Талисманите на Шанара

VII

Здрачът постепенно преминаваше в нощ, когато Пар и Дамсон стигнаха в подножието на Драконовия зъб и тръгнаха по пътеката, която криволичеше между скалите към Кенън. Луната грееше от север и небесата бяха чисти и озарени от звезди. Бе се поразхладило след дневната жега и от планините подухваше лек ветрец.

От време на време глухо се провикваше сова, после настъпваше тишина.

Светлината им бе достатъчна, за да виждат пътеката, а и бяха добре отпочинали, тъй че вървяха бързо. Нощта бе много удобна за път, дори и сред планините, и те бързо успяха да прехвърлят по-ниските хълмове и да навлязат в прохода. Докато вървяха, нощта ги обгръщаше все по-плътно и тишината ставаше по-дълбока, гората и нейните обитатели оставаха зад тях, обгърнати в мрак, скалите надвисваха наоколо им и се превръщаха в силуети, които се издигаха назъбени и остри към небето. Обувките им се подхлъзваха и свличаха камънаци. Те се задъхваха, но всичко друго наоколо бе стихнало и внушаваше чувство за празнота.

Времето минаваше и наближаваше полунощ. Вече бяха дълбоко навлезли навътре в дефилето и се изкачваха към връхната му точка, откъдето пътеката отново щеше да започне да се спуска към отвъдната долина. Светлината пред тях изглеждаше по-ярка от тази зад тях — явление, за което нито Равнинеца, нито момичето можеха да си дадат сметка и те от време на време си разменяха погледи, изпълнени с недоумение. Едва след като достигнаха връхната точка на дефилето, дълбоко врязано между планинските върхове, и пътят пред тях очерта просторен коридор между скалите, те си дадоха сметка, че онова, което са виждали, не е било светлината на луната и звездите, а пламъкът на наблюдателни огньове, запалени точно пред тях.

Този път погледите, които си размениха, бяха угрижени. Откъде се бяха появили наблюдателни огньове тук? Кой ли ги беше запалил?

Продължиха да вървят по-внимателно, като се стараеха да се крият сред сенките на прохода и често се заслушваха напред. Въпреки това едва не пропуснаха постовете, разположени на една височина на стотина метра пред тях. Откъм тези постове можеше да се наблюдава всеки, който се опита да приближи. Това бяха войници и униформи на Федерацията. Пар и Дамсон мигновено се стаиха сред сенките и изчезнаха.

— Защо ли са тук? — прошепна момичето в ухото на Пар.

Равнинецът поклати глава. Не можеше да се досети за никаква причина. Независимите се намираха далеч от Кенън. Огнеръбата планина бе далеч на изток, отсреща се простираше само долината, в която нямаше нищо особено, откакто…

Пар се вцепени и широко отвори очи.

Откакто беше изчезнал Паранор.

Той си пое дълбоко дъх и го задържа. Спомни си задачата, която Аланон бе дал на Уокър Бо. Дали бе възможно Уокър да я е…?

Той не довърши мисълта си. Няма да се остави да бъде подведен. Предположенията му идваха от присъствието на войници в дефилето, а то би могло да има какви ли не причини.

Но някакъв вътрешен глас му нашепваше, че е прав. Войниците бяха тук, защото Паранор е възстановен.

Той задъхано се наведе към Дамсон. Тя удивено го погледна, виждайки вълнението в очите му.

— Дамсон — тихо прошепна той, — трябва да успеем да минем покрай тези стражи. Или поне… — мисълта му препускаше. — Поне трябва да успеем да влезем сред скалите, за да погледнем в долината. Дали ще можем? Има ли някакъв път? Някакъв друг път?

Говореше толкова бързо, че не можеше да изговори докрай думите си. Уокър Бо, мислеше си той. Мрачния чичо. Почти беше забравил за Уокър — беше го отписал след последната им раздяла край Рога на Пъкъла. Но Уокър беше непредсказуем. И Аланон бе вярвал в него дотолкова, че бе решил да му възложи задачата да открие изчезналия Паранор.

По дяволите! Сърцето му биеше така, че щеше да се пръсне. Ами ако…? Дамсон го сепна като хвана ръката му.

— Върви с мен.

Те се върнаха обратно през дефилето и през процепа между скалите откриха пътека, която извеждаше нагоре. Бавно се заизкачваха по нея. Пътеката правеше остри завои, понякога се връщаше назад, друг път свиваше толкова рязко нагоре, че бяха принудени да пълзят, като се залавяха за скалите и храстите. Минутите хвърчаха, а те продължаваха своето изкачване, целите потънали в пот. Дишаха през уста и мускулите им започваха да болят. Пар не попита накъде вървят. Тези планини бяха крепост на независимите от дълги години. Никой не ги познаваше по-добре от тях. Дамсон сигурно знаеше накъде ги води.

Най-сетне излязаха на равно и пътеката свърна по посока на един от наблюдателните огньове. Сега се намираха на голяма височина, доста над дефилето. Духаше хладен, пронизващ вятър и заглушаваше всички други звуци. Пълзяха, докато стигнаха един отвесен склон. Вятърът ги брулеше, а светлината на огньовете хвърляше на нощното небе отблясъци, прилични на мъгляв есенен залез.

Пътеката свършваше пред склон, който се спускаше на стотици метри отвесно надолу. В подножието на още толкова път пред тях бе северния вход на Кенънското дефиле. Там се намираха десетките наблюдателни огньове, които горяха равномерно и ярко под завета на скалите. Около тях бяха налягали спящи силуети, завити в одеала. В една редица на колове бяха завързани конете. Часови патрулираха на всеки ъгъл. Федерацията бе блокирала дефилето напълно.

Със страх пред онова, което можеше да види — или пък да не види — Пар вдигна погледа си отвъд лагера на Федерацията към заравненото било. В първия момент нищо не можа да види след дългото взиране в огньовете, защото мракът се спускаше като плътна завеса, която обграждаше целия хоризонт. Той зачака очите му да се приспособят към тъмнината. Долината започна бавно да се очертава пред него. В меката лунна и звездна светлина се появиха силуетите на планината и горите на фона на небето. Езера и реки просветваха като смътни сребристи отблясъци и нощните ливади и тревисти хълмове изплитаха мрежа на фона на мрака.

— Пар! — прошепна Дамсон в изненада и силно впи пръсти в ръката му. Цяла се приведе напред от вълнение и посочи с ръка в далечината.

Това беше Паранор.

Тя първа го видя — далеч в долината, облян от лунна светлина и разположен на едно голямо възвишение. На Пар му секна дъхът. Той се наведе колкото можеше повече напред от ръба на склона, за да се увери, че не се мами, че не греши…

Не. Нямаше грешка. Наистина беше Друидската крепост, изникнала отново от времето и историята, живо въплъщение на бляновете по един отминал свят. Пар още не можеше да повярва на очите си. Досега жив човек не бе виждал Паранор. Пар самият само бе пял за него и си го бе представял според легендите и разказите, предавани от отдавна отминали поколения в рода на Омсфорд. След като бе изчезнал толкова отдавна, че от него бе останала само легендата, ето че Паранор отново се бе върнал в света на Четирите земи — реален като живота, със стени и крепостни валове, с кули и парапети, изникнал от земята като феникс сред мрачното обкръжение на горите, които го обграждаха като защитни стени.

Паранор. Уокър Бо бе успял по някакъв начин да го върне.

Устните на Пар се разтеглиха в усмивка, той приближи до Дамсон и я притисна толкова силно, че на нея й се стори, че ще се счупи. Тя също го прегърна и се разсмя, колкото можеше по-тихо. После те отпуснаха ръце и хвърлиха още един поглед надолу към тъмните очертания на крепостта, след което започнаха да си проправят път по отвесния склон под заслона на скалите.

— Видя ли го? — възкликна Пар, когато се отдалечиха достатъчно. Той отново я прегърна. — Уокър е успял! Той е върнал отново Паранор! Дамсон, нещата започват да се осъществяват! Повелите, които ни даде Аланон, стават реалност! Ако аз наистина имам в себе си Меча на Шанара и ако Рен е открила Елфите…! — Той прекъсна насред изречението. — Чудя се, какво ли се е случило на Рен? Как бих искал да зная нещо повече, бога ми! И къде ли е Уокър? Смяташ ли, че е долу в крепостта? Дали затова Федерацията е блокирала прохода — за да го държи там? — Той развълнуван я галеше по гърба. — Ами какво ли е станало с Друидите? Ти как мислиш, Дамсон? Дали ги е открил?

Тя тръсна глава и му се усмихна.

— След малко ще разберем. Но засега сме заклещени тук, в дефилето — усмивката й изчезна и тя нежно отмахна ръцете му. — Няма как да преминем покрай тези войници, Пар. Освен ако ти искаш да използваш магията си и по този начин да откриеш кои сме. Как смяташ? Готов ли си да направиш това? Можеш ли?

Стомахът го сви от ужас. Отново тази песен-заклинание. Не можеше да я избегне. Усещаше как магията й се надига в него, очаквайки отново да бъде освободена…

Дамсон видя как изражението му се промени и бързо го дръпна да се изправи.

— Не, няма да използваме магията, освен ако не ни остава друг изход, а сега не е така. Можем да тръгнем по друг път — на изток, в ниската част на планините, а после на север през Раб. Пътят е по-дълъг, но по-сигурен.

Той кимна с облекчение. Интуицията й я водеше правилно. Страхуваше се да използва магията. Не искаше да й се доверява повече.

— Добре — съгласи се той и се опита да се усмихне. — Така ще направим.

— Да тръгваме тогава — дръпна го тя за ръката. — Хайде да се върнем по пътя, по който дойдохме. Можем да поспим няколко часа и отново да поемем — усмивката озари лицето й. — Само си помисли, Пар. Паранор!

Върнаха се обратно по тясната пътека, по която бяха дошли, спускайки се по скалите до прохода, и после поеха на юг. Пътуваха бързо, развълнувани от откритието си, нетърпеливи да споделят новините с останалите. Но след първия изблик на еуфория Пар отново се отдаде на съмнения. Може би прибързано тържествуваше за връщането на Паранор. Сянката на Аланон не беше обяснила какъв е смисълът на неговите повели. Паранор бе възстановен, но какво значение имаше това? Нима Друидите също се бяха върнали? Ако е така, щяха ли да окажат някаква помощ в борбата срещу Шадуините?

Или пък щяха да се окажат истинският враг на расите, както бе предположил Ример Дал?

Докато се спускаха по завоите на пътеката към тъмния пояс на горите, Пар ставаше все по-мрачен. На времето Уокър се тревожеше от мотивите на Аланон. Той пръв предупреди за опасността от Друидите. Какво тогава го беше накарало да промени мнението си? Защо се беше съгласил да възстанови Паранор? На Пар му се искаше да поговори с него поне за миг. Искаше му се да поговори с всеки от останалите, които бяха дошли заедно с него при Рога на Пъкъла. Беше се уморил да бъде самотен и изоставен в мисията си. Беше изтощен от въпросите без отговор.

Два часа по-късно се озоваха в подножието на Драконовия зъб и се скриха под дърветата. Отблясъците на наблюдателните огньове на Федерацията отдавна бяха изчезнали зад скалите и вълнението от откритието на Паранор все повече се превръщаше в колебание. Пар не изрази мислите си, но по погледите, които Дамсон му отправяше, разбираше, че мълчанието му не може да я заблуди. Вече бяха толкова близки и се познаваха толкова добре, че нямаха нужда от думи, за да се разбират. Дамсон можеше да чете мислите му. Тя знаеше какво мисли той; виждаше го по очите й.

Когато навлязоха сред дърветата, тя излезе напред и ги поведе на изток от долната част на планините през гъсталаците към по-високите части, където дърветата бяха по-редки и имаше повече тревни площи и малки поточета, край които можеха да нощуват. Нощта бе изпълнена с едва доловими и нежни звуци, с необезпокоявана хармония. Вятърът беше стихнал и от устните им излизаше пара, докато вървяха. Луната се бе спуснала ниско зад хоризонта, а нямаше и звезди, които да им посочват пътя.

Не бяха изминали повече от миля, когато Дамсон спря на една горска поляна край малко поточе, за да нощуват. Само за няколко часа, предложи тя. Трябваше да тръгнат отново преди зазоряване. Загърнаха се в одеялата, които Кърта им беше дал от едно от подземните си скривалища, и легнаха близо един до друг в мрака, загледани нагоре към дърветата. Пар бе прегърнал с една ръка положения до тялото му Меч. Отново си задаваше въпроса, за какво му е този талисман. Не знаеше дали ще може някога да си отговори.

Отново се питаше от дълбините на душата си, дал наистина е онова, за което го смята.

— Струва ми се, че е нещо добро — прошепна Дамсон, преди той да заспи. — Мисля, че не трябва да е безпокоиш.

Той не можа да разбере напълно думите й, но въпреки че се изкушаваше, не я попита.

Събуди се още по тъмно. Изгряващото слънце едва бе посребрило хоризонта на изток и едва се забелязваше под короните на дърветата. Събуди го тишината, внезапното отсъствие на всякакъв звук — птиците и насекомите бяха замлъкнали, животните се бяха вцепенили, целият околен свят се бе опразнил и умрял. Той седна, стреснат като от кошмарен сън. Ала се оказа събуден от тишината. Мина му през ума, че никой сън не би могъл да бъде толкова ужасен.

Горската полянка бе обгърната от сенки, от дълбоки и топящи се вирчета влага. Мракът надвисваше над въздуха като дим и се забелязваше лека мъглица през дърветата. Ръцете на Пар обгръщаха Меча на Шанара, той стискаше здраво острието пред себе си, сякаш да се защити от собствения си страх. Озърна се наоколо, после още веднаж, и след като нищо не можа да види, предпазливо се изправи на крака. Дамсон също се събуди и сънливо се измъкна от одеялото, опитвайки се да подтисне една прозявка.

Тихо е като смъртта, помисли си Пар. Той вдигна тревожно очи.

Но какво ставаше? Каква бе тази тишина?

Тъкмо в този момент нещо сред горските сенки се раздвижи, леко като сянка на облак, пробягнал пред лицето на луната. Само дето нямаше нито облаци, нито луна — нищо, освен нощното небе и избледняващите звезди.

Дамсон стана и приближи до него.

— Пар? — прошепна тя.

Той не отместваше очи от мърдащия силует, който беше започнал да добива форма. Едно коварно присъствие, неразличимо допреди малко, започна да се очертава в нощта.

Появи се разкривен и прегърбен силует, целия черен и без лице, скрит в наметало и качулка.

Пар се втренчи в него. Нещо в това неочаквано присъствие му беше познато. Почти можеше да го определи. Познат му беше начинът, по който се движеше, по който се държеше, по който дишаше. Но нима бе възможно това?

Силуетът приближи с походка, която не беше походката на човек, нито на животно, а на нещо средно между двете. Излезе прегърбен от дълбокия мрак и когато приближи до тях, дишането му стана шумно. Хм, хм — някаква дрезгава кашлица, съскане. Обгърнато в черното си наметало с качулка, то стоеше пред тях, скрито в мекото покривало на нощта, докато изведнъж вдигна глава и един лъч открои блясъка на огнените му очи.

Пар усети как пръстите на Дамсон се впиват в ръката му.

Това беше Шадуин.

Когато Равнинецът разпозна своя враг, той прие факта смирено и спокойно. В края на краищата трябваше отново да се бори. Трябва още веднъж да призове песента-заклинание. Няма край всичко това, помисли си той потиснато. Където и да отидеше, все го откриваха. Всеки път, когато си мислеше, че използва магията за последен път, се оказваше, че не е за последен. Налагаше му се да я използва отново и отново. И все така.

Шадуинът приближаваше и влачеше крака — една гърбица, обвита в черно. Нещото едва успяваше да се движи и се бе вкопчило в наметалото си, сякаш не можеше да го пусне. Това наметало също беше нещо странно — блестящо черно и чисто като ново, въпреки опърпания мръсен вид на създанието, което го носеше. Пар усети как магията на песента-заклинание се надига в него, без да я вика, като неугасимо огнище. Той я остави да се надигне в него, знаейки колко е безсмислено да се опитва да я спира, разбирайки, че друг избор няма. Той дори не се опита да потърси начин да избяга от поляната. Бягството в края на краищата беше безсмислено. Шадуинът просто щеше да ги преследва. Щеше да продължи да върви по петите им, докато не бъде спрян.

Докато не го убие.

Той примигна при тези думи и при тази мисъл. Този път не! — представи си лицето на войника в стражевата кула, представи си всички лица на загиналите при подобни сблъсъци…

Създанието спря. Покрита в качулката, главата му се тресеше като обсебена от демони, който само то можеше да види. Издаваше някакъв звук, подобен на плач.

Лицето му се вдигна към светлината и Пар Омсфорд почувства как целият свят се сгромоляса под него.

Той видя Кол.

Обезобразено, разкривено, одраскано и мръсно, лицето пред него бе все пак лицето на Кол.

В първия миг си помисли, че полудява. Чу как Дамсон извика от изненада. Усети как неволно се отдръпва назад и видя как брат му полага върховно усилие, за да каже нещо.

— Пар? — произнесе умолително той.

Нададе нисък, отчаян рев, но веднага се спря и с огромно усилие се овладя. Не. Не, това беше изпробвано веднъж, изпробвано безуспешно. Това не е Кол. Това е само един Шадуин, който се прави на брат му, един трик, с който се опитваха да го измамят…

Защо?

Той търсеше отговора слепешком. За да го накарат да полудее, разбира се. Да го накарат… да го принудят…

Той стисна зъби. Кол беше мъртъв! Беше го видял как умира, унищожен в огъня на магията на песента-заклинание — Кол, който беше станал един от тях, Шадуин като този… Нещо му нашепваше едно смътно предупреждение, някакви думи, които на пръв поглед нямаха смисъл, идваха да му кажат нещо. Внимание, Равининецо! Бъди предпазлив!

Ръцете му се бяха вкопчили в Меча на Шанара. Без да се замисля, още погълнат от ужаса на онова, което вижда, той измъкна острието и го изправи пред себе си като защита.

В този миг Шадуинът връхлетя отгоре му, като премина разстоянието между тях за секунди, движейки се далеч по-бързо, отколкото беше възможно за такова разкривено тяло. Скочи отгоре му и нададе мъчителен рев. Лицето на Кол, огромно и ужасяващо, се изпречи точно пред него, тъй че можеше да вдъхне отвратителната му миризма. Разкривените ръце сграбчиха дръжката на Меча на Шанара и се опитаха да я изтръгнат. Равнинеца и Шадуинът сплетоха ръце и крака и се търкулнаха на земята. Пар чу как Дамсон извика, но след това се озова в едно кълбо, което се отдалечаваше от нея, борейки се за притежанието на Меча. Той премести ръката си от калъфката върху дръжката, опитвайки се да вземе надмощие, да измъкне острието. Беше лице срещу лице със своя противник по време на тази борба. Можеше да надникне дълбоко в очите на брат си…

Не! Не, не беше възможно!

Търкаляха се между дърветата сред тревите, които брулеха и полепваха по ръцете и лицата им. Ножницата на Меча изпадна и между тях се оголи само острото като бръснач метално острие, което в боричкането си дърпаха в едната или в другата посока като махало. Пар се оплете в гънките на странното блестящо наметало и усещането от неговия допир до кожата му беше отблъскващо, като докосване до нещо живо. Той с всички сили отхвърли увилото се около него платно. Силно го изрита и заби коляното си в тялото на Шадуина, който простена. Но въпреки това не го пусна, ръцете му стискаха острието в мъртва хватка. Пар беше бесен. Изглежда единствената цел на Шадуина бе да докопа Меча. Той не отместваше очи от острието. Лицето му бе мършаво и празно. Пар протегна ръце да се добере до дръжката, като се залови близо до ръцете на своя противник и усети допира на грубата му, потна кожа. Всеки се стремеше да се отскубне от другия. Те сплетоха пръсти и мятаха и виеха тела.

Пар изохка. Пръстите му изтръпнаха и после изтръпването премина по дланите и ръцете му. Отскочи назад изненадан — почувства, че Шадуинът също отскочи. Една пулсираща топла вълна премина през цялото му тяло, като тръгваше от дланите на ръцете му.

Той широко отвори очи.

Острието на Меча на Шанара бе започнало да излъчва бледо синьо сияние.

Но какво беше това? Боже мой! Дали не беше магията? Магията на Меча на…

Талисманът силно засия и синята светлина се превърна в бял огън, ярък като слънце по пладне. В ужасната му светлина той видя лицето на Шадуина да се променя, празнотата изчезна, когато чертите му се стегнаха от шока. Пар силно издърпа острието, но Шадуинът продължаваше да го държи.

Той чу как Дамсон го извика, както му се стори, много отдалеч.

После светлината на Меча сякаш премина през него като кръв. Белият огън изгаряше крайниците му, обземаше го вцепеняващо, но неотклонно. Светлината овладя цялото му тяло, после го всмука целия в острието на Меча и след това в тялото на Шадуина. Опита се да се противи на това похищение, но напразно. Проникна в мрачния, забулен силует и усети как другият потръпна от това нахлуване. Пар се опита да извика, но не можа.

Опита се да се освободи, но пак не успя. Нахлу в самия Шадуин, едновременно яростен и отчаян. Той беше в самото тяло на Шадуина, който бе зяпнал и отворил широко очи в изумление. Разкривените черги бяха тези на…

Кол! О, това беше Кол!

Сигурно бе прошепнал тези думи. Или беше ги изкрещял. Не знаеше. Дълбоко в душата на неговия противник всички лъжи отстъпваха пред силата на Меча на Шанара и оставаше истината. Този, с когото се бореше, не беше Шадуин, не беше тъмен демон с лицето на брат му, а самият негов брат. Кол, който бе дошъл от мъртвите, бе се върнал към живота, реален като талисмана, в който и двамата се бяха вкопчили. Пар видя как другият потръпна от разпознаването. В същия миг той бе познал и онова, в което се бе превърнал. Съзря сълзите в очите на брат си, чу неговия вопъл на отчаяние и видя конвулсиите му, сякаш е бил поразен от отрова. Съзнанието на брат му се затвори, твърде смазано от откровението за онова, в което се бе превърнал, за да стане свидетел на нещо повече. Но Пар видя и останалото, всичко онова, което брат му не можеше да види. Видя истината за Наметалото, което обгръщаше Кол. Това бе така нареченото Огледално наметало — дело на Шадуините. Брат му го беше откраднал, за да избяга от Южното око. Видя как Ример Дал мрачно се усмихва, явявайки се на двама им сред вихър от представи. Но най-ужасното от всичко бе, че видя лудостта, обзела неговия брат, която го бе накарала да тръгне да търси Пар, да тръгне да търси онова, което си представяше, че е причината за неговата болка, решен да сложи край и на него, и на болката…

В този момент Кол ненадейно се отскубна и пусна Меча на Шанара. Представите мигновено секнаха, белият огън угасна. Пар се преобърна назад и главата му силно се трясна в дънера на едно дърво. Пред очите му заиграха червени кръгове и той видя своя брат, обсебен от Шадуина, все още загърнат с това омразно наметало, да става като призрак от света на мъртвите. Остана още миг свит така, държеше се с ръце за главата, сякаш да се отърси от образите, все още заключени в нея, готов да крещи кто обезумял. Следващият миг вече го нямаше. Беше избягал сред дърветата, плачейки из пътя, докато плачът му остана само ехо в ужасеното съзнание на брат му.

Тогава Дамсон се доближи и помогна на Пар да се изправи. Придържаше го, докато се увери, че сам може да се крепи на краката си. В погледа й се четеше страх и тревога. Почувства близостта на тялото й, готово да го защити. Нежните утринни лъчи галеха лицата им, когато се сгушиха един до друг. И двамата се загледаха кьм мрачната гора, сякаш искаха да видят за последен път създанието, избягало от тях.

— Това беше Кол — Пар прошепна думите, сякаш бяха анатема. — Дамсон, това беше Кол!

Тя го изгледа невярващо, без да смее нищо да каже.

— А това — показа той Меча на Шанара, който още стискаше в разранените си груби ръце — това е Меча.

— Разбрах — прошепна тя, по-склонна да повярва на тази втора декларация. — Видях го с очите си.

Той разтърси глава, сякаш още не можеше да повярва.

— Не зная какво се случи. Нещо задвижи магията. Не зная какво, но нещо се случи. Магията е тук, заключена в Меча — той се обърна да я погледне в лицето. — Не можех да я извикам сам, но когато и двамата държахме острието, когато се биехме… — Той стисна ръката й. — Аз го видях, Дамсон — толкова ясно, колкото виждам теб. Беше Кол.

Дамсон се вкамени.

— Пар, Кол е мъртъв.

— Не — Равнинеца упорито поклати глава. — Не е мъртъв. Искали са да ме накарат така да мисля. Но в Шахтата аз не съм убил Кол. Бил е някой или нещо друго. А това — и той посочи към дърветата — това беше Кол. Мечът ми го каза, Дамсън. Той ми разкри истината. Кол е бил затворен в Южното око и е избягал, но е променен от Наметалото, което носи. В него се крие някаква зловеща магия, която преобразява човека в нещо друго. Това е Кол, но той започва да се превръща в Шадуин!

— Пар, аз също видях лицето му. Той малко приличаше на Кол, но не достатъчно, че да…

— Ти не видя всичко — прекъсна я той. — Аз го видях, защото държах Меча, а Мечът на Шанара разкрива истината. Помниш ли легендите? — Той викаше от вълнение. — Дамсон, това е Меча на Шанара. Това е! А онзи беше Кол!

— Добре, добре — бързо кимна тя, като се опитваше да го успокои. — Щом е Кол, защо ни преследваше? Защо те нападна? Какво се опитваше да направи?

Пар сви устни.

— Не зная. Нямах време да разбера. Кол също не знае какво става. В един миг можах да видя какво мисли — сякаш бях вътре в неговия мозък. Осъзна какво му е сторено, но не знаеше какво трябва да направи. Затова избяга, Дамсон. Беше ужасен от онова, в което се е превърнал.

Тя се втренчи в него.

— Той разбра ли кой си?

— Не зная.

— Не разбра ли как да си помогне? Не разбра ли, че трябва да свали това Наметало?

Пар дълбоко си пое дъх.

— Струва ми се, че не. Не съм дори сигурен, че може да го махне — на лицето му се четеше отчаяние — той изглеждаше толкова нещастен, Дамсон.

Тя го обгърна с ръце и той я прегърна, сякаш беше скала, без която морето на неговата несигурност щеше да го завлече. Наоколо им всичко просветляваше с възхода на слънцето на изток. Птиците се обаждаха с весело чуруликане и по тревите леко проблясваше роса.

— Трябва да тръгна след него — промълви Пар, заровен в рамото й и усети как тя цялата се вкамени при тези думи. — Трябва да се опитам да му помогна — той отчаяно тръсна глава. — Зная, че това означава да наруша своето обещание да се върна за Падишар. Но Кол е мой брат.

Тя застана така, че да може да вижда лицето му. Погледна го право в очите, без да отмества поглед.

— Твърдо ли си решил? — тя изглеждаше ужасена. — А може би това е клопка.

Той горчиво се усмихна.

— Зная.

Тя примигна.

— И аз не мога да дойда с теб.

— И това също го зная Ти трябва да продължиш пътя си за Огнеръбата планина и да потърсиш помощ за баща си. Разбирам.

В очите й се появиха сълзи.

— Не искам да те изоставя.

— Аз също не искам да те изоставя.

— Сигурен ли си, че това беше Кол? Абсолютно ли си сигурен?

— Толкова сигурен, колкото че те обичам, Дамсон.

Тя го прегърна отново, заровила лице в раменете му, без нищо да каже. Усещаше я, че плаче. Имаше чувството, че пропада. Еуфорията от откриването на Паранор бе отминала, самото откритие бе забравено. Чувстството за покой и удовлетворение, което бе преживял за кратко, когато излезе от Тирс, бе погребано в миналото.

Той се отдръпна от нея.

— Ще се върна при теб — каза й тихо. — Когато и да е, ще те намеря.

Тя кимна, прехапала долната си устна. После потърси нещо в дрехата си, в някакъв нисък джоб на туниката. След миг извади тънка плоска метална халка с дупка по средата, която бе окачена на кожена връв и вързана на врата й. Погледна я, после него.

— Това е магическа Халка — обясни тя — Получих я отдавна — тя го прониза с поглед. — Може да бъде използвана само веднъж.

Тя взе халката с две ръце и я разчупи на две с лекота, сякаш бе крехка пръчка. Подаде му едната половина.

— Вземи я и я носи на шията си винаги. Двете половини ще се намерят. Когато металът започне да свети, това ще ни покаже, че сме близо един до друг. Колкото става по-светъл, толкова сме по-близо.

Тя стисна другата половина на Халката в ръце.

— Така ще те намеря, Пар. Никога няма да престана да те търся.

Той стисна Халката между пръстите си. Имаше чувството, че под краката му се разтваря пропаст, за да го погълне.

— Съжалявам, Дамсон — прошепна той. — Не исках да става така. Щях да удържа обещанието си, ако можех. Но Кол е жив и аз не мога…

— Не — тя сложи пръсти на устните му, за да го накара да замълчи. — Не казвай нищо повече, разбирам. Обичам те.

Той я целуна и я задържа близо до себе си, за да запази жив спомена за нейното доксосване и присъствие. После я пусна, намери калъфката на Меча, сгъна одеалото и го преметна през рамо.

— Ще се върна при теб — повтори той. — Обещавам ти да се върна.

Тя кимна безмълвно и не отмести поглед, тъй че той трябваше да се обърне и се изгуби бързо сред дърветата.