Талисманите на Шанара

XX

Уокър Бо погреба Коглин в горите под Паранор, остави го да почива сред една полянка, разхлаждана от поток, който криволичеше и минаваше през няколко плитки бързея. Поляната се намираше под сянката на огромни дъбове, чиито едролисти клони прошарваха килима от диви цветя и зелени треви с дантела от сенки, които всеки ден се променяха, щом слънцето започваше да клони на запад. Тя напомняше на Уокър за скритите долчинки край Хартстоун, където и двамата обичаха да се разхождат. Избра едно място в средата на полянката, откъдето лесно можеха да се видят острите кули на Паранор. Коглин, който до края на живота си се бе смятал за Друид, отклонил се от правия път, бе намерил своята родина завинаги.

Когато погреба стареца, Уокър постоя известно време край гроба му. Чувстваше се смазан и уморен, но по-дълбоки бяха невидимите му рани. Изпитваше известно облекчение от това, да стои сред вековните дървета и да вдъхва планинския въздух. Птиците пееха, вятърът шумолеше в листата и тревите, поточето бълбукаше и всички звуци бяха успокояващи и умиротворяващи. Още не му се връщаше в Паранор. Не искаше да мине покрай почернелите, овъглени останки на Четиримата конници и техните змееподобни животни. Искаше да изтрие всичко случило се в живота си като с тебешир от черна дъска и да започне отначало. В него се бе стаила горчилка, от която не можеше да се освободи. Тя го гризеше и прояждаше като гладно животно и той не можеше да я прогони. Тази горчивина имаше много причини — той не се и опитваше да ги изброи. Най-вече, разбира се, бе огорчен от самия себе си. През последните дни непрекъснато се чувстваше недоволен от себе си, имаше усещането, че е един непознат, дошъл отникъде, човек, чиято същност му беше чужда, един скъп залог за претенциите на хора, загинали преди хиляда години.

Бе седнал на поляната край поточето, загледан в парчето рохкава пръст, където бе заровен Коглайн, и се бе отдал на спомените си. Имаше нужда от утеха за горчилката си; може би споменът за стареца щеше да му я даде. Наплиска лице с хладната вода от потока и свлече от себе си мръсотията, пепелта и кръвта. После се настани на слънце и се замисли.

Уокър си спомняше Коглин като свой учител — човек, дошъл при него, когато животът му бе труден и объркан, когато бе изоставил Расите, за да живее в изолация в Хартстоун, където да не го заглеждат и да не го одумват, където да не го знаят като Мрачния чичо. По онова време магията бе тайна за Уокър, той не можеше да разбере смисъла на песента-заклинание, предавана като завещание още от времето на Брин Омсфорд. Коглин го бе научил да владее магията, за да не се чувства безпомощен пред нея; беше го научил да живее така, че да бъде господар на бялата топлина, която се надигаше над него. Бе разсеял страха и объркването и бе върнал на Уокър чувството за смисъл и самоуважение.

Старецът бе негов приятел. Грижеше се за него като баща. Учеше го, насочваше го и беше готов винаги да му помогне. Дори когато Уокър възмъжа и между тях се установи онази дистанция, която се появява винаги, когато бащите и синовете трябва да започнат да гледат един на друг като равни, без никога докрай да вярват в това, Коглин му остана близък, доколкото допускаше Уокър. Те спореха и се препираха, проявяваха недоверие един към друг, обвиняваха се, предизвикваха се да приемат изпитанията. Но никога не се бяха предавали един друг, не се бяха отказвали един от друг. Никога не се бяха отричали от приятелството си. Това носеше на Уокър известно успокоение.

Понякога Уокър лесно забравяше, че почти нищо не знае за по-ранния живот на стареца. Някога Коглин е бил млад. Какъв ли е бил тогава? Старецът никога не беше му разказвал. Учил бе на времето заедно с Друидите — с Аланон, с Бремен, с онези, които бяха загинали още тогава и за които никога нищо не бе споменавал. Колко ли стар беше Коглин? Колко ли дълъг е бил неговият живот? Уокър внезапно си даде сметка, че не знае. Коглин е бил старец, когато Кимбър Бо е бил още дете, а Брин Омсфорд е дошла в Сенни дол, за да търси Илдач. Било е преди триста години. Уокър знаеше за този живот на Коглин; старецът му бе говорил за онова време, какво дете е бил, как се е преструвал на луд и после наистина полудял, как отвел Брин и нейните приятели в Маелморд, за да унищожат Мордските Призраци. Уокър бе чувал всички тези истории. И все пак това беше толкова малка част от живота на стареца — колкото един ден в годината. Какво можеше да се каже за останалата? Каква част от живота си Коглин не бе успял да му разкрие — каква част бе завинаги изгубена? Уокър тръсна глава и се загледа отвъд дърветата към Паранор. Реши, че тези преживелици едва ли са били от значение за стареца. Уокър нямаше защо да съжалява, че Коглин е предпочел да не му ги разкаже. Така беше с всеки човешки живот. Всички хора криеха някаква страна от битието си, която принадлежеше само на тях, която никой друг не можеше да сподели. При смъртта им тези неща оставаха тъмни полета в спомените на живите, но сигурно така и трябваше да бъде.

Той си представи брадясалото лице на стареца. Заслуша се да долови неговия глас в тишината. Коглин бе живял наистина дълго. Бе преживял няколко живота. Бе живял по-дълго, отколкото му е било отредено, животът му е бил пощаден край Хартстоун, за да дойде и да помогне за възстановяването на Паранор и да умре така, както беше избрал, жертвайки собствения си живот, за да спаси живота на Уокър. Нямаше да бъде правилно Уокър да съжалява за този подарък, защото съжалявайки, той омаловажаваше неговата стойност. Коглин бе доживял да го види преобразен като Друид, какъвто старецът не бе успял да стане. Той беше доживял да го види как осъществява сънищата на Аланон и завета на Брин Омсфорд. За добро или за лошо, Уокър бе оцелял благодарение на Коглин.

Той почувства горчилката да се разсейва. Не биваше да изпитва отчаяние. Не биваше да съжалява за нищо. Това бяха вериги, които привързваха яко и дърпаха човека надолу. Нищо добро не можеше да произлезе от тях. Нуждаеше се от равновесие и цел, за да има бъдещето някакъв смисъл. Уокър можеше и бе задължен да го помни, но спомените трябваше да му помогнат да осъзнае какво предстои, за да използва възможностите си и да ги реализира. Отново се замисли за Друидите и техните машинации, за това, как бяха създали историята на Расите. Той беше презирал техните усилия. Сега беше един от тях. Коглин бе живял и умрял, за да стане той един от тях. Даваше му се шанс да направи по-добре онова, което толкова прибързано бе критикувал в загиналите и той трябваше да се възползва колкото се може по-добре от този шанс. Коглин очакваше това от него.

Слънцето вече клонеше на запад над клоните на дърветата. Той се изправи и застана мълчалив за последен път пред гроба на стареца. Вече беше донякъде готов да приеме случилото се, примирен с тежкия факт. Коглин беше мъртъв. Оставаше Уокър. Той трябваше да има силата, куража и решителността, за да следва примера на стареца. Щеше да носи спомена за него в сърцето си.

Когато светлината започна да става пурпурно-златиста и виолетова в омарата на летния зной, той тръгна обратно през притъмняващите гори към Паранор.

През тази нощ му се присъни Аланон.

Това му се случваше за първи път, откакто го бе сънувал в Хартстоун. Заспал бе дълбоко и непробудно. Беше изтощен от отминалата битка, а и не бе хапнал много. Окъпа се, смени дрехите си, пийна чаша бира и поседя в кабинета, който обичаше Коглин. Мърко лежеше свит в краката му, блесналите му очи го стрелкаха от време на време, сякаш питаха какво е станало със стареца. Когато се умори толкова, че едва се държеше изправен, отиде в спалнята си, плъзна се под одеялото и се унесе в сън.

Сънят го споходи мигновено. Беше нощ и той вървеше сам по една бляскава черна скала над Сенни дол. Небето беше ясно и звездно. Кръглата луна светеше бяла, като ново ленено платно над назъбените върхове на Драконовия зъб. Въздухът ухаеше чист и свеж, както някога, и вятърът галеше лицето му със своята прохлада. Уокьр бе облечен в черна мантия с качулка, с колан и високи обувки — един Друид, в когото бяха оживели отдавна загиналите Друиди. Той не питаше кой е, изникнал от мрака на Черния камък на Елфите, преминал през огъня на преображението в недрата на Крепостта, завърнал се в света на хората. Беше господар на Паранор и слуга на Расите. Чувстваше се странно развълнуван. Чувстваше се принадлежен.

Миговете бавно се точеха в съня. Озова се близо до Рога на пъкъла, водите му бяха черни и неподвижни в нощта. Езерото проблясваше на лунната светлина като стькло, гладко и полирано, отразяващо небето и звездите. Камъните скърцаха под краката му, но единствено този звук нарушаваше тишината. Струваше му се, че е сам на света, последният човек, който броди из него, предприел едно самотно бдение над празнотата, която единствена беше останала.

Достигна Рога на пъкъла и спря, застанал съвършено неподвижно на брега му. Тогава вятърът замря и тишината се скупчи наоколо. Вдигна ръка и отметна качулката на наметалото, без да знае защо. Така гологлав зачака.

Очакването продължи само минута. Почти мигновено Рогът на пъкъла закипя, водите му завряха като затоплен чайник. После започнаха да се вият като във водовъртеж бавно и по посока на часовниковата стрелка, обхващайки цялата вода от бряг до бряг. Уокър разбираше какво става. Беше го виждал и преди. Рогът на пъкъла съскаше и хвърляше пръски като гейзери, които се издигаха над повърхността и се спускаха като диаманти. Чу се виене, гласове, заключени в отдалечено място, които молеха за освобождение. Долината цялата се разтресе, сякаш, разпознала виковете, се отдръпваше от тях. Уокър Бо продължаваше да стои неподвижно.

Тогава се появи Аланон, издигна се от черните води сред хор от гласове — един сив призрак в мантия и качулка, който се появяваше от отвъдното, за да разговаря с човека, избран да бъде негов наследник. Просветваше, издигайки се прозрачен в лунната светлина, плътта и костите на мъртвото му тяло се бяха превърнали в прах много отдавна. Той беше един прозрачен образ на онова, което някога е бил. Издигна се от дълбините и застана върху повърхността на водите, неподвижен, с лице, обърнато към Уокър Бо.

— Аланон — поздрави го Мрачния чичо с глас, който сякаш не беше негов.

— Ти добре се справи, Уокър Бо.

Гласът му бе дълбок и звучен и отекваше от дълбините на сянката.

Уокър Бо поклати глава.

— Не чак толкова добре. Горе-долу прилично. Направих каквото трябваше. Отказах се от себе си заради онова, което ти пожела от мен да бъда. В началото се гневях, но се отказах от този гняв.

Водите на Рога на пъкъла отново се разшумяха и развълнуваха, когато сянката излезе напред, като се плъзна по повърхността без забележимо да се движи. На десет крачки от Уокър спря.

— Животът е време, в което правим избор, Уокър Бо. Смъртта е време, в което си спомняме какъв избор сме направили. Спомените не са винаги приятни…

Уокър кимна с глава.

— Сигурно е така.

— Тъгуваш ли за Коглин?

Уокър отново кимна.

— Но и тъгата загърбих. Изборът на Коглин в живота бе правилен. Дори и последния.

Сянката вдигна ръка и от нея се посипаха светли капчици като сребърен прашец.

— Не можех да го спася. Дори Друидите нямат силата да се противопоставят на смъртта. Когато наближи моето време да умра, аз узнах това от Бремен, а Коглин го узна от мен. Аз му оказах единствената помощ, която можах — да види възстановения в Четирите земи Паранор и още веднъж да ти помогне в битката ти с Шадуините. Това беше всичко, което можах да направя.

Уокър нищо не каза. Гледаше привидението, гледаше право пред себе си, гледаше към събитията, които идваха и си отиваха, към последните минути на Коглин. Смъртта бе повикала стареца, но го бе направила по негово желание.

— Ако можех, бих ти върнал всички, които загуби, Уокър Бо. Но не мога. Не мога да върна нищо загубено от миналото или от онова, което ти предстои да загубиш. Животът на един Друид преминава през много загуби.

В този сън долината бе обвита в мъгла, която се стелеше като дъжд над гора или облаци покрай слънцето. Носеше се бавно, тихо и създаваше усещането, че животът неизменно следва своя ход и всичко това ставаше за секунди. Явяваха се непознати лица, чуваха се гласове, в които звучеше смях и болка. Времето започна да се разраства, часовете преминаваха в дни, дните в години, а Уокър оставаше непроменен и винаги сам.

— За теб животът ще бъде това. Спомни си…

Но Уокър нямаше защо да си спомня. Той имаше спомените на Аланон, които бе получил, когато се преобрази. В него бяха оживели спомените на всички Друиди, загинали на времето. Той знаеше какъв ще бъде неговият живот. Разбираше онова, което вижда.

— Спомни си…

Шепотът на сянката накара времето отново да спре. Отново си представи Сенни дол и се замисли над онова, което искаше да му каже сънят.

— Защо съм тук, Аланон? — попита той.

— Сега вече си цялостен, Уокър Бо. Най-сетне постигна истинската си същност и няма какво повече да се желае. Ти носиш мантията на Друидите; и ще я носиш вместо мен. Сега трябва да я пренесеш от Паранор в Четирите земи. Там си необходим…

— Зная.

Капките шумоляха и пееха. Аланон наведе лице, скрито в качулката.

— Не знаеш. Ти беше преобразен, Уокър Бо. Но това е само началото. Превърна се в Друид — да, но да се превърнеш, не значи да бъдеш. Ти носиш отговорност за Расите, за тяхното щастие, Мрачни чичо. Тези, от които на времето искаше да се откъснеш, сега са поверени в твои ръце. Те чакат…

— Да бъдат освободени от Шадуиниге.

— Ти да им покажеш как да се освободят, да им посочиш пътя. Да ги водиш през мрака.

Уокър Бо поклати объркано глава.

— Но аз също като тях не зная какъв е този път.

От повърхността на Рога на пъкъла се вдигаше пара и въздухът се изпълваше с мъгла. Влагата полепваше по лицето на Уокър като скреж в ранно зимно утро. Ако човек докоснеше водите на Рога на пъкъла, щеше да умре. Но това не се отнасяше за Уокър. Много отдавна Друидите бяха открили тайни, които им позволяваха да преодолеят смъртта.

Гласът на Аланон звучеше мрачно и уверено.

— Ще намериш пътя. Имаш силата и мъдростта на всички, загинали преди теб. Притежаваш магията на вековете. Излез от Паранор и намери другите деца на Шанара. Всеки от вас бе изпратен, за да изпълни по една повеля. Всеки от вас успя да я изпълни. Вие притежавате талисмани, Уокър Бо. Тези талисмани ще ви съхранят.

Уокър поклати объркано глава.

— Какъв талисман притежавам аз?

Сянката на Аланон мигновено просветна сред тъжните вопли, които се надигаха от езерото, сякаш щеше да изчезне.

— Най-могъщият талисман от всички: мозъка на Друидите, който придоби. Той е невидим, но е винаги в теб и само твой. Неговата сила се увеличава, когато ти я усвоиш. Той става по-силен, когато го използваш. Помисли, Уокър Бо. Преди да се сражаваш и да унищожиш Конниците, ти беше нещо по-малко от това, което си сега. Така ще бъде с всяко предизвикателство, пред което се изправиш и преодолееш. Като Друид ти си още дете и едва сега започваш да откриваш какво значи да бъдеш Друид. С времето ще пораснеш.

— Но засега…?

— Повелите са достатъчни. Повелите ви дават талисмани, а талисманите ви дават магия. Магията, съчетана със знание, ще доведе Шадуините до техния край Така беше, когато за първи път говорих с теб. Така е и сега. Ако можех, щях да ти дам повече, Уокър Бо. Но аз ти дадох всичко, което мога, всичко, което зная. Спомни си, Мрачни чичо. Аз не принадлежа към твоя свят, а към друг. Не притежавам материалност. Сега се състоя от нещо друго. От тази своя позиция не виждам нещата съвършено. Виждам само сенките на онова, което ще бъде и трябва да разчитам на тях. Ти притежаваш зрение, на което може да се разчита. Продължавай, Уокър. Намери наследниците на Шанара и разбери какво са осъществили. От техните разкази и от твоята собствена история ще разбереш какво е необходимо. Трябва да имаш вяра.

Уокър нищо не каза. За миг си помисли, че от него отново се иска да разчита единствено на вярата. Но нали откакто сънищата се бяха появили за първи път, правеше все това. Нима сега бе толкова трудно да приеме, че отново само вярата трябва да го води?

Загледа се в бледия силует пред себе си, очертанията му бяха прозрачни, само намек за един отдавна отминал живот.

— Аз вярвам — каза той на сянката на Аланон и беше наистина така.

— Уокър Бо…

Гласът на сянката бе тих и сякаш съжаляваше, че не може да изрази с думи това, което иска.

— Намери децата на Шанара. Ти притежаваш проницателността на Друидите и мъдростта, от която се нуждаят. Не им изневерявай.

— Не, няма — отвърна Уокър с пресипнал глас.

— Унищожи Шадуините, преди те напълно да са разрушили Четирите земи. Аз усещам разпространението на тяхната зараза чак дотук. Те лишават земята от живот. Спри ги, Уокър Бо.

— Да, Аланон, ще ги спра.

— Тогава наведи се към мен, Мрачни чичо. Наведи се към мен за последен път преди да тръгнеш. Вече зазорява и сънят е към своя край. Ние трябва да поемем по различни пътеки. Чуй последното, което ще ги кажа, и нека твоят разум и твоята мъдрост да ти помогнат да разбереш онова, което е скрито и за двама ни. Наведи се към мен, Уокър Бо, и ме чуй.

Сянката приближи каго пара над водите на Рога на пъкъла в човешка форма, един силует от мъгла и синкава светлина, един призрак с глас, който идваше от ужасяващите дълбини на мрака.

Напрегнат и неуверен, Уокър Бо зачака, свел очи към врящите води, към отражението на звездите и небето, докато те изчезнаха зад черната сянка.

Тогава почувства как сянката го докосва по кожата и се разтрепера, без да може да се овладее.

Събуди се при изгрев слънце. Светлината едва проникваше в затъмнената му стая. Лежа известно време без да се помръдне, мислейки за съня и за онова, което му се беше разкрило. Аланон му бе изпратил този сън, за да го накара да започне новия си живот. Сънят бе потвърдил намерението му да потърси Пар и Рен, но също така му бе дал и основание да вярва в себе си. Той беше готов да приеме онова, в което се бе превърнал, ако имаше поне малък шанс да спаси опустошените земи и техния народ от робството на Шадуините.

Да намери потомците на Шанара. Да не ги предаде.

Стана от леглото, изми се и се облече, изяде закуската си, опрян на крепостните парапети и загледан към пейзажа, който се откриваше в светлината на новия ден. Отново се замисли за Коглин, за всичко онова, което старецът го беше научил. Преповтори си цялата литания от закони и мъдрости, които бе придобил при своето преображение от смъртен човек в Друид, цялата отминала история на Друидите. Той внимателно си припомни как трябва да се използва магията — онази, която вече беше изпробвал и онази, която още не бе изпитал.

И най-после си припомни събитията от съня и тайните, които му се бяха разкрили. А имаше и други тайни — само няколко, но важни, които бе почувствал накрая, при докосването на Аланон. Наученото започна да му подсказва отговорите на някои въпроси, които оставаха неразрешени до момента. Цялата история на Четирите земи от времето на първия съвет в Паранор представляваше един модел на онова, което се случваше сега. Събитията от миналите седмици придаваха колорит и форма на този модел. Но тъкмо сънят и прозренията, които му беше дал, хвърляха светлина, позволяваща отчетливо да се види моделът.

Още не беше ясно защо Рен бе натоварена да спаси живота на Елфиге.

Още не беше ясно защо Пар бе изпратен да открие Меча на Шанара.

Но онова, което липсваше най-вече, беше истината за тайната на Шадуинската сила.

Той най-сетне се изправи и заслиза надолу към подземията на замъка. Мърко мълчаливо го следваше като сянка зад гърба му. Реши да вземе дивата котка със себе си. Коглин му я беше поверил в края на краищата. Негово задължение беше да се погрижи за нея. Не можеше да я остави заключена в тази Крепост, а и тяхната близост можеше да се окаже полезна. Усмихна се на тези мисли. Истината беше, че Мърко щеше поне малко да замести липсващия му Коглин.

Спусна се до най-дълбоките подземия на Крепостта, за да докосне каменните стени и да усети живота, заключен в тях. Магията веднага се надигна в него, покорна на неговите заповеди, и той обгради с магическа стена всичко освен себе си, така че нищо да не може да проникне вътре до завръщането му.

После заключи вратите на Паранор и отново се озона в света. Заспуска се надолу по склона и навлезе в гората, където бе сенчесто и хладно и не проникваше горещина. Мърко вървеше с него, благодарен, че е отново освободен от стените, сред които бе затворен. Спускаше се сред сенките по някоя следа, за да ловува и от време на време се връщаше отново край Уокър, за да се убеди, че той е още там. Вървяха на север от мястото, където беше погребан Коглин, без Уокър да погледне нататък. Вече беше се сбогувал със стареца и предпочиташе да остави нещата така.

Денят отминаваше и скоро щеше да се мръкне. Огненото кълбо на слънцето се спускаше на запад към Драконовия зъб. Горещината бавно отминаваше и настъпваше вечерна прохлада. Уокър и дивата котка вървяха с равна крачка. Пред себе си виждаха огньовете на Федеративната армия, разположила стана си в Кенънския проход. Войниците вече се бяха нахранили и стражите бяха заели своите постове.

Към полунощ Уокър и котката вече се бяха промъкнали незабелязано покрай тях и се отправиха на юг.