Талисманите на Шанара

XXXIII

Два дни след унищожението на Смоците край Мъглиното тресавище Елфите атакуваха федеративната армия в района около низината Рен. Нападнаха точно преди зазоряване, когато светлината бе слаба и врагът им — още много сънен. Небето бе облачно след дъжда, валял и през цялата нощ, във въздуха се носеше влага, беше студено, земята бе кална и хлъзгава, покрита с ниска пелена от мъгла, която се простираше от горите на Западната земя чак до слънцето на хоризонта. Ливадите изглеждаха като един фантастичен свят, в мъглата се носеха сенки, небето бе черно, вдъхващо страх и надвиснало над земята, звуците приглушени и смътни, сякаш идваха от нереални същества. Нещата не изглеждаха такива, каквито са. Елфите много точно бяха избрали момента.

Идеята за внезапната атака се появи наскоро. Първоначално възнамеряваха да започнат отбранителните си действия в долината Рен и да отстъпват към столицата Арборлон. Но Барсимон Оридио пристигна предишния ден и се свърза най-сетне с Рен Елеседил и челния отряд, така че Елфската армия за първи път бе в пълната си мощ. След като Елфската Кралица и генералът обсъдиха въпроса с Десидио, Тайгър Тай и неколцина висши офицери от армията, беше решено, че няма смисъл да се чака атака на Федерацията, защото то би й дало само възможност да разгърне силите си и че най-добрата защита би било неочакваното нападение. Рен се изненада, че точно Десидио направи това предложение, а още повече се смая, когато Бар го прие. Но старият генерал, колкото и консервативен да беше по природа, не беше глупак. Той разбираше сложността на тяхното положение и не му беше трудно да осъзнае как може да се противостои на превъзхождащата ги по численост армия на Федерацията. Ако осъществят атаката умело, може и да успеят. Той сам организира провеждането й. Извърши лично разузнавателна акция и призори на следващия ден поведе войските напред.

Войската на Федерацията все още не се беше събудила, след като бе изминала голяма част от разстоянието в посока към юг, за да стигне до долината, възнамерявайки да измине последните няколко мили след изгрев слънце и да навлезе в равното по обяд. Те не се решаваха да разположат своя лагер в Ренската долина, защото бяха сигурни, че Елфите тъкмо там ще ги причакат. И този път сметките им излязоха криви. Още по тъмно Елфите се спуснаха от западните гори и подредиха своите стрелци в колона по трима по фланговете на Федерацията, а в тила им разположиха десетки редици пехотинци, въоръжени с копия и къси мечове. Втори отряд, включващ стрелци, пехотинци и цялата кавалерия, беше изпратен на изток от долината, за да осъществи второ нападение откъм североизточния фронт на Федеративния лагер. Всичко бе осъществено в абсолютна тишина. Елфите използваха техниката за придвижване, която бяха овладели до съвършенство в Мороуиндъл — всичко се правеше на малки части. Армията бе разкъсана на взводове и бяха изпратени единични патрули, като всички се събраха накрая на мястото, където щяха да атакуват. Десет години Елфите бяха се борили срещу враг, който не бе никак по-слаб. Не бяха нито притеснени, нито уплашени. Не за първи път влизаха в битка на живот и смърт.

Стрелците от западния фланг удариха първи. Дъжд от стрели се заби в едва разбуждащия се стан. Когато федеративните войници скочиха, протягайки се към броните и оръжията си и бойният рог засвири, Елфските ловци настъпиха със снишени пики, като минаха между стрелците и се смесиха с враговете си. Докато си проправяха път през мелето, стрелците, разположени над федеративната армия, направиха втори фронт. Южняците вече смятаха, че са обкръжени, и се опитваха да се отбраняват от всички страни. Елфската кавалерия, която бе относително малочислена, се промъкна в мъглата и нападна все още дезориентираната федеративна защита, като я накара да отстъпи. Цялата равнина, в която бе разположен станът на Федерацията, се превърна в развихрено море от виещи се тела.

Елфите продължиха атаката докато можеха, без риск да попаднат в обсада, след което отстъпиха сред мьглата и мрака. Барсимон Оридио лично командваше западния фланг, а Десидио — североизточния. Рен Елеседил, Трис и част от Телохранителите наблюдаваха битката през стелещата се мъгла от една височина в началото на долината. Фавн седеше на рамото на Рен с широко отворени очи и трепереше. Стреса обикаляше сама гората, разположена западно от долината. Тайгър Тай беше с Летящите ездачи, които държаха в резерв.

Атаката се осъществи според плана и Елфите напредваха, възползвайки се от тъмнината и объркването, като бързо преформираха редиците си. От две седмици вече стояха в долината и разузнавачите им бяха опознали терена подробно. Калахорн беше в ръцете на Федерацията, но точно тази част от него Елфите познаваха по-добре, отколкото войниците от армията на Южната земя. Западният фланг се придвижи напред, а североизточният право на изток. Те нападнаха отново, като този път стрелците излязоха в авангарда и веднага след тях бяха изпратени пехотинци, въоръжени с мечове. Федеративната армия бе отблъсната и хората започнаха да се разпиляват и да бягат. Центърът се държеше, но фланговете бяха систематично унищожавани. Навсякъде лежаха ранени и умиращи и командването на силите на Южната земя беше напълно объркано.

Може би всичко щеше да свърши тук и в този момент, тъй като челните редици на Федеративната армия побягнаха назад из равнината напълно объркани, ако в битката не бе настъпил един от онези обрати, които често предрешават изхода от нея. Както яздеше по източните флангове, конят на Десидио бе ударен и падна сред неразборията от тела. Ръката и крака му бяха счупени и военачалникът бе притиснат под коня. Докато гледаше безпомощно, първите защитници на Федерацията, окуражени от неговото падане, се спуснаха в контраатака. Тя бе насочена право към ранения Елфски командир, така че Елфите изоставиха своя план и се втурнаха да му помогнат. Измъкнаха го изпод коня и го заведоха на безопасно място, но целият им фронт се разпадна.

Като чуха победни викове отдясно, федеративните войски се прегрупираха и контраатакуваха Барсимон Оридио. Елфският командир несъмнено бе принуден да отстъпи, ако не искаше да бъде премазан. Федерацията настъпваше срещу него — още дезорганизирана, но многохилядна и благодарение само на численото си превъзходство успя да възвърне загубените си позиции. Когато изглеждаше, че Бар няма да успее да стигне Ренската долина без отново да влезе в битка, Рен изпрати на помощ Летящите ездачи, които се спуснаха от облаците и обстреляха предните редици на федеративните нападатели, като ги задържаха достатъчно, за да се отдръпнат войските на Бар.

Тогава атаката бе прекъсната, тъй като и двете армии спряха да се прегрупират. Елфите отново се отдръпнаха по хълмовете и в началото на Ренската долина, където изчакаха федеративната армия. От своя страна Федерацията изнесе мъртвите и ранените в тила и прегрупира бойните си редици за една масирана атака. Планът им не беше сложен. Те възнамеряваха да доближат точно срещу Елфите и просто със сила да ги победят. Нямаха причини да се съмняват в успеха си.

Рен отиде да види Десидио и го завари да се гърчи в жестоки болки. Кракът и ръката му бяха поставени в шини и превързани, лицето му — сиво като пепел. Направо бе побеснял от това, че е допуснал да го ранят, и искаше да бъде върнат обратно при войниците му. Рен отказа да удовлетвори молбата му и, подкрепена от заповедта на Барсимон Оридио, го изпрати обратно в Арборлон. Участието му в битката бе приключило.

Бар дойде при нея и заяви, че Ебън Круенал ще поеме командването. Рен кимна без коментар. И двамата знаеха, че никой не може равностойно да замести Десидио.

С настъпването на деня започна да просветлява, но облаците и мъглата висяха все така ниско и над земята се спусна влажна жега. Наближаваше обяд. Елфите изпратиха разузнавачи на изток и на запад, за да разберат дали не са предприети обходни маневри, но не откриха нищо. Очевидно Федерацията разчиташе на успеха на една пряка атака.

Тя започна веднага след обяд. Чуваха се барабаните в мъглата, издаващи наближаването на армията. Зададоха се вълна след вълна от войници в черно-червени униформи, които маршируваха в крак с ударите на барабаните. Копията и мечовете им блестяха. Стрелци охраняваха фланговете, а наоколо патрулираха кавалеристи, за да предупреждават в случай на изненадващи атаки. Но Елфите нямаха достатъчно хора, за да рискуват да разбият силите си, и бяха принудени да стоят и чакат в долината на Рен. Федерацията маршируваше през долината, сякаш не я интересуваше какво я чака, отивайки направо в зъбите на Елфското оръжие.

Елфите нападнаха от всички страни. Стрелците, скрити по склоновете, обсипаха със стрели редиците на Федерацията, така че южняците бяха принудени да стъпват по телата на собствените си хора. Въпреки това напредваха, използвайки стрелците като защитна стена. Рен наблюдаваше битката, застанала заедно с Бор и Трис в началото на долината. До нея достигаха воят и крясъците на сражаващите се, прозвънването на оръжия и брони. Никога не бе преживявала подобно нещо и тази жестокост я потискаше. Бар стоеше встрани и наблюдаваше с безразличие. Даваше заповеди на вестоносци, които ги предаваха напред, разменяше коментари с някои от хората си и от време на време с Трис. Елфите бяха преживели много битки. Това не беше нещо ново за тях. Но Рен имаше чувството, че стои в центъра на водовъртеж.

Докато битката се развихряше, тя без да иска започна да си мисли колко е безсмислено всичко това. Федерацията искаше да унищожи Елфите, защото вярваше, че Елфската магия унищожава Четирите земи. Причината наистина се криеше в Елфската магия, но тя не бе използвана от преследваните Елфи, а от ренегати. И все пак атакуваните Елфи бяха отговорни за това, че са допуснали магията им да бъде преобразена и да се появят Шадуините. А Федерацията беше отговорна за това, че продължаваше да гони не когото трябва, хвърляйки цялата вина върху Елфите от Западните земи. Грешки и противоречия, недоразумения и погрешна вяра — всичко това се беше смесило и правеше безумието възможно. Тук няма място за разум, мислеше си Рен отвратена. Но по време на война разумът рядко имаше думата.

Елфите удържаха за известно време позициите си и Федерацията не успя да придобие надмощие. Но постепенно натискът на толкова много хора срещу толкова малко Елфи започна да си казва думата и те бяха отблъснати първо от хълмовете, а после — и от самата долина. Отстъпваха бавно, но неотменно. Атаката започваше да ги помита, както метла помита листа. Бар включи и последните си резерви и сам се присъедини към битката. Трис изпрати телохранителите на хълма и ги разположи на стотина метра под мястото, където стояха с Рен. Заповедите му бяха прости. Не трябваше да отстъпят, преди той да им заповяда. При необходимост бяха длъжни да защитят Кралицата с телата си.

Летящите ездачи използваха Роковете, за да носят трупи и камъни, които пускаха в центъра на федеративните редици. Нанесоха им огромни щети, но вражеските стрелци нараниха две от гигантските птици и ги принудиха да оттеглят останалите. От мъглата на юг приближаваха подкрепления на Южняшката армия. Наистина са твърде много, мислеше си отчаяна Рен. Твърде много са, за да можем да ги спрем.

Беше се съгласила да не участва в битката, да пази Елфовите камъни за момента, когато най-много ще са необходими — независимо дали срещу Смоците и техните господари Шадуини или срещу нещо друго, което тъмната магия би могла да изобрети. Досега нищо подобно не се бе присъединило към федеративната атака. Дори чернодрехите Преследвачи не се бяха появили. Изглежда не мислеха че е необходимо, сигурно смятаха, че редовната армия може да се справи и сама. И очевидно бяха прави.

Следобедът отминаваше мъчително бавно. Федеративната армия се намираше вече в началото на долината и неотклонно напредваше. Всички усилия да бъде забавен нейният ход се бяха провалили. Елфите отстъпваха, претърпели жестоки загуби, отчайващо уморени, като ги крепеше само на силата на техния дух. Рен наблюдаваше как червено-черните орди настъпват и ръката й стискаше по-силно торбичката с Елфовите камъни. Тя ги издърпа. Беше се надявала, че не ще й се наложи да използва камъните. Дори и сега не беше сигурна дали ще може да го направи. Този път се налагаше да унищожава не Смоци, а хора. Не беше правилно да насочва магията срещу човешки същества. Изглеждаше безсъвестно. Когато използваше Елфовите камъни, тя губеше сила и воля. Усетила бе това след срещите й с Шадуините — тук и на Мороуиндъл. Но когато ги използваше, нещо човешко от нея също се губеше и магията заплашваше да я ограби така, че съвсем да не заприлича на себе си. Всяко убийство водеше до това, но щеше да е още по-лошо, ако се наложи да убива хора.

Трис доближи до нея.

— Скрий ги, Милейди — тихо каза той. — Няма да се наложи да ги използваш.

Като че ли бе чул мислите й, но това се случваше между тях често след преживелиците им на Мороуиндъл.

— Не мога да допусна Елфите да загубят — прошепна тя.

— Не можеш и да им помогнеш да спечелят, ако загубиш себе си — той докосна ръката й. — Скрий ги. Настъпва мрак. А дотогава ще успеем да удържим.

Той не спомена какво ще стане на другия ден, когато силите на Федерацията нападнат отново, но тя знаеше, че няма смисъл да се говори за това. Направи както й бе препоръчал. Отново прибра Елфовите камъни.

Долу боят се ожесточаваше. На места войници на Федерацията проникваха Елфските редици.

— Трябва да изпратя Телохранителите на помощ — бързо каза Трис и веднага тръгна. — Чакай ме тук.

Той нареди на Телохранителите, които бяха около нея, да пазят Кралицата, бързо се спусна по хълма и се изгуби от погледа.

Рен стоеше и гледаше надолу към кръвопролитието. Вече бе сама с Фавн и осмина защитници. Сама на един спокоен остров, докато цялото море наоколо бушуваше. Противно й бе онова, което вижда. Противна й бе неговата неизбежност. Но ако оцелея, закле се тя, до края на живота си ще работя за съживяване на Елфската лечителска традиция и за разпространението й сред другите раси от Четирите земи.

Фавн се размърда на рамото й и се погали в бузата й.

— Няма, няма, мъничкото ми — прошепна тя успокояващо — всичко е наред.

Долината бе покрита с мъже, които се стрелкаха напред-назад по хълмовете и надолу из дефилето. Шумът на битката се усилваше с настъплението. Тя погледна на запад към небето, надявайки се мракът да прекрати битката, но той бе още твърде далеч, за да вдъхне някаква надежда. Дотогава Елфите няма да удържат, мислеше си отчаяно тя. Няма да оцелеят.

— Издържахме досега, за да загубим тук — промърмори тя толкова тихо, че само Фавн я чу. Дървесният пискун писукаше тънко. — Не е справедливо. Не е…

В този момент Фавн изпищя предупредително и тя се обърна. Видя група чернодрехи Преследвачи, които излязоха от укритието си зад нея, като изникнаха от дърветата, където сенките и мъглата бяха най-гъсти. Преследвачите бързо приближиха към нея, оръжията им зловещо просветваха в полуздрача и на гърдите им се виждаше емблемата на вълчата глава. Телохранителите се спуснаха да я предпазят, като скочиха да пресрещнат нападателите. Но Преследвачите бяха бързи и безмилостни и посякоха Елфите още щом стигнаха до тях. Нададоха се викове за предупреждение, молби за помощ от останалите долу, но шумът на битката напълно ги заглуши.

Рен изпадна в паника. Шестима телохранители бяха убити, а последните двама всеки момент щяха да паднат. Сигурно Преследвачите бяха успели да се промъкнат покрай часовоите и бяха заобиколили през гората, за да стигнат при нея. Тя бе обкръжена от три страни и обръчът около нея се затваряше. Ако успееха да я обградят, съдбата й бе решена. Веднъж я бяха изпуснали. Втори път нямаше да рискуват.

Тя се обърна и побягна, но се препъна и падна. Преследвачите бяха убили и последния от телохранителите и приближаваха към нея. Сега беше сама. Фавн бе отлитнал от рамото й съскайки. Тя бръкна в туниката си за торбичката, в която държеше Елфските камъни, стисна я в пръстите си, измъкна я и я издигна. Всичко ставаше толкова бавно. Опита се да си поеме дъх, но гърлото й бе свито. Пред нея се изпречиха острия на оръжия, вдигнали се при приближаването на Преследвачите. Тя отстъпваше през високата трева, докато се опитваше да извади Елфовите камъни от торбичката. Не! Не! Не действаше достатъчно бързо. Сякаш беше сложена в калъп и изстиваше като желязо. Беше парализирана. Под качулките на нападателите й просветваха червените им очи. Как са успели да се промъкнат дотук? Как е възможно това?

Тя разкъса вървите трескаво, бръкна в торбичката, после още по-дълбоко. Първият Преследвач стигна до нея и тя го ритна и го запрати встрани. Стиснала торбичката, тя местеше поглед във всички посоки, беззащитна срещу останалите, които настъпваха. Извика яростно, пусна Камъните, като стисна торбичката в юмрук, замахна срещу най-близкия преследвач и отклони острието на меча му от гърлото си, така че то се плъзна покрай ръката й, разсече наметалото й и от нея потече кръв. Тя се въртеше и риташе, още един от нападателите отхвръкна встрани. Но бяха твърде много, прекалено много, за да се изправи сама срещу тях. Тогава се появи Фавн, който нападна яростно, налетя с крехкото си телце срещу най-близкия нападател и заби нокти и зъби в него. Преследвачът зад него изостана, не беше сигурен какво е това, изненадан от внезапната поява на Дървесния пискун. Рен падна назад и с усилие се изправи на крака. Фавн! — опита се да му извика тя, но гърлото й беше свито и не можа да издаде нито звук. Преследвачът, който Фавн бе нападнал, яростно замахна и откъсна малкото му телце от лицето си, като го запрати на земята.

— Не! — изкрещя Рен и вдигна ръката, в която държеше Елфовите камъни. Фавн се удари в камъните на земята и преследвачът го стъпка с ботуша си. Чу се звук на счупени кости и пронизителен писък.

Рен Елеседил бе разтърсена от ярост, болка и отчаяние и от дълбините на този вихър от чувства избухна магията на Елфовите камъни. Тя избухна първо в нея, разкъса кожата на торбичката, проникна през пръстите и както вода през пясък. Магията стигна до преследвача, който бе стъпкал Фавн, и го погълна. Тя премина към останалите, които се опитваха да стигнат до нея, и се заби в тях. Те се сриваха на земята, сякаш бяха от хартия — като нарязани и слепени. После се разпиляха във въздуха, сякаш вдигнати от силен ураган. Някои минаха покрай нея, протегнаха ръце към Рен и я задърпаха. Други се вкопчиха в нея и искаха да я повалят. Но Рен беше отвъд тяхната сила, отвъд всякакви чувства, отвъд всичко освен Елфската магия, която бушуваше в нея. Тя бе станала оръдие на магията и не можеше да дойде на себе си, докато тази магия не бъде удовлетворена. Магията връхлетя върху онези, които се бяха вкопчили в нея, и ги откъсна заедно с парчета от дрехите й. Насочи се да ги унищожи и те изгоряха като есенни листа в пламъците й. Всичко това стана безшумно, всички думи бяха забравени, лицето на Рен бе изкривено като смъртна маска. Битката между Елфите и Федерацията бе скрита от погледа й като от червеникава мъгла. Рен не виждаше нищо освен собственото си полесражение. Преследвачите я нападаха и умираха в огнения взрив на магията на Елфовите камъни, а след тях оставаше само миризмата на пепел.

После тя внезапно се озова отново сама, последните преследвачи се спуснаха надолу през дърветата, побягнали от ужас. Черните им роби бяха изпокъсани и димящи. Тя насочи огъня по дирите им и с него я напусна и силата й. Отпусна ръка и огънят стихна. Тя падна на колене. Тревата около нея бе обгоряла до черно и миришеше на дим. Купища пепел бяха разпилени навсякъде около телата на Телохранителите. Тя чу викове долу по хълма, където Трис и групата на Телохранителите бяха заели позиция, за да срещнат воините на Федерацията. Не ме докосвайте, отвърна им тя. Не идвайте насам. Но не беше сигурна дали бе изговорила тези думи или не. Виковете ставаха по-силни и вече започнаха да отекват из цялата долина на Рен. Нещо ставаше. Нещо необичайно.

Тя с мъка се изправи на краката си и се взря през отслабващата мъглива светлина.

Далеч на изток, където нататък от долината се простираха ливадите, се бе появила армия. Войниците стремглаво връхлитаха и размахваха оръжия с бойни викове. Повечето бяха пехотинци, въоръжени с мечове и лъкове. Те не се присъединиха към армията на Федерацията, както в началото си бе помислила тя, а нападнаха Южняците с невъобразима ярост и решителност и се врязаха в тях като скала във влажна пръст. Виковете, които надаваха, достигнаха и до нея.

— Независимите! Независимите!

Те връхлетяха в хаоса на бойното поле като свеж вятър в тресавище. И тогава по хълмовете на долината, които Елфите бяха покрили с телата си, принудени да отстъпват, се появиха на вълни, на вълни редици бронирани тела, сякаш изваяни от камък. Скалните Тролове, които носеха двуметрови копия, боздугани, брадви и огромни железни щитове, настъпиха в тъмното срещу редиците на Федерацията.

Независимите и скалните Тролове се врязаха в южняшката армия. Войниците на Федерацията успяха да удържат положението още няколко минути, все още превъзхождайки по численост своите нападатели. Но свежите сили, които дойдоха, бяха твърде много за хора, които се биеха от изгрев слънце. Южняшките войници започнаха в началото да отстъпват бавно, после по-бързо и накрая се обърнаха и побягнаха. Ренската долина бе опразнена от частите на Южняците, след като бе отблъсната атаката на Федерацията. Елфите се присъединиха към преследването и съюзените армии на независимите Тролове и Елфи отблъснаха силите на Федерацията в мъглата и мрака далеч на юг, като им нанесоха още поражения и отново напоиха земята с кръв.

Рен се обърна да потърси Фавн. Тя чу, че Трис я викаше, изкачвайки се нагоре по хълма. Чу също гласовете на Телохранителите, които го придружаваха. Не им отвърна. Пъхна Елфовите камъни в джоба на туниката си, сякаш бяха заразени от чума, и ги остави там, а ръцете й още потръпваха от огъня на магията. В съзнанието й бучеше нейното странно жужене. Фавн лежеше смачкан между купчините пепел, без да помръдне. Целият беше в крьв. Рен коленичи до Дървесния пискун и вдигна смазаното тяло в шепите си.

Все още държеше крехкото създание, когато Трис и Телохранителите най-сетне стигнаха до нея. Тя не вдигна очи. Не можеше да обясни защо, но имаше чувството, че е прегърнала целия Елфски народ.