Талисманите на Шанара

XVIII

Рен бе не по-малко изненадана от срещата с Морган Лех. Висок, слаб и с игриви очи, той беше точно такъв, какъвто си го спомняше — и в същото време променен. Изглеждаше някак състарен и съсипан. А и имаше нещо в погледа, който й отправи. Тя потрепна с мигли насреща му. Какво правеше тук? Рен се опита да се изправи, но не й стигнаха силите и щеше отново да падне по гръб, ако Планинеца не се беше протегнал да я подкрепи. Той коленичи до нея, извади един оловен нож от пояса си и сряза вървите.

— Морган — тя се задъха, невероятно облекчена, и се протегна да го прегърне. — Наистина се радвам да те видя.

Той успя леко да се усмихне и нещо от момчешката му игривост се върна върху суровото му лице.

— Изглеждаш съсипана, Рен. Какво се е случило?

Тя отвърна на усмивката му угрижено. Досещаше се как изглежда, цялото й лице бе одраскано и подуто.

— Направих голяма грешка, подведох се. Не се тревожи, вече съм добре.

Въпреки това той й помогна да стане и я измъкна от строшената каруца на утринната светлина, като едва я крепеше на краката й. Тя разтърка китките и глезените си, за да възстанови кръвообращението си, после коленичи и навлажни ръцете си в росата на още мократа трева и внимателно опипа нараненото си лице.

Вдигна очи към него.

— Вече си мислех, че с мен е свършено. Как успя да ме намериш?

Той поклати глава.

— Чиста случайност. Не съм те и търсил. Търсех Пар. Мислех си, че Шадуините карат него в тази каруца. И представа си нямах, че си ти.

Тя бе забелязала известно разочарование в очите му, когато я разпозна. Сега разбираше защо. Сигурен е бил, че е освободил Пар.

— Съжалявам, че не съм Пар. Но все пак ти благодаря.

Той сви рамене и направи гримаса и тя забеляза смесицата от червена и зелена кръв по дрехите му.

— Какво правиш тук, Рен?

Тя се понадигна да го погледне.

— Това е дълга история. Колко време имаме?

Той хвърли поглед през рамо.

— Не много. Южното око е само на няколко мили оттук. Шадуините сигурно са усетили битката. Трябва да се махаме колкото се може по-скоро.

— Тогава ще бъда кратка.

Сега тя усети прилив на сили и една възобновена решителност. Беше отново свободна и смяташе да се възползва от това.

— Елфите се върнаха на Четирите земи, Морган. Аз ги намерих на един остров в Синия разлив, където бяха живели повече от сто години, и ги върнах обратно. Тази повеля ми бе дал Аланон и аз най-сетне я осъществих. Тяхната кралица, Еленро Елеседил, беше моя баба. Тя умря по пътя и сега кралицата съм аз — тя зърна удивения му поглед и хвана ръката му, за да го накара да мълчи.

— Само ме слушай. Срещу Елфите настъпва армия на Федерацията, която ги превъзхожда десетократно. Те се опитват да я задържат южно от Ренската долина. Трябва веднага да се върна там. Искаш ли да дойдеш с мен?

Планинеца удивено я изгледа.

— Рен Елеседил — тихо каза той, сякаш изпробваше името. Поклати глава и гласът му стана по-твърд. — Не, не мога, Рен. Трябва да открия Пар. Той може би е затворен от Шадуините в Южното око. И други го търсят и аз им обещах да ги чакам.

В гласа му се чувстваше нотка, която не допускаше възражения, но все пак добави неохотно:

— Но ако много се нуждаеш от мен…

Тя го прекъсна, като силно стисна ръката му.

— Мога да се върна и сама. Но преди това трябва да ти кажа нещо и ти да ми обещаеш, че ще го предадеш на другите, когато ги срещнеш — тя още по-силно хвана ръката му. — Къде са всъщност те? Какво е станало с тях? Какво се случи с повелите на Аланон? И другите ли са ги изпълнили? — Рен изрече всичко това на един дъх и се постара да говори по-бавно, да запази спокойствие и да не поглежда на изток към просветляващото небе. — Ела тук и седни. Чакай да погледна раната ти.

Тя го хвана за ръката и го отведе върху един покрит с мъх дънер, където го сложи да седне, откъсна едно парче от ризата му, разкъса го на ленти и почисти и превьрза раната, колкото можа.

— Пар и Кол намериха Меча на Шанара, но изчезнаха — разказа й той, докато тя вършеше това. — Историята е дълга, нямам време да ти я разказвам. Тръгнах да търся Пар, а той може би търси Кол. Не зная в кого от двамата е Мечът. Колкото до Уокър, бях с него, когато тръгна на север да възстанови магията, която трябваше да върне Паранор и Друидите. Той успя и ние се върнахме заедно, но оттогава не съм го виждал — той поклати глава.

— Паранор е възстановен. Мечът е намерен. Повелите са изпълнени, но не зная дали това има някакво значение.

Тя превърза раната му и отново застана пред него.

— И аз не зная, но все трябва да има. Само ако можем да разберем какво — Тя преглътна, защото гърлото й беше пресъхнало, и го погледна с кехлибарените си очи. — Чуй ме сега. Ето какво трябва да кажеш на останалите — тя си пое дълбоко дъх. — Шадуините са Елфи. Те са Елфи, които са открили древната магия, но са решили да я използват неразумно. Те са останали, когато целият Елфски народ избяга от Четирите земи и Федерацията. Магията ги е преобразила, както всичко останало. Тя ги е превърнала в Шадуини. Те са друга разновидност на Черепоносците от стари времена — черни призраци, за които магията е копнеж, на който не могат да устоят. Не зная как могат да бъдат унищожени, но това трябва да стане. Аланон беше прав — те са зло, което заплашва всички нас. За да намерим необходимите ни отговори, трябва да разберем каква е целта на повелите, които ни бяха дадени. Един от нас ще разбере истината. Това трябва да стане. Предай им каквото ти казах, Морган. Обещай ми.

Морган се изправи.

— Ще им предам.

Крясък на чапла прониза утринната тишина и Рен подскочи.

— Почакай ме тук.

Дотътра се до падналите Шадуини и започна да претърсва дрехите им. Един от тях трябваше да носи Елфовите камъни, откраднати от Тиб Арн. Гневът й към него отново я завладя. Претърси най-близките двама и нищо не намери. Претърси пепелта на единия, когото Морган бе изгорил, и също нищо не откри. После отиде до кочияша и неговия спътник, до техните обезобразени тела, и без да обръща внимание на онова, което им бе сторено, внимателно запретърсва робите им.

В джоба на наметалото на единия откри торбичката и Камъните. Шумно въздъхна и прибра торбичката в туниката си, след което тръгна накуцвайки към Морган.

Преди да стигне до него, зърна коня на Шадуина, който не беше избягал н пасеше трева в края на горичката. Спря се, помисли един миг, после пъхна пръсти в устата си и подсвирна ниско и странно. Конят вдигна глава и наостри уши по посока на звука. Тя отново подсвирна, този път малко по-високо. Конят погледна към нея, после започна да рие земята. Тя бавно приближи до животното, като му говореше тихо и протягаше към него ръка. Конят я подуши и гя го погали по шията и хълбоците. Няколко мига двамата се изучаваха, после тя изведнъж скочи на гърба му и продължи да му говори гальовно, като в същото време го хвана за поводите.

Конят изцвили и подскочи при докосването й. Тя го отведе при Морган и скочи от него.

— Ще ми потрябва, ако искам да спечеля време — каза тя, като с едната си ръка продължаваше здраво да държи поводите. — Каквото намериш е твое, обичаха да казват Скитниците. Май не съм забравила всичко, което научих от тях — тя се усмихна и се протегна да докосне ръката му. — Не зная кога ще се срещнем отново, Морган.

Той й кимна.

— Най-добре да вървиш.

— Признателна съм ти, Планинецо. Няма да забравя това — Тя отново скочи на седлото. — Много път изминахме от Рога на пъкъла, нали?

— От Рога на пъкъла и от всичко останало. Не съм и допускал, че ще стигнем толкова далеч. Пази се, Рен.

— И ти също. Всичко добро.

Тя остана още миг загледана в очите му, опитвайки се да извлече сила от неговия поглед, окуражавайки се с това, че не е толкова сама, колкото си мислеше, и че понякога идва помощ най-неочаквано.

После пришпори коня и се отдалечи в галоп.

Рен препусна на запад, където се отдръпваше нощта, докато дневната светлина напълно я прогони, после спря, за да даде отдих на коня и да го напои от един вир. Тя разтри още веднъж китките и глезените си, изми дълбоките рани и тъмните синини и се закле, че когато залови Тиб Арн, ще го накара скъпо да й плати. Не беше хапвала, нито пила почти дванайсет часа, но сега нямаше време да търси храна и вода. Щом Шадуините открият, че е избягала, ще тръгнат да я преследват. Ще преследват и Морган Лех, помисли си тя с надеждата, че той знае къде да се скрие.

Отново възседна коня и препусна по ливадите, след като излезе по хълмовете в равнините под Тирс, които нодеха към Търфинг. Денят ставаше задушен и влажен, небето бе безоблачно синьо и слънцето прежуряше като пещ. Дърветата оредяха и само тук-таме се виждаха редки горички, после само по две-три дървета, докато най-сетне съвсем изчезнаха. Настана пладне и тя пресече Мермидон през една плитчина, където водите бяха плитки и мудни и на места пресъхнали. Тялото и лицето я боляха от боя и тръскането на каруцата, но тя не обръщаше внимание на болката и си мислеше каква ли суматоха е причинило изчезването й. Сигурно вече бяха тръгнали да я търсят навсякъде. Може би са намерили Ъринг Рифт и Грейл и са помислили, че и тя е мъртва. Може би се бяха примирили със загубата й и са предпочели да насочат цялото си внимание върху Федеративната армия и Смоците. Някои със сигурност щяха да пожелаят да бъде забравена. За някои нейното изчезване може би щеше да бъде добре дошло…

Тя отхвърли подобна мисъл. Нямаше какво да доказва на никого. Оставаше фактът, че трябва благополучно да се завърне. Барсимон Оридио сигурно наближаваше Ренската долина с основната Елфска армия. Ако е имал късмет, Тайгър Тай сигурно се е върнал преди настъплението на Федерацията. Да можеше да стигне при тях, преди да влязат в бой…

Тя се спря.

И тогава какво?

Какво би могла да направи?

Прогони този въпрос. Няма значение какво ще направи. Достатъчно е да бъде там и Елфите да знаят, че тяхната кралица се е върнала, че на Федерацията ще й се наложи отново да се справя с нея.

Тя свърна на север по течението на Мермидон и в поречието намери вода за коня, но не и за себе си. Слънцето палеше над главата й и изсушаваше влагата от тялото й. Беше уморена и конят също. Не би могла да продължи още дълго. Щеше да й се наложи да спре и да изчака да отмине горещината. Скръцна със зъби при тази мисъл. Нямаше време за това! Нямаше никакво време за нищо друго, освен да върви напред!

Най-сетне реши да отдъхне, защото знаеше, че трябва. Намери една ясенова горичка близо до брега на реката, където беше прохладно и можеше да се избегне най-тежката горещина. Откри няколко къпини, по-скоро горчиви, отколкото вкусни и един евкалиптов корен, колкото да дъвче нещо. Разседла коня си и го върза за един кол. Излегна се по гръб сред дърветата, загледа се към реката и, въпреки желанието си, заспа.

Беше късен следобед, когато се събуди, защото конят й тихо изпръхтя. Тя мигновено скочи и видя косматата му глава, обърната на юг. Откъм равнините и реката към нея приближаваха конници на разстояние от няколко мили — с черни наметала и качулки. Нямаше никакво съмнение кои са.

Тя оседла коня и препусна. Препуска няколко мили покрай реката, като се обръщаше назад да види дали преследвачите я следват. Разбира се, че я следваха и в Тирс сигурно я чакаха още повече. Светлината гаснеше на запад — отначало сребриста, после розова, накрая сива и когато се спусна ранният здрач, тя свърна от реката и пое на запад през равнината. Реши, че там ще може по-лесно да заблуди преследвачите си. Нали беше Скитник в края на краищата. Когато се спусне мрак, никой вече няма да може да я намери. Трябваше да спечели само малко време и да има късмет.

Но нямаше нито едното, нито другото. Съвсем скоро конят й започна да залита. Тя го подканяше, шепнейки му различни обещания, и го потупваше окуражително по шията и ушите, но той беше изтощен. Преследвачите й се бяха разпръснали по цялата линия на хоризонта и настъпваха, макар да бяха все още далече. Мракът се сгъстяваше, но луната и първите звезди се показаха, тъй че беше достатъчно светло, за да я видят. Тя си вдъхна кураж и продължи да язди.

Когато конят й се препъна и падна, тя се претърколи, изправи се, отиде при него, вдигна го отново на крака, махна седлото и поводите му и го пусна на свобода. Тръгна пеша, като накуцваше, защото нараняванията още я боляха и измъчваха, ядосана, уморена и решена това никога повече да не се повтори. Вървя дълго, без да се обърне назад, докато нощта се спусна напълно и целите равнини се окъпаха в бяла светлина. Бяха тихи и пусти и тя разбра, че преследвачите й още не са опасно близко, защото в противен случай щеше да ги чува, тъй че съсредоточи всичките си сили да мести краката си и просто да продължава да върви.

Когато най-сетне се обърна, никой не се виждаше зад нея.

Не можа да повярва на очите си. Нямаше нито един конник, нито един кон, нито един човек пеш, никой. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и отново погледна — този път не само на изток, но и навсякъде, уплашила се изведнъж, че е обкръжена. Но и там нямаше никого. Беше сама.

Усмихна се удивена.

И тогава видя тъмната сянка високо над главата си. Тя летеше към нея бавно и лениво, неотменна като зимен мраз. Сърцето й се сви от ужас, докато я наблюдаваше как все повече се откроява. Нито за миг не й мина мисълта, че може да е някой от Летящите ездачи, тръгнал да я търси. Нито за миг не го взе за приятел. Това, което виждаше, беше Глун. Разпозна го мигновено. Разпозна масивното, мускулесто тяло, навирената свирепа глава на бойната сврака, острата свивка на широките й криле. Едва преглътна от страх. Нищо чудно, че Преследвачите са останали назад. Нямаше никаква нужда да бързат, след като Глун е изпратен по следите й.

Тиб Арн сигурно летеше с него. Тя си представи хамелеонското лице на момчето, в началото приятел, после враг; в началото човек, после Шадуин. Още чуваше неприятния му смях, чувстваше топлия му дъх по лицето й, когато я удряше, вкуса на кръв в устата от ударите…

Огледа се да види дали не може да се скрие някъде, но бързо се отказа. Вече я бяха видели и където и да се скрие, щяха да я намерят. Можеше или да побегне, или да се бие — а тя беше твърде уморена, за да бяга.

Бръкна в туниката си и извади Елфовите камъни. Попретегли ги в ръка, сякаш можеше да определи тежестта на магията им и изхода на битката. Погледна на запад, но там нищо не се виждаше, горите чернееха под хоризонта. Едва ли някой щеше да я потърси толкова надалече през нощта. Стисна зъби и отново си спомни за Гарт, като се питаше какво ли би направил той в такава ситуация. Наблюдаваше как Глун лети все по-близо, без да бърза, носен по течението на вятъра, плавно и с лекота, уверен в собствената си сила и възможности, в това, което може да направи. Бойната сврака — бърза и решителна — щеше да я грабне още при първото спускане, преди да успее да призове магията на Елфовите камъни. А и имаше лесно да ги насочи срещу движеща се мишена.

Свърна през равнината зад малка височинка, където да се прикрие. Все е нещо, каза си Рен, без да отмества поглед от Глун. Спомни си какво бе направила бойната сврака с Грейл. Чувстваше се малка и уязвима, вцепенена от страх, сама сред ширналите се ливади, празни докъдето й поглед стигаше, без жива душа, която да й се притече на помощ. Този път Морган Лех го нямаше. Нямаше кой да я спаси. Трябваше да води битката сама и животът й зависеше от собствените й сили и късмет.

Стисна здраво Елфовите камъни. Ела насам, Глун. Ела да видиш какво съм ти приготвила. Бойната сврака ту се издигаше, ту се спускаше, кръжеше напред-назад, сякаш не я беше грижа за нищо — един тъмен силует в меката синева на небето. Рен нетърпеливо зачака. Хайде, идвай! Идвай!

Точно в този момент Глун падна като камък и изчезна.

Рен се сепна и се завтече напред. Нощта се разгръщаше наоколо й широка, мрачна, пуста. Какво се бе случило? Усети как капки пот се стичаха по гърба й. Къде бе изчезнала свраката? Не можеше да потъне в земята, това беше невъзможно…

И точно тогава разбра какво става. Глун се бе впуснал в нападение. Беше се снишил до земята, за да не се вижда сянката му и връхлиташе насреща й. Нима толкова бързо? Толкова неочаквано? Изпадна в паника и започна бавно да отстъпва назад. Та тя не го виждаше! Опитваше се да различи свраката в тъмнината, но не я забелязваше. Опита се да долови шум, но бе обгърната от тишина.

Къде е тя? Къде…?

Само инстинктът й я спаси. Хвърли се импулсивно встрани и усети как масивното тяло на свраката профуча покрай нея и острите й нокти разкъсаха въздуха само на няколко сантиметра от Рен, без да я докоснат.

Тя мигновено се изправи на крака, обърна се в посоката, в която си мислеше, че е отлетяла свраката, призова магията на Елфовите камъни и я насочи в нощта като сноп син огън. Но огънят озари пустото пространство и не удари нищо. Рен се сниши и отчаяно се заоглежда наоколо в бледата светлина на луната. Свраката сигурно ще се върне — но тя не можеше да я види. Беше изгубила дирите й. Всичко чак до хоризонта беше невидимо. Обзе я отчаяние. Откъде ли щеше да се появи? Откъде ли?

Насочваше магията на посоки, надясно и наляво, хвърляше се на земята, търкаляше се, после отново се изправяше и пак насочваше магията. Чу как магията се удари в нещо. Надигна се писък, последван от плясък на криле, и Глун се стрелна вляво с диво съскане. Тя погледна в посоката, от която идваше звукът, като избърса очите си от праха. Нищо.

Изправи се и побягна. Престана да мисли за болката, препускайки през пустите ливади, докато стигна до едно пресъхнало корито на около стотина метра от нея и се хвърли в него като мъртва. Усети вече познатото префучаване на тъмната сянка над главата й. Глун я беше пропуснал за малко. Прилепи се до земята и се загледа към небето. Виждаха се само луната и звездите, но друго нищо. По дяволите! Изправи се на колене. Пресъхналото корито я скриваше донякъде, но не достатъчно. А и нощта не й помагаше много, защото зрението на бойната сврака беше десет пъти по-добро от нейното. Тя можеше ясно да я види в коритото, докато Рен не я виждаше изобщо.

Изправи се и отново насочи Елфовата магия, разчитайки на късмета си. Огънят профуча над равнината и тя усети как енергията му премина през нея. Не можа да потисне един вик на еуфория и зърна свраката едва миг преди тя да връхлети отгоре й. Избълва яростно магическия огън. Твърде късно. Трябваше пак да се хвърли на земята. Но бързината й я спаси. Синият огън на Елфовите камъни принуди свраката в последния момент да се отклони от посоката си и така още веднъж не успя да я уцели.

Този път видя Тиб Арн, макар и само за миг. Русата му коса се вееше на вятъра. Чу го как извика от ярост и безсилие и тя също извика насреща му — гневно и оскърбително.

Небето и земята притихнаха. Тя се сви в коритото, разтреперана и потна, стиснала Елфовите камъни в ръка. Щеше да изгуби тази битка, ако не направи нещо, което да промени съотношението на силите. Рано или късно Глун щеше да победи.

И този миг чу друг вик, този път от запад — див кряськ, който разцепи тишината. Обърна поглед нататък. Не можеше да разбере откъде точно идваше викът, но го разпозна. Беше Рок. Викът се изви отново — рязък и предизвикателен.

Дух! Това беше Дух!

Тя гледаше как тъмната му сянка се носи в нощта, спускайки се бързо като стрела. Дух, мислеше си тя — това означаваше Тайгър Тай! Надеждата й се върна. Тъкмо се канеше да се изправи и да извика в отговор, но бързо прилепна към земята отново. Глун беше още тук и търсеше възможност да я довърши. Напразно претърсваше мрака с очи. Къде беше тази сврака?

Тогава Глун се издигна в мрака, за да срещне новия предизвикател, едрото му черно тяло набираше скорост. Рен скочи на крака и викна предупредително. Дух настъпваше, после в последния момент изви встрани, тъй че свраката не можа да го удари и литна след него. Гигантските птици кръжаха, дебнейки се една друга, маневрирайки и хитрувайки, като всяка се стремеше да установи преимущество над другата. Рен скърцаше със зъби от безсилие, неспособна да окаже някаква помощ. Глун беше по-едър от Дух и бе обучен да убива. Глун беше Шадуин и владееше магия. Дух беше смел и бърз, но какви шансове имаше той?

Чу се пърхане на криле, птиците налетяха една срещу друга, нададоха яростни писъци и после се отдръпнаха. Отново започнаха да кръжат, всяка дебнеше да нападне другата. Рен се надигна от коритото и излезе на равно. Тя тръгна след отдалечаващите се птици, за не ги изгуби от погледа си. Беше решила да се намеси. Не можеше да остави тази битка само на Тайгър Тай и Рока. Битката не беше тяхна, а нейна.

Птиците отново се спуснаха една срещу друга с отворени нокти и клюнове, готови да разкъсват. Черните им сенки се открояваха на лунната светлина. Те се виеха и обръщаха, лудо махаха с криле и кръжаха. Рен бягаше подир тях с Елфовите камъни в ръка. Не трябва да се отдалечавам! — все тази мисъл й беше в главата.

В последния миг птиците се отскубнаха една от друга. Едва се държаха във въздуха, от разкъсаните им тела капеше кръв и падаха пера и жилки. Рен ядно скърцаше със зъби. Глун се отърси, вдигна се и бавно започна да кръжи. Дух плавно полетя нагоре, но се върна колеблив и несигурен. Опита се да се овладее, целият потръпна, полетя към земята и се изгуби. Рен ахна от смайване — но после дъхът й спря от учудване, когато Дух внезапно се появи отново, сигурен в себе си, възстановил се по един чудодеен начин. Преструвка! Сега се намираше точно под Глун и изникна откъм земята като снаряд, префуча в нощта и връхлетя върху бойната сврака. Ударът бе като от сблъскване на камъни. Двете птици нададоха вой, после се дръпнаха една от друга с издадени нокти.

В този момент единият от ездачите им падна, явно отхвърлен от удара. Размахал ръце и крака, той нададе ужасен крясък и полетя към земята. Падна като камък, без да може с нищо да си помогне и шумно се удари. Битката горе продължаваше. Рокът и бойната сврака се биеха в небето, сякаш загубата на един ездач нямаше никакво значение. Рен не можа да разбере кой беше падналият. Побягна през полето, сърцето й ужасно биеше, гърлото й се бе свило от страх. Дълго тича така, без нищо да забележи. После изведнъж се озова пред едно смазано, окървавено тяло, цялото ожулено от опитите да се изправи, но въпреки това все още живо.

Рен забави крачка и насреща й се появи едно разкривено, наранено лице. Цялата потръпна, когато видя очите му. Беше Тиб Арн. Той се опита нещо да каже, издаде някакъв гърлен звук, от който нищо не се разбра, но тя усети затаената му омраза. Под жестоките рани личеше, че Тиб е все още момче, но Шадуинът в него се надигна и като черен дим се насочи насреща й. Тя мигновено вдигна Елфовите камъни и синият огън разкъса тъмното създание и го погълна.

Когато погледна отново, сините очи на Тиб Арн се бяха втренчили в нея, без да я виждат.

В този момент над главите им се разнесе писък, неизвестно дали на бойната сврака или на Рока, и тя погледна тъкмо навреме, за да види Глун, който се спускаше надолу, преследван от Дух. Свраката се беше отказала от битката в небето и се спускаше срещу нея. Тя се сви под сянката й, защото вече нямаше къде да се скрие, пресъхналото корито беше твърде далеч. Вдигна Елфовите камъни, но ръката й тежеше като олово и тя знаеше, че няма да има достатъчно време, за да се спаси.

Тогава Дух предприе една последна атака и улови Глун за опашката, заби се в бойната сврака, извади я с един удар от равновесие и отлетя. Глун префуча, втурна се подир Рока и в този миг Рен призова магията на Елфовите камъни още веднъж. Тя се заби точно в Глун, обви свраката и започна да я изгаря, поглъщайки я въпреки опитите й да избяга. Глун яростно пищеше и диво се мяташе и се опитваше да отлети. Но Елфската магия бе подпалила птицата и пламъците й я обгръщаха отвсякъде. Глун се въртеше и мяташе, като пляскаше с крила. Рен отново насочи магията, синият огън лумна, нагорещен до бяло. Бойната сврака полетя надолу, пламъците обгръщаха тялото й. Удари се в земята, цялата потръпна и повече не се и помръдна.

Само след секунди от огъня бе останала само пепел.

В последвалата тишина Дух тихо се спусна ливадите. Тайгър Тай слезе от него и приближи към Рен със своята клатушкаща се походка. Сбръчканото му лице бе покрито цялото с пот. Протегна ръце към нея.

— Добре ли си, момиче? — тихо попита той и в погледа му се четеше искрена загриженост.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти. За втори път в един-единствен ден ме спасяват приятели, които си мислех, че съм загубила — и тя му разказа за Морган Лех и Шадуините от Южното око.

— Намерих независимите в Драконовия зъб вчера сутринта — Тайгър Тай не изпускаше дланите й от своите възлести ръце, държеше я, сякаш се страхуваше, че тя може да изчезне. — Вождът им ми каза, че не е изпращал момче, а друг вестоносец. Тогава разбрах какво се е случило. Оставих ги да тръгнат когато могат и се върнах да те потърся. Но както разбрах, твърде късно. Теб вече те нямаше. Търсихме те през целия ден. Намерихме Рифт и Грейл, но от тебе нямаше ни следа. Разбрах, че момчето те е отвело някъде, но знаех също, че ако има начин, ще избягаш. Тръгнах с Дух сам, след като другите прекратиха издирването през нощта, и продължих да те търся — той я изгледа продължително. — И добре направих.

— Наистина е така — съгласи се тя.

— Дявол да го вземе, не ти ли казах да не тръгваш с никой друг освен с мене?

Рен се наведе към него, толкова развълнувана, че не можеше нищо да каже.

— Не ми напомняй — прошепна тя.

Може би той съзря болката в очите й. Може би я долови в гласа й. Задържа погледа й още миг, после пусна ръцете й и се дръпна назад.

— Никога повече не прави това. Положил съм много време и усилия и твоята сигурност ми е скъпа — той се изкашля. — Ще ида да видя дали Дух не е пострадал.

Той преглежда няколко минути огромния Рок, като внимателно опипа тъмноперото му тяло. Дух строго го наблюдаваше. Когато Летящият ездач му заговори, Рокът заби клюн, разтвори огромните си криле и целият се разтресе.

Доволен, Тайгър Тай му махна да спре. Той гордо погледна към птицата.

— Както виждаш, съвсем естествено е, че той спечели битката — заяви Тайгър Тай с обичайния си дрезгав глас.

Рен известно време нищо не отвърна. После се усмихна.

— Така си и знаех.

Тайгър Тай й помогна да се качи и я превърза с ремъците. Потупа Дух в знак на благодарност, поклати глава като на себе си и също се качи. Рен хвърли поглед към непомръдващия нощен пейзаж, тих и пуст, ако не се смята димът от тлеещите останки на Глун. Чувстваше главата си куха и уморена, но в същото време възбудена. Елфската магия продължаваше да й въздейства, преминаваше през нея като огнени искри.

И този път успях да оцелея, помисли си тя. Чудеше се докога ли ще трае това.

— Те няма да спечелят — промълви неочаквано тя. — Няма да им позволя.

Той не я попита какво има предвид. Изобщо нищо не каза. Само я погледна и кимна. После подсвирна на Дух и огромната птица се издигна и бързо полетя в тъмното.