореше повече за всичко това.

— Кажи какво става с Морган — тихо предложи той.

— А, Планинеца ли — лицето на Падишар светна. — Той ми спаси живота в Шахтата, когато вие с брат ти избягахте. После при Джут ме спаси още веднаж. Лоша работа беше.

И той продължи да разказва — как се бе счупил Мечът на Лех, докато бягаха от Шахтата и Шадуините, как Федерацията ги бе преследвала до Джут и ги бе обкръжила, как бяха дошли Пълзачите, как Морган разбра, ме Тийл е Шадуин, как тримата с Планинеца и Стеф я бяха гонили чак до пещерите отвъд Джут, където Морган сам се бе изправил срещу Тийл и с малкото останала сила в счупения му Меч бе успял да я унищожи, как независимите се бяха изплъзнали от обсадата на Федерацията и как подир туй Морган се бе разделил с тях, за да отиде обратно в Кулхавен при Дуорфите и да изпълни последната молба на Стеф.

— Дадох му дума да те намеря — завърши Падишар. — Но първо трябваше да се крия в Огноръбия край, докато ми зарасне счупената ръка. Шест седмици. Още ме наболява, но гледам да не си личи. Трябваше да се срещнем с Аксхайнд и неговите Скални Тролове в Джанисън преди две седмици, но то не станаха две, а осем — той въздъхна. — Толкова време загубихме, като че ли имаме кой знае колко. Една крачка напред, две назад. Както и да е, оздравях най-после, та да мога да мога да те намеря — той сухо се изсмя. — Хич не ми беше лесно. Където и да те търсех, все се натъквах на Федерацията.

— Значи смяташ, че е Тийл? — запита Пар. Другият кимна.

— Няма кой да е друг. Убила е Бурсука след като му обсебила ума и се е добрала до тайните му. Ние вярвахме на Бурсука, той знаеше всичките ни скривалища. Като Шадуин, Тийл е могла да извлече тази информация от съзнанието му. — Той плю. — Мръсни чудовища! И Ример Дал ще ти се прави на приятел! Що за лъжи!

Или нещо по-лошо — истини, помисли си Пар, но нищо не каза. Пар се страхуваше, че Главният преследвач, който направи опит да се сближи с него, е могъл да проникне в собствените му тайни — дори и в онези, в които не е бил непосредствено посветен, тайните на приятелите и съмишлениците му.

Това бе чудовищна мисъл. Невероятно чудовищна. Но нима всичко, с което се бе сблъскал през последните седмици, не беше също толкова чудовищно?

Най-добре да се приеме, че всичко е работа на Тийл, каза си той.

— За всеки случай, откакто се установихме в Огноръбия край, изпратих разузнавачи да следят постоянно, защото Бурсука знаеше и за него, а значи знаят и Шадуините — продължаваше Падишар. — Но засега нищо. Подир седмица ще се срещнем с Троловете и ако те склонят да се присъединят към нас, ще разполагаме със значителна армия. Това значи начало на истинска съпротива, пожар, който да унищожи Федерацията до основи и да ни направи най-сетне наистина свободни.

— Още ли сте край Джанисън? — запита Пар, зампислен за други неща.

— Тръгваме веднага, щом се върнем заедно с теб. И с Дамсон — веднага добави той. — За една седмица ще успеем.

Не звучеше много убедително.

— Но нали Морган още не се е върнал? — попита Пар.

Падишар бавно поклати глава.

— Не се тревожи за приятеля си, момко. Той е як като мечка и бърз като заек. А е и решителен. При всички случаи ще се оправи. Не след дълго ще се видим с него.

Колкото и да бе странно, Пар беше склонен да се съгласи. Ако имаше някой, способен да се измъкне от всякаква каша, това беше Морган Лех. Представи си умния поглед на своя приятел, вечната му усмивка, леката опърничавост в интонацията и изведнаж почувства страшна липса. Още един човек, когото бе изгубил по пътя, който му бе отнет като излишен багаж. А може би и приятелите, и брат му в един или друг момент бяха пожертвали живота си заради него. А той какво им бе дал в замяна? Какво беше направил, за да оправдае жертвата им?

Какво добро беше сторил?

Отново спря очи върху Меча на Шанара, проследи гравюрата на стърчащата му дръжка. Погледът му гореше. Истината. Мечът на Шанара бе талисман на истината. А в момента повече от всичко друго той искаше да знае истината дали това оръжие, за което бе дал толкова жертви, бе действителния талисман.

Как можеше да разбере това?

Падишар се изтегна и се прозя.

— Време е за почивка, Пар Омсфорд — рече той, като се изправяше. — Ще ни трябват сили за онова, което ни предстои.

Отиде до кушетката, където бяха наредени препарираните животни, събра ги небрежно и ги захвърли на съседния стол. Легна с гръб към Пар, като се настани удобно на кожените възглавници, обгърнал глава с ръцете си. Обувките му стърчаха от единия край. Само след миг започна да хърка.

Пар остана известно време буден, загледан в него, докато най-сетне с последни усилия успя да успокои мрачните си мисли. Страхуваше се, но страхът не беше нещо ново за него. Най-лошото бе липсата на надежда, липсата на упование, че ще може да се справи с каквото и да било. Вече не вярваше в собствените си сили.

Накрая стана и отиде до фотьойла, където Падишар бе захвърлил препарираните животни. Събра ги внимателно — Чот, Лида, Уестра, Евърлинд и останалите — и ги занесе до Меча на Шанара, който беше облегнат на нощната масичка. Едно по едно ги подреди около Меча като часови — сякаш така те щяха да го пазят от демоните в съня му.

След това отиде в задната част на скривалището на Кърта, намери някакви грапави възглавници и стари одеяла, постла си в един ъгъл, където бе струпана колекция от стари картини, и легна.

Дълго остана заслушан в капещата вода, преди сънят да го обори.

Когато се събуди, беше сам. Канапето, на което спеше Падишар, беше празно, а помещението тихо. Бяха загасени всички свещи, освен една. Пар примигна срещу светлината и и се огледа в мрака наоколо. Чудеше се къде ли бе отишъл Падишар. Изправи се и се изтегна, взе свещта да запали и останалите и се загледа в мрака, който се стопяваше, за да остави само разпръснати сенки.

Нямаше представа колко дълго бе спал; времето в тези катакомби губеше смисъл. Отново почувства глад и закуси с хляб, сирене, плодове и малко бира на трикраката масичка. Докато се хранеше, не сваляше поглед от Меча на Шанара, заобиколен от децата на Кърта.

Кажи ми нещо, рече си наум той. Защо нищо не казваш?

Той дояде закуската си. Дъвчеше без да усеща вкуса на храната, изпи и бирата между другото, като през цялото време очите и мислите му бяха насочени към Меча. Стана от масата, отиде при оръжието, взе го и седна на стола. Сложи го на коленете си и се вторачи в него. Най-сетне го извади от калъфката и започна да го оглежда от всички страни на светлината на свещта.

Погледът му гореше от тревога.

Какво беше това — талисманът или някаква имитация?

Ако е талисманът, връзката помежду им бе нарушена. Той беше потомък на Шеа Омсфорд и в жилите му течеше кръвта на Елфите, както и във всичките му предци — значи, трябваше да умее да извиква силата на Меча без проблеми. Ако разбира се, това беше истинският Меч. В противен случай… Той ядно тръсна глава. Не, това беше Мечът на Шанара. Това беше. Чувстваше го до мозъка на костите си. Всичко, което знаеше за Меча, което бе чувал за него, всички песни, които бе изпял през годините, му говореха, че това е Мечът. Ример Дал не би му дал имитация, той твърде много разчиташе да бъде негов учител в магията, за да рискува доверието му с лъжа, която лесно би могла да се разкрие. Какъвто и да беше Ример Дал, не можеше да му се отрече, че е твърде умен за такава елементарна игра…

Пар прекъсна мислите си. Не беше сигурен дали е на прав път. И все пак, струваше му се, че има някакъв резон във всичко това. Ример Дал искаше да му внуши, че е Шадуин. А един Шадуин не можеше да използва Елфската магия на оръжието, защото…

Но защо?

Може би защото истината бе разрушителна за Шадуините и магията им ги предпазваше от нея?

Но нали след като в Шахтата унищожи Кол, който се беше превърнал в Шадуин, през тялото му премина огънят от магията на Меча на Шанара? Коя беше истината в случая?

Той скръцна със зъби и здраво стисна гравираната дрьжка на Меча. Вдигна ръка и острието просветна като факла, а гравюрата на дръжката му се вряза в дланта му. Какво ставаше межлу тях? Защо не можеше да стигне до никакъв отговор?

Той прибра Меча в калъфката и седна в тишината светлината на свещта, за да размисли. Аланон му бе дал поръчение да открие Меча на Шанара. На него, а не на Рен или Уокър, макар че и в техните жили течеше крьвта на Елфите на Шанара. Аланон бе изпратил тъкмо него. Познатите въпроси отново се върнаха. Нима Друидът нямаше да знае, че поръчението му е безсмислено? Макар и сянка, нима нямаше да разбере, че магическата сила на Пар е поставена под заплаха, че Пар се е превърнал във враг на самия себе си?

А може би Ример Дал беше прав и не Шадуините бяха истинските врагове, а Друидите. Може би всички взаимно си бяха врагове, съперници за власт над магията — както Шадуините, така и Друидите. Може би всички се стремяха да запълнят онази пропаст, която се бе разкрила със смъртта на Аланон, онзи вакуум, който бе създало изчезването на истинската магия.

Дали беше възможно това?

Пар смръщи вежди. Прокара пръсти по ремъка и вървите на калъфката на Меча.

Защо беше толкова трудно да се прозре истината?

Замисли се какво се бе случило с всички, които се бяха отправили към Рога на Пъкъла. Стеф и Тийл бяха мъртви. Морган изчезнал. А къде ли беше Коглайн? Какво ли бе станало с него след поръченията на Аланон? Изведнъж Пар изпита непреодолима потребност да поговори със стареца за Меча. Може би Коглайн знаеше нещо по този въпрос. Ами какво ли бе станало с Рен и онзи грамаден Скитник? Ами с Уокър Бо? Дали не бяха променили мнението си и не бяха отишли да изпълнят поръченията като него?

А може би само си въобразяваше, че е изпълнил своето поръчение.

Седеше, втренчил поглед пред себе си. После отново погледна Меча. Имаше и още нещо. Сега, когато оръжието е в негови ръце, какво трябва да прави с него? Ако всички колебания кое е добро или зло и дали постъпва правилно можеха да се оставят на Аланон, то все пак открит стоеше въпросът на каква цел трябваше да послужи Мечът на Шанара?

Каква истина трябваше да разкрие той?

Свят му се виеше от всички тези въпроси без отговор, от всички тайни, които си оставаха неразкрити, от лъжиге и полуистините, които го налитаха като врани на леш. Ако можеше да развърже поне един възел от тази верига на несигурност и объркване, в която се беше оплел, ако можеше да разплете поне една брънка…

Вратата се отвори и се подаде Падишар.

— А, ето те и тебе — радостно възкликна той. — Надявам се, че си се наспал?

Пар кимна. Мечът още лежеше на коленете му. Падишар го погледна подозрително, както крачеше из стаята. Пар пусна дръжката.

— Колко е часът? — попита той.

— Вече е обяд, а Кърта още не се е върнал. Излязох да поразуча нещо за Дамсон. Поразпитах насам-натам. Наврях си носа навсякъде, където можах — той поклати глава. — Само дето си загубих времето. Ако онези от Федерацията са я заловили, явно че не искат да се разгласява.

Той се тръсна на канапето. Изглеждаше уморен и отчаян.

— Ако не се върне до довечера, пак ще ходя да я търся.

Пар се наведе напред.

— Не и без мене.

Падишар го стрелна с поглед и се разсмя:

— Разбира се, Равининецо, двамата поне можем да избегнем някоя и друга клопка, която да ни завлече в Шахтата…

Той рязко трепна при тази мисъл и неловко отмести поглед. Пар вдигна Меча на Шанара от колете си и го сложи до себе си на пода.

— Падишар, тя ми каза, че си й баща.

Едрият мъж се вторачи в него без да каже нито дума, после само леко се поусмихна.

— Какво ли не приказват влюбените.

Стана и отиде до масата.

— А сега ми се ще да хапна.

Изведнаж се извърна към Пар и каза с леден тон:

— Втори път да не споменаваш това. На никого и никога.

Изчака Пар да кимне с глава и после се зае да си приготви ядене. Хапна останалото от Равнинеца и още парче сушено месо, което измъкна от долапа. Пар го наблюдаваше без да каже нищо и се питаше колко ли време баща и дъщеря е трябвало да пазят своята тайна, колко ли трудно е било това и за двама им. Докато се хранеше, Падишар бе свел лице, което не се виждаше в сянката, но очите му просветваха като бели огънчета.

Щом се нахрани, той отново се обърна към Пар:

— Тя ми беше обещала, беше ми се заклела да не казва на никого.

Пар гледаше сключените му ръце.

— Каза ми го, защото и двамата имахме нужда да си доверим нещо скъпо, за да си вярваме. Това беше преди да се спуснем в Шахтата последния път.

Падишар въздъхна.

— Ако само открият коя е…

— Не — веднага го прекъсна Пар. — Ще си я върнем преди да стане това — той срещна изпитателния поглед на другия. — Ще си я върнем, Падишар.

Падишар Крийл кимна.

— Непременно, Пар Омсфорд, ще го направим.

След няколко часа Кърта безшумно се появи на вратата и се промъкна в мрака като сянка, мигайки срещу светлината на свещите. Космите, които се подаваха от вехтите му дрехи, бяха настръхнали като на таралеж. Без дума да каже, той отиде да изгаси няколко свещи и настъпи мрак, в който той явно се чувстваше по-удобно. Приближи до своите деца, скупчени на пода, погука им тихичко, после внимателно ги събра и отново ги занесе на дивана.

Още докато ги подреждаше, Падишар загуби търпение.

— Какво разбра? — запита развълнувано той. — Не ни карай да чакаме повече!

Кърта се изправи без да се обърне.

— Тя е в затвора.

Кръвта на Пар се смръзна в жилите му. Хвърли светкавичен поглед на Падишар. Едрият мъж бе скочил на крака със свити юмруци.

— Къде? — промълви той.

Кърта помълча още малко, докато настани Чот на възглавницата, след което се обърна.

— В казармите на стария Легион откъм вътрешната стена. Скъпата Дамсон е затворена в южната стражева кула съвсем сама — той потърка стъпалата си. — Дълго не можех да я открия.

Падишар пристъпи напред и коленичи, за да го погледне в очите. Белезите по лицето му бяха станали тъмночервени.

— Дали са й… — не можеше да намери думата. — Добре ли е?

Кърта поклати глава.

— Не можах да се добера до нея.

Пар също пристъпи напред.

— Значи не си я видял?

— Не — примигна Кърта. — Но зная, че е там. Покатерих се по крепостната стена. През камъка се чуваше дишането на Дамсон. Тя спеше.

Равнинеца и вождът на независимите се спогледаха.

— Здраво ли я пазят? — попита Падишар.

Кърта леко потърка очи с кокалчегата на пръстите си.

— Има часови пред нейната врата, в началото на стълбището и пред входа. Патрулират по всички коридори и алеи. Много са — той примигна с очи. — Има и Шадуини.

Падишар оклюма.

— Значи знаят — дрезгаво прошепна той.

— Не — запротестира Пар. — Още не. — Той изчака Падишар да вдигне очи към него. — Ако знаеха, нямаше да я оставят да спи. Още не са сигурни. Ще чакат Ример Дал, както направиха и преди.

Падишар го изгледа безмълвно с проблясък на надежда в очите.

— Може и да си прав. А това значи, че трябва да я измъкнем, преди Ример Дал да се е появил.

— Ти и аз — тихо промълви Пар. — Ние двамата.

Вождът на независимите кимна с глава и помежду им се установи такова дълбоко съгласие, каквото не би могло да се изрече с думи. Падишар стана и двамата се спогледаха в мрака на скривалището, решени твърдо, че ще осъществят намерението си, каквото и да стане. Пар загърби всички неразрешими въпроси и съмнения относно Меча на Шанара. Отърси се от всички колебания за това, дали ще може да използва своята магия. Щом се отнасяше за живота на Дамсон, готов беше на всичко, за да я освободи. Нищо друго нямаше значение.

— Трябва да се приближим колкото се може повече — тихо каза Падишар като погледна надолу към Кърта. — Колкото се може повече, без да ни видят.

Кърта тържествено кимна с глава.

— Зная един път.

Едрия мъж протегна ръка и го потупа по рамото.

— Ще трябва да дойдеш с нас.

— Скъпата Дамсон е най-добрата ми приятелка — каза Кърта.

Падишар кимна и свали ръката си. После се обърна към Пар.

— А сега трябва да тръгваме.