Талисманите на Шанара

XXXII

Сенките на мрака се издължиха и стана нощ, небето над Южното око се покри с облаци, които скриха звездите и луната, и предвещаваха да се изсипе дъжд призори. Дневната горещина отмина, прахът се стелеше над земята, танцувайки във въздуха, който започна да се прочиства. Колкото и невероятно да бе, слаб полъх на ветрец дойде откъм Рунските планини. Тишина се спусна над земята, гладка като сатен и чуплива като стъкло. Мъгла увисна с дълги пипала, които се виеха по деретата и баирите и отровените поляни, обкръжаващи крепостта Южно око, заприличаха на огромно бяло море.

Пенливо и бурно, морето започна да се вълнува.

Дойде времето на фантомите, на призраците, които се носеха по вятъра, както се носят корабите по морето, на същества, които можеха да се движат, без да оставят следи след себе си. Дойде времето, когато дневните надежди, очаквания, страхове и колебания добиваха форма и настъпваха, търсейки глас, с който да говорят, търсейки спасение чрез някаква новопридобита вяра. Настъпи времето, когато разумът отстъпва пред прищевките на въображението. Настъпи време за сънища.

Уокър Бо призова своята духовна форма, загледа я как идва, бърза и сигурна като ястреб, политащ надолу и когато го настигна, той протегна ръце да я посрещне, издигна се от тялото си, лек като въздух, хвана я и се понесе. Безмълвен, невидим, като един от призраците на нощта, той излезе от горите и се спусна над хълмовете на Руните, като бързо минаваше покрай тъмните стволове и покритите с листа клони, през мълчанието и мрака, с мрачната сигурност на смъртта. Носеше се тихо като зимен лед, насочвайки се към попарените пусти равнини отсреща, преминавайки през ситния дъждец към чакащия черен обелиск. Движеше се по маниера на Друидите, по начина, на който Аланон го бе научил — като безплътен дух. Спомените го мамеха и зовяха, тези на Аланон и тези на човека, който беше на времето. Едновременно изникваха и двата вида спомени и той отново се видя като бездомника, който не искаше да повярва, който се съпротивляваше на промяната, която Друидската магия неизменно предизвикваше. В същото време Уокър Бо виждаше себе си като сянката на Друида, който бе предизвикал всички събития, завършили с тази промяна, като бе предал на Брин Омсфорд завета, който се предаваше по наследство и който най-сетне бе осъществен от самия Уокър. Странно беше да си така раздвоен и в същото време бе уместно. Той никога преди не можеше да се примири със себе си и неговото неудовлетворение се дължеше до голяма степен на това, че не се чувстваше цялостен. Сега беше завършен: един човек, побрал в себе си много други, един, формиран от всички. Все още се учеше да бъде това, което бе станал, да се чувства добре такъв, какъвто е. Но преди всичко се чувстваше цялостен и така се чувстваше по-добре.

Земята под него бе почерняла и пуста, лишена от живот, обгоряла и опърлена, празна и напукана. Това беше дело на Шадуините, но той все още не разбираше естеството на тяхната отрова. Тази нощ, мислеше си Уокър, може би ще разбера.

Пред него се изправи Южното око с острата черна кула отгоре, която сякаш пробождаше като с копие небето. Той усещаше живота вътре в крепостта. Чувстваше неговия пулс. Южното око бе живо. В стените му имаше магия, магията, която го бе създала, и сега поддържаше живота му и го пазеше. Това бе могъща, но неподатлива магия. Усещаше го. Чувстваше в нея едно напрегнато усилие да се освободи. Дълбоко в черния камък тя се гънеше като животно, затворено в клетка. Вътре и вън, застанали на пост, се разхождаха Шадуини, които едва се различаваха в мрака. Магията искаше да избяга от тях.

Превърнал се в част от мъглата, част от нощта, тих като стелеща се пепел, той стигна до стените. Разсеяни, Шадуините не го усетиха, когато мина наблизо и продължи. Той стигна до вратата на крепостта и бързо се отдръпна. Охраната беше твърде силна, за да се осмели да я пробие, дори и като дух. Изчака едно от тъмните създания да влезе през каменното отверстие и се промъкна с него. Когато правеше това, той усети цялата тежест на кулата да го притиска съвсем осезаемо. Целият се сви, сякаш да се скрие от злото, което витаеше във въздуха — смесица от ужасна ярост, омраза и отчаяние. Откъде ли идва всичко това, удивено се питаше той.

Поколеба се в коя посока да тръгне, после инстинктивно последва магията към нейния източник. Само за миг, колкото да хвърля един поглед. Магията се излъчваше някъде отдолу, дълбоко от земята, от недрата на крепостта, цялата в чернилка и сляпа ярост. Той се плъзна из коридорите, като внимаваше да не се опре до стените, да не докосне нищо веществено, заДото и в духовна форма можеха да го усетят. Стражите тук бяха по-силни дори от тези на Ул Белк в Елдуист и на Друидите в Залата на кралете. Магията бе невъобразимо могъща — огромна, смазваща сила, която би могла всичко да унищожи. Всичко освен оковите, които я свързваха така, че да служи на Шадуините, поправи се той.

Спусна се надолу по едно стълбище, виещо се в черния мрак, и за първи път тук чу шум от нещо, което тракаше и пъшкаше, шум от усилен труд. Човек имаше чувството, че е окован дракон. Имаше дъх и привкус на пот. Издуваше се като ковашки мех, но едва лц бе нещо толкова обикновено. Той усети, че магията черпи живота си оттук, оттук се ражда.

Тогава стигна до стражи, покрай които и дух не можеше да мине недоловим и бе принуден да се върне назад. Беше близо до онова, което лежеше заключено в подземията на Южното око, близо до извора на магията, до тайната, която Шадуините така грижливо пазеха. Но не можеше да приближи по-нататък, така че тайната щеше да си остане тайна.

Свърна обратно по стълбището, като бързо премина през мрака, както преминава мисъл през съзнанието, и изчезва. Стрелна се покрай повечето Шадуински призраци по пътя си и един-двама забавиха ход, преди да продължат, но никой не го откри. Сега тръгна да търси Пар. Знаеше, че Равнинеца е затворен тук, и нямаме търпение да разбере къде го държат и дали е още самия той. Защото имаше основание да се мисли, че е преобразен и с него е свършено.

Сърцето на Уокър Бо се вкамени, като си представи подобна възможност. Имаше достатъчно признаци, че става така. Първо започна да се променя магията на Пар, песента-заклинание започна да еволюира в нещо различно от онова, което беше, когато отиде при Рога на пъкъла и Аланон. Продължи с това, че Пар вече не можеше да я използва със същата увереност, усещаше, че магията му се изплъзва. Пар щеше да свърши тук, в Шадуинската крепост, ако възприемеше тяхната кауза, ако повярваше, че е един от тях.

Какъвто си е, мрачно си помисли Уокър Бо.

И все пак — не.

Игри в игрите. Той знаеше някои от техните правила, но все още не всички.

Започна да се изкачва по стълбата на крепостта и да търси Равнинеца по тъмните коридори и още по-тъмните стаи, бързо и тихо. Спомни си как Пар го беше убедил да отиде край Рога на пъкъла, за да говори със сянката на Аланон. Спомни си в какво бе вярвал Пар. Магията е дар. Сънищата са реални. Е, и да, и не. Беше така. Но и не беше. Както с всичко, истината се намираше някъде по средата.

Старите спомени извикаха по-нови и той се видя като Аланон, който водеше Коглин надолу из коридорите на Паранор, когато Друидската крепост бе все още заключена, на границата между два свята, когато магията още я държеше скрита в отвъдното. Спомни си как Коглин бе изпълнен със страх и решителност и тези чувства отразяваха отново конфликта вътре в самия него. Коглин разбираше неговите вътрешни противоречия. Той се бе опитал да помогне на Уокър да се научи да уравновесява тези противоречия. Човек и Друид — двете страни в него, щяха да бъдат винаги в постоянна борба, изискванията и потребностите на всяка страна щяха постоянно да си противоречат. Това никога нямаше да се промени. То бе залогът, който трябваше да плати от момента, когато се съгласи да приеме родовия завет. Последният от старите Друиди или първият от новите — кой беше той? И двата, помисли си. И си помисли също, че може би така е било и с Аланон, с Бремен, с Галафайл и всички останали.

Изкачи се високо в тъмната кула и изведнъж усети едва доловимо познато присъствие. Тънко като паяжинна нишка, то проникваше от дъното на коридора, в който се бе изправил на края на стълбището. Приближи в тази посока предпазливо, защото долови и друго присъствие, което също му беше познато. Подуши Ример Дал, както би усетил дъха на обширно бездънно блато. Водачът на Шадуините изпълваше въздуха с тъмната си магия и нейното ухание беше като токсичен парфюм. Обгърната в него и едва различима, магията на Пар се бе свила, даже се бе огънала, потисната и яростна.

Уокър стигна до вратата, зад която онези двамата се бяха изправили един срещу друг, застана така, че да не го усетят и се наведе да чуе разговора им.

— Ще ти бъде от полза — тихо говореше Ример Дал, — ако не се страхуваш толкова от думата.

Шадуин.

— Ти няма да се промениш от начина, по който те наричат, нито дори от начина, по който сам се наричаш. Истинската опасност за теб е в това, че се страхуваш да приемеш истината за себе си.

Шадуин.

Нещо в съзнанието на Пар Омсфорд неспирно му нашепваше тази дума, преследваше го наяве и насън. И Ример Дал беше прав — той не можеше да престане да се страхува от нея, ставайки все по-сигурен, че се превръща в това, срещу което се бореше от самото начало, в онзи враг, срещу който сянката на Аланон беше изпратила потомците на Шанара.

Стана от края на леглото си, отиде до прозореца и се загледа в нощта. Небето бе облачно, а земята тиха и потънала в мъгла, като обгърнатото в сенки пространство, където се щураха фантомите на неговото съзнание. Той се разпадаше и знаеше това. Чувстваше как става. Мислите му бяха разпокъсани и несвързани, разумът му се препъваше и той не можеше да се концентрира върху нищо смислено. С всеки изминал ден ставаше все по-лошо, мракът се спускаше над него и го изпълваше като чаша, която всеки миг щеше да прелее. Изглежда не можеше да се спаси. Нощите му бяха преследвани от сънища за това, как се изправя срещу самия себе си като Шадуин, а дните му бяха накъсани, уморителни и лишени от на надежда. Беше отчаян. Постепенно започваше да обезумява.

През цялото време Ример Дал продължаваше да идва при него, да говори с него, да му предлага помощта си. Знаел колко му е тежко, уверяваше той Равнинеца. Разбирал диктата на магията. Отново и отново предупреждаваше Пар, че трябва да приеме онова, което е, и да направи необходимите стъпки, за да се съхрани. В противен случай с него е свършено.

Черният силует застана до Пар и за миг той изпита желание да се прислони зад тъмната сила на другия. Поривът бе толкова силен, че той прехапа устни, за да се въздържи.

— Чуй ме Пар, — настояваше шепнещият глас, тих и упорит. — Тези създания в Шахтата на Тирс на времето са били като тебе. Притежавали са магия — не толкова силна като твоята, но реална като нея. Отрекли са се от себе си. Ние се опитахме да им помогнем — поне на тези, които можахме да открием. Подтикнахме ги да приемат, че са Шадуини и да се възползват от помощта, която можем да им предложим. Но те отказаха.

Главният преследвач сложи ръка на рамото на Пар и той се отдръпна. Ръката не помръдна.

— Федерацията ги намери всичките един по един, отведе ги в Тирс и ги хвърли в Шахтата, затворени като животни в клетка. Унищожи ги. Заключени в мрака, лишени от надежда и разум, те станаха лесни жертви. Магията ги овладя и ги превърна в чудовищата, които ти си видял. Сега те водят едно ужасно съществуване. Ние, Шадуините, можем да се движим между тях, защото ги разбираме. Но те никога вече няма да бъдат свободни и Федерацията ще ги държи там, докато умрат.

Не, мислеше си Пар. Не ти вярвам. Не ти вярвам.

Ала не беше сигурен, както не беше сигурен в нищо напоследък. Беше преживял твърде много, за да бъде сигурен. Знаеше, че някаква магия го унищожава, но не беше сигурен каква. Решен беше да се държи, докато разбере, но нямаше особен напредък. Беше затворен като онези създания в Шахтата и макар че Ример Дал многократно му предлагаше помощ, не искаше да приеме, че тъкмо помощта на Главния преследвач е онова, от което се нуждае.

Демони се виеха пред очите му, чудовища със свирепи очи, които го измъчваха, надсмиваха му се и се отдръпваха. Те го преследваха навсякъде. Живееха в него като паразити. Пораждаше ги магията. Магията им даваше живот.

Долу в недрата на Южното око тътенът продължаваше да бие, равномерен и неизкореним.

Пар се дръпна от прозореца и от докосването на едрия мъж. Искаше му се да зарови лице в ръцете си. Искаше му се да плаче и да вие. Но беше решил нищо да не показва и държеше да изпълни това си обещание. Толкова много неща преживях, мислеше си той. Толкова много, че му се искаше да не е жив. Някои преживявания започваха да избледняват и да се превръщат в смътни спомени, изчезващи в мъглата на объркването. Част от преживяното оставаше като тръпчив вкус в устата. Всичко в него се въртеше като облаци във вихъра на вятъра, променяше формите си и не оставаше едно и също нито за миг.

— Трябва да ми позволиш да ти помогна — шепнеше Ример Дал и в гласа му звучеше настойчивост, която Пар не можеше да пренебрегне. — Не допускай това да ти се случи, Пар. Погрижи се за себе си. Моля и Трябва да го направиш. Ти достатъчно дълго устоя сам. Магията е огромен товар. Не можеш да продължиш да го носиш самичък.

Едрите ръце хванаха раменете му още веднъж, като го държаха здраво и го изпълваха със сила.

И в този миг Пар почувства как цялата му решителност го напусна, как се разби и разсипа като отломки счупено стъкло. Беше твърде уморен. Нуждаеше се от нечия помощ. Чиято и да е. Не можеше да продължи. Демоните зловещо шепнеха. Очите им блестяха очаквателно. Той напразно се опитваше да ги прогони, те само му се надсмиваха. Яростно им изскърца със зъби. Магията започна да се надига в него и той положи усилие да я потисне.

— Позволи ми да ти помогна, Пар — умоляваше го Ример Дал, като продължаваше да го държи. — Това няма да трае повече от миг. Нали помниш? Позволи ми да проникна в теб, само колкото да видя къде те заплашва магията. Позволи ми да ти помогна да намериш защитата, от която се нуждаеш.

Стига с този Аланон, стига с тези Друиди и техните предупреждения. Край на всичко. Къде са сега тези, които казаха, че ще ми помогнат, когато се нуждая? Всичко свърши. Всички изчезнаха. Дори и Кол. Толкова съм уморен.

— Ако искаш — шепнеше Ример Дал, — първо ти можеш да навлезеш в мен. Не е толкова страшно. Можеш да излезеш от себе си съвсем лесно, ако се опиташ. Ще ти покажа как. Само ме гледай. Обърни се и гледай към мен.

Мечът на Шанара е изгубен. Рен, Уокър и Морган изчезнаха. Ами къде е Дамсон? Защо съм винаги сам?

Сълзи бликнаха в очите му и го заслепиха.

— Погледни към мене, Пар.

Той бавно се обърна и започна да вдига поглед.

Но в този миг една сянка се плъзна между тях бързо като светкавица, дойде и изчезна, докато мигнат. Но пробуден от нея, Пар Омсфорд силно извика.

Не!

Огън избухна помежду им, запален от тяхното докосване, изви се и отлетя сред сенките. Ример Дал се извърна. Скулестото му лице бе сгърчено от гняв. Черната му роба се изду и той вдигна пъхнатата си в ръкавица ръка и очерта огнена светкавица от гняв. Пар, който още не разбираше какво е станало, извика и падна назад, като призова собствената си защита и усети как синият огън на магията на песента-заклинание се надига, за да го предпази. Само след миг той бе обвит от светлина и сега Ример Дал на свой ред се отдръпна.

Те стояха изправени един срещу друг в мрака. Огънят на магиите им бе съсредоточен във върховете на пръстите им и в очите им се четеше ярост и страх.

— Стой настрана от мен! — просъска Пар. Ример Дал остана неподвижен още миг — огромен и черен, нежелаещ да се покори. После оттегли своя огън, отпусна ръката си, облечена в ръкавица, и напусна стаята, без дума да каже.

Пар усети, че огънят на магията му също се отдръпва. Остана загледан към сенките, които го заобикаляха, без да разбира какво е направил.

Навсякъде наоколо му демоните танцуваха в превзето веселие.

— Докога ли ще стои така? — попита най-сетне Мати Ро.

Морган Лех поклати глава. Уокър Бо не се бе помръднал повече от час. Беше изпаднал в някакъв транс, в полусънно състояние. Седеше със затворени очи, загърнат в тъмното си наметало и дишането му бе бавно и едва доловимо. Беше им казал да стоят на пост и да чакат неговото завръщане. Не им беше казал къде отива. Всъщност не изглеждаше така, сякаш отива където и да било, но Морган знаеше, че не трябва да разпитва Мрачния чичо.

Бяха се събрали на място, покрито със смърч — високо над гората, от която нагоре се издигаха урвите на Рунската планина — Морган, Мати, Дамсон Рий, Кол Омсфорд и Уокър Бо. В мрака оттатък мястото, където чакаха, светеха бдителните очи на Мърко. Беше дълбока и тиха нощ, небето бе обвито в облаци от хоризонт до хоризонт, във въздуха се носеше свежият полъх на северния вятър. Бяха изминали пет дни, откакто Уокър бе намерил Морган и го бе спасил от обкръжилите го Шадуини. Измами тези тъмни създания, като обгърна един от тях с образа на Морган и остави другите да го разкъсат на парчета. Шадуините останаха доволни, че нападателят, когото преследваха, е унищожен и се върнаха обратно в Южното око. Вчера Равнинеца и неговите спасителки отново се появиха и прекосиха Езерото Дъга с един малък сал. Уокър и Морган ги пресрещнаха в устието на Мермидон и ги доведоха тук.

— Какво прави той, според вас? — запита настойчиво Мати. В гласа й се долавяше тревога и безпокойство.

— Не зная — призна си Морган.

Той се наведе, за да погледне по-отблизо, но веднага се дръпна, като чу ръмженето на Мърко. Погледна към Мати и сви рамене. Другите двама седяха мълчаливи и лицата им бяха скрити в мрака. Починаха, нахраниха се малко по-добре, отколкото преди, но всички бяха изтощени емоционално и физически от дългата битка, която трябваше да водят, за да запазят живота си. Онова, което им даваше сили да продължат, беше общата им решимост да намерят Пар Омсфорд и фактът, че според Уокър Бо бяха към края на пътя, започнал от Рога на пъкъла.

— Той търси Пар — неочаквано каза Дамсон. Шепотът й отекна в тишината.

— Да, разбира се. Той проследи втората следа на Халката към Южното око, за да провери дали Равнинеца е затворен там.

Кол беше сигурен, че брат му е в ръцете на Шадуините и всички започваха вече да се убеждават в това. Но Морган имаше чувството, че Уокър търси и още нещо. Засега не искаше да говори за това, пазеше го в тайна от предпазливост. Знаеше нещо, което още не им казваше, но така беше с всички Друиди, а сега Уокър беше Друид. Морган си пое дълбоко дъх и се отпусна, загледан в тъмнината. Колко странно. Уокър Бо бе станал точно това, от което на времето се ужасяваше. Кой би могъл да повярва? Но нали всички бяха дошли от други светове, различни от този, мислеше си той философски. Всички бяха живели различен живот.

Той гледаше право към Уокър, когато другият отвори очи и така го стресна, че подскочи. Бледото лице в качулката се вдигна призрачнобяло и тънкото тяло потръпна.

— Жив е — промълви Мрачния чичо, когато дойде на себе си и погледна към тях. — Ример Дал и Шадуините са го затворили.

Бавно се изправи, сгърчен, сякаш му е студено. Другите се изправиха заедно с него, като си разменяха несигурни погледи. Мърко излезе от мрака.

— Какво видя? — нетърпеливо попита Кол. — Видение ли ти се яви?

Уокър Бо поклати глава. Разсеяно протегна ръка и погали едрата глава на Мърко, щом котаракът приближи да го подуши.

— Не, Кол. Използвах един Друидски способ и излязох от тялото си в духовна форма, за да вляза в крепостта на Шадуините. В този ми вид те не можеха лесно да ме усетят. Намерих Пар затворен в кулата. При него беше Ример Дал. Главният преследвач се опитва да убеди Пар да му позволи да го научи отново да овладее магията на песента-заклинание. Твърди, че самият Пар е Шадуин.

— Той му е казвал същото и преди — тихо каза Дамсон.

— Това е лъжа — заяви Кол. Но Уокър Бо поклати глава.

— А може би не е. Има нещо вярно в това. Долових го от думите му. Но истината ми убягва. Има и нещо друго, което не бе казано. Пар е объркан, ядосан и изплашен. Той е почти готов да приеме онова, което му говори Главният преследвач. Беше готов да му позволи да направи каквото иска.

— Не — прошепна Дамсън с пребледняло лице. Уокър дълбоко вдъхна нощния въздух.

— Не, наистина. Но на Пар не му остава много време. Силата му се изчерпва. Аз рискувах за малко и се намесих, за да не му позволя да приеме, и засега това няма да се случи. Но ние трябва бързо да стигнем до него. Ключът за унищожението на Шадуините е в Пар. Винаги е било така. Ример Дал не се интересува от нищо — той иска само едно: да спечели Пар. Той знае за моето завръщане, за завръщането на Рен, за това как многократно избягвахме от Шадуините. Той знае, че ние постепенно се приближаваме към него. Шадуините са заплашени, но той е насочил всичките си усилия към Пар. Пар е ключът. Ако го освободим от неговия страх от песента-заклинание, може би всички парчета на пъзела ще се наместят. Аланон ни изпрати да намерим талисманите и ние го направихме. Той ни изпрати да върнем Елфите и Паранор и ние сторихме и това. Притежаваме всичко необходимо, за да унищожим Шадуините; трябва само да разберем как да го използваме. Отговорът се крие тук.

Той се загледа към долината надолу през дърветата, където черният обелиск на Южното око се издигаше срещу хоризонта.

— Мечът на Шанара ще освободи Пар — заяви Кол и решително излезе напред. — Зная, че ще го освободи.

Уокър сякаш не го чу.

— Има и още нещо. Шадуините държат нещо заключено в подземието на крепостта, нещо живо, оковано от магията, уловено против волята му. Не зная какво е то, но чувствам, че е могъщо и трябва да намерим начин да го освободим, ако искаме да спечелим тази битка. Каквото и да е, Шадуините го охраняват там с цената на живота си. Стражите, които го пазят, са много силни.

Той се обърна отново към тях.

— Шадуините са Елфи по рождение и използват Елфската магия от вълшебните времена. Тяхната сила и слабост се крият в това. В известен смисъл Пар е може би един от тях, защото в жилите му тече Елфска кръв. Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че още не е решено в какво ще се превърне.

— Той никога няма да се обърне срещу нас — прошепна Дамсон и погледна настрани.

— Какво да правим, Уокър? — тихо попита Кол. Той държеше Меча на Шанара с двете си ръце и едрото му лице бе твърдо като гранит.

— Ще отидем да го намерим, Равнинецо — отвърна другият. — Тръгваме веднага, преди да е станало твърде късно.

— Не всички — бързо се намеси Морган и погледна към жените.

Уокър се обърна към него.

— Те са решили да дойдат, Планинецо.

Морган не отстъпваше. Не искаше Дамсон и Мати да се озоват в свърталището на Шадуините. Всички мъже притежаваха някаква магия, с която да могат да се предпазят, а жените — не. Това изглеждаше несправедливо.

— Не можете да тръгнете без мен — веднага се намеси Дамсон и той видя как Мати кимна в знак на съгласие.

— Прекалено е опасно — възпротиви се той. — Ние не можем да ви окажем помощ. Ще трябва да останете тук.

Те ядосано го изгледаха и той отвърна на погледите им. За миг никой нищо не каза, тримата стояха изправени един срещу друг на нокти в мрака и никой не смееше да се обади, за да не предизвика другите.

Тогава Уокър вдигна ръка и Дамсон и Мати се озоваха пред него. Със същия жест той изпрати Морган и Кол зад тях. Беше по-висок, отколкото Морган го помнеше, а също и по-едър, сякаш бе пораснал на ръст и наедрял. Това, разбира се, не беше възможно, но само му изглеждаше така. Сякаш побираше не само един човек. Изпълваше цялото пространство пред тях, едър и страшен, и в нощта наоколо им настана изведнъж тишина, изпълнена с очакване.

— Не мога да ви дам магия, с която да се биете — каза той тихо на жените — но мога да ви дам магия, с която да се предпазвате от атаките на Шадуините. Стойте тихо сега. Не мърдайте.

Той протегна ръка и описа кръг. Въздухът се изпълни със светлинки, които сякаш се разпиляха и паднаха като прах, запалени и угаснали при неговото докосване. Той вдигна ръка от едната страна и я свали от другата, като ги поръси със светлина от главата до петите и ги остави да просветнат за миг, след което отново ги обгърна тъмнина.

— Ако сте решили да дойдете — каза той, — това ще ви пази.

Той ги повика като малки деца за бащина прегръдка. Изведнъж изглеждаше уморен и отпаднал, но без да губи решителност.

— Ще направим каквото трябва и каквото можем — каза им той. — Всичко, за което сме се борили, всички пътища, които изминахме, всички животи, пожертвани по пътя, всичко беше заради това, което ще направим сега. Така ми каза Аланон, след като бе възстановен Паранор, след моето собствено преображение, след като Коглин пожертва живота си заради мен. Краят на Шадуините или нашият собствен край ще бъде тук. Никой не бива да идва, ако сам не реши това. Но имаме нужда от всички.

— Ние идваме — бързо каза Дамсон. — Всички.

Останалите, дори и Морган Лех, кимнаха в знак на съгласие.

— Значи сме петима — Уокър леко се усмихна. — Пьрво ще отидем при Пар да го освободим, да му върнем способността да използва магията си. После, ако успеем, ще идем в подземията. Трябва да тръгнем веднага, за да стигнем до Южното око призори — той замълча, сякаш търсеше още нещо да каже. — Пазете се. Не се отдалечавайте от мен.

В мрака на горичката петимата се спогледаха и негласно приеха споразумението. Щяха да се опитат да довършат онова, което толкова хора бяха започнали много отдавна, а те бяха единствените, които можеха да изпълнят тази задача, независимо дали им се искаше или не.

Преди да пукне зората Тримата мъже, двете жени и дивият котарак се спуснаха като безмълвни сенки от гората надолу по планинския склон.