Талисманите на Шанара

XXX

Здрачът се спусна на юг от Езерото Дъга с лилавосребриста мараня, която пропълзя като топка от Анар, за да прогони огненото кълбо на слънцето на запад към Черната дъбрава и още по-далеч. Полумракът бе гладък и копринен и дневната горещина бе прогонена от лек ветрец, който идваше от дълбоките гори, прохладен и приятен. Фермите, които се намираха в земите над Бойната могила, бяха окъпани в смесица от сенки и светлина и приличаха на изрисувани. Животните излагаха глави на вятъра, неподвижни в притъмняващите зелени пасбища. Стопаните се връщаха от работа и се разнасяше шум от вода, която се плискаше в легените, и аромат на храна, която вреше на печките. Имаше някакъв покой в издължаващите се сенки и умиротворение в прохладата на въздуха. Падаше тишина, която обещаваше почивка за онези, които бяха приключили още един ден.

Сред малка горичка върху ниско възвишение близо до устието на Анар, точно под Бойната могила, излизаше дим от полусрутения комин на една стара ловджийска хижа. Хижата се състоеше от четири дървени стени, протрити и остарели от времето, един схлупен дървен покрив, покрит вход, хлътнал от едната страна, и каменен кладенец отзад, в сенките на дърветата. Каруца беше спряла от едната страна на хижата и теглещите я мулета бяха вързани встрани за дърветата. Мъжете, притежаващи каруцата и мулетата, бяха в хижата, седнали на пейката покрай масата с вечеря — с изключение на един, който стоеше на пост върху каменните стъпала пред входа и наблюдаваше долината на юг и на изток. Бяха всичко пет заедно с този отвън и бяха опърпани, мръсни и закоравели мъже. Носеха мечове и ножове и белезите от много битки. Гласовете им бяха дрезгави и високи, а когато се смееха, в тях не звучеше радост.

За тях Дамсон Рей и Мати Ро едва ли бяха хора, с които си заслужава да се съобразяват.

Жените клечаха в една вада от западната страна, скрити сред гъстите храсталаци и се споглеждаха.

— Сигурна ли си? — тихо попита по-високата, по-слаба жена.

Дамсон кимна:

— Той е тук, вътре.

И двете млъкнаха, сякаш думите им не стигаха, за да продължат разговора си по-нататък. Бяха следили каруцата през целия ден, още щом се натъкнаха на следите й, докато следваха Халката южно от езеро Дъга. След като се разделиха с Морган Лех преди три дни, те преминаха през езерото и продължиха нагоре по устието на Мермидон, изпреварвайки бурята. Ветровете преди бурята им помогнаха бързо да пресекат езерото, тъй че самата буря ги застигна едва близо до отсрещния бряг. После тя се стовари над тях и ги преобърна източно от Мъгленото тресавище, тъй че се принудиха да плуват до брега. Успяха да избягат с част от храната си, целите мокри и изтощени, и прекараха нощта в една ясенова горичка, където се скриха от дъжда. Оттук се отправиха на юг, водени от светлината на Халката, като се опитваха да открият някаква следа от Пар Омсфорд. Нищо не откриха, освен следите от каруцата, а сега настигнаха и хората, пътуващи в нея.

— Това не ми харесва — тихо каза Мати Ро.

Дамсон Рей взе едната половина на Халката, стисна я в ръка и я насочи към хижата. Тя засвети като червен огън, ярко и силно. Дамсон погледна към Мати.

— Той е там.

Мати кимна. Дрехите й бяха смачкани и износени, прокъсани от клони и скали, и макар че бяха чисти след дъжда, не изглеждаха добре. Момчешкото й лице бе загоряло от слънцето, по него се стичаше пот и тя мръщеше вежди, докато разглеждаше светещото парче метал.

— Трябва да погледнем по-отблизо — каза тя. — Когато се стъмни.

Дамсон кимна. Червеникавата й коса бе сресана и превързана с лента през челото, а дрехите й бяха също като тези на Мати. Чувстваше се уморена и гладна, имаше нужда от топла храна и баня, но засега трябваше да мине без тях.

Върнаха се по вадата до мястото, където бяха оставили багажа си, седнаха, хапнаха малко плодове и сирене и пийнаха вода. Хранеха се мълчаливо, а сенките се издължаваха. Наоколо се спусна мрак, луната и звездите изгряха и настъпи приятна прохлада. Тези две жени бяха твърде различни. Дамсон бе пламенна, непосредствена и уверена в онова, което върши, Мати — хладна, затворена и подлагаща всичко на съмнение. Онова, което ги свързваше, освен общото им дело, беше желязната решителност, придобита вследствие на години борба за оцеляване в служба на независимите. След като прекараха заедно три дни, търсейки Пар Омсфорд, те бяха започнали да изпитват взаимно уважение. Когато тръгнаха, знаеха малко една за друга и всъщност все още беше така, но онова, което знаеха, беше достатъчно: всяка от тях бе уверена, че може да разчита на другата, когато се наложи.

— Дамсон — неочаквано се обади Мати Ро. Бе станало по-тихо и тя шепнеше. — Случвало ли ти се е понякога да се окажеш в небрано лозе? — тя изглеждаше като че ли объркана. — Точно така се чувствам в момента. Тук съм, но не съм сигурна защо.

Дамсон дойде по-близо.

— Искаш ли да бъдеш някъде другаде?

— Не зная. Не, мисля че не — тя прехапа устни. — Но не съм сигурна какво правя тук. Зная защо дойдох, но не разбирам кое ме накара да взема това решение.

— Може би причината няма значение. Може би единственото, което има значение, е това, че си тук.

Мати поклати глава.

— Не мисля така.

— Сигурно не е толкова трудно да разбереш, аз съм тук заради Пар, защото му обещах да го намеря.

— И защото го обичаш.

— Да.

— А аз дори не го познавам.

— Но ти познаваш Морган.

Мати въздъхна.

— Познавам го по-добре, отколкото той познава себе си. Но не съм влюбена в него — тя помълча известно време. — Поне така ми се струва — Мати погледна настрани, натъжена от това признание. — Дойдох тук, защото се отегчавах да стоя все на едно място. Така и казах на Планинеца. И беше вярно. Но дойдох заради още нещо, но просто не зная какво е то.

— Мисля, че може би е Морган Лех.

— Не е.

— Струва ми се, че ти имаш нужда от него.

— Да имам нужда ли? — Мати беше озадачена. — Не мислиш ли, че е обратното? Той има нужда от мен!

— И това е така. Вие имате нужда един от друг. Аз ви наблюдавах, Мати — тебе и Морган. Забелязах как го гледаш, когато той не те вижда. Забелязах и него как те гледа. Между вас има нещо повече, отколкото си мислите.

Високото момиче тръсна глава.

— Не.

— Ти се тревожиш за него, нали?

— Това е различно.

Известно време Дамсън я наблюдаваше без нищо да каже. Мати гледаше някъде в пространството между тях, кобалтовите й очи бяха бездънни и неподвижни. Тя виждаше нещо, което никой друг не можеше да види.

Когато вдигна поглед, очите й бяха празни и тъжни.

— Той още обича Куикнинг.

Дамсон бавно кимна с глава.

— Да, вероятно.

— Винаги ще я обича.

— Сигурно, Мати. Но Куикнинг е мъртва.

— Това няма значение. Чувала ли си го как говори за нея? Тя е била красива и магична и също е била влюбена в него — Мати примигна със сините си очи. — Трудно е да се опитваш да преодолееш нещо подобно.

— Няма защо да го правиш. Не е необходимо.

— Необходимо е.

— Той ще я забрави с времето. Това е неизбежно.

— Не, никога. Няма да допусне това.

Дамсон въздъхна и погледна настрани. Нощта наоколо им бе дълбока и тиха, сякаш в нея бе стаено някакво очакване.

— Той се нуждае от теб — прошепна накрая тя, като не знаеше какво друго да каже. После отново се обърна към Мати. — Куикнинг я няма, Мати, а Морган се нуждае от теб.

Те се загледаха една в друга в мрака, преценявайки доколко тези думи са верни, доколко са силни. И двете не казаха нищо. После Мати се изправи и отново се обърна към поляната и хижата.

— Трябва да идем да погледнем.

— Аз ще отида — изправи се Дамсон до нея. — Ти ме чакай тук.

Мати хвана ръката й.

— А защо не аз?

— Защото аз зная как изглежда Пар, а ти — не.

— Тогава ще отидем двете.

— И да се изложим и двете на риск? — Дамсън задържа поглед на нея. — Знаеш, че не бива.

Мати я изгледа укорително, но после пусна ръката й.

— Права си, ще те чакам тук. Внимавай.

Дамсон се усмихна, обърна се и изчезна в мрака. Вървеше безпрепятствено по вадата, докато се озова северно от хижата. Вътре бе запалена лампа, която хвърляше жълтеникава светлина през откритите странични прозорци и отворената врата. Тя спря, за да обмисли положението. Отвътре долитаха гласове на мъже, но червеното огънче на лула и дъхът на тютюн я предупредиха, че часовоят продължава да стои на стъпалата пред входа. Огледа тъмните силуети на мулетата, които мърдаха в редица близо до хижата, после чу шум от счупено стъкло и ругатня отвътре. Мъжете пиеха и спореха помежду си.

Продължи по вадата към гората и се появи зад хижата с намерение да приближи откъм южната стена, страхувайки се, че животните могат да я издадат, ако приближи от север. Облаците се носеха като фантоми над главата й и светлината се променяше, когато минаваха пред луната и звездите. Дамсън се промъкна покрай дърветата, скрита в сенките им, като стъпваше внимателно, макар че гласовете и смехът биха заглушили другите шумове. Когато се озова зад хижата, тя излезе от сянката на дърветата и бързо приближи до задната стена, промъкна се към южния прозорец. Сега гласовете ясно долитаха до нея и тя долавяше в тях гняв и злоба. Жестоки мъже бяха това, не можеше да има никакво съмнение.

Пропълзя близо до прозореца, предпазливо се изправи и погледна вътре.

Кол Омсфорд лежеше в дъното на старата порутена хижа и слушаше спора на мъжете, които играеха на зарове. Беше завит в одеало и обърнат към стената. Ръцете и краката му бяха в белезници, свързани с халка, забита в гредите. Бяха му дали храна и вода, след което бяха забравили за него. И по-добре, мислеше си той изтощен, като се има предвид колко бяха разярени в момента. Пиенето и играта ги бяха направили още по-неприятни и той не искаше дори да си помисли какво би станало, ако си спомнят за него. Бяха го били вече два пъти, откакто го заловиха — веднъж, защото се бе опитал да избяга, и още един път, когато се бяха ядосали на нещо и решиха да си го изкарат на него. Целият беше одраскан, наранен иподпухнал и след като цял ден се друсаше в дъното на каруцата, сега не искаше нищо друго, освен да го оставят да поспи.

Проблемът, разбира се, беше, че при такива условия не можеше да се спи. Въпреки умората и болката шумът му пречеше. Лежеше и слушаше, като се чудеше какво да направи, за да си помогне. Отново се замисли как да избяга. С каруцата и мулетата се пътуваше бавно, но до Дехтера оставаха още три-четири дни път, а стигнеха ли там, с него бе свършено. Чувал бе за робските мини, където работеха предимно Джуджета. Морган му бе разказвал за мините, за които бе узнал от Стеф. Използваха ги като наказателна колония Джуджетата, които се противопоставяха на федеративните окупатори и по-специално за заловените от Съпротивата. Джуджетата, изпратени в мините, никога не се връщаха. Никой никога не се беше връщал оттам. Морган бе чувал да се говори за Южняци, изпратени на работа мините, но досега не вярваше, че е възможно.

Вглеждаше се в очуканите, напукани греди на стената. Изглежда му бе писано да изпита много горчиви истини на свой гръб.

Пое си дълбоко дъх, задържа го и издиша бавно и уморено. Времето летеше и шансовете бяха отдавна изгубени. След тренировките с Улфкингро в Южното око той беше кален и в доста добра форма. Но това малко го успокояваше при настоящите обстоятелства. Едва ли би могъл да се освободи от оковите без ключ. Изпробва ключалките, но бяха твърде здрави. Беше се опитал да убеди похитителите си да му свалят белезниците, за да може да ходи сам, но те само му се изсмяха. Планът му да освободи Пар от Ример Дал и Шадуините беше само смътен спомен. Той беше толкова далеч от това, колкото и от родния си дом в Сенни дол, а от него го делеше огромно разстояние.

Единият от мъжете ритна стола, стана и излезе от стаята. Кол рискува да вдигне поглед изпод одеялото. Мечът на Шанара лежеше на масата. Те играеха на зарове, явно за да го спечелят или да спечелят дяла на другите в него. Тримата, които останаха на масата, изругаха нещо грозно по отношение на онзи който излезе, но не вдигнаха поглед подире му.

Кол се обърна отново към стената и затвори очи. Това, че тези мъже нямаха и представа от истинската стойност на Меча, нямаше никакво значение. Нямаше значение и това, че само той можеше да използва магията, а от това зависеха толкова много неща. В този момент, мислеше си отчаяно той, нищо, освен, чудо, не можеше да го спаси.

Скръсти ръце под одеалото и потъна в дълбока непрогледност.

Какво да правя?

— Той ли е?

Лицето на Мати Ро отразяваше лунната светлина и имаше призрачен вид под късо подстриганата черна коса. Дамсон отпи от меха с вода, който Мати й предложи, и хвърли поглед назад — да не би да са я проследили. Ала нощта бе тиха, земята пуста и неподвижна под звездите.

— Той ли е? — повтори въпроса си Мати, нетърпелива и настойчива.

Дамсон кимна.

— Трябва да е той. Беше се покрил в дъното на стаята с одеяло и не можах да видя лицето му, но няма значение. Мечът на Шанара лежеше на масата, а него не мога да сбъркам. Сигурно е той. Оковали са го в белезници. Това са търговци на роби, Мати. Погледнах каруцата, докато идвах насам. Беше пълна с окови и белезници — тя замълча и тръпка на тревога премина през лицето й. — Не зная как се е натъкнал на тях и как е допуснал да го заловят, но това не е трябвало да става. Магията на песента-заклинание е трябвало да му помогне срещу подобни хора. Нищо не разбирам. Нещо не е наред.

Мати нищо не каза, чакаше.

Дамсон й върна меха с вода и въздъхна.

— Жалко, че не можах да видя лицето му. Той вдигна поглед за миг, но беше много тъмно, за да се види ясно — тя поклати глава. — Търговци на роби — с тях никой не може да се разбере.

Мати отмести крака.

— С такива мъже няма как да се разберем. Ние сме жени. Ако могат, ще ни хванат, ще си направят удоволствието с нас и ще ни прережат гърлата. Или пък, ако за съжаление оцелеем, ще ни продадат заедно с Равнинеца — тя се загледа в нощта. — Колко бяха?

— Петима. Четирима вътре и един на пост. Пият, хвърлят зарове и се карат — тя замълча с известна надежда. — Щом заспят, може да имаме възможност да се промъкнем и да освободим Пар.

Мати продължително я изгледа.

— В тъмното е доста рисковано. Ако се стигне до борба, няма да можем да се различим от тях. А и ако Равнинеца е окован за сгената, ще ни трябва много време, за да го освободим, а и ще вдигнем шум. Освен това както е тръгнало, те може да останат будни през цялата нощ. Нищо не се знае.

— Ще почакаме малко. Ден-два, ако трябва. Рано или късно ще се появи някаква възможност.

Мати поклати глава.

— Нямаме време, не знаем за колко ще стигнат дотам, закъдето са тръгнали. А може да ги причакат други. Не. Трябва да го направим тази нощ.

Дамсон на свой ред я изгледа.

— Тази нощ — повтори тя. — Но как?

— Ти как мислиш? Ако са успели да заловят Равнинеца въпреки магията му, значи са твърде опасни, за да си играем с тях — Мати Ро я гледаше изпитателно. — Ако действаме бързо, ще се проснат мъртви преди да разберат какво става. Можеш ли да го направиш?

Дамсон си пое дълбоко дъх.

— Ами ти?

— Само ме следвай и се дръж зад мене. Пази тила ми. Помни колко са. Не обърквай бройката. Ако ме убият, бягай — тя изправи гръб. — Готова ли си?

— Веднага ли?

— Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.

Дамсон кимна безмълвно, чувстваше се откъсната от ставащото, сякаш го наблюдава отстрани.

— Имам само един нож.

— Използвай всичко, което имаш. Помни какво ти казах.

Високото момиче хвърли наметалото си и бръкна в багажа, извади тънкия боен меч и го окачи през рамо, също както Морган Лех носеше неговия. Превърза няколко хвъргачни ножове през кръста си и пъхна един оловен нож с широко острие в ботуша. Дамсон я наблюдаваше без нищо да каже. Двама срещу петима, мислеше си тя. Но преимуществата на онези бяха още по-големи. Тези мъже бяха опитни бойци, главорези, които щяха да ги убият, без да им мигне окото. Какво сме ние пред тях? — питаше се тя, но реши, че това е глупав въпрос.

Те тръгнаха в нощта, като се плъзнаха през поляните като призраци, Дамсон водеше Мати по същия път, по който мина преди, като наблюдаваше как светлината от газените лампи, окачени в хижата, става по-ярка с приближаването им. Гласовете на мъжете стигнаха до тях, дрезгави и груби. Този път Дамсон не можа да види запалената лула на стълбите пред входа, но това не значеше, че часовоят не е още там. Минаха западно от хижата между дърветата и излязоха откъм задната й страна, като се прилепиха до грубите греди на стената. Вътре продължаваха да се чуват гласовете на онези, който играеха на зарове и пиеха.

Надникнаха към южната страна на хижата, за да видят какво става отпред. Не се виждаше никакъв мъж на пост. Сега водеше Мати с изваден и насочен пред себе си меч. Промъкнаха се до прозореца и бързо надникнаха вътре. Картината оставаше непроменена. Затворникът все още бе завит с одеялото, легнал на пода в дъното на хижата. Четирима от мъжете продължаваха да седят около масата. Дамсон и Мати бързо се спогледаха, после тръгнаха напред. Стигнаха до ъгъла и погледнаха към хлътналия навес.

Часовоят го нямаше.

Мати свъси лице, но въпреки това се отправи към светлината с изваден меч и тръгна към отворената врата. Дамсон я последва, като се озърташе наляво и надясно и мислеше: „Къде ли е часовоят?“ Бяха почти при вратата, когато той изникна от мрака, може би бе отишъл да нагледа животните, защото гледаше нататък и си мърмореше нещо. Забеляза жените чак когато стигна до входните стъпала, после извика от изненада и се хвана за оръжието. Мати бе по-бърза от него. Тя премести меча си в лявата ръка, протегна дясната, извади един от хвъргачните ножове и го запрати към мъжа. Острието го прободе в гърдите и той падна пред входа, издавайки вик на болка.

После се промъкнаха през вратата и влязоха в хижата, като Мати вървеше отпред, а Дамсон я следваше. Помещението бе малко, задимено и претъпкано и те се озоваха точно до търговците на роби. Дамсон ясно виждаше лицата им, потта по кожата им, яростта и изненадата в очите им. Мъжете скочиха от масата и измъкнаха оръжията си от поясите и калъфите. Нададоха викове и ругатни, стъклените и тенекиени чаши се прекатуриха и бирата се разля по пода. Мати уби най-близкия мъж и се насочи към следващия. Масата се разтресе и парчета полетяха навсякъде. Един от мъжете тръгна към пленника, но Мати беше твърде близо и той трябваше да се обърне, за да срещне нападението й. Втори мъж падна и кръвта бликна от гърлото му. Той размаха ръце във въздуха и се свлече. Останалите двама се втурнаха към Мати, ножовете им зловещо пробляснаха на светлината на лампите и я принудиха да отстъпи към стената. Дамсон се отдръпна, защото нямаше къде повече да отиде. Някой я хвана отзад. Това беше петият мъж, целия окървавен от раната в гърдите, който връхлетя през вратата и заби нокти в нея. Тя се опита да се измъкне, кръвта му полепваше по ръцете й. Успя да го изтласка навън през вратата и надолу по стъпалата. Отвън мулетата надаваха рев и ритаха по стената на хижата подплашени.

Мати се засили и нанесе удар на мъжа срещу нея, опитвайки се да не допусне да я изтласкат до стената, като викаше към Дамсон. Лампата се разтърси и газ се посипа навсякъде. Огънчетата се разпиляха по пода на хижата. Дамсон нападна в гръб по-близкия мъж и заби нокти в очите му. Той извика от болка, изпусна оръжието и с голи ръце се опита да я отблъсне. Тя се протегна да извади ножа си. Мъжът се спусна разярен към нея, забравил всичко друго. Препъна се и падна сред пламъците. Дрехата му се подпали и той със стон се втурна към вратата и навън в нощта.

Последният остана още малко, после също се втурна към вратата. Пламъците вече обгръщаха стените, надигайки се към тавана, като лесно поглъщаха сухото дърво. Дамсон и Мати се спуснаха към дъното на хижата, където пленникът се бе изправил на колене и се опитваше да разкъса веригата, която го държеше прикован към стената. Мати го блъсна без нищо да каже, извади големия ловджийски нож от ботуша и изби скобата от гредата. После се втурнаха към вратата, навсякъде обкръжени от пламъци, които пърлеха косите и кожата им. Вече излизаха, когато пленникът се отскубна, обърна се и се спусна сред дима и огъня, като веригите се влачеха зад него. Претърси парчетата по пода, докато намери Меча на Шанара.

В същото време те вече бяха навън, опитвайки се да си поемат дъх и кашляйки от пушека и праха, докато хижата изгаряше зад тях. Тогава Дамсън осъзна, че не бяха освободили Пар Омсфорд, а брат му Кол.

Забавиха се колкото да освободят ръцете и глезените на Кол от белезниците, хвърляйки тревожни погледи през рамо, после бързо побягнаха, оставяйки зад себе си димящите руини на хижата, празната каруца и мъртвите тела. Мулетата бяха избягали отдавна, останалите живи търговци на роби също бяха изчезнали и всичко наоколо бе безжизнено и пусто. Равнинеца и жените миришеха на огън и пепел, очите им сълзяха от дима и бяха опръскани с кръвта на мъжете, които убиха. Мати беше получила няколко дребни рани, а лицето на Дамсон беше одраскано, но и двете не бяха засегнати сериозно. Кол Омсфорд вървеше така, сякаш краката му са счупени.

Когато се скриха сред дърветата, където бяха оставили багажа си, те се почистиха, колкото можаха, хапнаха малко, пийнаха вода и се опитаха да си изяснят какво е станало. Бързо разбраха, че в Кол е другата половина на Халката, която откраднал от Пар, докато бил под влияние на Огледалното покривало, което обясняваше защо Дамсон и Мати мислеха, че са по следите на Пар. То обаче не обясняваше защо Халката бе станала по-ярка и когато Дамсън я насочваше към Южното око, макар че след като чуха разказа на Кол за това, което се беше случило с братята, можеше да се предположи, че магията на Пар е въздействала на диска по някакъв начин. Магията на Пар оказвд въздействие върху всичко, до което се докосне, забеляза Кол. Нещо ставаше с Равнинеца и ако те не стигнеха бързо до него, за да разберат какво го измъчва, щяха да го изгубят завинаги. Кол не можеше да обясни на Дамсон и Мати какво е това, но беше сигурен. Магията на Шанара му бе разкрила много истини, които оставаха скрити от него преди, и това беше една от тях.

Ясно бе какво трябва да направят. Всички те, дори и Мати Ро, имаха обща цел. Взеха багажа си и отново се отправиха през поляните на север към Езерото Дъга и горичките отвъд него. Предстоеше им сблъсък с Шадуините и Ример Дал. Морган щеше да ги чака там и те заедно смятаха да се опитат да освободят Пар. Четиримата можеха да се опълчат срещу враговете си, поддържани от талисманите и магиите, от куража и решителността си. Но нищо повече. Впускаха се в една лудост, но отдавна бяха престанали да се уповават на разума. Бяха приели това каго нещо естествено, както изгрева на слънцето, което се появява на изток и хвърля златисти отблясъци върху тъмния хоризонт. Бяха приели това както бяха приели различните посоки, в които ги бе захвърлир животът, и кръстопътищата, на които ги срещаше общата им съдба. Знаеха, че има неизбежни неща, които не могат да се променят, и това беше със сигурност едно от тях.

Надяваха се, без да споделят гласно мислите си, че специално тази неизбежност ще завърши добре.

Морган Лех не успя дори да ахне.

Атаката беше така бърза и неочаквана, че той се озова на земята преди да помисли да действа. Ръката продължаваше яко да стиска устата му и един черен силует се надвеси над него и го притисна към земята. Беше изгубил Меча — единственото, което би могло да му помогне и бе така изненадан от неочакваното нападение, че макар интуицията да му подсказваше да направи нещо, не можеше да се помръдне като малко животно, уловено по време на сън. Гърлото му се сви и той не можеше дъх да си поеме. Имаше чувството, че е мъртъв.

Огромно брадясало лице се надвеси близо до него, сякаш бе любопитно да узнае що за създание е и искрящите жълти очи на дивия котарак примигнаха насреща му.

— Спокойно, Планинецо — прошепна един познат глас в ухото му, тих и окуражаващ. — Нищо не те заплашва. Това съм аз.

Ръката се махна и Морган отново можеше да диша, макар усилено и неравно. Напрегнатите му мускули се отпуснаха и стомахът вече не го свиваше.

— Тихо сега — прошепна гласът. — Все още са много наблизо.

После лицето на котката се отдръпна и той видя Уокър Бо.