Талисманите на Шанара

XXVII

Беше почти призори, когато Морган Лех видя каруцата и ездачите да излизат от поляните на запад и бавно да се изкачват по хълмовете, които водеха към Южното око. Бе застанал на една южна височина, откъдето наблюдаваше в продължение вече на три дни, и гледаше събуждащата се земя. Звездите и луната започваха да избледняват сред ясното нощно небе, но тук-таме над падините и клисурите се стелеше мъгла. Предутринните сенки се стопяваха в сивотата на отминаващата нощ, стаяваха се над земята, за да бъдат погълнати с настъпването на утрото.

Останаха само каруцата и конниците, които бяха материални сенки и движенията им се открояваха в замръзналия мрак. Морган ги наблюдаваше мълчаливо, без да помръдне, сякаш всеки звук или движение от негова страна можеше да ги накара да изчезнат сред мъглата. Все още бяха твърде далеч, едва се виждаха в тъмнината, мярваха се като тъмни призраци в нощта.

Това бяха първите признаци на живот, които бе зърнал, откакто започна своето бдение. Мигновено разбра, че те са тези, които очаква.

Бяха минали три дни, а никой нито беше влизал, нито беше излизал от Южното око. Никой дори не се бе приближил. Нямаше живот по тази земя, с изключение на неколцина птици, които се стрелкаха пред погледа, зареяни кой знае накъде. По Мермидон и Езерото Дъга минаваха лодки, но всички те отплуваха на юг, далеч от цитаделата на Шадуините, неискайки да имат нищо общо с нея. Морган наблюдава дълго и внимателно обелиска, за да долови признаци на живот, но не забеляза нищо. Спеше на пресекулки, за да бъде буден известно време от деня и от нощта, тъй че да няма голям шанс нещо да му убегне. Наблюдаваше, чакаше, но нищо не се появи.

И ето че сега се появи тази каруца и конниците, и той беше сигурен, че отиват в Южното око.

Наблюдава ги още известно време и установи, че са Преследвачи. Разбра това по черните наметала и качулките, по начина, по който се държаха, и по тайното им приближаване. Пътуваха крадешком, под укритието на нощта и явно не искаха да се знае накъде отиват. Бяха шестима ездачи, четирима отпред и двама отзад, а имаше и поне двама кочияши. В особената тишина, в която се оттегляше нощта, те бяха като шепот из пустата земя, пропълзяваха и отново излизаха от сенките и бавно напредваха към настъпващата светлина.

Той си пое дълбоко дъх. Тъкмо тях чакам, повтори си той. Не можеше да обясни защо. Не разбираше тяхната цел, нито се досещаше за намеренията им. Може би в тази карета караха Пар Омсфорд. А може би — не. Нямаше значение. Някакъв глас в него му нашепваше, че не трябва да им позволи да минат. Гласът бе толкова ясен и категоричен, че не можеше да го пренебрегне.

Тъкмо това чакаш. Направи нещо.

Пет дни бяха минали, откакто Дамсон Рий и Мати Ро тръгнаха да търсят Пар, водени от просветването на Халката, с надеждата, че тя ще ги заведе при Равнинеца. Бурята бе помела всички следи, тъй че Халката единствена можеше да им помогне. Морган бе останал да ги чака близо до Южното око. Но още ги нямаше, а нямаше и знак, че скоро ще дойдат. Морган трябваше да прецени дали Пар е затворен от Шадуините, но тази задача беше непостижима при отсъствие на възможност да влезе и сам да разбере. Но сега…

Той дълбоко си пое дъх. Сега беше може би различно.

Трябваше обаче бързо да реши какво да прави. Трябваше веднага да действа.

Той следеше маршрута на каруцата, която криволичеше през мъгливите хълмове. Можеше да я пресрещне ако иска. Можеше да стигне до нея преди тя да стигне до Южното око и да й пресече пътя на няколко мили пред него. Той проследи с очи утъпканата пътека, по която трябваше да мине, за да стигне до цитаделата — пътека, утъпкана от други каруци. Реши, че се намира близо до нея и може да я спре.

Ако поиска.

Един срещу осмина — и то Преследвачи, а може би Шадуини. Сви устни и се усмихна скептично. По-добре сам да се увери.

На изток първите проблясъци сребриста светлина започнаха да се показват зад планините на хоризонта и да хвърлят светли мрежи върху плоската тъмна повърхност на Езерото Дъга. Тишината стана по-дълбока. Едно притихнало очакване, очакване, очакване.

Застанал неподвижно на възвишението, загледан през хълмовете към каруцата и конниците, Морган ненадейно се върна към миналото, видя се отново в Лех, в Планините, където родът му бе живял векове наред, представи си своя живот доскоро. Спомни си как го бе описал на Мати — живот на едно място. Беше си прекарвал времето да гъделичка по петите Федеративните власти, разквартирувани в някогашната му родна земя, задоволяваше се с това, да им създава проблеми, да ги дразни, да им прави мизерии. Дълъг път бе изминал оттогава насам, бе ходил на север край Рога на пъкъла, при сянката на Аланон, бе ходил в Тирс и в Шахтата, до Драконовия зъб и Джут, при Падишар Крийл и независимите и още по-далеч — до Елдуист и Каменния крал, до Черния камък на Елфите и Гризача. Беше се борил с Шадуините и техните креатури и беше оцелял в обстоятелства, в които никой друг не би оцелял. Беше сякаш излязъл от един живот и влязъл завинаги променен в друг. Никога повече нямаше да бъде същия — а и нямаше да пожелае. Почти един живот бе минал, откакто бе напуснал Планините и преживяното го бе направило по-силен — такъв, какъвто на времето не би могъл и да мечтае да стане.

Пред очите му се проясни, миналото потъна в спомена, а настоящето му вдъхна едно неотменно убеждение и решимост да направи онова, което се искаше от него. Загледа се в каруцата и конниците и се вслуша в онова, което му нашепваше собственото му съзнание. Знаеше какво трябва да прави.

Вече беше взел решение и тръгна веднага. Остави всичко, освен Меча на Лех. Без вързопа и тежкото наметало, с Меча, здраво привързан с ремък на гърба му, той започна да се промъква през дърветата по северния склон на възвишението, без да изпуска целта от очите си. Стигна по-ниските хълмчета и затича през тях все на север към тесния проход, през който трябваше да минат каруцата и конниците, за да стигнат до Южното око. Мислеше си, че като приближи, може да промени намерението си в зависимост от обстоятелствата, а също така си мислеше, че се нуждае от план, ако иска да спечели една битка срещу толкова по-многочислен враг. Пръстта бе суха и пропадаше под краката му, но тревите бяха влажни от утринната роса и джвакаха като минаваше през тях. Той чувстваше уханието на пръстта и дърветата, ароматът им бе силен и остър. Мъглата ставаше по-гъста пред него и ту целия го поглъщаше, ту отново се вдигаше. Трябва да побързам, мислеше си той — трябва да бъда бърз като стрела и неотменен като съдбата. Налагаше се да убие повечето от тях, преди те изобщо да се осъзнаят. Трябваше да бъде по-зловещ от тях, да бъде по-убийствен.

Той излезе от една падина и навлезе сред орехова местност с череши открая й, чиито листа се бяха навели от росата. Загледа се към хълмовете и се заслуша. Чуваше шума от каруцата, скърцането и тракането й в мъглата. Беше доста пред нея, близо до мястото, където можеше да я пресрещне. Все още нощният мрак не отстъпваше пред зазоряването. Погледна на изток и видя, че слънцето беше още ниско над хоризонта, небето едва просветляваше. Имаше достатъчно време, за да действа преди изгрева на слънцето да го разкрие. Трябваше да използва тази възможност.

Отново тръгна, като се опитваше да се крие колкото се може повече и да върви съвсем тихо. Преди да дойде на север години наред бе ловувал из Планините, ставайки в зори, за да се отправи със своя лък, сам в един свят, в който действаше като насилник, научил се да не се различава от животните, които преследваше. Понякога ги убиваше за храна, понякога само ги дебнеше, без да се налага да ги убива — само колкото да узнае техните привички, да разкрие техните тайни. Той добре овладя тези умения, вече беше много добър. Но Шадуините също бяха един вид ловци. Те можеха да усетят по-добре от него нечие присъствие. Не трябваше да забравя това. Трябваше да бъде много внимателен.

Защото ако те първи го усетят…

Той дълбоко си пое дъх през устата, за да укроти разтуптяното си сърце, докато вървеше напред. Какъв беше неговият план, как възнамеряваше да постъпи? Да ги спре, да ги убие, да огледа какво има в каруцата? Ами ако нищо няма там? Има ли някакво значение? Какво губи, ако всичко се окаже напразно?

Но той знаеше, че не е напразно. Знаеше, че не е. Каруцата не беше празна. Не би имало причина Преследвачи да ескортират някаква празна каруца към Южното око. Тя криеше нещо. Неговият вътрешен глас, гласът, който го подтикваше, му обещаваше това.

Това е, което чакаш.

В някакъв миг му мина през ума, че може би това беше гласът на Куикнинг, която му говореше от отвъдното, а може би и от земята, към която се бе завърнала, водеше го, насочваше го, показваше му пътя, който само тя можеше да види. Но подобна мисъл бе по-скоро един копнеж и криеше опасност, тъй че той веднага я отхвърли. Това е собственият ми вътрешен глас и на никой друг, каза си той. Сам трябваше да вземе решението и да приеме всичките му последици.

Той стигна до клисурата, през която трябваше да минат конниците с тяхната каруца. Тук смяташе да ги пресрещне и съсредоточено се вслуша в тишината. Звукът от приближаването им идваше отдалеч, някъде откъм мъглата. Застана в средата на клисурата и се опита да определи колко време му остава. После тръгна по продължението й, скрит под сенките от едната страна, за да не се виждат следите от стъпките му по разкаляния път, като вдъхваше мъгливия и хладен въздух, за да избистри съзнанието си. В главата му щъкаха всякакви планове, които той преценяваше и отхвърляше бързо, като сънища при събуждане. Никой план не го удовлетворяваше, никой не изглеждаше правилен. Стигна до края на клисурата и отново се върна, после спря.

Застана в началото на най-тясната част от клисурата.

Тук, каза си той. Тук ще започне, след като каруцата влезе в клисурата, след като откъсне конниците отпред, така че да не могат да се върнат и да помогнат на онези отзад. Това щеше да му даде ценно време, за да ликвидира поне тези двама конника, а може би и кочияшите на каруцата, като напада всичко, което му се изпречи на пътя. Ако нищо не намери, би могъл бързо да изчезне…

И все пак, ако размислеше по-ясно, разбираше, че не могъл да избяга, защото другите щяха да го последват. Не, налагаше се да стои и докрай да се бие, каквото и да открие в каруцата. Трябваше или той да ги убие, или те щяха да убият него. Нямаше бягство, нямаше измъкване.

Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне, усещаше в стомаха си някаква празнота. Свят му се виеше от мислене за това, което възнамеряваше да стори, бе едновременно ужасен и развълнуван, неспособен да овладее десетките емоции, които го разкъсваха.

Но гласът продължаваше да нашепва.

Това е, което чакаше. Това.

Шадуините се чуваха все по-наблизо. На изток светлината ставаше слаба и далечна. Тук, в клисурата, мъглата бе гъста и неподвижна. Реши, че укритието му е достатъчно. Отдръпна се сред дърветата, свали Меча на Лех и се сниши.

Дано да съм прав. Дано да не греша. Дано Пар да е в тази каруца и всичко да мине сполучливо.

Повтаряше си тези думи наум като литания, смесени с шепота, който го тласкаше да действа, с увереността, че е на прав път. Не можеше да даде никакво обяснение на тези чувства, да им намери никакво оправдание, освен вярата, че понякога човек не си поставя въпроси, а просто приема ситуацията. Разкъсваше се между това, което му се струваше правилно, и възможността да греши. Разумът го съветваше да внимава, но чувствата му настояваха сляпо да им се подчини. Докато чакаше, той се бореше с чувствата, които го връхлитаха. Изведнъж отново скочи и затича назад между дърветата и нагоре по хълма, като се криеше в най-дълбоката сянка и дишаше през устата си. На върха пропълзя до едно място, от което можеше да вижда на запад. Беше разгорещен и напрегнат. Конниците и тяхната каруца се появиха иззад пелената от бяла мъгла, като се движеха бавно и равномерно в дълга редица по водораздела. Не показваха никакво колебание или тревога. Не хвърляха поглед встрани, нито проявяваха предпазливост. Твърде са близо до дома си, за да се тревожат, помисли си Морган. Така му се искаше да знае какво се намира в каруцата. Той надзърташе надолу, сякаш би могъл да проникне отвъд платнището, което я покриваше, но нищо не се показваше. Целият гореше като в треска, продължаваше да се разкъсва между съмнение и увереност.

Върна се назад сред сенките и се сви там, целият потен. Как ли да постъпи? Имаше още една последна възможност да промени намерението си, да прецени дали решението му е правилно. Доколко вътрешният му глас го насочва вярно? Дали не се лъже?

И ето че се изправи и тръгна напред, плъзгайки се отново между сенките на клисурата, загърбил всякакви мисли, решен да действа. Направи нещо. Направи нещо. Шепотът се превърна във вик и той го пое и се бронира в него.

Стигна до укритието си и коленичи. Хвана с две ръце дръжката на Меча, талисмана, на който се беше осланял толкова често и на който още веднъж трябваше да разчита. С каква лекота му се доверявам, помисли си той удивен. Пот се стичаше от веждите му, сърбеше го и той я изтри. Хладният утринен въздух не разхлади разгорещеното му тяло и той започна да диша дълбоко, за да успокои биенето на сърцето си. Чувстваше, че ще се пръсне. Какво ли щеше да направи магията на Меча — дали да го спаси или да го унищожи? Какво ли щеше да се случи този път?

Вече се чуваше съвсем ясно шумът на приближаващата каруца, колелата скърцаха и скрибуцаха по неравния път, конете пръхтяха в тишината. Той застина на място сред сенките на укритието си, взрян в пелената на мъглата. Едната му ръка опипваше гладката повърхност на Меча на Лех и той си спомни откъде произхожда матията на Меча, как неговият предшественик или прадядо Рон Лех е поискал от Аланон магическа сила, която да закриля Брин Омсфорд, как Друидът бе удовлетворил неговото желание, потапяйки острото на Меча във водите на Рога на пъкъла. Толкова много неща се бяха случили в резултат на тази единствена постъпка. Животът на толкова много хора се бе променил.

Той хвана с две ръце гравирангта дръжка и я стисна толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

Мъглата пред него се разкъса и ездачите в черни наметала се появиха, покрити с качулки, без лица и някак си много по-големи, отколкото той бе очаквал. Конете им изпускаха дим от ноздрите си и пара се вдигаше от нагорещените им хълбоци. Спуснала се в клисурата, четирима вървяха напред, следвани от скрибуцащата, клатушкаща се каруца и нейните кочияши, а двама яздеха отзад. Сега Морган Лех беше спокоен, очакването беше свършило, всичко щеше да се случи само след миг. Призраците яздеха приведени над своите кобили, приведени бяха и кочияшите, мълчаливи и неподвижни. Лицата им не се виждаха, мислите им не можеха да се отгатнат. На гърдите на всички проблясваше монограмът с вълчата глава, като бял метал. Морган ги преброи отново — бяха общо шест. Но можеше да има и още под платнището на каруцата, чиито платнища бяха спуснати. Възможно бе каруцата да е пълна.

Дълбоко си пое дъх и бавно издиша. Дали можеше да се справи с всичко това? Издаде брадичка напред. Беше се бил с Преследвачи на Федерацията и Шадуини от единия край на Калахорн до другия и беше оцелял. Той не беше някакъв си незрял, неопитен младеж. Трябваше да направи всичко, което може.

Конниците отминаха и каруцата изтрополи, навлизайки в теснината на прохода. Морган се изправи с тихо и плавно движение и вдигна Меча на Лех. Бъди бърз. Бъди решителен. Не се колебай.

Излезе от прикритието си и се промъкна зад конниците. Водачите и каруцата бяха влезли в клисурата. Той причака ездачите в самото й начало, замахна с меча с всичка сила и ги съсече през кръста. Те се срутиха конете като трупи, без да издадат нито звук, освен едно ахване от изненада, и издъхнаха мигновено. Кръвта потече зеленикава и гъста по робите им и опръска ръцете на Морган. Конете подплашено се разбягаха и Планинеца се спусна между тях към каруцата. Проходът отпред бе сенчест и гъсто обрасъл с храсти и дървета, тъй че процесията не забави ход. Морган стигна до каруцата, хвана се за платнището и скочи горе. Бледата утринна светлина откри силуета на една единствена фигура, която лежеше неподвижна на леглото, с вързани ръце и крака. Вмъкна се бързо, виждайки че тъмните силуети отпред започнаха да се обръщат. Беше набрал инерция и веднага скочи в предната част на каруцата. Някой извика нещо като предупреждение, но в същия момент той вече разрязваше платнището ожесточено и заби меча си в Преследвачите, докато те се опитваха да извадят своите. Те изохкаха и се скриха от погледа, а в ръцете на Морган Мечът на Лех започна да свети като слънце.

Изскочи през разкъсаното платнище върху седалката на каруцата и изрита трупа на един от преследвачите. Хвана поводите, нададе вик и удари с камшик конете. Те изцвилиха и се втурнаха напред, връхлитайки върху първите ездачи, които в този момент се обръщаха, за да видят какво става. Каруцата връхлетя отгоре им, все още в клисурата, тъй че те нямаше къде да избягат. Обърнаха се отново назад, опитваха се да се отдръпнат от пътя, свиваха се и се мятаха в тесния проход като акробати с развети черни роби. Обаче каруцата се заби в тях и мигновено повали двама, като смаза един Преследвач под колелата, а другия блъсна в дьрветата. Тя се клатушкаше и люлееше след подплашените коне. Морган се изправи от седлото и профуча покрай останалите двама ездачи, вдигнал Меча на Лех, за да отблъсне ударите. Излезе с трясък от прохода на равното, като дърпаше яростно поводите и пришпорваше конете, така че едва не обърна каруцата. Колелата се подхлъзваха по влажната трева и Морган пусна Меча в ботуша си, за да освободи и двете си ръце и да направлява конете. Но останалите двама конници настъпваха насреща му, тъмните им силуети се открояваха в мъглата. Един от двамата повалени също се появи, този път пеш. Морган насочи конете срещу тях, набирайки все по-голяма скорост. Пот се стичаше по лицето му и замъгляваше зрението му. Отново се протегна към ботуша, за да извади Меча на Лех. Магията плъзна в него като огън. Конниците-Преследвачи го наобиколиха от двете страни с измъкнати мечове. Той се насочи надясно срещу най-близкия конник, преодоля съпротивата му и му разби черепа. Усети пареща болка в рамото си, когато другият Преследвач скочи от коня си на капрата на каруцата и му нанесе унищожителен удар. Той се олюля и едва не падна, като риташе с ботуш, за да свали другия от каруцата. Тя силно се олюля и този път не можа да се задържи. Излезе от равновесие, прекатури се и изхвърли двамата му противници на земята. Морган падна тежко и червени кръгове се явиха пред очите му. Болка прониза цялото му тяло, но той мигновено скочи на крака.

Преследвачът, който го бе ранил, чакаше, а другият, без коня, бързо настъпваше насреща му. И двамата се връшаха към своето Шадуинско състояние. Телата им в черните ррби се превърнаха в тъмни облаци с червени и вледеняващи очи. Бяха видели огъня, който премина през Меча, и разбраха, че Морган притежава магия. Тогава захвърлиха маската на Преследвачи и призоваха собствената си магия. От оръжията им изскочиха пурпурни пламъци и се насочиха към Морган, но той ги спря, решен да се бори с всички сили, без да мисли вече за нищо, принуден да действа. Удари първия и го повали. Мечът на Лех замахна и разби оръжието на другия, огънят го изгори от гърлото до стомаха, от горе до долу. Шадуинът зави, разтрепера се и после не помръдна.

Морган се спусна срещу другия без да се бави, упоен от елексира на магията, тласкан от сили, които вече не му бяха подвластни. Шадуинът изпита колебание, когато видя лицето му и осъзна, че е по-слаб. Той насочи огъня си насреща му, но острието на Морган го разпръсна. Морган се нахвърли върху него, удари веднъж, два пъти, три пъти. Магията бе обзела талисмана, нагорещена до бяло. Шадуинът нададе вой, мъчейки се да се освободи, но огъня, избухна в него с ослепителна светлина и той изчезна.

Морган се обърна на всички страни, претърсвайки мрака — наляво, надясно, назад и пред себе си. Земята бе тиха и пуста На изток слънцето озаряваше хоризонта в златисти отблясъци и светлината се изливаше над дърветата, разпръсквайки сенките е мъглата. Проходът представляваше тъмен тунел, в които нищо не помръдваше. Шадуините лежаха безжизнени наоколо му. Бе останал един-единствен кон като тъмно петно на около петдесет стъпки, поводите му се влачеха, той клатеше глава и риеше земята с копита, незнаейки какво да прави. Морган го погледна, опита се да овладее разтрепераните си ръце, които непрекъснато се потяха, и бавно се изправи. Магията на Меча се отля и острието отново потъмня.

Наблизо свирна дрозд. Морган се заслуша без помръдне и собственият му дъх остро просвири в ушите му. Шадуините от Южното око сигурно са разбрали. Скоро ще пристигнат. Побързай!

Той пъхна Меча на Лех в калъфката и се втурна към обърнатата каруца като си спомни за Пар, бьрзайки да разбере, дали Равнинеца е добре. Упорито си повтаряше, че вътре сигурно е Пар. Трябваше да бъде Пар. Беше замаян и окървавен, дрехите му бяха разкъсани и кални, кожата — покрита с прах и пот. Чувстваше главата си празна и сякаш не беше неговата.

Разбира се, че ще е Пар!

Качи се в обърнатата каруца и приближи до свитото тяло, сгушено до едната разкривена страна, с обърнати към него очи Лицето беше скрито в сянката и той се наведе по-близо, премигна и се втренчи.

Не беше освободил Пар.

Това беше Рен.