Талисманите на Шанара

XXII

Подир тези думи те останаха смълчани, седнали един до друг на пейката, допрели рамене, зареяли поглед в мрака. На няколко пъти Морган имаше желание да стане и да се отдръпне, но се страхуваше, че тя може да го изтълкува погрешно и продължаваше да стои на мястото си. Неочакван силен смях прониза тишината на двора. Той идваше някъде отвън и лазеше по без това опънатите им нерви. Морган не знаеше колко време бе изминало. Трябваше да каже нещо, трябваше да разсее тягостната представа, предизвикана от думите й, но не знаеше как.

В далечината пролая куче и изведнъж замлъкна.

— Неприятно ти е, че съм го убила — наруши най-сетне мълчанието тя. Това не беше въпрос, а констатация.

— Не, не ми е неприятно.

— Сигурно си мислиш, че съм можела да постъпя и по друг начин?

— Да — с неохота трябваше да признае той. Не звучеше много добре, но не можа да надмогне себе си.

— А ти на мое място какво щеше да направиш?

— Не зная.

Тя го хвана за раменете и го накара да я погледне. Очите й бяха като брошки синя светлина.

— Погледни ме — той се подчини. — И ти щеше да направиш същото.

Морган кимна, макар и не съвсем убеден.

— Щеше да ти се наложи, защото ако се замислиш, не би имал друг избор. Този човек разбра коя съм. Разбра и какво се каня да извърша. Едва ли би могъл да се излъже. Ако го оставех жив, дори да го вържех и скриех някъде, можеше да избяга. Или да бъде намерен. Или пък друго нещо. А в такъв случай с нас беше свършено. От плановете ти нищо нямаше да излезе. Остави друго, ами аз ще трябва да се върна във Варфлийд, а той ако ме види там, ще ме познае. Сега убеди ли се?

Той отново кимна.

— Да.

— И все пак ти е неприятно — ниският й плътен глас се беше превърнал в шепот. Тя поклати глава. Черните й коси блестяха. В гласа й безпогрешно се долавяше тъга. — И на мене ми е неприятно, Морган Лех. Но аз съм разбрала отдавна, че за да оцелея, трябва да върша много неща, които не са ми приятни. Това не зависи от мен. Отдавна живея без дом и семейство, без родина и нямам никой, на когото да разчитам.

Той я прекъсна, внезапно засрамен.

— Зная.

Тя поклати глава.

— Не, не знаеш.

— Зная, че е трябвало да постъпиш така, няма право да те съдя. Притеснява ме самата представа. Някак не се свързва с онова, което мисля за теб.

Тя се усмихна печално.

— Така е, само защото не ме познаваш истински, Морган. За краткото време, в което се познаваме, ти опозна само едното ми лице. Но аз имам и много други страни, които са ти непознати. Убивала съм хора и преди. Убивала съм ги в двубой и от засада. Това ми се налагаше, за да оцелея — очите й се наляха със сълзи. — Ако не можеш да разбереш…

Тя млъкна, прехапа долната си устна, рязко скочи и се отдалечи. Той не се опита да я спре. Проследи я как отиде отсреща и седна на камъните в дълбоката сянка, облегната на стената. Остана там, без да помръдне в мрака. Времето течеше и очите на Морган натежаха за сън. Не беше спал от предишната нощ, а и тогава спа неспокойно. Щеше да съмне без да усети, а се чувстваше изтощен. Още нямаше никакъв план за освобождаването на Падишар Крийл — дори не беше обмислил нищо. Нямаше нито идеи, нито надежда.

Накрая постла наметалото си под навеса, направи си възглавница от дрехите на трима им и легна. Опита се да помисли за Падишар, но заспа почти моментално.

Посред нощ го събуди някакво мърдане до него. Почувства, че Мати Ро се сгуши и притисна до тялото му. Тя протегна тънката си ръка и сплете пръсти в неговата.

Така прекараха остатъка от нощта.

Призори го събуди Дамсон, докосвайки го по рамото. Сенките се разкъсваха и проникваше светлина, която възвестяваше идването на деня. По околните стени се появиха бледи, сребристи ивици. Той пропъди съня от очите си и разпозна Мати, която още лежеше до него. Нежно я събуди и двамата се изправиха, още вдървени от съня.

— Те са тук — просто каза Дамсон. По очите й не можеше да се разбере какво си мислеше за това, че ги е намерила заедно. — Махна през рамо. — Кърта ги скри в едно помещение недалеч оттук. Намери ме снощи скоро след като тръгнах. Отидохме заедно през тунелите да доведем Чандос и дружината му. Готови сме. Успяхте ли да разберете къде е Падишар?

Морган кимна с глава, вече напълно разбуден.

— Мати е разбрала — той погледна към нейното изваяно лице. — Струва ми се, че аз нямаше да успея.

Дамсон се усмихна с благодарност към високото момиче и хвана ръцете му.

— Благодаря ти, Мати. Боях се, че всичките ни усилия ще бъдат напразни.

Кобалтовите очи на Мати проблеснаха като скъпоценен камък.

— Още е рано да ми благодариш. Предстои ни да го измъкнем оттам. Държат го в преддверието на Шахтата.

Дамсон скръцна със зъби.

— Разбира се, какво друго може да се очаква от тях — рече тя и се обърна. — Морган, как ще стигнем до…

— По-добре да побързаме — прекъсна я той. — Като стигнем при другите, ще ти кажа.

Ако дотогава измисля нещо, добави си той наум. Но в главата му бе започнал да се оформя един план, който внезапно му хрумна на събуждане. Наметна се и тримата напуснаха дворчето, като минаха през стаите, през които бяха дошли и излязоха на улицата.

Там беше пусто и тихо. Улицата приличаше на тъмен коридор, който се плъзгаше между стените на сградите, докато се загуби сред плетеницата от кръстовища и пътеки. Те се движеха бързо, като се промъкваха поккрай камъните в тандем със собствените си сенки, в мрака на отмиращата нощ. Умът на Морган бързо работеше, пресмятайки възможности, анализирайки евентуални пътища, вземайки предвид различни варианти. Щяха да екзекутират Падишар на обяд. Щяха да го обесят пред градските врати. За тази цел трябваше да го преведат от Преддверието на Шахтата до външната стена на града. Как ли ще направят това? Сигурно ще го преведат по Тирския път, който беше широк и лесно охраняем. Дали ще го заведат пеша? Не, твърде бавно е. Може би на кон или в каруца? Да, застанал в каруцата, лесно можеше да бъде видян от всички…

Те свърнаха между две сгради в една сляпа улица. Преди края й зърнаха врата и влязоха през нея. Вътре беше тъмно, но те успяха опипом да стигнат до отсрещната стена и отвориха врата, от която се показа светлина. Чандос се изправи на вратата с меч в ръка, черната му брада беше настръхнала. Изглеждаше страшен сред сенките, грамаден и въоръжен, но веднага им се усмихна гостоприемно и ги поведе по стълбите в една стая на долния етаж, където чакаха останалите.

Поздравиха се и се ръкуваха, всички изпълнени с очакване и готовност за действие. Малката дружина от двайсет и четири човека беше вървяла почти през цялата нощ през тунелите на Тирс, но всички изглеждаха свежи и нетърпеливи, в очите им се четеше решителност. Чандос подаде на Морган Меча на Лех и Планинецът го преметна през гръб. Той също гореше от нетърпение.

Огледа се за Кърта, но не го видя. Попита къде е и Дамсон му каза, че е останал на пост.

— Трябва да ми покаже тунелите, които минават под улиците — заяви Морган. — Ти трябва да направиш карта на града.

— Имаш ли някакъв план, Планинецо? — попита Чандос, като дойде по-наблизо.

Основателен въпрос, помисли си Морган.

— Имам — отвърна той, надявайки се, че е така. После ги повика по-близо и им изложи плана си.

Утрото бе мрачно и потискащо. Дъждовните облаци се скупчваха в края на Калахорн и хвърляха тъмните си сенки източно от Рунските планини. Беше горещо и безветрено в Тирс, когато гражданите започнаха да се събуждат и да се заемат с ежедневната си работа. Във въздуха се носеше тежката миризма на пот, прах и застояло. Мъже и жени вдигаха поглед към небето с надеждата да завали, за да си отдъхнат поне за малко от горещината.

Към обяд вълнението от очакваната екзекуция на въстаника Падишар Крийл започна да нараства. Хората се тълпяха пред градските врати, изпълнени с очакване, раздразнителни и уморени от жегата, жадни за зрелище. Дюкяните се затваряха, продавачите вдигаха сергиите си и всички изоставяха работата си, за да се влеят в карнавалната атмосфера. Тук бяха клоуните и фокусниците, продавачите на питиета и сладкиши, търгаши и мимове и навсякъде, по целия Тирски път — кордони от войници на Федерацията с черноалени униформи. Към пладне започна да притъмнява. Облаците надвиснаха на небето от хоризонт до хоризонт и заваля, образувайки тънка дъждовна завеса.

Народният парк в центъра на града бе тих и пуст. Вятърът, известяващ наближаващата буря, шумолеше в листата и развяваше знамената пред Преддверието. Тук бе пристигнала каруцата, теглена от няколко коня и наобиколена от стражи на Федерацията. Тя бе покрита с брезент и обкована с желязо. Конете бяха впрегнати здраво, по лицата на униформените мъже се стичаше пот. Те зорко наблюдаваха дърветата и алеите в парка, стените, заобикалящи Шахтата и сенките, скупчени навсякъде. Металните остриета на пиките и топорите им смътно проблясваха. Гласовете бяха снишени и предпазливи, сякаш някой щеше да ги чуе.

Тогава вратите на Преддверието изведнъж се отвориха и Падишар Крийл изникна оттам, съпроводен от група войници. Вождът на независимите беше със здраво вързани зад гърба си ръце и запушена уста. Едва стъпваше, походката му бе мъчителна и болезнена. Цялото му лице бе разкървавено, покрито с рани и драскотини. Той вдигна глава въпреки очевидната болка и погледна палачите си със сурови и непреклонни очи. Малцина измежду тях срещнаха погледа му, бяха се научили да гледат настрани, за да не виждат очите му. Отведоха въстаника до каруцата и го блъснаха вътре. Спуснаха платнищата и колата обърна, а войниците застанаха в редици от двете й страни. Когато всички бяха готови, процесията бавно потегли.

Много време им трябваше, докато излязат от парка, като внимателно водеха конете, а редиците от войници образуваха плътна стена около каруцата. Те наброяваха повече от петдесет — въоръжени, със сурови лица. Промъкваха се между дърветата, докато излязоха на Тирския път. Неколцината души, които срещнаха, бързо бяха отстранени и каруцата бавно влезе в града. От двете им страни се издигаха сгради и от прозорците се подаваха глави. Навсякъде кръстосваха войници, цели групи от тях вървяха напред и оглеждаха входовете и нишите, проверяваха кръстовищата и алеите, за да отстранят всяка възможна пречка. Вече започна силно да вали, дъждът се стичаше по калдаръма, който се осея с локви. В далечината отекна гръм, който сякаш се разби в градските стени. Дъждът се усили и видимостта намаля.

Когато каруцата стигна едно многопосочно кръстовище, изведнъж изникна някаква жена. Тя истерично плачеше и викаше на войниците да спрат. Дрехите й бяха раздърпани и по лицето й се стичаха сълзи. Водят оня вожд на въстаниците, нали? Нали го водят да го обесят? Чудесно, крещеше неистово тя, защото той причинил смъртта на мъжа и сина й — свестни хора, които защитавали каузата на Федерацията. Тя искала да го види обесен. Искала непременно да присъства на тази гледка.

Процесията неуверено спря, защото и други се присъединиха към нейните крясъци, трогнати от сърцераздирателните думи на жената. Обесете вожда на въстаниците, гневно крещяха те. Настъпваха все по-напред — една шайка одърпани люде, прострели нагоре ръце, които ръкомахаха като обезумели. Войниците се опитваха да ги държат настрани с пиките и копията си и командващият офицер им заповяда да се отдръпнат.

Никой не забеляза как решетката на канализацията се вдигна точно там, където беше спряла каруцата, и никой не видя тъмните силуети, които един по един се плъзнаха в мрака и се скриха под колата.

— Обесете го веднага тук! — крещеше тълпата и се блъскаше във войниците. Федеративният офицер бе извадил меч и разярено викаше на хората си да разчистят пътя.

В този момент сенките изникнаха изпод каруцата от всички страни — някои скочиха на капрата при кочияша, другите се вмъкнаха вътре. Кочияшът и офицерът изхвърчаха на улицата, като се държаха с ръце за гърлата. И други войници бяха изхвърлени отзад и се пльоснаха един върху друг на пътя, окървавени и неподвижни. Войниците, обкръжили каретата, се обърнаха инстинктивно, за да видят какво става. И само след миг половината бяха повалени, прободени от камите на независимите, които бяха предизвикали суматохата сред тълпата. Надигнаха се викове и вой, а войниците се защураха напред-назад като обезумели и се опитваха да измъкнат оръжието си.

Морган Лех се появи на капрата, хвана поводите и подвикна на конете. Каруцата се спусна напред, конете препуснаха като подплашени. Войниците се хвърлиха кьм Планинеца, като се опитваха да му пресекат пътя, но Мати Ро се появи там на минутата, размаха меча си и ги посече на място. Каруцата проби главната колона, конете стъпкаха някои от хората под копитата си, а други бяха смазани под колелата. Морган държеше поводите и обърна каруцата към една странична улица. Зад тях битката продължаваше, мъжете се бяха вкопчили един в друг и размахваха оръжия. Колоната на Федерацията бе разбита. Останали бяха шепа хора.

Дамсон Рий препускаше напред, излязла от ролята си на опечалена вдовица. Когато каретата премина покрай нея, тя протегна ръка към дръжката на капрата и скочи. Независимите също препускаха след тях, като бързо съкратиха разстоянието между себе си и каруцата. За секунда изглеждаше, че планът на Морган е успял. Тогава нещо се раздвижи сред сенките от едната им страна и Морган се обърна да погледне. В този момент каруцата попадна на голяма локва, една от спиците се счупи, колелото изхвърча и ремъците изплющяха. Каруцата се наклони на едната страна и само след миг се обърна, като изхвърли всички на улицата.

Морган се озова в едно кълбо с Дамсон и Мати Ро. Те бавно се изправиха, покрити с кал и наранени. Каруцата бе изпочупена, брезентът — разкъсан, а корпусът й — смазан и премачкан. Зад тях уплашената им дружина се губеше в тъмнината. Чандос пропълзя изпод сплесканата карета, като дърпаше Падишар. Вождът на въстаниците бе освободил ръцете си и махнал кърпата от устата. Опита да застане на крака, очите му горяха.

— Не спирайте! — извика той. — Продължавайте да вървите!

Групата на независимите стигна до тях. Дрехите им бяха покрити с петна и разкъсани. Бяха останали по-малко, имаше и ранени. Подире им се носеха викове и крясъци и нова група войници се спусна да ги преследва.

— Побързайте! Оттук! — викаше Дамсон и се втурна да тича.

Те се спуснаха след нея по калната улица, в лабиринт от сгради, мокри от дъжда. Омара се издигаше от влажния, нагорещен камък при охлаждането на въздуха и те не виждаха на повече от двайсетина крачки напред. Появиха се още войници на Федерацията, претърсвайки страничните улички с извадени оръжия. Независимите ги пресрещаха и отблъскваха, като се стремяха да разчистват пътя си. Мати Ро се биеше в челните редици, бърза като котка, и разчистваше пътя за останалите. Чандос и Морган се сражаваха от двете страни на Падишар, който нямаше достатъчно сили да се защитава сам. Непрекъснато падаше и накрая Чандос се принуди да го вдигне и да го носи.

Стигнаха един мост над пресъхнало речно корито и изтощени, минаха по него. Без каруцата се бяха уморили бързо. Почти половината хора от дружината, дошла да освободи Падишар, бяха мъртви. Неколцина от останалите бяха ранени толкова зле, че повече не можеха да се бият. Отвсякъде настъпваха войниците на Федерацията, прииждайки от вратите, до които бе стигнала вестта за бягството. Малката дружина самоотвержено се биеше, за да продължи, но времето отлиташе. Скоро щяха да дойдат твърде много войници, за да могат да ги отблъснат. Тогава нямаше да могат да се скрият дори в дъжда и мъглата.

Група конници изникна ненадейно от мъглата и то толкова бързо, че нямаше възможност да избягат. Морган видя как Мати отскочи встрани и се опита да направи същото. Независимите бяха премазани и във въздуха се разхвърчаха тела. Конете се препъваха и падаха в това меле и техните ездачи също отхвръкваха встрани. Вой и крясъци се носеха от сражаващата се маса хора. Чандос изчезна, зарит под купчина тела. Падишар отхвръкна встрани и падна на коленете си. Морган се изправи и застана по средата на моста, напълно сам, като размахваше Меча на Лех срещу всичко, което се появеше наоколо. Той нададе обичайния си боен вик: „Лех, Лех“, за да извлече сила от него и да окуражи онези, които бяха останали наоколо му.

Имаше един миг, когато вече си мислеше, че всички са изгубени.

Точно тогава Чандос отново се появи, окървавен и страшен, и започна да съсича войниците на Федерацията от двете си страни като дънери, проправяйки си път към Падишар, който се беше облегнал на парапета на моста. Той изправи водача на независимите на краката му.

— Достатъчно! — извика му Мати, хвана ръката му и започна да го дърпа.

В първия момент той се сби и с нея, после осъзна какво прави и спря. Спуснаха се през капандурата и успяха да избягат тъкмо в момента, когато таванът пропадна и затрупа всичко с гръм и трясък.

Слязоха в мрака на тунелите без да знаят накъде вървят. В далечината се появи светлинка, бледа и примамлива, и те се втурнаха към нея. Онова странно чувство за цялостност, което имаше Морган, когато използваше магията на Меча, започна да изчезва и в душата му се отвори бездна и го обзе познатото чувство за нещо загубено, чувство на отчайваща липса. Той се бореше срещу него, предупреждавайки се, че не бива да се остави магията да го владее, както се беше случвало, извикваше образите на Пар, на Уокър и най-сетне на Куикнинг, да му вдъхнат решителност. Протегна се и хвана ръката на Мати. Тя стисна дланта му, когато усети неговия страх и здраво я задържа.

Не ме предавай, молеше се безмълвно той. Не ме оставяй да пропадна.

Дробовете му лепнеха от прах и влага и той се разкашля от задухата. Едва успяваше да си поеме дъх. Умората му тежеше, сякаш ръцете и тялото му бяха омотани във вериги. Те продължиха да тичат, светлината ставаше по-силна и по-близка. Мати дишаше на пресекулки в синхрон със стъпките им по камъка. Кръвта пулсираше в ушите на Морган.

Накрая стигнаха до светлината. Тя идваше от един дренаж в улицата над тях. Дъждът се процеждаше през дупките като сребърна завеса и гръмотевици цепеха небето. Мати се свлече до една от стените и издърпа и него. Седнаха задъхани, облегнали гърбове на хладния камък.

Мати се обърна към него. Кобалтовите й очи пламтяха, тя цяла сияеше. Гледаше го така, сякаш искаше да вика от радост. Изглеждаше така, сякаш бе открила нещо, което е смятала за изгубено завинаги.

— Беше великолепно! — задъхваше се тя и се смееше като дете.

Когато видя удивлението, изписано на лицето му, тя бързо се наведе и силно го целуна по устата. Задържа дълго целувката, като го обгръщаше с ръце и се притискаше до него.

После го пусна, отново се разсмя и го изправи на крака.

— Хайде, трябва да настигнем другите! Побързай, Морган Лех! Да тичаме!

Продължиха да се спускат из тунелите, преследвани от тътена на бурята. Но не издържаха дълго и забавиха крачка, защото не можеха вече дъх да си поемат. Очите им привикнаха към тъмнината и те успяваха да зърнат дори пробягващите плъхове. Дъждът бликаше през решетките все по-силно и съвсем скоро се оказаха намокрени до кости. Проправяха си път от един сноп светлина до друг, вслушани да доловят шума от евентуални преследвачи или онези, които търсеха. До тях долитаха подвиквания от улиците, галопиране на коне, тропот на карети и шумни стъпки. Градът бе пълен с войници, които ги търсеха, но засега всички звуци оставаха над земята.

Ала от Дамсон и независимите все още нямаше и следа.

Стигнаха едно разклонение и трябваше да изберат в коя посока да тръгнат. Морган напрегна всичките си сили, но нищо не му подсказваше какво решение да вземе. Ако дъждът не бе залял отточните канали, може би щяха да видят следите. Продължиха да крачат един до друг. Мати Ро се държеше за него, сякаш се страхуваше, че може да го изгуби в мрака. Разстоянието между скарите започна да се увеличава и тунелът стана толкова тъмен, че не виждаха почти нищо.

— Струва ми се, че пропуснахме един завой — тихо, но ядосано каза Морган.

Върнаха се. Новият проход рязко свиваше на една страна, после на друга и отново разстоянието между скарите стана по-голямо и светлината намаля. Намериха една угасена факла, окачена на каменната стена, и успяха да я запалят, като използваха парче плат и кремъците на Мати. Отне им много време, докато запалят огън в такава влага и точно когато факлата се разгоря, чуха някой да се движи във влажните коридори зад тях.

— Промъкнали са се в тунелите или са намерили друг вход — прошепна момичето и загадъчно му се усмихна. — Но няма да ни хванат — а ако все пак успеят, ще съжаляват за това. Хайде!

Спуснаха се през тунелите, които ставаха все по-тесни. Скарите изчезнаха напълно и факлата остана единствената им светлина. Часовете минаваха и беше очевидно, че са безнадеждно изгубени. Никой не го каза на глас, но и двамата го знаеха. Бяха избрали погрешна посока. Сигурно бе възможно отново да намерят пътя, но Морган силно се съмняваше в това. Дори и Дамсон, която бе живяла в града и често бе слизала в тунелите, не се решаваше да се спусне в този лабиринт от проходи без Кърта. Той се питаше какво ли бе станало с нея и останалите независими. Питаше се дали бяха сметнали, че двамата с Мати са мъртви.

Намериха още една факла — тази беше по-добра от другата — и я взеха със себе си за резерва. Когато първата изгоря, Морган запали с нея резервната и продължиха. Вече бяха навлезли по-дълбоко в тунелите и нито виждаха, нито чуваха дъжда. Шумовете заглъхнаха, а после изчезнаха напълно. Чуваха само собствения си дъх и стъпки. Морган се опита да върви по някакъв по-пряк път, но тунелите се пресичаха и извиваха назад толкова често, че той се отказа. Времето минаваше, но те нямаха представа колко време бе изминало. Огладняха и ожадняха, но нямаше нищо за ядене и пиене.

Най-сетне Морган спря и се обърна към Мати:

— До никъде не можем да стигнем. Трябва да изпробваме нещо друго. Хайде да опитаме да се върнем там, откъдето влязохме. Може би за тази нощ ще успеем да излезем в града и утре да се промъкнем през вратите.

Това все пак беше някаква надежда. Федерацията щеше да ги търси навсякъде, но все пак така имаха повече шанс, отколкото да се щурат безнадеждно в мрака. Нощта скоро щеше да се спусне и Морган все си мислеше за Шадуините, за които Дамсон му беше казала, че кръстосат тунелите близо до Шахтата. Ами ако се спуснеха в някой от тези тунели? Опасно бе да останат повече тук.

Започнаха да се изкачват нагоре, докато факлата им постепенно догаряше. Знаеха, че времето напредва. Ако не стигнат скоро градските улици, ще останат без светлина и ще се лутат в тъмното. Но в далечината започна да се чува приглушен шепот и шум на хора, които вървяха през водата и калта. Преследвачите им ги диреха във всички посоки и те едва ли щяха да се промъкнат покрай тях.

Дълго време им трябваше, за да стигнат отново до решетките на градската канализация, от които едва се прокрадваше светлина. Сега тя бе отслабнала и здрачна — денят постепенно отминаваше. Дъждът едва ромолеше-и градът бе стихнал и пуст. Стигнаха до една стълба, която извеждаше горе. Морган си пое дълбоко дъх и я изкачи. Когато надникна през решетките, зърна войници на Федерацията, разположени отсреща, сериозни и смълчани в настъпващия мрак. Той безшумно слезе по стълбата и двамата продължиха нататък.

Факлата им изгоря, навън се смрачи — небето беше толкова облачно, че в тунелите не проникваше никаква светлина и стъпките на преследвачите им постепенно заглъхнаха, отстъпвайки на писукането на плъхове и шума на капчуците. Всички решетки, които провериха, бяха наблюдавани. Продължиха да вървят, защото нищо друго не им оставаше. Страхуваха се, че ако спрат, може би няма да имат сили да тръгнат отново.

Морган започваше да се отчайва, когато видя пред себе си едни очи. Котешки очи. Те проблеснаха в мрака и отново се скриха.

Той мигновено спря.

— Видя ли това? — прошепна той на Маси Ро.

По-скоро усети, отколкото видя, че тя кимна с глава. Стояха като замръзнали дълго, не смеейки да помръднат, преди да разберат какво беше това отсреща. Не можеха да бъдат очи на плъх.

Чу се лек плисък на вода и шум от стъпки.

— Морган? — тихо каза някой. — Това ти ли си?

Беше Дамсон. Морган отвърна и само след миг тя увисна на шията му, после прегърна Мати и започна да им разказва, че ги търсела от часове, прекосила тунелите открай докрай, опитвайки се да открие някаква следа от тях.

— Сама ли? — запита Морган, защото не можеше да повярва. Почувства такова облекчение, когато я видя, че направо свят му се зави. — Имаш ли храна или вода?

Тя му подаде един мех, както и хляб и сирене от торбата си.

— Кърта ми помогна — продължаваше да шепти тя. — Когато срутихте тавана на склада, пропадна и част от тунела. Вие сигурно не сте и забелязали. Във всеки случай пътят към нас ви бе пресечен и вие тръгнахте в погрешна посока — тя приглади огнените си коси назад и въздъхна. — Налагаше се първо да изведем Падишар и останалите. Нямаше време да ви търсим. Когато ги изведохме на сигурно място, двамата с Кърта се върнахме за вас.

От другата страна в мрака проблеснаха ясните очи на Кърта. Морган беше слисан.

— Но как ни открихте? Ние съвсем се бяхме изгубили, Дамсон. Как можахте да…?

— Бяхте оставили следи — отвърна тя и хвана ръката му, за да го накара да замълчи.

— Следи ли? Но дъждът беше измил всичко!

Тя не можа да потисне усмивката си.

— Не по земята, а във въздуха, Морган.

Той се озърна объркан.

— Кърте? — извика тя. — Кажи му.

Косматото лице на Кърта се показа на светло. Той премигна почти сънено и сбърчи нос, сякаш душеше Планинеца.

— Ти миришеш доста силно — каза той. — Усеща се по целите тунели. Милата Дамсон е права. Не беше трудно да ви открием.

Морган се ококори. Чу как Мати Ро потисна смеха си и целият се изчерви.

Починаха колкото да хапнат и отново поеха, този път предвождани от Кърта. Не се натъкнаха нито на Федеративни войници, нито на Шадуински призраци и се промъкнаха леко и спокойно през тунелите. Докато вървяха, мислите на Морган се връщаха към миналото и отново към настоящето. Опитваше се да си даде сметка за станалото. Оценяваше себе си и начина, по който се беше променил. В края на краищата разбра, че не е разочарован от себе си. Беше усвоил важни уроци и беше доволен, че измина целия този път.

Излязоха на открито откъм северния склон на планината. Небето се бе прояснило и луната и звездите отново бяха изгрели. Въздухът бе промит от дъжда и ухаеше на гора. Ветрецът, който духаше от запад, беше прохладен и нежен. Те застанаха заедно сред тревите, все още мокри от бурята, и се загледаха отвъд равнините и хълмовете, към Драконовия зъб и хоризонта отсреща.

Морган погледна към Мати Ро и забеляза, че тя го наблюдава изпитателно и леко се усмихва. Мислите й бяха потайни и странно изкусителни. Беше проста и красива, сдържана и пряма и криеше още редица противоречия — парадоксално разминаване между настроение и поведение, което той, въпреки желанието си, не разбираше. Представяше си я в своите откъслечни спомени — като момчето, за което я бе взел в „Свирката“, като момичето със смазани крака и мъчително минало, което му се бе разкрило край Огнеръбата планина, като жената, която умееше ловко да си служи с меча срещу Федерацията и Шадуините в Тирс, и като бездомницата, която можеше във всеки момент да се превръща ту в демон, ту в добра фея.

Не можа да се сдържи и й се усмихна, опитвайки се да вникне в тайната й.

Дамсон бе коленичила пред Кърта.

— Няма ли този път да дойдеш с нас? — запита го тя. Кърта клатеше глава. — За теб става все по-опасно да се връщаш тук.

Кърта размисли.

— Аз не се страхувам за себе си, мила Дамсон. Страхувам се само за теб.

— Онези чудовища, Шадуините, са в града — нежно му напомни тя.

Той само сви леко рамене и я погледна със сериозни очи.

— Те са навсякъде.

Дамсон въздъхна, кимна и прегърна малкия човечец.

— Сбогом, Кърте. Благодаря ти за всичко. Благодаря ти за Падишар. Толкова съм ти задължена.

Кърта премигна. Ясните му очи светеха. Тя го пусна и се изправи на крака.

— Ще дойда да те видя когато мога — каза му тя — Обещавам ти.

— Когато намериш Равнинеца ли? — рече някак смутено Кърта.

— Да, когато намеря Пар Омсфорд. Ще дойдем двамата.

Кърта изтри лицето си с ръка.

— Ще те чакам, мила Дамсон. Ще те чакам винаги.

След това той се обърна и изчезна сред скалите, стопявайки се като една от сенките на нощта. Морган стоеше до Мати Ро и гледаше подире му. Почти не му се вярваше, че наистина си отива. Нощта бе тиха и прохладна, безмълвна и изпълнена със спомени, които се тълпяха като бързо изречени думи. Всичко приличаше на сън, който можеше да свърши само с едно отваряне на очите.

Дамсон се обърна да го погледне.

— Тръгвам да намеря Пар — тихо съобщи тя. — Чандос отведе Падишар и останалите обратно в Огнеръбата планина, където ще починат ден-два, преди да се отправят на север и да се срещнат с Троловете. Направих каквото можах за него, Морган. Вече не съм му нужна. Но съм нужна на Пар Омсфорд и смятам да удържа думата, която му дадох.

Морган кимна.

— Разбирам, ще дойда и аз с тебе.

Мати Ро ги погледна неочаквано дръзко.

— Добре, тогава и аз идвам с вас — заяви тя.

Погледна ту единия, ту другия, очаквайки да й се противопоставят, но когато това не стана, попита с по-спокоен тон:

— Кой е Пар Омсфорд?

Морган едва не се разсмя. Беше забравил, че Мати почти не знае какво става наоколо й. Нямаше причини да крият нещо от нея. Тя бе заслужила правото си да знае всичко, като беше дошла с тях в Тирс, за да освободят Падишар Крийл.

— Разкажи й по пътя — каза Дамсон и хвърли неспокоен поглед през рамо. — Тук сме още в опасност. Не забравяйте, че продължават да ни търсят.

Само след минути вече вървяха на изток по посока на Мермидон. След около час щяха да се скрият в горите и да си позволят няколко часа сън. Тази нощ не можеха да се надяват на повече.

Докато вървяха, Морган отново разказа историята за Пар Омсфорд и сънищата на Аланон. Трите силуета бавно се изгубваха в далечината, настъпи и отмина полунощ и дойде новият ден.