Талисманите на Шанара

XII

Вятър духаше в лицето на Рен Елеседил и носеше лека прохлада сред обедната жега. Късо подстриганата й коса се вееше на вятъра, а воят в ушите й заглушаваше всичко останало. Той бе напевно ритмичен и успокоителен, въпреки силата, с която я обгръщаше като топло наметало в хладна нощ. Бе приятно усещане. Тя се усмихна, затвори очи и се отдаде на прегръдката му.

Рен бе възседнала огромния Рок Дух и летеше високо над горите на Западните земи на югоизток от Арборлон, като приближаваше огромното тресавище, наречено Саваната, в което се разливаше Мермидон и продължаваше към Търфингските равнини. Тайгър Тай седеше пред нея, хванал се за шията на Дух точно пред свивката на огромните му крила. Летящият ездач и Кралицата на Елфите бяха здраво превързани за птицата, така че да не паднат. Небесата бяха светли и безоблачни, слънцето къпеше земята в златистата си светлина от единия хоризонт до другия. Долу, където земята се губеше в зелено-кафяв лабиринт, беше горещо и влажно. През дългите дни на късното лято сякаш нищо не помръдваше. Но тук, издигната над зноя, в постоянната прбхлада на вятъра, Рен летеше, овладяна от онова чувство за свобода, което винаги имаше при полет.

Отвори очи и се усмихна с горчивина. Толкова отдавна все бягаше от едно или друго, че вече рядко изпитваше това чувство за свобода.

От десет дни се бе върнала в Четирите земи. Беше оставила зад гърба си кошмарите на Мороуиндъл и те започваха да избледняват в паметта й, но още я преследваха насън — чудовищата, които бяха гонили малката им дружина надолу по планинските склонове на Килешан до крайбрежията, лицата на загиналите, страха и мъката, които бе изпитала и ужасното чувство за загуба, което, струваше й се, никога няма да я напусне. Все още се будеше от тези сънища разтреперана от студ, въпреки лятната горещина. Ставаше от леглото и се разхождаше из залите на двореца като дух, който не може да намери покой. Все още Мороуиндъл, пропаднал в океана след онзи огнен взрив, й шепнеше от миналото, от водния си гроб, как бе стигнала до тук и какво й бе коствало всичко юва.

Но не й оставаше много време да мисли за миналото, защото изискванията на момента бяха по-силни от всичко останало. Тя беше Кралица на Елфите и на нея бе поверена независимостта и благоденствието на нейния народ. Такава бе повелята, която Еленро й бе оставила. Но не всички подчинени й имаха доверие. Не беше никак лесно да бъдат убедени Елфите, че именно тя е призвана да ги управлява. След първоначалната еуфория, когато се отърсиха от Мороуиндъл и се върнаха в Западните земи, те започнаха да си поставят въпроси. Кое е това недорасло момиче, което се бе обявило за кралица — та тя не беше дори чистокръвна представителка на Елфите, а нещо смесено между Елф и Човек? Кой бе казал, че точно тя трябва да ги ръководи, да ги управлява, да взема жизненоважни решения, касаещи техния живот? Говореше се, че е внучка на Еленро, дъщеря на Алейн, наследница на Елеседил и последна от династията. Но все пак си оставаше чужденка, дошла неизвестно откъде, никой не я познаваше, никой не знаеше на какво е способна. Коя беше тя, та да им бъде кралица?

Между съмняващите се бяха Итън Шарт и Барсимон Оридио — първият министър и армейският генерал — мъже, които тя не можеше да си позволи да изгуби. Те не изразяваха съмненията си лично, нито дори публично, но бяха явно резервирани. Те бяха служили на Еленро дълго и вярно и никак не очакваха да я загубят, а още по-малко на мястото й да се появи някой непознат — някаква си чужденка като това момиче. Рен разбираше техните съмнения. Разбираше също, че не може да си позволи да ги остави дълго време неразрешени.

Трис и Телохранителите бяха реалната й опора. Трис се бе върнал заедно с нея от Мороуиндъл, бе станал свидетел на нейната борба, подкрепена от силата на Елфовите камъни, с демоните, които ги преследваха, както и на отговорностите, които й бяха възложени. Той я приемаше за кралица, защото стана свидетел, когато Еленро я провъзгласи за такава и поиска той да й се закълне във вярност. Трис заяви пред Висшия съвет, че Рен е кралица. Заяви го също и пред армията и Телохранителите, които бяха под негово разпореждане. Телохранителите, за разлика от другите представители на управлението на Елфите, я бяха приели веднага и без никакви резерви. След загубата на Еленро те й се бяха посветили напълно. Заклеха се, че няма да допуснат нищо да й се случи и тяхната кралица ще бъде изцяло под закрилата им. Тя отчаяно се нуждаеше от подобна закрила и капитанът на дворцовата стража, Трис, я увери в нея.

Въпреки това само подкрепата на Телохранителите не беше достатъчна за всичко, което предстоеше. За да я приемат за кралица, тя се нуждаеше от подръжката на Върховния съвет и на армията. Трябваше да спечели Итън Шарт и Барсимон Оридио, но не знаеше как. При всичките й усилия да ги накара да я приемат те си оставаха резервирани и недоверчиви, вежливи, но определено хладни. Времето летеше, десет дни бяха минали, откакто Елфите се бяха върнали в Западните земи и Федерацията и Шадуините бяха вече узнали за това. Повече от век Федерацията обвиняваше Елфите, че са причинили болестта на земята и сега можеше да се удостовери истината. Няма значение, че не става дума за същите Елфи, мислеше си тя. Федерацията едва ли щеше да прави разлика между едните и другите. Ако унищожи всички, ще сложи край на проблема.

Затова Рен летеше заедно с Тайгър Тай на юг. Планът за тяхното унищожаване бе пуснат в ход.

Тайгър Тай леко докосна Дух по шията и Рокът започна бавно да се снишава към платото, което се издигаше отвъд реката. Птицата се спускаше плавно и грациозно и само след мигове те се озоваха на поляната в края на широколистна гора. Рен се освободи от ремъците и слезе, като се протягаше, за да се раздвижи. Още не бе привикнала на полетите с огромната птица Рок, макар че откакто се върна бе летяла няколко пъти. Летящите ездачи също започнаха да се връщат в Западните земи и да се заселват отново на някогашното Крилато възвишенше, южно от Ирибис. Рен бе ходила да иска тяхната подкрепа. Каза им за заплахата, пред която всички са изправени, ако не спрат Шадуините. Тайгър Тай, когото всички уважаваха, потвърди думите й и сподели мнението си за нея. Това е момиче, което има в главата си повече ум, отколкото десетина от нас, бе казал той. Едно проницателно, съобразително, интелигентно същество. Момиче, което умее да използва магия, но го прави предпазливо и с благоговение. Земните Елфи и Летящите ездачи могат да имат полза от нея.

Тя се усмихна при този спомен. Летящите ездачи се бяха съгласили да им помогнат. Трийсетина от тях вече се намираха в Арборлон под личното й разпореждане.

— Искаш ли да хапнеш? — попита Тайгър Тай като приближи до нея, клатушкайки се на кривите си, дълги крака. Кестенявата му коса бе все така прошарена, но той не се държеше сопнато както преди. В обръщението му към нея през последните дни се прокрадваше почти благоговение.

Тя кимна и седна на тревата срещу него. Взе парче сирене, ябълка и чаша бира, която Тайгър Тай й наля от меха. Кръстоса крака и тъкмо отхапваше от сиренето, когато нещо се размърда на гърдите й. Мъхнатата главица се подаде изпод туниката й и се появи Фавън, който внимателно душеше въздуха.

— А! Пискунът нищо не пропуска, така ли? — засмя се Тайгър Тай, отчупи късче сирене и го предложи на мъничкото създанийце. Фавън внимателно го пое, измъкна се изпод дрехите на Рен, скочи на тревата и започна да се храни.

— Той те харесва — забеляза Рен. Тайгър Тай се засмя.

— Което показва, че Дървесните пискуни не знаят какво е стар пън!

Хранеха се мълчаливо, а когато приключиха, се облегнаха доволно, загледани към отвесния склон отвъд реката, над който се простираха равните поляни на Търфинг, целите покрити с вълнисти прашни треви.

— Далеч ли е? — попита след малко Рен. Тайгър Тай сви рамене.

— Най-много още час. Когато ги зърнах, се придвижваха бързо насам.

Една федеративна армия, която Летящият ездач бе забелязал, докато патрулираше, бе накарала Рен да потегли от Арборлон, въпреки протестите на Трис и Телохранителите. Трябваше да погледне отблизо врага, преди да представи своя план за действие пред Висшия съвет и неговите скептици.

Тя отпи една последна глътка от бирата. Нещата досега бяха трудни, но в момента имаше чувството, че ще станат още по-трудни.

Те отново се качиха на Дух, вързаха се с ремъците и полетяха в ослепителната синева. Фавън отново се бе скрил в туниката й, сгушен удобно до тялото й. Дух набра височина и полетя над Мермидон, където реката преминаваше през Саваната. Тук се отклониха от реката и полетяха над Ирибис до Търфинг на изток. Времето летеше и само след минути Тайгър Тай вдигна ръка и посочи на юг.

Огромен стълб прах се издигаше в летния зной, надвиснал над равнините. Тайгър Тай се обърна назад, за я погледне и й кимна.

Федеративната армия.

Те продължиха полета си на юг, успоредно на направлението на армията, която вървеше под сянката на скалите. Тайгър Тай направи един кръг и те полетяха откъм гърба на армията, оставяйки слънцето зад себе. По този начин нямаше да ги забележат. Засега никой още не беше узнал за Летящите ездачи и Рен намираше, че по-добре е да не научат за тях. Те бързо полетяха на юг и когато оставиха колоната прах далеч зад себе си, свиха вляво над равнините. Продължиха да кръжат, докато слънцето се озова право зад тях, после отново полетяха към колоната. Изкачиха се по-високо от преди и се опитваха да летят в сянката на слънцето, така че дори някой да погледне към небето, да не ги забележи.

След няколко минути федеративната армия се показа пред очите им.

Тя наподобяваше огромно тъмно петно на фона на озарените от слънцето треви и бе разделена на три групи. Колоните на пехотата следваха една след друга в черно-червено облекло, подир тях идеха конници и огромни бойни машини, обсадни съоръжения, каруци и провизии. Армията създаваше впечатлението, че вечно ще се точи така. Прахът, който вдигаше, замъгляваше всичко на цели мили напред. Рен направо изтръпна пред многочислеността на врага. Елфите едва ли можеха да съберат дори една десета от тази войска, с която разполагаше Федерацията, а бе докладвано, че има още пет хиляди войници на гарнизон в Тирс. Ако се наложеше да влязат в пряк бой с тази армия, Елфите щяха да бъдат унищожени.

А те точно това целят, разбира се — помисли си тя отчаяна.

Преброи най-внимателно всички колони, редици и групи, докато Тайгър Тай летеше с Дух ниско над армията, после рязко го насочи нагоре, отново в посока на юг, като оставаха все още скрити в защитните отблясъци на слънцето. Не забелязаха долу нито вдигнати ръце, нито викове. Очевидно не ги бяха видяли.

До края на деня се върнаха обратно и Рен размишляваше какво ще каже пред Висшия съвет довечера. Искаше й се просто да продължи да лети, да отлети някъде надалеч, където Федерацията никога нямаше да я открие. Но такова място, разбира се, не съществуваше. Дори ако Федерацията не стигне до нея, Шадуините непременно щяха да я намерят. Те бяха доказали това на Мороуиндьл. Заразата на Шадуините беше навсякъде и никой не можеше да живее спокойно, докато не се намери лекарство срещу нея.

По залез слънце Арборлон, столицата на Елфите, отново се показа пред погледа им — сред зеленината започнаха да се мяркат дървени постройки, ламаринени навеси и пъстри дрехи. Дух кръжеше над Рилска песен — сините води на реката просветваха като диаманти в гаснещата светлина. Той плавно се спусна над тревистите плата на Каролан. Едва Рен откопча ремъците и скочи на земята, когато Телохранителите, водени от Трис, се затичаха насреща й да се уверят, че нищо не й се е случило. Тя им махна успокоително и им се усмихна за поздрав, после бързо се наведе към Тайгър Тай.

— Нито дума за онова, което видяхме — прошепна тя. — Поне засега.

Суровите черни очи на Летящия ездач се заковаха върху нея.

— Докато се срещнеш с Висшия съвет ли?

Тя кимна.

— Дотогава.

— Няма да им е приятно да чуят истината — мака че едва ли е изненада за тях. Дървени глави са това!

Тя му се усмихна дяволито.

— Ти ме познаваш. Аз умея да се шегувам.

Тайгър Тай направи гримаса.

— Тази вечер ли ще се срещнеш с тях?

— Вероятно след около час.

— Имаш ли нещо против да присъствам и аз? Може да съм ти от полза, щом трябва да ги надхитрим. Смея да се гордея с моята находчивост.

Тя отправи към него поглед, изпълнен с благодарност.

— Благодаря ти, Тайгър Тай. Летящите ездачи също трябва да имат свой представител. Разбира се, че можеш да останеш.

Тя погледна в посоката, откъдето приближиха Трис и Телохранителите, които изглеждаха явно облекчени.

— Добре ли сте, милейди? — тихо попита Трис, което беше обичайният му поздрав. Той още носеше раните и белезите от битката им с Уистерона край Мороуиндъл. Счупената му лява ръка беше в шини и бинтована, но изпитото му лице отново излъчваше увереност, сила и решителност се четяха в очите му. Той бе успял да надживее изпитанието на Мороуиндъл по-добре от нея.

— Добре съм — отвърна тя както обикновено. — Искам да свикаш членовете на Висшия съвет, Трис, след около час.

— Да, милейди — кимна той, обърна се и скоро изчезна от погледа й.

Рен леко махна на Тайгър Тай и тръгна подир Трис, като свърна към Градините на живота и Елеседилския дворец. Започваше да се стъмва и сред алеите с дървета и улиците на града се запалваха светлините. Във въздуха се носеха възбуждащи миризми на готвено Тя бръкна под туниката си, откъдето измъкна Фавън и го сложи на рамото си, докато вървеше. Вдъхваше горския аромат на дърветата и тревите, който достигаше до нея въпреки миризмата на храна. Откъм реката подухваше лек ветрец, прохладен и успокоителен след дневния зной.

От двете й страни вървяха Телохранителите. Те я съпровождаха където и да отидеше, напълно незабележими в мрака, невидими закрилници срещу всякаква заплаха. Тя се усмихна. Толкова се тревожеха за нейната сигурност, но въпреки всичко тя най-добре сама можеше да се защити, защото бе по-добре обучена и въоръжена. Те обаче се чувстваха потребни и тя не искаше да ги разочарова. Знаеше къде се намират по всяко време, усещаше ги, когато я наблюдаваха, дори и в най-дълбоката нощ. Беше развила усет за такива неща още от дете. Имаше най-добрия учител.

Гарт. В душата й нахлуха спомени и й струваше усилие да ги прогони. Гарт вече го нямаше.

Стигна входа на Градините на Живота. Приближи до Черните часовои, които охраняваха Елкрис, дървото на Забраната. Те я проследиха с поглед, макар че тя не им обърна внимание. Бе погълната от Градините, от тяхното уединение, заслушана в писукането и жуженето на насекомите, разбудени с настъпването на Мрака Тук се чувстваше по-силно ароматът на цветя и треви, богатото ухание на чернозем. Тя изкачи хъма, на който се намираше Елкрис и спря пред дървото. Всяка вечер извършваше този ритуал. Понякога само стоеше, гледаше дървото и съзерцаваше. Понякога протягаше ръка и го докосваше, сякаш да му покаже, че е там. Когато идваше при Елкрис, тя се изпълваше със сили и воля за живот. Чувството за близост с дървото, с жената, превъплътена в него, със силата на посвещението, за която се разказваше в легендата — всичко това й вдъхваше сила. Плът и кръв, превърнати в листа и клони; жена, превъплътила се в дърво; тленност, преминала във вечността.

Фавън, седнал на рамото й, се милваше във врата й, сякаш да я увери, че всичко е наред.

Как да се излекуват Расите, разсъждаваше тя, сменяйки темата, ако не и настроението. Отново се върна на мисълта за приближаващата армия, за заплахата на Шадуините, която трябваше да намери начин да преодолее. Елфите нямаше да могат да се справят сами и тя го знаеше. Аланон ги бе предупредил за това, когато изпрати всеки да изпълни своето поръчение — Пар да намери Меча на Шанара, Уокър Бо да върне Друидите и Паранор, а Рен да открие Елфите. Дали Пар и Уокър са успели също като нея? дали всички поръчения вече са изпълнени? Трябва да разбере. Трябва да се свърже по някакъв начин с останалите, срещнали се край Рога на пъкъла — да разбере какво е станало с тях и да сподели какво е узнала. Трябваше да им каже истината за Шадуините — че Шадуините са Елфи, открили вълшебната магия на древността и преобразени от нея, подобно Господаря на Войната и Черепоносците преди повече от пет хилядолетия. Все още си оставаше тайна как бяха успели да се сдобият с тази магия и да извличат сила от нея. Но Рен трябваше непременно да каже и на останалите това, което знаеше. Интуицията й го подсказваше. Докато не го направи, няма да успеят да намерят лек срещу поразата на Шадуините.

Какво да прави? Някои Елфи вече бяха напуснали Арборлон и се бяха заселили из други краища на Западните земи. Фермерите се бяха установили в Саранданон — плодородната долина, служила за хранителница на Елфския народ векове наред. Трапери и ловци започнаха да обикалят на север до Предела и на юг до Скалния хребет. Занаятчиите бързаха да открият нови пазари за своите стоки. Навсякъде имаше стремеж да се възстановят някогашните селища и градове. Но най-важното бе, че някои Лечители бяха тръгнали със своите помощници да издирват онези места из Западните земи, където болестта бе най-тежка и да се опитат да ограничат нейното разпространение — като се опираха на Елфската традиция, предавана откакто свят светува. Защото Елфите са били винаги лечители — хора, които вярват, че са едно цяло със земята, върху която са родени, и според тяхната философия са длъжни да върнат нещо на света, който им е дал живот. Както Гномите-лечители край Сторлок се грижеха за земните хора, така и Елфите-лечители се бяха посветили на задачата да върнат земята на хората.

Но и те, както фермерите, траперите, ловците, търговците и всички останали, бяха изложени на риск в Западните земи, ако армията на Елфите не успееше да отблъсне външния враг, ако кралицата на Елфите не намереше възможност да задържи настъплението на Федерацията, докато не бъдат унищожени Шадуините…

Тя прекъсна потока на мислите си и извърна поглед от Елкрист възмутена. Нужно бе твърде много — каквото и да правеше, едва ли щеше да се справи сама.

По небето над дърветата на запад се очертаваха огнени ивици, които приличаха на кръв над планинския хоризонт или поне на Рен Елеседил така й се струваше.

Спомените никога не те напускат, мислеше си тя — дори и тези, от които би искала да се отърси, дори и тези, които би предпочела да ги няма.

Започна да се разхожда из градините, забила очи в земята. Питаше се какво ли бе станало със Стреса. От много дни насам не бе зървала Комбинираната котка. За разлика от Фавън Стреса се чувстваше по-добре из диви места и предпочиташе гората пред града. Беше се установила някъде близо до Арборлон и понякога се появяваше най-неочаквано, но категорично отказваше да живее с нея в дома на Елеседил. Стреса бе доволна от новата си среда, щастлива в своя самотнически живот и многократно й бе давала дума, че щом има нужда от нея, ще бъде насреща. Цялата работа бе в това, че тя имаше повече нужда от нея, отколкото искаше да си признае. Но Стреса бе преминала през много премеждия заради нея и в този момент се чувстваше щастлива; нямаше право да й възлага още задачи, само за да успокои собственото си чувство за несигурност.

И все пак тя много й липсваше. Стреса, това странно и непредсказуемо създание от света, който бе струвал на Елфите толкова много, щеше да бъде винаги нейна приятелка.

Стъмнило се бе. Слънцето се бе скрило зад хоризонта на запад, звездите хвърляха лъчи светлина, полумесецът бледнееше над върхарите на дърветата, звуците на нощта бяха нежни и успокояващи, изпълнени с обещание за сън. Дали и нея щеше да я споходи сънят? Сигурно тази нощ щеше да заспи трудно, по-трудно от когато и да било, защото трябваше да се срещне с Висшия съвет и да реши каква да бъде съдбата на Елфите. И може би нейната собствена.

Тя си тръгна от Градините, мина още веднъж покрай Черните часови, заслушана в едва доловимите стъпки на Телохранителя, който я следваше. Понякога й се искаше отново да бъде някогашното момиче-Скитник и нищо друго, животът й да бъде отново прост, цялото бреме на управлението да се смъкне от плещите й и тя отново да бъде свободна. Беше готова да се откаже от кралски сан. Беше готова да се откаже от Елфовите камъни, от тези три сини талисмана, които се намираха в кожена торбичка на шията й — символи на магията, която й предадена от майка й, на силата, предоставена в нейни ръце. Искаше да се отърси от този живот, сякаш бе временна кожа, която е остаряла, и отново да стане…

Но какво? Какво да стане?

Всъщност тя вече не знаеше — може би защото това вече нямаше значение.

Когато след петнайсетина минути влезе в залите на Върховния съвет, повиканите вече я чакаха, насядали около съвещателната маса, председателствана от кралицата. Тя влезе, последвана от Тайгър Тай (досега той бе останал навън, защото не знаеше дали е желан в нейно отсъствие) и се отправи направо към мястото си начело на масата. Всички станаха в знак на почтителност, но тя бързо им махна да седнат.

Стаята беше подобна на пещера. Високи стени ог камък и дърво, звездообразен таван от масивен дъб. В дъното на залата на Върховния съвет се намираше подиум, върху който бе разположен тронът на Елфските крале и кралици и който бе заобиколен от двете страни от гербовете на управляващите Елфски родове. В центъра се намираше древна кръгла маса с двайсет и един стола. Отзад, по цялото протежение на стените, бяха разположени пейки за наблюдатели от обществеността, присъстващи на заседанията на Съвета.

Тази вечер освен нея бяха дошли шестима членове — това бе пълният състав на вътрешния кръг на Върховния съвет. Тук беше Трис като капитан на Телохранителите; Итън Шарт като Първи министър; Барсимон Оридио като Генерал на Елфската армия; Перек Арундел като Министър на търговията; Джален Рул като министър на отбраната; и Фраурен Лаурел като министър на лечителството. Само Лаурел беше нова, избрана с препоръка на Съвета, когато Рен им бе казала, че иска министър, който да отговаря за работата по лекуването на Западните земи на Елфите. Лаурел бе разбрана и усърдна н работата си жена на средна възраст със сериозна и приятна външност; но също както и Рен тя не се ползваше с доверие. Останалите от Съвета гледаха на нея като на човек втори разряд. Рен я харесваше, но не беше сигурна дали може да разчита на нейната подкрепа в случай, че се наложи борба.

Тази вечер щеше да разбере.

Тя застана пред стола си с лице към Висшия съвет.

— Помолих Летящия ездач Тайгър Тай да присъства на сесията на Съвета, тъй като проблемите пряко засягат неговия народ.

Тя заяви това като факт, който не подлежи на разискване и махна на Летящия ездач, който стоеше край вратата да влезе.

— Седни, моля те, отсреща — каза тя и му посочи едно празно място до Фраурен Лаурел.

Тайгър Тай седна. Залата напълно притихна. Събраните очакваха Рен да заговори. Вратите бяха затворени и непристъпни, охранявани от Телохранителите по заповед на Рен до нейното разрешение отново да бъдат отворени. Горяха факли, поставени в скоби в каменните стени, както и в метални поставки в предната и задната част на стаята. Към тавана се издигаше дим, който излизаше през таванските отдушници. Димът оставяше бакърен вкус във въздуха на залата.

Рен се стегна. Не беше сменила облеклото си, решила да не се съобразява с диктата на етикета. Трябваше да я приемат такава, каквато е. Беше оставила Фавън в покоите си. Искаше й се тук да бъдат Коглин или Уокър Бо, или поне някой друг от хората, с които бяха заедно на времето. Уви, те бяха отдавна мъртви или разпръснати и беше безсмислено да търси помощ от когото и да било. Ако й бе съдено да успее тази вечер, можеше да разчита само на собствените си сили.

— Министри, съветници, приятели — започна тя със спокоен и равен глас, като местеше поглед от лице на лице. — Ние изминахме много дълъг път само за няколко седмици. Станахме свидетели на много промени, които се извършиха в живота на Елфския народ. Никой от нас не можеше да предвиди онова, което ще се случи. Може би някои биха предпочели нещата да бяха се развили в друга посока. Но вече сме тук и няма връщане назад. Мороуиндъл остана завинаги в миналото, пред нас са Четирите земи. Когато се съгласихме да се върнем, знаехме какво ни очаква — борба с Федерацията, с Шадуините и с Елфската магия, покварена по един ужасен начин; с възможността миналото да се повтори. Знаехме какво ни чака, и ето че сега трябва да го посрещнем.

Тя млъкна. В погледа й се четеше решителност.

— Вчера Летящите ездачи забелязаха една армия на Федерацията, която настъпваше от вътрешността на Южната земя. Днес заедно с Тайгър Тай отлетяхме на юг, за да разгледам армията със собствените си очи. Натъкнахме се на нея в Търфинг на един ден път над Мириан. Това е армия, десет пъти по-голяма от нашата и е тръгнала със своите обсадни и бойни машини и провизии, които ще й стигнат за около месец. Движи се на северозапад. Насочва се към нас. Доколкото мога да преценя, смятам, че ще стигне до нас след около десет дни.

Тя млъкна и зачака отговор. Очите й се местеха от лице на лице.

— Десет пъти колкото нашата ли? — повтори със съмнение в гласа Барсимон Оридио. — Достатъчно ли точна сте в преценката си, милейди?

Рен бе очаквала това. Тя му даде отчет колона по колона и част по част за машините, каруците, пешеходната войска и конниците, без нищо да пропусне. Когато свърши, генералът на нейната армия бе пребледнял.

— Армия с такива размери ще ни помете — каза Итън Шарт. Той бе овладян, както винаги, със сключени на масата ръце, с израз, който не можеше да се разгадае.

— Ако се срещнем с нея — поправи го Джален Рул. Министърът на отбраната бе слаб, с високи рамене и дълбок гръден глас. — Западната земя е твърде голяма.

— Нима предлагаш да се крием? — попита Барсимон Оридио, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Няма да можем да се скрием — лаконично се намеси Итън Шарт. — Не можем да напуснем града, защото това би значело да преотстъпим Елкрис. А ако бъде унищожен Елкрис, Забраната ще падне. По-добре всички да загинем, отколкото това да се случи.

Настъпи дълга пауза, през която министрите се споглеждаха, колебаейки се какво да правят.

— Може би трябва да изберем някакъв вид отстъпление? — предложи Перек Арундел, който винаги даваше компромисни решения. Той беше красив, доста суетен, но умен и проницателен. Огледа се наоколо.

— Сигурно има начин да сключим примирие с Коалиционния съвет.

Итън Шарт отново поклати глава.

— Това е изпробвано вече. Коалиционният съвет е марионетка в ръцете на Шадуините. Всеки компромис ще означава окупация на Западната земя и съгласие да служим на Федерацията. Струва ми се, че не сме изминали целия този път от Мороуиндъл, за да живеем по такъв начин.

Той погледна към Рен.

— Вие какво мислите, милейди? Сигурен съм, че имате собствена преценка за ситуацията.

Тя беше готова да отговори и на такъв въпрос.

— Нашия избор изглежда е следният — или да се укрепим в Арборлон и да изчакаме федеративната армия тук, или да излезем с нашата армия насреща им.

— Да излезем насреща им ли? — Барсимон Оридио бе направо потресен. Той войнствено се наведе и смръщи старото си лице. — Сама казахте, че са десет пъти по-силни от нас. Какво ще спечелим, ако ги нападнем?

— Ние ще диктуваме времето, мястото и обстоятелствата на нападението — отвърна тя. Стоеше изправена така че да може да вижда всички и те нея също. — Освен това аз не съм говорила за нападение от наша страна.

Отново настана тишина. Барсимон Оридио се изчерви.

— Но вие казахте, че…

— Тя каза, че бихме могли да излезем насреща им — прекъсна го Итън Шарт. Сега той се беше привел напред и слушаше с буден интерес. — Не е говорила за нападение — той задържа погледа си върху Рен. — Но какво ще правим, когато се озовем срещу тях, милейди?

— Ще изтощаваме силите им с постоянни атаки. Ще отклоняваме вниманието им. Ще връхлетим, после веднага ще се отдръпнем. Ще правим всичко, за да ги бавим. Бихме могли и да влезем в престрелка, ако имаме шанс да им нанесем тежък удар, но ще избягваме конфронтацията винаги, когато можем да загубим.

— Да ги бавим — замислено повтори Първият министър. — Но рано или късно те ще стигнат до нас или до Арборлон. И тогава какво?

— Засега е по-добре да им поставим клопки, да укрепим града и да съберем припаси — намеси се Перек Урундел. — Успели сме да отблъснем демоните, нападнали ни когато Елкрис е бил съборен преди двеста години. Ще можем да отблъснем и Федерацията.

Барсимон Оридио изпьшка и поклати глава.

— Запознай се по-добре с историята, Перек. Тогава вратите на града са паднали и ние сме били превзети. Ако младото момиче, наричано Избраницата, не се било преобразило в Елкрис, с нас е било свършено — той тежко поклати глава. — Освен това в онази битка на времето сме имали съюзници, макар и немногобройни, но все пак са ни подкрепяли някои от Джуджетата и частите на Свободния легион.

— А може би и сега ще имаме съюзници — заяви Рен и всички погледи отново се приковаха в нея. — Независимите са доста на брой и се намират северно от Калахорн, Съпротивата на Джуджетата действа в Източната земя, а на север са Троловете. Бихме могли да убедим някои от тях да ни помогнат.

— Трудно — рязко и категорично заяви армейският генерал, сякаш въпросът не подлежеше на коментар. — За какво им е да ни помагат?

Рен бе довела спора до момента, на който се надяваше. Целият Съвет бе втренчил поглед в нея и очакваше да чуе как ще разреши един въпрос, който на всички им се струваше нерешим.

Тя се опъна като струна.

— Бихме могли да им предложим нещо в замяна, Бар — тя се обърна към него с прякора му по такъв естествен и фамилиарен начин, както Еленро на времето. — Нещо, което им липсва. Обединение. Расите, обединени срещу техните врагове в името на една обща кауза. Това е шансът да бъдат унищожени Шадуините.

Итън Шарт само се поусмихна.

— Това са само думи, милейди. Каква е всъщност ползата от тях?

Тя го погледна в очите. Той беше най-сериозната й спънка в това начинание. Трябваше да го спечели на своя страна.

— Ще ти кажа каква е ползата, Итън. Ползата е, че за първи път от три столетия насам ние имаме шанс да спечелим битката — тя замълча, за да подчертае тези свои думи. — Помниш ли кое ме накара да тръгна да търся Елфите, Първи министре? Позволи ми да разкажа тази история.

И тя предаде случилото се от момента, когато бе отишла край Рога на Пъкъла, за да се срещне със Сянката на Аланон, до откриването на Мороуиндъл и Арборлон. Повтори онези поръки, които Аланон бе отправил към наследниците на рода Омсфорд. Досега не бе показвала Елфовите камъни на никого, освен на Трис, но сега ги постави на дланта си и ги вдигна високо, за да ги видят всички.

— Ето го моето наследство — посочи ги тя поотделно на всеки един. — Не съм го искала, нито съм предявявала претенции към него, а и неведнаж съм предпочитала да го нямаше. Само че съм дала дума на своята баба, че в името на Елфите ще опазя това наследство и ще удържа на думата си. Ще използвам магия в битка с магията. На Шадуините ще им се наложи да се съобразяват с мене, както и с останалите мои родственици, призовани от Сянката на Аланон — и най-вече с онзи, който беше предопределен да обладава Меча на Шанара и силата на Друидите. Доколкото зная, всички талисмани вече са възстановени — не само Елфовите камъни, но и всички онези магии, които представляват заплаха за Шадуиниге. Ако ги използваме всички заедно и ако успеем да обединим всички мъже и жени на независимите и Съпротивата, а защо не и Троловете от Северната земя, ще имаме шанс да спечелим тази борба.

Итън Шарт поклати глава.

— Това зависи от твърде много неща, милейди.

— Всичко в живота зависи от твърде много неща, Първи министре — апострофира го тя. — Нищо не ни гарантирано, нищо не е сигурно — особено в нашия случай. Но запомни едно. Шадуините водят началото си от нас, тяхната магия се дължи на нашата магия. Ние сме ги породили. Дали сме им живот чрез нашите погрешно насочени усилия да си върнем нещо, което е трябвало да принадлежи на миналото. Ние сме отговорни за тяхната поява, независимо дали този факт ви харесва или не. Еленро е знаела това, когато е решили, че трябва да се върнем в Четирите земи. Ние сме тук, Първи министре, за да възстановим нарушения ред на нещата. Тук сме, за да сложим край на онова, на което сме положили начало.

— И всичко това трябва да стане под ваше ръководство, така ли?

Той наблегна на всяка дума от своя въпрос, за да покаже, че той лично се съмнява в нейните качества и способности. Рен положи усилие, за да надмогне гнева, който се надигаше в нея.

— Аз съм Кралицата — изтъкна тя с много тих глас. Итън Шарт кимна.

— Но вие, милейди, сте твърде млада. Нямате особен опит в управлението. Логично е да очаквате някои съмнения от наша страна, тъй като ние сме управлявали по-продължително.

— Аз разчитам на вашата подкрепа, Първи министре.

— Да засвидетелстваш безусловна подкрепа на когото и да било е признак на глупост.

— Глупост е също да не признаваш, че и младостта може да бъде мъдра. Да се върнем на въпроса.

Обикновено невъзмутимото лице на Итън Шарт се изопна. Край масата се усети неловко раздвижване. Никой не се осмеляваше да погледне към него. И той беше сам в този спор, както и Рен.

— Аз не подлагам на съмнение вашите лични качества… — започна той.

— Точно това правите — рязко го прекъсна тя.

— Спомнете си, че аз лично не съм присъствал на вашето ръкополагане за Кралица и…

— Да спрем дотук! — Тя вече беше твърде разгневена и не се стараеше да го крие. — Точно така, Итън Шарт. Не присъствахте. Нямаше ви, когато Еленро Елеседил умираше. Не видя как загина Гавилан. Нито Бухъла. Нито пък Еоуен. Нямаше ви, за да видите как Гарт пожертва живота си, за да ни спаси в битката срещу Уистерона. Нямаше те теб, за да му помогнеш да умре, Първи министре. Направих го аз, за да не го оставя на проклятието да живее, превръщайки се в един от Шадуините.

Тя положи усилие да се овладее.

— Аз от всичко се отрекох заради спасението на Елфите — от миналото си, от свободата си, от приятелите си — от всичко. И не съжалявам за това. Направих го, защото моята баба пожела така. Направих го, защото Елфите са мой народ и, макар и дълго да не съм била сред него, аз му принадлежа. Аз съм една от вас, Първи министре! Уморена съм да давам обяснения. Нямам нищо, за което да отговарям нито пред вас, нито пред когото и да било. Или съм Кралицата, или не съм. Еленро вярваше, че съм. Това бе достатъчно за мен. Трябва да бъде достатъчно и за вас. Да сложим точка на този спор.

Тя погледна Първия министър в очите и дълго не отмести погледа си.

— Трябва да бъдем приятели и съмишленици, за да имаме някакъв шанс в борбата си срещу Федерацията и Шадуините. Трябва да съществува доверие между нас, а не подозрение. Не винаги ще бъде лесно, но трябва да положим усилие да се разбираме помежду си. Трябва да си съдействаме и да си вдъхваме кураж, а не да се подценяваме и иронизираме. В живота няма място за нищо друго. Дори и да не ни се иска, длъжни сме да приемем повелите на съдбата.

Тя си пое дълбоко дъх и огледа останалите.

— И аз, както Еленро на времето, моля за вашата подкрепа. Според мен, трябва да излезем срещу армията на Федерацията и да потърсим най-добрия изход. Струва ми се, че ще намерим и други, готови да ни помогнат Ако се укриваме, нищо няма да спечелим. Федерацията тъкмо на това разчита — да се разединим. Не трябва да им доставяме удоволствието да ни заварят уплашени и сами. Ние сме най-древния народ на земята и трябва да се държим достойно. Трябва да застанем начело на народите от другите, по-млади Раси. Трябва да бъдем тяхно упование.

Тя отправи поглед към тях.

— Кой е готов да застане зад мене?

Трис се изправи начаса. Тайгър Тай стана заедно с него, но беше явно притеснен. В този момент за нейна приятна изненада се изправи и Фруарен Лоурел, която бе мълчала досега.

Тя зачака. Четирима бяха станали, четирима оставаха на местата си. От четиримата изправени само трима бяха членове на Висшия съвет. Тайгър Тай бе само представител на своя народ. Ако нищо не се променеше, Рен нямаше да получи подкрепата, от която така се нуждаеше.

Тя спря погледа си на Итън Шарп, после протегна ръка към него — жест, който едновременно изразяваше помирение и предизвикателство. Той се обърна към нея изненадан, с питащи очи. Известно време се подвоуми в нерешителност, след което протегна ръка към нея и се изправи.

— Милейди, — обърна се той и й се поклони. — Какго казахте, ние трябва да бъдем единни.

Барсимон Оридио също се изправи.

— По-добре оперен петел, отколкото оскубано пиле — промърмори той, клатейки глава и погледна към Рен с блясък на възхита в застаряващите очи. — И баба ти щеше да ни посъветва така, милейди.

Джален Рул и Перек Урундел неохотно се изправиха, стрелкайки се безпомощно с очи. Те не бяха съгласни, но не се осмеляваха да застанат сами срещу Рен. Тя грациозно им кимна с глава. Беше постигнала нужното.

— Благодаря — каза тя тихо като стисна ръката на Итън Шарп. — Благодаря ви на всички. Нека помним през дните, които предстоят, онова, на което се обрекохме тази вечер. Нека помним, че истинската ни опора са вярата и упованието един в друг.

Тя се вгледа във всички лица около масата поотделно. Беше ги подчинила на своята воля, поне в този момент. Наистина беше тяхна кралица.