Талисманите на Шанара

XXVI

Горещината се спускаше над Катеричината гора, обедното слънце висеше като огнено кълбо в чистото небе, въздухът бе проникнат от миризмата на пот и прах. Рен Елеседил стоеше на билото на един хълм и наблюдаваше как Федеративната армия се придвижва през равнината като бавно многокрако насекомо.

Тъпи и упорити, мрачно си мислеше тя.

Изобщо не поглеждаше към останалите — Трис, Ъринг Рифт и Десидио. Знаеше какво ще прочете по лицата им, знаеше вече много добре какво мислят.

Вече повече от час наблюдаваха как Федерацията напредва — не че очакваха да разберат нещо повече, но просто за да правят нещо, само и само да не седят и да чакат неизбежното. Заплаха надвисваше над Елфите. Походът на Федерацията на север към Рен бе възобновен преди два дни и времето летеше. Барсимон Оридио най-сетне бе мобилизирал и снабдил с провизии основната Елфска армия и се бе отправил на изток през прохода с бърз ход, който щеше да отведе Елфите в Рен поне три дни преди врага им. Но Елфите бяха десет пъти по-малобройни и всеки открит сблъсък би довел до тяхното унищожение. И още по-лошо, Смоците все повече приближаваха и вече настигаха по-бавно подвижните Южняци. Само подир четири-пет дни Смоците щяха да се явят начело на армията и да оглавят разрушителните й набези. Това щеше да бъде краят на Елфите.

Рен почувства как я обзема безнадеждност и гневно се отърси от нея.

Как да спася моя народ?

Отново погледна пълзящата армия и се опита да помисли. Не можеше и дума да става за нова среднощна атака. Федерацията вече беше нащрек и нямаше да могат да я изненадат втори път. Кавалерийски патрули кръстосваха ден и нощ около армията и оглеждаха околността за каквато и да било следа от Елфи. Веднъж-два пъти конници, които бяха повече смели, отколкото разумни, се опитаха да влязат в гората. Рен ги пусна да минат, Елфите изчезнаха сред дърветата, невидими сред сенките. Тя не искаше Федерацията да узнае къде се намират. Не искаше да им дава никакви излишни сведения. Макар че това нямаше значение. Патрулите ги държаха на разстояние. Щом паднеше мрак, редици от разузнавачи се нареждаха на четвърт миля от лагера. Летящите ездачи можеха да нападнат отгоре, но тя не искаше да рискува най-ценното си оръжие, без да може да му окаже никаква подкрепа.

Освен това нямаше особено значение какво ще направи срещу армията на Федерацията, докато не намери начин да спре Смоците. Макар и все още далеч, те бяха най-опасната и непосредствена заплаха. Ако успееха да стигнат до Рен, или дори само до Западните гори, нищо не можеше да им попречи да влязат право в Арборлон. Нямаше да им се наложи да търсят дори таен вход. Те не се страхуваха от никакви капани. Нямаха нужда от разузнавачи и патрули, за да шпионират врага си. Смоците можеха да открият Елфите, където и да се скриеха те, и да ги унищожат по същия начин, както бяха унищожили Джуджетата преди петдесет години. Рен знаеше историите. Знаеше пред какъв враг се бяха озовали.

Потта покриваше лицето й като влажна маска. Тя бавно въздъхна, махна на другите да приближат и започна да слиза от хълма. Отново се озоваха под закрилата на дърветата и се отправиха към конете, пазени от Елфските ловци, които бяха приближили. Никой нищо не й каза. Нямаше какво да се каже. Рен предвождаше колоната и се стараеше да създава впечатлението, че има нещо наум, макар че нямаше. Тревожеше се, че започва да губи доверието, което бе спечелила при атаката преди три нощи, а то й бе нужно, за да овладее хода на нещата, когато Барсимон Оридио пристигне. В края на краищата аз съм Кралицата на Елфите, казваше си тя. Но дори и една кралица може да претърпи неуспех.

Качиха се на конете и ги подкараха обратно към Елфския лагер. Рен премисли всичко, което се беше случило откакто Коглин се бе появил. Чудеше се между другото какво бе станало със стареца, а и с всички, които се събраха на времето край Рога на пъкъла, за да говорят със сянката на Аланон. Изпита смътно съжаление, че знае толкова малко за техните съдби. Трябваше да ги потърси, да ги открие и да им каже истината за произхода на Шадуините. Имаше усещането, че е много важно да знаят. Струваше й се, че нещо в самата същност на Шадуините ще доведе до тяхното унищожение. Аланон е знаел това, вярваше тя. Но ако е знаел, защо просто не им го бе казал? Тя тръсна глава. Нещата бяха по-сложни, отколкото изглеждаха и това беше естествено. Нима целият смисъл не беше в тази борба?

Стигнаха лагера на челния отряд, разположен няколко мили по на север. Слязоха от конете и подадоха поводите им. Рен се отдалечи от останалите, все още мълчалива. Взе малко храна от една маса, не защото бе гладна, а защото знаеше, че трябва да се храни, и седна сама в единия край на пейка, загледана в дърветата. Все някакъв отговор трябва да се намери, казваше си тя. Упорито мислеше, че са свързани с миналото, че историята се повтаря и човек може да се учи от случилото се. Уроците на Мороуиндъл преминаваха пред очите й. Тя виждаше мъртвите лица и нескончаемите жертви. Бяха отдали толкова много, за да измъкнат Елфите от смъртоносната заплаха. Това не можеше да бъде напразно. Изключено бе да е станало само за да умрат тук, вместо там.

Изведнъж почувства колко много й липсва Гарт. Неговото присъствие й вдъхваше увереност, той умееше да решава всички проблеми. Каквото и да правеха онези тъмни създания, Гарт никога не отстъпваше. Той я водеше със себе си, когато бе малка, а когато порасна, я остави тя да води. Толкова много й липсваше. Сълзи бликнаха от очите й и тя ги избърса и се опита да се овладее. Не трябваше да плаче за него. Беше му обещала.

Стана и отнесе чинията си на масата, като се озърташе за Ъринг Рифт. Реши отново да полети на юг, за да хвърли още един поглед над Смоците. Трябваше да намери начин да ги спре или поне да ги забави. Може би нещо щеше да й хрумне. Надеждата беше малка, но имаше само нея. Как би искала Тайгър Тай да е тук. Той й вдъхваше донякъде същата увереност, каквато на времето Гарт. Но кривокракият Летящ ездач беше отишъл да търси независимите и още не се беше върнал, а да доведе независимите в помощ на Елфите беше по-важно, отколкото да я успокоява.

Тя зърна Рифт и му подсвирна да дойде.

— Тръгваме, за да огледаме Смоците още веднъж — заяви тя, без да отмества поглед от него. Брадясалото му лице помръкна. — Това ми е необходимо. Недей да спориш с мен.

Рифт поклати глава.

— Не съм си го и помислил — промърмори той и добави — Милейди.

Тя го хвана за ръката и го поведе през лагера.

— Няма да се застояваме дълго. Само ще погледнем къде са, съгласен ли си?

Обсидиановите му очи я стрелнаха и пак се извърнаха встрани.

— Съвсем близо са, ето къде. И двамата вече знаем това — той поглади брадата си. — Тук няма никаква тайна. Налага се да ги спрем. А вие изглежда нямате никакъв план, нали?

Тя леко се усмихна.

— Ти пръв ще го узнаеш, ако имам. — Приближаваха поляната, където се намираха Роковете, когато Тиб Арн се втурна към тях, зачервен и задъхан.

— Милейди! Милейди! Пак ли ще летиш с една от тези огромни птици? Вземи ме този път, моля те. Ти ми обеща, милейди. Каза, че следващият път ще ме вземеш. Моля те! Омръзна ми да седя, без нищо да върша.

Рен се обърна да го погледне.

— Тиб — започна тя.

— Моля те — умоляваше той и едва се задържа да спре пред нея. Отметна назад русата си коса. Сините му очи искряха от нетърпение. — Няма да създавам никакви неприятности.

Тя погледна Рифт, който й отправи мрачен предупредителен поглед. Но тя се чувстваше много разколебана в себе си, несвързана с нищо, нуждаеше се да си върне увереността. — Защо не? — помисли си тя. Тиб можеше да се окаже от полза. Би могъл да подскаже нещо.

Кимна към него.

— Добре. Можеш да дойдеш.

Тиб се усмихна до уши. Точно както се намръщи Рифт.

Летяха на юг по посока на планините — Кралицата на Елфите, водачът на Летящите ездачи и момчето. Летяха ниско и близо до земята. Преминаха над Федеративната армия, която вървеше сред пустите равнини, обвита в огромен облак прах, и продължиха през ширналата се пустош Гъсто бранище към синята лента на Мермидон. Вятърът духаше на хладни вълни срещу тях и земята отдолу се разстилаше като кафеникава мрежа, поръсена с ярките слънчеви отблясъци, които отразяваха вировете и потоците. Рен бе седнала зад Ъринг Рифт, а Тиб Арн седеше зад нея. Тя чувстваше как момчето е напрегнато и се взира през крилете на Грейл надолу към земята, в едната и в другата посока, като от време на време изпуска по някое възклицание. Тя се усмихваше, потънала в спомени.

Един-единствен път мислите й се върнаха към настоящето. За втори пореден път не бе взела Фавн със себе си при полета с Ъринг Рифт. Фавн я бе молил, но тя отказа. Може би се страхуваше за Дървесния пискун, плашеше се, че той може да падне от гърба на Рока. А може би в това се криеше и нещо друго. Не беше съвсем сигурна.

Часовете летяха. Стигнаха Пайкън и поеха над виещото се корито на Мермидон, в посока на юг. Все още нито следа от Смоците. Рен оглеждаше цялата околност, притеснена, че чудовищата могат да се промъкнат сред дърветата, където вече не биха могли да ги проследят. Секунди по-късно в далечината просветна метал и Ъринг Рифт бързо насочи Грейл нагоре, далеч от Мермидон и по-близо до планините на запад. Скриха се зад скалите, щом забелязаха Смоците, които се бяха скупчили на изток от реката и приближаваха към Федеративната армия.

Рен наблюдаваше как тези пълзящи създания се движат неуморно в жегата и праха — чудовища, които служеха на безчовечни господари и невъобразими цели. Замисли се за съществата, които бе оставила зад гърба си в Мороуиндъл и осъзна, че в крайна сметка не ги беше оставила зад гърба си. Тъмните същества, които Елфската магия бе създала там, сега просто се бяха превъплътили тук в друга форма. Историята отново се повтаря, помисли си тя. В такъв случай какви бяха уроците, които трябваше да научи?

Те прелетяха покрай Смоците два пъти и Рен накара Ъринг Рифт да кацнат на една равна височина, зад редица гористи хълмове, разположени отсреща на Камен баир. Оттук можеха да наблюдават напредването на Смоците, които спокойно вървяха през ливадите.

Рен седна без коментар. Тиб Арн седна до нея, обгърнал коленете си с ръце, и с напрегнато лице се взря в Смоците. Смоците. Тя изрече думата само с устни. Как ли можеха да ги спрат? Тя риеше земята с петите на обувките си и мислеше. Зад нея Ъринг Рифт проверяваше ремъците на Грейл. Лек ветрец подухваше сред дърветата и галеше и разхлаждаше кожата й. Рен мислеше за Уистерона — далечен родственик на Смоците — който накрая бе попаднал в тресавището, недалеч от мястото, където си беше направил леговище.

Рифт я докосна по рамото и й подаде мех с вода. Тя го взе, пи и го предложи на Тиб, но той отказа. Изправи се и отиде заедно с Рифт в края на възвишението, където отново се загледа в Смоците. Какво ли би могло да нанесе удар на тези същества? Дали се хранеха и спяха като всички други? Дали имаха нужда от вода? Дали дишаха въздух?

Тя изтри потта от лицето си.

— Трябва да се връщаме — тихо каза Рифт.

Тя кимна, но не се помръдна. Долу Смоците продължаваха да се влачат, а броните им отразяваха слънчевата светлина и прах се вдигаше под тежките им стъпки.

Уистеронът, мислеше си тя, пропадна в земята.

Миглите й потрепнаха. Осъзна, че е на път да стигне до нещо. Нещо полезно…

Тогава чу познато ниско подсвиркване и понечи да се обърне. Тиб Арн се появи до нея, синеок и русокос, засмян и развълнуван. Той вдигна очи и с усмивка посочи към равнините.

— Погледни.

Тя се загледа в зноя, но нищо не видя.

До нея Ъринг Рифт внезапно извика и се спусна напред. Нещо тежко се стовари зад гърба й и се чу крясък, от който кръвта й се смръзна.

Тя се обърна, нещо се стовари върху главата й и над очите й се спусна мрак.

Далеч на изток Драконовият зъб хвърляше вече своите сенки с отдръпването на късната следобедна светлина. Тайгър Тай летеше върху Дух, по посока на тихия постоянен вятър, който ги носеше на север, отвъд високите върхове над изсъхналите знойни равнини. И този ден за Летящия ездач бе минал напразно — както всички дни, откакто бе тръгнал да търси независимите. От сутрин до мрак той кръстосваше над земята и търсеше следа от обещаната армия, но не откриваше нищо. Навсякъде имаше Федеративни патрули, някои многобройни, като онзи, който бе блокирал прохода в южния край на планините. Той оставяше Дух задълго, за да среща хора из пътищата, питаше ги какво ново има, научи за едно похищение на затвора в някой си град Тирс, където водачът на независимите Падишар Криил бил изведен за екзекуция, но неговите хора успели да го освободят. Това беше голямо събитие и всички говореха само за него. Но изглежда никой не знаеше къде е сега, нито къде са независимите.

Или поне не казваха.

Тайгър Тай беше Елф и не знаеше почти нищо за Четирите земи, което утежняваше нещата. Незнанието му го ограничаваше и той бе принуден да търси сляпо. Беше успял да разбере, че въстаниците по всяка вероятност се намират в планините, които той сега преброждаше, но върховете бяха огромни и пълни с укрития, тъй че можеше и петдесет години да търси, без да открие никого.

Беше започнал да си мисли вече, че това е безнадеждна работа. Но той бе дал дума на Рен да намери независимите и бе непоколебим като нея, когато отиде в Мороуиндъл да търси Елфите.

Загледа се надолу към пустите голи скали, лицето му бе сбърчено и мрачно. Всичко изглеждаше все същото, нямаше какво да се види. Планините се разгръщаха далеч на север и той сви вляво с Дух, за да ги обходи отново. Вече ги беше обхождал два пъти по малко по-различни места, но в същото време знаеше, че изпуска стотици други.

Тялото му бе натежало от умора и напрежение. Ако там имаше някаква армия на независимите, защо му беше толкова трудно да я открие?

Помисли си за Рен и земните Елфи. Чудеше се дали Федеративната армия се е възстановила дотолкова, че да продължи своя ход. Усмихна се, като си спомни нощната атака. В това момиче наистина имаше нещо. Беше много ръбата. Едва пораснала, а вече водач. Земните Елфи, мислеше си той, могат да успеят само ако й позволят тя да ги води. Ако не й се подчинят, са глупаци.

Нещо проблесна долу в скалите и прекъсна хода на мислите му. Той се вгледа съсредоточено нататък. Проблясъкът отново се повтори. Това явно беше някакъв сигнал. Но от кого? Тайгър Тай направи няколко кръга с Дух, за да огледа по-добре местата, над които летяха. Светлината се появи за трети и четвърти път, после спря, сякаш онзи, който издаваше сигнала, беше сметнал, че е видян. Сигналът идваше от една височина сред централните върхове и когато Тайгър Тай приближи, видя група от четирима мъже, застанали в средата на заравненото било, които чакаха нещо. Бяха застанали на открито и не се опитваха да се крият. Наоколо не се виждаше никой друг, нито пък имаше места, където биха могли да се скрият други хора. Добър знак, помисли си Летящият ездач, но реши въпреки всичко да бъде предпазлив.

Кацна с Дух на височината, нащрек за всякаква изненади. Гигантският Рок остана да почива в края, на доста голямо разстояние от четиримата. Известно време Тайгър Тай стоеше на място и наблюдаваше околността. Мъжете отсреща търпеливо зачакаха. Тайгър Тай освободи ремъците и слезе от Рока. Предупреди Дух да внимава и тръгна из сухата трева и камънаците. Двама от четиримата дойдоха да го посрещнат, единият бе висок и слаб, ръбат като камък, а другият чернобрад и суров. Високият накуцваше.

Когато бяха на не повече от шест стъпки един от друг, Тайгър Тай спря. Двамата мъже също спряха.

— Това вашият сигнал ли е? — попита Тайгър Тай.

Високият кимна.

— От два дни летите и търсите нещо. Решихме, че е време да разберем какво. Според легендите само Летящите ездачи могат да летят върху гигантските Рокове. Така ли е? От Елфите ли идвате?

Тайгър Тай скръсти ръце.

— Първо искам да зная кои сте. В наше време човек не може да се довери на всеки.

Чернобрадият се изчерви и се канеше да го предизвика, но един поглед от страна на другия го спря.

— Ами на тебе да не би да може? — отвърна той и вдигна едната си вежда.

Тайгър Тай се усмихна.

— Тази игра не може дълго да продължава, нали? Вие независими ли сте?

— Сега и завинаги — отвърна високият.

— Тогава сте тези, които търся. Казвам се Тайгър Тай. Изпратен съм от Рен Елеседил, Кралица на Земните елфи.

— Значи Елфите наистина са се върнали?

Тайгър Тай кимна с глава.

Високият мъж се усмихна със задоволство.

— Аз съм Падишар Крийл, водач на независимите. Приятелят ми се нарича Чандос. Добре дошъл в Четирите земи, Тайгър Тай. Ние имаме нужда от вас.

Тайгър Тай изсумтя.

— Ние имаме още по-голяма нужда от вас. Къде ви е армията?

Падишар Крийл погледна объркан.

— Армията ни ли?

— Нали уж ни идвате на помощ! Срешу нас настъпват сили на Федерацията, които ни превъзхождат десет пъти — кавалерия, пехотинци, стрелци и обсадни съоръжения — е, обсадните машини вече не са толкова много, но са достатъчно добре въоръжени, за да ни стъпчат като мравки. Момчето каза, че сте тръгнали към нас с пет хиляди души. Съвсем не е достатъчно, но всяка помощ е добре дошла.

Чандос се намръщи и потри брадата си.

— Само за минутка. За какво момче говориш?

Тайгър Тай погледна изумен.

— Онова с бойната сврака. — Внезапна тревога обхвана Летящият ездач. — Тиб Арн. — Той гледаше ту единият, ту другият. — Синеоко, светлокосо, нисичко. Не сте ли го изпратили вие?

Мъжете насреща му се спогледаха.

— Изпратихме един четирийсетгодишен мъж. Казва се Ценекон Кип — предпазливо промълви Чандос. — Сигурен съм в това, аз сам го избрах.

Тайгър Тай целият се смръзна.

— Ами момчето? Знали вие не знаете нищо за това момче?

Падишар Крийл го погледна със суровите си очи.

— За първи път чуваме за него, Тайгър Тай.

Щом дойде в съзнание, Рен усети, че към очите й е насочена ярка светлина. Тя извърна глава и премигна. Една ръка се впи в косата й и я издърпа на крака. Някой прошепна в ушите й с глас, изпълнен с омраза и презрение:

— Събуди се, събуди се, Кралице на Елфите.

Ръката я пусна и тя се свлече на колене. Главата я болеше от удара. Устата й бе запушена с кърпа толкова силно, че тя едва дишаше през носа. Ръцете й бяха привързани зад гърба и въжето така се бе впило в китките й, че ги прорязваше. Ноздрите й вдъхваха прах и миризмата на собствената й пот.

— О, милейди, милейди, най-красивата между красивите, господарка на Западните Елфи — такава глупачка си ти! — гласът започна да съска. — Седни, погледни и ме виж!

Един удар от едната страна на главата я събори на земята, но отново ръката се вкопчи в косата й и я издърпа.

— Виж ме!

Тя вдигна глава и се вгледа в сините очи на Тиб Арн. Те вече не се смееха, не беше останало нищо от онова момче. Тези очи бяха сурови, студени и изпълнени със злост.

— Чавка ли ти изпи мозъка? — подвикна й той и й отправи зловеща усмивка. По ръцете му имаше кръв. — Чавка ти е изпила мозъка, а аз свърших другото. Но какво да правя с теб сега? С какво мога да бъда полезен на Кралицата на Елфите?

Той се завъртя като тихо хихикаше, клатеше глава и се прегръщаше от радост. Рен се огледа и отчаяно си даде сметка за станалото. Ъринг Рифт лежеше мъртъв близо до нея, ножът още стърчеше забит в гърба му. Грейл също лежеше безжизнен малко по встрани, главата му бе почти прерязана. Над него се беше надвесил Глун, който сега изглеждаше голям почти колкото Рока, перата стърчаха от жилавото му тяло като игли. Ноктите и човката му вече бяха почервенели от кръв, забити в мъртвия Рок, разкъсващи нови парчета плът. По време на яденето Глун спираше и се вглеждаше право в нея, свиваше вежди и тя можеше да види в очите на бойната сврака неутолим глад.

Дъхът й спря и тя не можа да отмести поглед встрани.

— По-голям е, отколкото го помниш, нали? — каза Тиб Арн, неочаквано озовал се много близо. Сянката му я обгърна, когато се наведе над нея. Момчешкият му глас никак не съответстваше на станалото изведнъж сурово лице.

— Това беше първата ти грешка — че ни взе за такива, каквито изглеждахме. Прояви голяма глупост.

Той хвана врата й и го изви, така че да я обърне с лице към себе си.

— Оказа се всъщност много лесно. Така можех да дойда по всяко време и да ти кажа, че съм всеки, който си искам. Но аз изчаках търпеливо и хитро. Видях вестоносеца на независимите и го причаках. Той ми каза всичко преди да умре. Тогава дойдох на негово място. И както виждаш, трябваше само да се озова за малко насаме с теб.

Очите му играеха. Той изведнъж започна да я удря със свободната си ръка, докато с другата я държеше права, за да не падне.

— Но ти не ме остави! — спря да я удря той и извърна окървавеното й лице така, че тя да може да г вижда. Русата му коса бе разрошена и сините му очи проблясваха, но приятното на вид момче не можеше да скрие чудовището, готово всеки миг да изскочи изпод кожата му. — Побърза да ме отпратиш и докато ме нямаше, проведе онази нощна атака срещу Федеративната армия! Глупаво, глупаво момиче! Ти си едно нищожество! Нищо не постигна, освен че позабави нещата, принуди ни да докараме Смоците много по-скоро, създаде ни малко повече работа. — Той се свлече на колене, като все още държеше врата й в железни пръсти. Тя повтаряше в болезненото си съзнание отново и отново една и съща дума. Шадуин.

— Но аз убих онези хора — по-скоро Глун го направи. Разкъса ги на парчета и аз слушах стенанията им, но не направих нищо, за да облекча смъртта им. Само че вината за това, че умряха, е твоя, а не моя. Накарах Глун да се скрие и се върнах — закъснях, за да спра твоята глупава нощна атака, но поне съм сигурен, че няма да се повтори отново. Само чаках възможност да остана насаме с теб, защото така трябваше.

Той я погледна с умоляващ момчешки поглед и в гласа му прозвуча ирония:

— О, милейди, моля те, моля те, вземи ме със себе си. Нали ми обеща? Моля те, няма да създавам неприятности.

Тя с усилие си пое дъх през носа, опитвайки се да прочисти кръвта и праха и да не загуби съзнание.

— О, съжалявам. Зле ли се чувстваш? — потупа я той леко по бузата, после по другата. — Така! По-добре ли си? — той се засмя. — И къде бях аз? О, да — чаках. Но днес му се видя краят, нали? Ти се обърна, аз подсвирнах на Глун да унищожи Рока. Задържах вниманието ти върху Смоците, докато промуша Летящия ездач и после те ударих. Толкова бързо и лесно. Стана само за секунди.

Той я пусна и се изправи. Рен се олюля, но се постара да не падне, да не му достави това удоволствие. В нея самата се надигаше гняв, по-силен от умората и болката. И тя събра достатъчно сили и насочи цялото си внимание към момчето. Шадуинът. Тиб Арн се изкиска.

— Няма повече надежда за тебе, нали, Кралице на Елфите? Никаква. Ще те търсят, но няма да те намерят. Нито тебе, нито Летящия ездач, нито Рока. Всички вие просто ще изчезнете — той се подсмихна. — И знаеш ли къде? Сигурно искаш да узнаеш. Онези двамата вече нямат значение, но ти…

Той сложи ръце на хълбоците си и вирна глава. Това бе обичайната му поза, но сега към нея се прибавиха и суровият поглед, и злостният глас.

— Ти ще отидеш в Южното око при Ример Дал — заедно с това! — Той бръкна в джоба си и извади кожената торбичка с Елфовите камъни. Сърцето й се сви. Елфовите камъни, единственото й оръжие срещу Шадуините. — Знаем за тях, откакто уби нашия брат край Крилатата дъбрава. Огромна сила — но вече не е твоя. Сега тя принадлежи на Главния преследвач. Както и самата ти, милейди. Той ще се разправи с теб, а после аз ще поискам от него да те върне при мен.

Той пъхна обратно торбичката в джоба си.

— Трябваше да оставиш нещата такива, каквито са, Елфска кралице. Така щеше да е по-добре за теб. Трябваше да помниш, че всички ние имаме общ произход — че сме Елфи, дошли от стария свят, където сме били крале. Трябваше да избереш да бъдеш като нас. Можеше да постигнеш това с твоята магия. Шадуините са това, което е предопределено да станат Елфите. Някои от нас го знаеха. Някои от нас се вслушваха в шепота на земята.

За какво говори той — питаше се Рен. Но не можеше да разсъждава ясно.

Той се обърна встрани и известно време гледа как Глун яде, после подсвирна на бойната сврака. Глун приближи неохотно, от кривия му клюн още се подаваха парчета от тялото на Грейл. Тиб Арн потупа и помилва гигантската птица, бъбреше си тихо с нея, смееше се и се шегуваше. Глун съсредоточено слушаше, без да отмества поглед от момчето, с покорно сведена глава. Рен остана на мястото си, опитвайки се да измисли нещо, за да се спаси.

Тиб дойде при нея, вдигна я с лекота и я метна върху сивкавия гръб на Глун, като чувал пшеница, после я привърза с ремъците. Момчето се върна за Ъринг Рифт и хвърли тялото на Летящия ездач от височината в гъсталаците долу. Като по команда Глун заби изцапаната си с кръв жълта човка в тялото на Грейл, издърпа клетия Рок към края на височината и пусна и него надолу. Рен затвори очи, опитвайки се да се овладее. Тиб Арн беше прав. Тя наистина бе постъпила повече от глупаво.

Момчето се върна и също се качи на гърба на Глун.

— Както виждаш, магията ни позволява всичко, Елфска кралице — каза той, докато се настаняваше. — Глун може да става голям или малък, според желанието си. Покрит е с перушина на сврака, но по същността си е Шадуин, след като прие магията. А аз мога да бъда синът, който ти никога няма да имаш. Добър син ли съм, майко, а? — разсмя се той. — Не го очакваше, нали? Ример Дал също така предположи. Той каза, че ще ме харесаш и ще ми се довериш, защото ще се нуждаеш от някого, след като загуби своя голям приятел на Мороуиндъл.

Рен почувства как я обзема мъка, която се смеси с унижението и отчаянието. Тиб Арн я наблюдава известно време, после се разсмя.

Глун разпери криле и те полетяха над равнините, като се отдалечаваха от горите на Източната земя, от Смоците, от Федеративната армия и Елфите. Тя гледаше как всичко постепенно изчезва в залязващото слънце и после в мрака, в мъгливо-сивкавата светлина на нощта. Те летяха, следвайки течението на Мермидон към Калахорн, преминаха Кърн и Тирс и продължиха над поляните на юг.

Настъпи полунощ и се спуснаха над една тъмна равна местност, където чакаха каруца и конници. Рен не знаеше как бяха стигнали дотук. Мъжете носеха черни наметала и емблемата с вълчата глава на Преследвачите. Бяха осем на брой, всичките тъмни и безгласни, като призраци в тишината на нощта. Изглежда очакваха Тиб Арн и Глун. Тиб даде кожената торбичка с Елфовите камъни на единия от тях, а други двама вдигнаха Рен от Глун и я сложиха в каруцата. Никой не каза нито дума. Рен напрягаше всички сили да види нещо, но платнището беше спуснато и нищо не можеше да се види. Легнала в мрака и тишината, тя чу пърхането на крилете на Глун, когато той отново се издигна във въздуха. После каруцата се олюля и тръгна. Колелата скърцаха, ремъците на хамутите плющяха и копитата на конете чаткаха ритмично в нощта.

Тя беше на път към Южната кула и Ример Дал, знаеше това и имаше чувството, че огромна дупка се е отворила в земята да я погълне.