Талисманите на Шанара

XV

Когато се развидели, колкото да се вижда, Пар тръгна по следите на брат си. Бе ранен изгрев, денят бе ясен и светъл, не беше трудно да се следва Кол. Пар удвои усилията си, упорстваше повече от преди, решен този път да не допусне Кол да му избяга. Вече бяха навлезли дълбоко в Рунските планини, от двете им страни се издигаха стените на каньона, докато те вървяха по течението на Мермидон на юг. Нямаше голямо пространство, където човек да се отклони. Въпреки това Кол продължаваше да скита далеч от коритото на реката, сякаш че търсеше начин да избяга. Понякога се отдалечаваше на повече от половин миля, докато планините блокираха пътя му. Веднъж успя да изизкачи един нисък хребет и измина няколко мили по него на юг, докато се изпречи пред скала, която го накара да свърне. Във всички тези случаи Пар бе принуден да го следва, за да не изгуби следата, защото се страхуваше, че ако върви само покрай реката, Кол може да се върне назад. Това преследване го изтощи и задухата замая главата му. Денят отмина, слънцето залезе, а той още не е беше намерил Кол.

Налови с въдицата и куката, които си бе купил от пазара, малко риба за вечеря, опече я и я изяде и остави остатъка — една доста щедра порция — върху плоска скала на няколко десетки метра от мястото, където се канеше да спи. Остана буден през по-голямата част от нощта, като му се причуваха и привиждаха най-различни несъществуващи неща. От време на време го налягаше дрямка. Не видя Кол нито веднъж. Когато се събуди, откри че рибата я няма — въпреки, че можеше и дивите животни да са я иззяли. Беше малко вероятно, но все пак в нищо не можеше да бъде сигурен.

През следващците три дни продължи своето преследване, като си пробриваше път надолу по реката и все повече приближаваше до Езерото Дъга и Южното око. Започна да се тревожи, че няма да може да настигне Кол преди да е станало твърде късно. По някакъв начин брат му бе успял да задържи своята преднина, въпреки намалялата си способност да разсъждава, въпреки полушадуинското си състояние. Кол не можеше да мисли ясно, не избираше най-лесните и бързи пътища, не се опитваше да скрива следите си, не правеше нищо, но все някак успяваше да му убегне. Беше едновременно тягостно и тревожно. Изглеждаше неизбежно това, че ще открие Кол твърде късно, за да му помогне — дори за да помогне на себе си, ако Шадуините ги открият. Ако Ример Дал откриеше първо Кол, какво трябваше да направи Пар? Дали да използва Меча на Шанара? Веднъж той се беше опитал, без особен резултат. А може би магията на песента-заклинание? И това също беше опитал и установи, че е опасно непредсказуемо. И все пак, може би няма да има друг изход. Ще трябва да използва песента-заклинание, ако това е единственият начин да освободи брат си. Цената, която трябваше да плати, беше без значение. Сега често мислеше как бе възникнала песента-заклинание и какво му причиняваше, когато я призовеше. Опитваше се да мисли какво може да стори, за да се предпази, за да държи магията в своя власт, да не допусне да му се изплъзне съвсем. Силата й го овладяваше по един обясним начин, разгръщаше се, както някога при Уил Омсфорд, и се проявяваше по нови и плашещи начини, които означаваха, че нещо всъщност се променя и в самия Пар. Когато си даде сметка за степента на нейното разгръщане, той се ужаси. В един момент това беше магията на Джаир Омсфорд, песен-заклинание, която извикваше различни образи, образи, които изглеждаха реални, но бяха само представи, отпечатани върху съзнанието на онези, които слушаха. Сега тя приличаше повече на магията на сестрата на Джаир, Брин — магия, която наистина можеше да променя нещата и да ги променя необратимо. Но при Пар тя можеше да създава нови неща. Тя можеше да направи нещо от нищо, подобно на оня огнен меч в Шахтата или онази вихрушка от метални парчета в затвора край Тирс. Откъде ли идваше подобна сила? Какво бе накарало магията да се промени така драстично?

Най-много го плашеше, разбира се, това, че в отговор на всичките си въпроси за източника на магията чуваше онзи тих, досаден шепот, който звучеше в съзнанието му, думите, изречени от Ример Дал при срещата им в подземието, където се намираше Мечът на Шанара.

Ти си Шадуин, Пар Омсфорд. Ти си един от нас.

Шест дни, след като бе започнал да следва брат си и четири дни след кражбата на Халката, в един толкова горещ следобед, че кръгове излизаха пред очите и въздухът сякаш прогаряше дробовете на Пар, следата на Кол свърна рязко към реката и изчезна.

Пар спря пред самата вода, огледа земята без да може да повярва, върна се малко назад, за да се убеди, че не се е излъгал и после седна под тясната сянка на една топола, за да събере мислите си.

Кол бе влязъл в реката.

Той се загледа във водата, в мудната речна шир чак до обградения от дървета отсрещен бряг. Мермидон излизаше от Руните, точно където се намираха сега, и се насочваше към Езерото Дъга. Планините продължаваха на юг по протежение на източния бряг на реката, но западният бе равен, покрит с леко хълмисти ливади и разпръснати тук-таме горички от широколистни дървета. Ако Кол можеше да размишлява ясно, той щеше да предпочете да пресече на по-лесно място. Но Кол се намираше под омаята на Огледалното покривало. Пар реши, че в нищо не може да бъде сигурен. Във всеки случай, ако Кол е пресякъл, и той самият трябваше да пресече реката.

Съблече дрехите си, използва въдицата и едно сухо дърво, за да си направи импровизиран сал, постави върху него дрехите, одеялото, торбата и Меча на Шанара и се плъзна в реката. Водата бе хладна и успокояваща. Той заплува по течението под известен ъгъл спрямо отсрещния бряг. След време се озова на около миля по-надолу. Излезе на брега, избърса се, облече се и преметна Меча и другите си принадлежности през рамо. Зае се отново да открие следите на Кол.

Но следите не можеха да се открият никъде.

Той затърси нагоре и надолу край реката, докато се стъмни, и нищо не откри. Кол бе изчезнал. Пар седна в мрака и се загледа в равната, просветваща повърхност на реката. Чудеше се дали брат му не се беше удавил. Кол беше добър плувец при нормални обстоятелства, но може би силата му най-сетне се бе изчерпила. Пар хапна насила нещо, отпи няколко глътки вода от водния мех, зави се в одеалото и се опита да заспи. Сънят не идваше. Мъчеха го мисли за Кол, спомени от миналото, товарът на всичко, което се беше случило, откакто започнаха сънищата. Налегнаха го противоречиви чувства. Какво да прави сега? Ами ако Кол наистина беше загинал?

Изгревът бе аленочервен от сияния на изток, засенчен от скупчващите се на запад облаци. Облаците се кълбяха на хоризонта и прииждаха към Калахорн като стена. Дневната светлина бе смътна и бледа. Настъпи мъртва неподвижност. Пар стана и тръгна отново на юг по течението на реката, продължавайки да търси брат си. Беше уморен и обезкуражен, едва ли не готов да се откаже. Все се питаше какво всъщност прави — гонеше един призрак, един Шадуин, сведен до състояние на безгласно животно. Откъде знаеше, че наистина е Кол? Може би Дамсон беше права. Нима Шадуините не можеха да го заблудят по някакъв начин? Ами ако Ример Дал го беше изкушил с този Меч или бе променил магията му, така че да бъде измамен? Ами ако всичко това е някакъв съзнателно устроен капан? Нямаше начин да разбере.

След известно време напълно се отказа да мисли, защото не беше останала нито една необмислена възможност и той се изтощаваше без никаква полза. Просто продължи да върви, следвайки течението на реката, която лъкатушеше на юг през хълмистата местност. Стъпваше механично и всичко в него започваше да потъва в непроницаемо мълчание.

На запад облаците притъмняваха и се снишаваха и внезапна вихрушка изви като предупреждение. Птиците отлетяха с писъци към планините на изток и се скриха в сенките като бели проблясъци.

Само на няколко мили надолу по течението на реката се появи Южното око. Черният му обелиск се очерта на харизонта. Пар наблюдаваше как той става все по-голям с наближаването му, една яка крепост преграждаща пътя на наближаващата буря. Пар обгърна с поглед стените и кулите му, като се придържаше по-близо до дърветата и скалите, да да се укрива. Нищо не се появяваше. Нищо не помръдваше.

И тогава внезапно и неочаквано той отново попадна на следата на Кол. Откри я в края на реката, където брат му бе излязъл, след като е бил носен на юг по течението поне седем-осем мили. Беше сигурен, че е Кол, дори още преди да открие следа от стъпките му, която го потвърждаваше. Следата водеше на запад към хълмовете, откъдето идваше бурята.

Но това беше следа, оставена преди часове. Кол беше излязъл на брега вчера и беше потеглил веднага. Пар беше поне с един ден назад.

Въпреки това тръгна по следата, благодарен, че изобщо е намерил някаква диря. С облекчение разбра, че брат му още е жив. Пое към равнината, отдалечавайки се от реката. С наближаването на бурята се смрачаваше, въздухът ставаше душен и влажен, тревите бурно се увиваха около краката му. Облаците над главата му се скупчваха и надвисваха, сякаш едва се задържаха на небето. Пар обърна поглед назад, към мястото, където бе видял Южното око, но Шадуинската крепост се бе изгубила в мрака.

Дъждът закапа на редки капки, охлаждайки горещата му кожа, после, когато задуха силен вятър, започна да брули лицето му.

Само след няколко мига превали билото на една височинка и видя Кол.

Брат ме се бе проснал неподвижно върху прашната трева, с лице към земята под един безлистен, обрулен от бурите дъб, посред пуста долчинка. На пръв поглед изглеждаше мъртъв. Пар бързо се заспуска надолу със свито сърце. Не, можа да помисли единствено той. Не. Тогава видя, че Кол се размърда, леко помръдна ръка, понамести се. После сви единия си крак и отново го отпусна. Кол не беше мъртъв; само беше изтощен. Най-сетне силите му се бяха изчерпали.

Пар се спусна надолу, брулен отвсякъде от вятъра, който виеше надолу в спускащия се мрак. Шумът от стъпките му се загуби в стона на вятъра. С наведена глава той си проправяше път напред. Кол отново бе неподвижен. Не беше чул Пар. Пар можеше да стигне до него преди Кол да се усети.

А после — какво? — запита се внезапно той. Какво щеше да прави тогава?

Той бавно протегна ръка през рамо и издърпа Меча на Шанара. Все някак щеше да успее да събуди магията на талисмана още веднъж, да задържи брат си здраво, докато тя проникне в него и го накара да види истината, да отхвърли Шадуинското покривало, да се освободи веднъж завинаги.

Поне се надяваше на това. Пое си дълбоко дъх и усети вкуса и аромата на бурята. Е, поне щеше да опита. Сега Кол не беше силен както по-рано. А Пар не беше изненадан неочаквано.

Докато приближаваше към Кол, земята под голите клони на старото дърво се разтърси от гръм. Кол се стресна, обърна се по гръб и отправи поглед нагоре към брат си, стигнал на около три метра от него.

Пар спря разколебан. Кол го погледна, обвит в сянката на виолетово-черната качулка на Огледалното покривало, с празен и нищо неразбиращ поглед. Вдигна отслабнала ръка, за да придърпа по-плътно Покривалото около сгърбеното си тяло. Той прохленчи и сви колене към гърдите си.

Пар задържа дъха си и тръгна отново напред, една стъпка, още една. Вятърът връхлиташе насреща му, издуваше дрехите му, шибаше косите му насам-натам. Той стискаше Меча на Шанара близо до тялото си с всички сили. Вече не можеше да го скрие, но се надяваше Кол да не спре очите си на него.

Една насечена светкавица проблясна в небето, последвана от оглушителен гръм, който отекна от хоризонт до хоризонт.

Кол застана на колене с широко отворени, уплашени очи. За около секунда ръцете му отпуснаха Покривалото и го оставиха да падне, а лицето му повъзвърна някогашния вид. Кол Омсфорд беше отново същия в този кратък миг, загледан в брат си, сякаш никога не се беше променял. На лицето му се четеше, че го е разпознал, четеше се удивено, изпълнено с благодарност облекчение, което прогонваше болката и отчаянието му. Пар усети пристъп на надежда. Искаше да извика на брат си, да го увери, че всичко ще бъде наред, да му каже, че вече е спасен.

Но в следващия миг Кол изчезна. Лицето му се изгуби отново зад онова Шадуинско създание, в което Огледалното покривало го бе превърнало, и на негово място се появи една разкривена, коварна физиономия. С оголени зъби брат му клекна и започна да реве.

Отново ще избяга! — с болка си помисли Пар.

Вместо това обаче Кол се хвърли насреща му, скочи на крака и преодоля разстоянието помежду им преди Пар да може да вдигне Меча на Шанара в своя защита. Кол вкопчи ръце в Пар, хвана дръжката на талисмана и започна да я извива, за да я отскубне. Пар я държеше здраво, като се хвърляше напред-назад, биейки се с брат си, за да запази оръжието. Дъждът се изливаше върху тях, един толкова силен порой, че Пар се чувстваше почти ослепял. Кол беше точно пред него, притиснат така близо, че чуваше ударите на сърцето на брат си. Ръцете им бяха сключени над главите и двамата се опитваха да изтръгнат Меча, като го въртяха на всички страни. Металъг просветваше навлажнен.

На север проблясна светкавица, последвана от силен гръм. Цялата земя се разтресе.

Пар се опита да призове магията на Меча, но не успя. Тя се бе появила съвсем лесно преди — защо я нямаше сега? Опита се да се пребори с безумието на брат си, да преодолее неговата яростна атака. Опита се да потисне страха си, че нищо няма да помогне, че силата е някак си отново загубена. Сред хлъзгавите, брулени от вятъра треви братята Омсфорд се биеха кой да притежава Меча на Шанара. Стоновете и виковете им бяха погълнати от рева на бурята. Пар отново и отново неуспешно се опитваше да призове магията. Обземаше го отчаяние. Щеше да загуби и тази битка. Кол беше по-едър от него и по ръст и сила надвишаваше Пар. Нещо по-лошо, изглежда брат му ставаше по-силен с изчерпването на собствената му сила. Кол вече го поваляше, риташе го и го драскаше, биеше се, сякаш бе напълно обезумял.

Но Пар не искаше да се даде. Той отчаяно държеше Меча, решен да не го загуби. Остави се брат му да го блъска назад, да го удря с юмруци, да го тласка насам-натам, надявайки се, че това ще умори Кол, ще го забави, ще отслаби силите му достатъчно, че Пар да намери начин да го удари и да го приведе в съзнание. Ако успееше да стори това, може би щеше да има своя шанс.

Отново проблясна светкавица, бърза и изненадваща. В моментната й светлина Пар зърна прилични на сенки силуети, които се скупчваха на хълма над долината. Бяха десетки, разкривени, деформирани и сгърбени, с кръвясали очи.

После отново изчезнаха, погълнати от мрака на бурната нощ. Обезумял, Пар изтри дъждовните капки, които се стичаха по клепачите му, и се опита да погледне отвъд вкопчилия се в него Кол. Какво бе онова, което току-що бе видял? Отново просветна светкавица, точно когато Кол диво се хвърли насреща му и го събори сред мокрите треви. Този път нищо не видя, опитвайки се да задържи дъха в дробовете си, когато се удари в земята. Кол се хвърли върху Пар като крещеше. Но Пар се възползва от силата, с която брат му налетя върху него и успя да го преметне над главата си и да се освободи.

Изправи се на крака замаян и се огледа наоколо. Мракът беше толкова гъст, че той едва успяваше да забележи съсухрения дъб. Хълмът не се виждаше.

Кол отново връхлетя насреща му, но този път Пар го очакваше. Той успя да го издебне и да удари Кол силно в главата с дръжката на Меча. Кол се свлече на колене зашеметен. Ръката му блуждаеше пред него сякаш се опитваше да се хване за нещо, което не може да види. Една червена струйка протече по лицето му, кръвта се смесваше с дъжда и ставаше розова. Чертите му започнаха да се променят, да губят Шадуинския отпечатък, отново да стават човешки. Пар започна да удря разтреперан от отчаяние и изтощение, после спря, когато видя, че очите на другия се спряха върху него изненадано.

Неговият брат го гледаше. Това беше Кол.

Той се свлече на колене сред хлъзгавата трева и калта, вперил очи в Кол. Устните на брат му се движеха, думите, които изричаше, се губеха сред воя на вятъра и дъжда. Той трепереше от студ и още нещо. Поклати бавно глава изпод бляскавото Огледално покривало, свивайки тъмните му дипли, сякаш това бе най-трудното нещо, което е правил през живота си. Кол. Пар изрече името му само с устни. Кол вдигна ръце, хвана диплите на Шадуинското покривало, потрепера и се свлече. Кол.

В отчаяното си усилие да помогне на брат си, преди да е загубил всякакъв шанс за това, Пар импулсивно заби Меча на Шанара в земята, протегна се и хвана ръцете на Кол. Кол не оказа съпротива, очите му бяха празни и безжизнени. Пар постави хладните и треперещи пръсти на Кол върху дръжката на Меча и ги задържа в своите ръце. Моля те, Кол. Моля те, остани с мен. Кол го гледаше втренчено, сега вече го виждаше, но в същото време виждаше сякаш през него. Сплетените им пръсти бяха здраво свързани върху Меча на Шанара, стиснати върху гравираната факла на дръжката.

Пар видя разкривеното отражение на лицето си върху покритото с дъждовни капки острие.

— Кол! — виеше той.

Брат му вдигна поглед. Моля те, нека да се появи магията, умоляваше Пар. Моля те!

Очите на Пар се съсредоточиха върху него, опитвайки се да разберат нещо.

— Чуй ме, Кол! Аз съм Пар! Аз съм брат ти!

Кол примигна. Мерна се нещо като разпознаване в очите му. Появи се нещо като проблясък. Пар почувства под пръстите си как пръстите на Кол хванаха по-здраво дръжката на Меча.

Кол!

Светкавица, бърза и ослепителна, освети гладкото острие на Меча — един бял взрив, който погълна в миг всичко наоколо. От меча изригна огън, хладен и великолепен, който премина в тялото на Пар. Той почувства как огънят обхваща цялото му тяло, преминава през него и през талисмана и се насочва да овладее и Кол. Почувства как собствената му същност преминава в метала и отвъд него. Светът, от който беше извлечен, изчезна — влагата и калта, мракът и шумът. Остана само белота, само мълчание. Нищо друго.

Само Кол и той самият. Само те двамата.

В този момент Пар зърна просветващото черно Огледално покривало, което обгръщаше главата и тялото на брат му и се виеше като змия. То бе живо, то се бореше по един или друг начин и силно се виеше под напора на нещо невидимо, нещо, което заплашваше да го разкъса.

Пар чуваше съскането му.

Мечът на Шанара. Магията на Меча.

Той остави мислите си да проникнат дълбоко в съзнанието на брат му, дълбоко в мрака, който се беше вселил там и сега упорито се бореше да остане. Чуй ме, Кол. Чуй истината. Той накара съзнанието на брат му да се отвори, прогони Шадуинската магия, която го причакваше там, без да се интересува за собствения си живот, сляп за всичко, освен за необходимостта да освободи брат си. Магията на Меча му даваше подръжка и опора. Чуй ме. Гласът му плющеше като камшик в съзнанието на брат му. Той свързваше думите си и им придаваше определена форма, образност, която съответстваше по сила на песента-заклинание, когато чрез нея бяха разказвани легенди за отминалите три века. Истината за това, в какво се бе превърнал, му се яви мигновено, за да не може да се отдръпне и затвори в себе си. Кол видя как е бил преобразен. Видя какво му бе причинило Покривалото. Видя как е бил накаран да се обърне срещу своя брат, изпратен да изпълни един тъмен план, за който никой от тях не си даваше сметка. Видя всичко, толкова добре прикрито от Шадуинската магия.

Видя също така какво беше необходимо, за да се освободи от нея.

Болката на тези откровения бе силна и проникваше дълбоко в него. Пар чувстваше как тя достига до брат му и отново на тласъци се връща към него самия. Животът на Кол му се откриваше в истинския си вид — едни неподправени и безмилостни истини, които режеха дълбоко, до кости. Пар се пребори със страха и болката и ги посрещна без да трепне, защото брат му се нуждаеше от неговото спокойствие. Показан му бе безмълвният вик на болка, викът на Кол. Виждаше болката, отразена в очите на брат си — болка дълбока и сурова. Той не отмести поглед. Не се размекна. Истината беше белия огън на Меча на Шанара, изгарящ и пречистващ, и тя беше единствената им надежда.

Тогава Кол отскочи назад и извика. Звукът ги изтръгна от бялата тишина и ги върна към черния яростен вой на бурята, коленичили заедно сред калта и мокрите треви под онзи стар дъб, под тъмните скупчени облаци. Отвсякъде ги обгръщаше вихрен влажен мрак, сякаш и последната дневна светлина се бе изцедила. Дъждът плющеше в лицата им и ги правеше слепи за всичко, освен за видението, което двамата държаха заедно в бляскавия меч. Появи се ослепителна светкавица и отекна ужасен гръм.

Кол Омсфорд отдръпна ръце от Меча и се откопчи от Пар. Изправи се, лицето му изглеждаше измъчено. Но Пар видя неговото собствено лице, лицето на своя брат, от което се бе свлякъл Шадуинският кошмар, опитал се да го погълне. Кол протегна ръце като обезумял и разкъса Огледалното покривало, запращайки го раздрано на земята. То се свлече на купчина сред влагата и тинята и веднага започна да се изпарява. Трепереше и се гърчеше, после започна да изпуска мехури. Зелени пламъци изригваха от проблясващите му гънки и буйно се разгаряха. Огънят започна да се разраства неугасим, унищожителен, и само след секунди Огледалното покривало бе превърнато в пепел.

Пар уморено се изправи на крака и се обърна с лице към брат си, съзирайки в очите на Кол онова, което очакваше да види. Кол се бе върнал към него. Мечът на Шанара му бе показал истината за Огледалното покривало — за това, че то е било омагьосано от Шадуините, така че да го преобрази, и единственият начин да бъде свободен, бе да смъкне това Покривало и да го захвърли. Кол бе постъпил така. Мечът му бе дал сили.

Но дори и в този момент на върховно въодушевление, когато битката бе спечелена и той си бе върнал Кол, Пар чувстваше как в него се надига тревога. Сигурно има още нещо, нашепваше му някакъв глас. Магията трябваше да постигне и още нещо. Спомни си легендите от преди пет века. Спомни си първите от рода Омсфорд. Спомни си Шеа. Когато Шеа бе призовал магията, тя му бе показала истината за самия него, беше му открила всичко онова, което той се бе стремил да скрие, да замаскира, да не му обръща внимание. Магията бе показала на Шеа Омсфорд истината за него самия, най-тежката истина от всички, за да бъде способен след това да понесе всяка друга истина, която му се яви.

Защо на Пар не му бе дадена истината за него самия? Защо всичко, което откри Мечът, бе свързано само с Кол?

Отново избухна светкавица и мислите на Пар се разсеяха от движението на тъмните силуети на хълма, който ги заобикаляше, силуети, които този път се бяха очертали толкова ясно, че не можеше да има никакво съмнение кои са. Пар се извърна, като видя, че бяха наклякали навсякъде наоколо и чакаха, разкривени и мрачни, с червени, проблясващи погледи. Усети как Кол приближи до него, почуства брат му да заема защитна поза зад гърба му. Сега Кол също ги беше видял. Пар Омсфорд почувства как в него нахлу странна смесица от гняв и отчаяние. Шадуините ги бяха открили.

В този момент Ример Дал заслиза от хълма, със сурово, студено лице, изложено на дъжда, с очи, студени като камък и червени като кръв. На десетина крачки от тях той спря. Без да каже нито дума, вдигна ръката си в ръкавица и им махна. Този жест казваше всичко. Те трябваше да тръгнат с него. Те му принадлежаха. Вече бяха негови.

Пар чу гласа на Главния преследвач в съзнанието си, чу го така отчетливо, сякаш онзи бе проговорил. Той само поклати глава. Нямаше да тръгне след него. Нито той, нито Кол. Никога повече.

— Пар — чу той брат си да се обръща към него. — Аз съм с теб.

Внезапно се чу пронизващо съскане от острието на Меча на Шанара, когато Кол бавно го измъкна от земята. Пар леко се извърна. Кол държеше талисмана в две ръце, насочен срещу Шадуина.

Страстно решен, че вече нищо няма да ги раздели, Пар Омсфорд призова магията на песента-заклинание. Тя на мига откликна, с готовност да бъде освободена и използвана. Имаше нещо ужасяващо в ненаситната енергия, с която се яви. Пар потръпна от чувствата, които магията предизвика в него, от вътрешния глад, който освободи. Трябва да я овладея, каза си той, не съвсем сигурен, че ще може да го направи.

В мрака, който ги разделяше, Пар можеше да види усмивката на Ример Дал. От билото на възвишението виждаше как Шадуините започват да слизат надолу, чуваше тракането на зъби и дращенето на нокти при спускането им, докато вятърът ги брулеше. Огънят на зачервените им очи превръщаше дъжда в пара. Колко ли са на брой? — питаше се Пар. Твърде много. Твърде много дори и за живата магия на песента-заклинание. Огледа се наоколо отчаян, търсейки място, където можеше да пробие веригата. В някакъв момент се налагаше да побягнат. Трябваше да се опитат да достигнат реката или горите, някакво място, където имат шанс да се скрият.

Ако такова място съществуваше. Ако за тях изобщо имаше някакъв шанс.

Магията се насочваше към върха на пръстите му като бял пламък, който яростно бушуваше. Пар почувства как Кол се притисна до него и те застанаха гръб до гръб срещу все по-стесняващия се обръч.

Проблясваха светкавици и гръмотевици трещяха в мрака, избухвайки сред вихъра на вятъра. В далечината се олюляваха дърветата и откъснати листа се разпиляваха като подплашени мисли. Бягай, казваше си Пар. Бягай сега, докато можеш.

Тогава избухна светлина в основата на стария дъб — една постоянна ярка светлина, появила се сякаш от нищото. Тя излезе напред в мрака, като леко се поклащаше, не по-голяма от пламъчето на свещ през дъждовната завеса. Шадуините престанаха да се движат и замръзнаха на мястото си. Вятърът стихна. Пар видя как усмивката изчезна от лицето на Ример Дал. Хладните му очи се насочиха към приближаващата светлина, открояваща в мрака дребната слаба фигура, която я насочваше.

Това беше едно момче, което носеше фенер.

Момчето забави крачка и приближи до Пар и Кол, като държеше фенера пред себе си, за да си осветява пътя — очите му бяха тъмни и проникновени, косата мокра по челото, чертите на лицето му — гладки и спокойни. Пар почувства, че магията на песента-заклинание започна да изчезва. Не се усещаше заплашен от това момче. Не чувстваше никакъв страх. Бързо хвърли поглед към Кол и видя удивлението, изписано в тъмните очи на брат му.

Момчето стигна до тях и спря. То не отправи дори и най-бегъл поглед към чудовищата, които диво крещяха в мрака отвъд очертанията на фенера. Очите му продължаваха да бъдат съсредоточени към двамата братя.

— Трябва да дойдете с мен сега, ако искате да бъдете спасени — тихо каза то.

Ример Дал се изправи като мрачен дух, отхвърли пелерината си, тъй че ръцете му останаха голи, едната му длан с тъмната ръкавица се протегна сякаш да разпръсне светлината.

— Не ти е мястото тук! — просъска той със своя непреклонен шепнещ глас. — Тук ти не притежаваш сила!

Момчето леко се обърна.

— Аз притежавам сила, където поискам. Аз съм носителят на светлината на Словото, сега и винаги.

Очите на Ример Дал проблеснаха огнени.

— Твоята магия е остаряла и износена! Махай се докато не е станало късно!

Пар гледаше лицето ту на единия, ту на другия. Какво ставаше тук? Кое бе това момче?

— Пар! — чу той задъхания глас на Кол.

И той видя как момчето започна внезапно да се превръща в старец, слаб и прегънат от възрастта, който държеше фенера далеч от сеое си, сякаш щеше да го опари.

— А твоята магия — прошепна старецът на Ример Дал — е открадната и в края на краищата ще ти измени.

Той отново се обърна към Пар и Кол.

— Елате с мен. Не се страхувайте. Малко са нещата, които все още мога да направя за вас, но това е едно от тях — той бе обърнал към тях сбръчканото си лице. — Нали не се страхувате? От един старец? От един стар приятел на толкова хора от вашия род? Познахте ли ме? Познахте ме, нали? Разбира се. Разбира се, че ме познахте — той протегна ръка и помилва ръцете им. Усещането бе като при допир на стара хартия или сухи листа. Нещо вътре в тях просветна при този допир.

— Кажете името ми — рече той.

И те внезапно разбраха.

— Ти си Кралят на Сребърната река — прошепнаха и двамата и светлината на фенера се приближи, за да ги освети.

Мигновено Шадуините нападнаха. Заспускаха се от хълма като черна вълна и с крясъците и виковете си разтърсиха онова странно спокойствие, което Кралят на Сребърната река бе въдворил. Те прииждаха със скърцане на зъби и дращене на нокти и пореха въздуха и земята в изстъпление. Предвождаше ги Ример Дал, преобраен в нещо неописуемо, сянка, толкова бърза, че пресече разстоянието, което го отделяше от братята Омсфорд, за секунда. Железни белезници обгърнаха шията на Пар и гърдите на Кол, плътни и задушаващи. Те имаха чувството, че целите са погълнати от мрака, че пропадат в яма, която е твърде дълбока и неизмерима. За миг се почувстваха изгубени, но после гласът на Краля на Сребърната река достигна до тях, за да им даде сили, помилва ги като ръцете на майка, която държи детето си, освободи ги от железните белезници и ги издигна от мрака.

Гласът на Ример Дал прозвуча като удар на метал върху камък и гласът на Краля на Сребърната река изчезна. Отново мракът ги налегна и бяха пристегнати от белезниците. Пар отчаяно се бореше да се освободи. Усещаше ужасната битка между магиите на двамата противници, силите на Главния преследвач и на древния дух, които се бореха за власт над живота на Кол и над неговия. Брат му бе някак си откъснат от него; той не чувстваше вече неговото близко присъствие. В един момент можа да види Кол, да различи познатите му черти, а после дори и това изчезна.

— Пар, аз трябва да ти кажа… — чу брат му да вика.

Вътре в него започваше да напира магията на песента-заклинание и думите на брат му се изгубиха при нейния пристъп.

Фенерът на Краля на Сребърната река осветяваше Шадуинския мрак и го прогонваше. Пар протегна ръце, за да достигне светлината. Но мракът придойде отново в пристъп на отчаяние и ярост. Той покоси светлината и Пар беше откъснат от нея.

Обзет от ужас, Пар освободи магията си. Тя буйно се откъсна от него като пролетен поток, като дъждовен порой, който не можеше да бъде спрян. Пар почувства как магията избухва навсякъде, нажежена до бяло и яростно прогаряща всичко. Тя помиташе настървено и Пар не можеше да направи нищо, за да я спре.

Почувства как се променя, почувства, че се отделя от тялото си, че изгубва чертите на лицето си и една маска покрива неговата същност. Промяната бе ужасяваща и реална; сякаш кожата му беше одрана.

Видя как фенерът на Краля на Сребърната река изчезна. Видя как мракът нахлу наоколо му.

И тогава силите го напуснаха, разумът му напълно изчезна и той не можеше да види нищо повече.