Талисманите на Шанара

XXI

Дъждовете, които застигаха Елфите от Западната земя и настъпващата Федеративна армия, още не бяха се разсеяли на западния хоризонт, когато една сутрин две опърпани жени, повели възрастния си сляп баща, минаха през градските врати на Тирс наред с какви ли не търговци, продавачи, търговски пътници и странстващи търгаши от околните села, които идваха тук да предлагат своите стоки. И те, както много други, бяха прекарали нощта пред вратите, за да влязат по-рано и да заемат удобни места на пазара, където се продаваха и разменяха стоки. Гледаха да се промъкнат колкото се може по-бързо. Старецът обаче ги баваше — подкрепян и от двете страни, той неуверено налучкваше пътя и предпазливо креташе из прахоляка.

Стражи на Федерацията бяха запречили входа както на външната, така и на вътрешната стена и проверяваха всеки минувач. Ако някой им се стореше подозрителен, издърпваха го встрани. Досега бяха свикнали да проверяват само излизащите и им беше необичайно, че трябва да следят и кой влиза в града. Но утре на обяд щяха да екзекутират Падишар Крийл, вождът на независимите, и Федерацията се боеше от евентуален опит за освобождаването му. Всеки подобен опит, колкото и добре прикрит, със сигурност щеше да се провали, защото градският гарнизон беше в пълен състав — около пет хиляди войници — и бяха взети извънредни предохранителни мерки. Въпреки това не биваше да се оставя нищо на случая, и тъй, стражите край градските врати бяха получили изрични нареждания да проверяват всеки, който влиза.

Те се спряха на жените и стареца и ги дръпнаха настрана. Подборът им беше случаен — командващият стражата бе предложил подобен подход, като компромис между това да спира всеки, което означаваше, че проверката ще трае вечно, или никой, което пък изглеждаше като неизпълнение на дълга. Заповядаха на тримата да се отдалечат от тълпата, да застанат посред двора между градските стени и там да чакат разпита. От тълпата тайничко им хвърляха подозрителни погледи. Добре, че сте вие, да не съм аз — казваха сякаш погледите. Хората вървяха и вдигаха прах, и още отсега, преди да настане дневната задуха, въздухът бе горещ и лепкав.

— Имената — обърна се дежурният офицер към жените и стареца.

— Астра, Уинтат и нашият баща Криап — каза тази с разрошената, сплъстена червеникава коса. Лицето й беше разранено и от нея лъхаше на застояло бунище.

Офицерът погледна другата и тя зина насреща му, при което се откриха почернелите зъби, възпаленото гърло и липсващият език. Офицерът едва преглътна.

— Не може да говори — захили се първата.

— От кое сте село?

— Спикиз Рън — отвърна жената. — Знаеш ли го?

Офицерът поклати глава. Той огледа парцаливите вързопи, които бяха преметнали през гръб. Отрепки. Хвърли един поглед на стареца, свел глава под качулката. Лицето му не се виждаше и той приближи и отметна качулката. Старецът погледна нагоре и под почернелите му клепки се откри гъстата мътна течност на мястото на очите. Офицерът направо зяпна.

— Хайде, вървете — махна им той и се обърна към следващия нещастник.

Жените и старецът покорно тръгнаха, шмугнаха се сред тълпата и покрай кордоните, обкръжили от двете страни вратата на вътрешната стена. Оттук поеха към града. Когато се отдалечиха от Тирския път и свърнаха по страничните улички, където нямаше стражи на Федерацията, Мати Ро изплю боядисаната плодова обелка, която бе напъхала в устата си и каза:

— Предупреждавах ви, че е рисковано!

— Е, нали успяхме да влезем? — подразни се Морган. — Стига сте се оплаквали, а ми покажете къде да си измия тази мътилка от очите!

— Да мълчите и двамата! — сопна им се Дамсон Рей и им подвикна да побързат.

Вече всички бяха в лошо настроение. Бяха се изпокарали, докато решат кой да дойде в града, а трябваше и да действат бързо, защото предстоеше Падишар Крийл да бъде екзекутиран. Разполагаха само с ден и половина, което не беше достатъчно, за да се предприеме опит за освобождение, тъй че Морган реши да промени първоначалния си план. Щеше да влезе в града заедно с Мати и Дамсон, които трябваше да намерят Кърта. В най-добрия случай разполагаха с този ден и нощта, за да открият Кърта, да доведат Чандос с останалите независими през подземните тунели, да измислят план за спасяването на Плдишар и да го приведат в действие. Морган настояваше да влезе в града веднага, за да се ориентира какво да предприемат по-нататък. Не можеше да си позволи да чака, докато падне нощта и намерят Кърта, за да вземе решение. Дамсон и Мати пък твърдяха, че всеки негов опит да се промъкне покрай стражите излага всички на голяма опасност. Дори и за тях беше трудно, но двойно по-опасно щеше да бъде, ако трябва да вземат и него. Не можеше ли да обмисля нещата тук? Нима не беше прекарал достатъчно време в града, за да се ориентира?

Така протече спора им, но накрая Морган го спечели с аргумента, че не може да мисли за никакъв план, докато не разбере къде държат Падишар, а това значи да отиде в града. Цената на неговата победа беше, че трябваше да тръгне без Меча, което бе неотклонното изискване на двете жени. Биха могли да се маскират успешно, но не и ако той носи оръжие. Твърде големи бяха шансовете да го открият. Той се противеше, но жените не отстъпиха. Мечът на Лех остана при Чандос.

По една уличка Дамсон ги отведе до страничната врата на изоставена сграда, блъсна я, и те влязоха в задушното и прашно помещение. После тя затвори вратата, минаха през стаята и през друга врата влязоха в следващата, също толкова задушна стая, която извеждаше към малко дворче. Излязоха сред сенките на ранното утро и едва доловимия аромат на диви цветя, необяснимо как пораснали в един сенчест ъгъл на иначе пустия двор. Отидоха под един навес, където бяха струпани стари инструменти и скамейки от работилница. Дамсон остави своите спътници и се отдалечи с една тенекиена кутия в ръка. Когато се върна, тенекията бе пълна с вода и тримата се измиха.

После преровиха парцаливите вързопи и измъкнаха оттам обичайните си дрехи. Преоблякоха се и седнаха да обсъдят какво ще правят оттук нататък.

— Първо ще се опитам да се свържа с Кърта — каза Дамсон, като решеше сплъстената си червеникава коса. Прибра я грижливо назад и я върза с шалче. — Ще му оставя знаци, от които да разбере, че съм тук. Като се върна, ще опитаме да научим нещо за Падишар, след което ще ви оставя някъде и ще изчакам идването на Кърта. Той може и да не се покаже, ако ви види всичките — не ви познава, а при сегашните обстоятелства сигурно ще бъде много предпазлив. Ако дойде, двамата ще доведем Чандос и хората му и ще се срещнем с вас призори. А ако не…

— Не говори така — прекъсна я Морган. — Направи всичко, каквото можеш.

Дамсон се обърна към Мати:

— Добре ли познаваш града?

— Колкото да мога да се пазя, да.

Дамсон кимна.

— Ако нещо се случи с мен, трябва да изведеш Морган оттук.

— Чакай, чакай! — възкликна Морган. — Аз няма да…

— Ще правиш, каквото ти се казва. Твоите планове не струват и пукната пара, ако аз се проваля. Ако Федерацията залови Кърта или мене, нищо повече няма да може да се направи.

Морган само я изгледа, смълчан пред гнева и неотстъпчивостта, които святкаха в зелените й очи.

Мати го хвана за ръката и го дръпна на крачка встрани.

— Имам грижа за него — обеща тя.

Дамсон кимна и изразът на лицето й омекна. Стана, наметна се, махна им и изчезна натам, откъдето беше дошла. Морган безпомощно гледаше подире й. Беше права, разбира се. Ако тя се провали, на него нищо не му остава. Успехът на какъвто и да било план зависеше от момичето и от това дали Кърта ще преведе Чандос и независимите до града. Без независимите или магията на неговия Меч нямаше да може да помогне на Падишар. Всичко се крепи на косъм, мрачно си мислеше той.

— Искаш ли да хапнем нещо? — засмяно попита Мати Ро, като го погледна въпросително с тъмните си очи и му предложи една ябълка.

Чакаха под навеса почти до обяд, откъснати и самотни сред този тесен, затворен отвсякъде двор. Въздухът стана душен и лепкав от жегата и слънцето жарко напичаше тясната ивица камъни и изсъхнала трева, после се заизкачва по северната стена от изток към запад като разлята боя. Морган поспа, уморен от дългия път, след като бе спал неспокойно в притесняващата го маскировка през нощта пред вратите на града. Замисли се за Пар и Кол и за времето преди Шадуините и Аланон да се появят в живота им, когато прекарваха дните си в лов и риболов сред Планините. Замисли се за детството си — за онези дълги бавни дни, когато животът му се струваше вълнуваща игра. Спомняше си за Стеф, за баба Елиза и леля Джилт. Мислеше за Куикнинг. Това бяха спомени за едно минало, което бавно избледняваше с всеки изминат ден. Струваше му се отдавна изчезнало от неговия живот.

Слънцето беше в зенита си, когато Дамсон Рей най-сетне се върна. Беше зачервена от горещината и покрита с прах, но в погледа й се четеше вълнение.

— Затворили са Падишар в същата крепост, където бяха затворили и мене — заяви тя, отпусна се на една от пейките и махна наметалото. Изпи жадно чаша вода, която Мати Ро й предложи. — Това изглежда е публична тайна. Смятат да го изведат през главния вход утре на обяд и да го обесят пред очите на целия град.

— Как е той? — побърза да попита Морган. — Знаеше ли някой?

Тя поклати глава, като едва преглътна.

— Не го е виждал никой, но между войниците се говореше, че ще го отведат до бесилото пеша.

Тя хвърли поглед към Мати Ро, която свъси вежди.

— Публична тайна ли? — обърна се тя замислено към Дамсон. — Аз не хващам много вяра на публични тайни. От опит знам, че това са често „нарочни слухове“.

Дамсон се смути.

— Но всички изглеждаха толкова убедени… — Тя млъкна. — Е, във всеки случай трябва сами да се убедим.

Мати Ро се наведе и подпря брадичка с ръце. На момчешкото й лице се четеше напрежение.

— Сама говореше как са те използвали за примамка, за да заловят Падишар.

Морган погледна учудено. За пръв път чуваше, че си бяха говорили. Какво ли друго й е казала Дамсон?

— Щом веднъж са успели, значи има шанс да опитат отново. Но този път ще сменят правилата, ще вземат мерки никой да не им се измъкне. Вместо да използват жива примамка, спокойно могат да използват… една публична тайна.

Морган кимна. Длъжен бе да помисли за това.

— Примамка. Сигурно очакват опит за покушение и го насочват в погрешна посока. Явно държат Падишар другаде.

Мати сериозно поклати глава.

— Струва ми се, че е така.

Дамсон отново се бе изправила.

— Оставих на Кърта знаци, които той няма как да не забележи. Ако дойде, ще дойде довечера. Дотогава ще трябва да изляза отново и да се опитам да разбера къде е наистина Падишар.

— И аз идвам с теб — изправи се Морган и се протегна да вземе наметалото си.

— Не — каза Мати Ро с неочаквана твърдост, като се изправи и застана помежду им. — Никой от вас никъде няма да ходи. Ще отида аз — тя взе наметалото си и погледна към Морган. — Тебе могат да те познаят без маскировката. А и не можеш да отидеш там, където би могъл да узнаеш нещо. Най-добре да стоиш тук — тя се обърна към Дамсон. — А ти не можеш да си позволиш да повече да рискуваш. Знаят коя си. Достатъчно много рискува като излезе тази сутрин. Каквото и да се случи, ти трябва да се пазиш, за да посрещнеш Кърта и да доведеш останалите, а няма да успееш, ако те открият и се намериш в компанията на Падишар Крийл. Освен това аз имам необходимите умения за случая. Зная как да слушам и да разбирам какво става. Научила съм се да изкопчвам тайните от другите.

И двамата я гледаха без нищо да кажат. Щом Морган се опита да протестира, Дамсон само с един поглед го накара да млъкне.

— Тя е права. Падишар щеше да бъде на същото мнение.

Морган отново се опита нещо да каже, но Дамсон го изпревари с думите:

— Ние ще те чакаме тук, Мати. Пази се.

Мати кимна и преметна наметалото си през рамо. Слабото й лице беше опънато и гладко.

— Не ме чакайте, ако до мръкнало не се върна — тя хвърли на Морган иронична усмивка. — Спомняй си за мене, Планинецо.

Бързо пресече дворчето и изчезна зад вратата.

Целия ден те чакаха появата на Мати Ро, сгушени под сянката на навеса, опитвайки се поне отчасти да се спасят от жегата. Слънцето бавно се спусна на запад, оставило зад себе си нагорещената сграда. Въздухът в душното, прашно дворче не помръдваше.

За да запълни времето, Морган започна да разказва на Дамсон как двамата с Падишар бяха воювали срещу Федерацията край Джут. Разказът обаче не прогони досадата му, както се бе надявал. Вместо това извика един спомен, който вярваше, че е забравил — не за Стеф или Тийл, нито за Смока и дори не за онази смазваща битка в катакомбите, но за ужасното, страшно чувство на липса, което бе изпитал, когато бе лишен от магията на Меча на Лех. Когато тази магия му се бе открила след години летаргия през цели поколения от неговия род, тя бе отворила врати, които би предпочел да си останат затворени. Магията го бе обременила с огромна зависимост — един елексир на сила, която стоеше над всякакъв разум и себеотрицание, коварно властна, подчиняваща всичко на абсолютния си контрол. Спомни си как тази сила го бе обвързала и как после бе изстрадал загубата й, как се бе почувствал лишен от кураж и сила, точно когато те му бяха най-необходими. А сега, когато отново притежаваше силата, бе ужасен какво можеше да му струва тя. Това го наведе на мисълта за Пар — прокълнат, а не благословен чрез магията на песента-заклинание, магия десет пъти по-силна от тази на Меча на Лех, магия, с която бе принуден да се бори откак се бе родил и която сега така се бе променила, че заплашваше изцяло да го подчини на себе си. Морган си помисли, че той все пак бе имал повече късмет от Равнинеца. Мнозина му бяха оказали помощ — Стеф, Падишар, Уокър, Куикнинг, а сега и Дамсон и Мати Ро. Всеки от тях бе внесъл в някаква степен разум и хармония в живота му, като му бе помогнал да не се остави да го завладее отчаянието. Някои му бяха отнети завинаги, с други събитията го бяха разделили. Но винаги, когато се нуждаеше от тях, бяха до него. А Пар — на кого можеше да разчита той? На Кол, загубил себе си чрез измамата на Шадуините? На Падишар, който също бе попаднал в капана им? На Уокър, на Рен или на някой от останалите, които бяха тръгнали на това безконечно пътешествие? На Коглин? Или пък на самия себе си? Със сигурност не на себе си. Не, той можеше да разчита само на Дамсон и на Кърта — и най-вече на Дамсон. А сега, когато и нея я нямаше, Пар отново бе сам.

Съзнанието на Морган скачаше от мисъл на мисъл и въпреки че бе започнал да разказва за Падишар и Джут, в края на краищата отново заговори за онова, което най-много го измъчваше — за своя приятел Пар, когото чувстваше, че е предал. Бе обещал на Пар никога да не го оставя сам, беше му се заклел, че ще отиде на север да му помага. Но не беше удържал на обещанието си. Искаше му се да получи и друг шанс, поне един, за да направи онова, което до този момент не беше успял.

Дамсон също спомена за Равнинеца и трепетът на гласа й издаваше чувствата й по-добре от всякакви думи. В него се прокрадваше чувството й за липса, усещането й за вина, че го бе предала. Тя бе предпочела да помогне на Падишар Крийл и бе изоставила Пар, и макар че изборьт й бе оправдан, не можеше да намери спокойствие.

— Уморих се все да избирам, Морган Лех — прошепна тя. Разговаряха вече от доста време, излегнали се по гръб под навеса, и си пийваха от топлата вода, за да не се обезводнят телата им. Тя жестикулираше с ръце. — Омръзна ми да съм принудена да избирам и непрестанно да вземам решения, каквито не искам да вземам, защото каквото и да реша, зная, че ще нарани някого — тя поклати глава и сви вежди от болка. — Просто съм уморена, Морган, и не зная дали мога да продължа така.

В очите й бликнаха сълзи, породени от мисли и чувства, за които Морган нищо не знаеше. Той поклати глава.

— Трябва да продължиш, Дамсон. Има хора, които разчитат на теб и ти го знаеш. В момента Падишар, после и Пар — той се изтегна. — Не се безпокой — ние двамата ще го намерим. Няма да спрем да го търсим, докато не го открием. Никога няма да се откажем, нали?

В гласа му се прокрадна някаква сантименталност, която никак не му хареса, но тя кимна в отговор, избърса сълзите си и двамата останаха да чакат Мати Ро.

Свечеряваше се, а нея още я нямаше. Падаше мрак и небето бързо притъмняваше и се покриваше със звезди. Отвъд западния хоризонт прииждаше буря и над града започна да захладява.

Дамсон се изправи.

— Не мога да чакам повече, Планинецо. Трябва да тръгна веднага, ако искам да намеря Кърта и да имам време да доведа независимите в града. — Тя се загърна в наметалото и го завърза. — Ти трябва да почакаш Мати. Когато се върне, опитайте се да разберете всичко, което може да ни е от полза.

— Когато се върне — повтори Морган — ако изобщо се върне.

Тя леко го докосна по рамото.

— Каквото и да стане, аз ще дойда веднага щом мога.

Той кимна с глава.

— Успех, Дамсон. И внимавай.

Тя се усмихна и се изгуби сред сенките в притъмняващия двор. Стъпките й отекнаха по камъните и заглъхнаха в тишината.

Морган остана сам в мрака и се заслуша в градския шум, който бавно стихваше. Постепенно облаци започнаха да покриват небето и да скриват звездите. Нощта ставаше по-тъмна и странна тишина се възцари наоколо. Падишар, мислеше си той, дръж се, ние идваме. Все някак ще дойдем.

Опита се да заспи, но не успя. Искаше му се да предприеме нещо, но това означаваше да излезе от укритието си, а не знаеше ще може ли да се върне обратно. Трябваше да чака. В главата му се въртяха всякакви планове за освобождение на Падишар, които обаче бяха ефимерни като дим, основани на разсъждения, а не на факти и напълно безполезни. Как му се искаше Мечът на Лех да е тук, за да не бъде толкова безпомощен. Искаше му се да помогне на приятелите си с по-добро решение от онова, което бе предложил. Искаше му се да потъне в земята и най-сетне си наложи да не мисли, защото направо щеше да се парализира от самосъжаление.

Наближаваше полунощ, когато се чуха стъпки по калдаръма и той се надигна от дрямката си и видя Мати Ро, чиито силует се открояваше на бледата светлина на звездите. Той скочи веднага, но тя му изшътка да мълчи. Мати приближи и седна до него, като тежко дишаше.

— Тичала съм цяла миля — каза тя. — Боях се да не си си тръгнал.

— Не съм — каза той и замълча. — Всичко наред ли е?

Тя го погледна с тревога в очите.

— А Дамсон?

— Отиде да потърси Кърта, след това ще доведе Чандос и дружината му през тунелите. Ще се върне да се срещне с нас призори.

Тя му се усмихна, но тревожно и неспокойно.

— Радвам се, че си тук.

Той отвърна на усмивката й, но някак насила.

— Какво се е случило, Мати?

— Открих го.

Морган си пое дълбоко дъх.

— Разкажи ми как стана — подтикна я той, усещайки че не бива да я насилва. Кожата й бе покрита с пот и в погледа й имаше нещо особено.

Тя се наведе така, че рамената им се докоснаха. Момчешките фини черти на лицето й бяха напрегнати и някакво нетърпение се излъчваше от нея като светлина.

— Тръгнах из кръчмите като наблюдавах всичко наоколо и се заслушвах в разговорите. Лесно завързах познанство с едни войници, с един младши офицер. Научих от тях каквото можах и продължих все така. Името на Падишар се споменаваше мимоходом във връзка с екзекуцията. Свечери се, а аз още не бях разбрала къде е затворен.

Тя преглътна и се протегна за водата, наля си една чаша и я изгълта жадно. Морган чувстваше силата, която се криеше в крехкото й тяло, което потрепваше до неговото.

Мати отново се обърна към него.

— Сигурна бях, че са го задържали някъде, откъдето не минават хора. Стражевата кула бе изключена, тъй че къде другаде би могъл да бъде? Имаше затвори, но ако беше там, щеше да се разбере. Сигурно е някъде, където никой не би отишъл.

Морган пребледня.

— В Шахтата.

Тя кимна.

— Да — тя го погледна настойчиво. — Отидох в Народния парк и намерих Портала под силна охрана. Какво ли може да е това? — казах си аз. Изчаках, докато се появи един офицер, който явно беше от висш ранг и можеше да знае. Проследих го и седнах с него на една маса. Подведох го да ме заведе някъде, където да бъдем само двамата. Когато останахме сами, насочих един нож срещу гърлото му и започнах да му задавам въпроси. Той се опитваше да се изплъзне, но аз успях да го накарам да признае онова, което вече знаех — че Падишар е затворен в неговите килии.

— Значи е жив?

— Жив е, но ще бъде екзекутиран публично. Не искат после да плъзнат слухове, че може да е избягал. Искат всички да видят с очите си, че е умрял.

Те се взираха в тъмнината. Значи е в Шахтата, мислеше си Морган. Стомахът му се свиваше. Беше се надявал, че никога няма да се върне пак там, че никога няма дори да приближи до нея. Представи си онези създания, които живееха в нея, безобразните Шадуини, чудовищата, заключени там от магията, която бе счупила Меча на Лех…

Опита се да се отърси от тези мисли. Шахтата. Поне знаеше какво стои насреща му. Можеше да си изгради някакъв план.

— Научи ли още нещо? — тихо попита той.

Тя поклати глава. Той забеляза как пулсът биеше в гърлото й. Черните й коси обгръщаха нейното нежно лице.

— Ами офицерът?

Последва дълго мълчание. Тя гледаше в очите му, но сякаш виждаше нещо далеч отвъд тях. Усмихна му се безизразно.

— Когато узнах каквото мога, му прерязах гърлото.