Талисманите на Шанара

XVI

Когато Барсимон Оридио прие предложението на Рен, следвайки решенията на Висшия съвет, да пресрещнат приближаващите сили на Федерацията, вместо да ги причакат в Арборлон, когато я предупреди, че ще им бъде нужна поне седмица, за да се съберат и да подготвят продоволствието за цялата армия, тя реши да тръгне с толкова мъже, колкото могат да се стегнат за два дни, за да действат като челен отряд. Старият воин я предупреди, че е рисковано да тръгне с такава малка сила срещу толкова голяма армия. Попита я какво ще стане, ако ги обкръжат и принудят да влязат в бой. Тя го изслуша търпеливо и обясни, че целта на челния отряд не е да предизвика врага, а да го следи и може би да го забави, като му даде да разбере, че наоколо има и друга армия. Увери го, че няма защо да се притеснява. Бар можеше да назначи командването на челния отряд и тя щеше да приеме неговия избор. Той се суетеше и ядосваше, но най-накрая се предаде и склони при обещание, че тя ще го изчака да пристигне с цялата армия, преди да предприеме каквито и да било действия.

Сред Елфите се разпространи слухът за приближаването на армията на Федерацията и за надвисналата заплаха. Които желаеха, можеха да се приютят в Арборлон, който трябваше да служи като защитна крепост на Елфския народ. Онези пък, които предпочитаха да останат, където се бяха заселили, трябваше да бъдат готови да бягат, ако Федерацията си пробиеше път. До най-отдалечените места и до Крилатата височина бяха изпратени Летящи ездачи, а навсякъде другаде — вестоносци. Семействата, които се бяха заселили най-близо до града, почти веднага започнаха да се преселват в него. Рен ги настани на лагери, по-далеч от отбранителните укрепления, които в момента се изграждаха. Този път нямаше да изграждат крепостни стени около града. Трябваше да изградят укрепления, които обаче не бе нужно да бъдат нито високи, нито непробиваеми. Скалите на Каролан и водите на Рилска песен предоставяха естествена защита срещу нападения от запад, а откъм север и юг се издигаха високи планини, но Федерацията най-вероятно щеше да дойде откъм изток, през Ренската долина. Всички възможни укрепления трябваше да бъдат изградени там.

Рен разговаря с министрите и командирите на армията надълго и нашироко какви трябва да бъдат тези защитни укрепления. Целият път източно от града чак до равнините беше осеян с гъсти гори, много от които непроходими за такава голяма войска като тази, която настъпваше. Федеративната армия явно бе решила да нападне с цяла сила и да разбие Елфите с един удар, тъй че да се разпръсне сред дърветата не бе приемливо за нейните командири. Ето защо се налагаше да настъпи през Ренската долина и да върви по главния път западно от града, а там да се разгърне. Но и такова настъпление нямаше да бъде лесно. Пътят не бе използван много отдавна — още откакто Елфите бяха изчезнали от Западната земя. Голяма част от пътя бе отново обраснал с дървета, тъй че понастоящем приличаше повече на пътека, отколкото на път. Беше тесен, криволичещ и имаше редица места, където една малка армия можеше да задържи за известно време доста по-голяма. Укрепления трябваше да са построят на колкото се може повече от тези места, доколкото позволяваше времето, да се използват ями и трапове, за да се бави напредването на армията. През това време главната Елфска армия трябваше да се опитва да бави Федеративните сили сред тревните площи на изток, разчитайки кавалерията, стрелците и Летящите ездачи да отблъснат силно превъзхождащата ги пешеходна войска. Ако този план се провалеше, трябваше да се изгради едно последно укрепление в Ренската долина.

Една строителна бригада започна работа по укрепленията на изток, докато друга се зае с укрепяването на Каролан. Едно нападение от запад бе малко вероятно, но нямаше защо да се уповават на късмета си.

Междувременно започна огромна работа по събирането и снабдяването на Елфската армия, което се провеждаше под ръководството на Барсимон Оридио. Рен не се месеше в работата на стария воин, доволна, че той е зает и не му остава време да се отдава на съмненията си в нея. Без никой да я чуе, тя тихо каза на Трис, че желае голяма част от Телохранителите да тръгнат с нея, а от Тайгър Тай поиска около дузина Летящи ездачи. И двете сили трябваше да бъдат под нейното лично командване. Добре беше, че може да остави бойната тактика на човек като Бар, но най-малко от всичко желаеше да влиза в голяма битка. Беше обмислила много внимателно всичко. Целта им е да ги предизвикват, да не им дават спокойствие и да ги бавят — това бе заявила тя на Съвета и имаше основание да вярва, че Елфите ще успеят да го осъществят. Гарт я бе научил на всичко, което трябваше да се знае за този род нападения. Тя нищо не каза на Съвета, но седмицата, която бе нужна, за да се свика Елфската армия, можеше да се окаже едно твърде дълго отлагане. Челният отряд наистина бе само параван, който щеше да й помогне да действа по-бързо. Изискваха се неконвенционални тактики, и Телохранителите и Летящите ездачи бяха идеални за такава цел.

Сутринта на третия ден тя потегли с армия от не повече от хиляда човека — осемстотин пехотинци, главно стрелци, триста души кавалерия, около сто от Телохранителите под командата на Трис и дузината Летящи ездачи, които бе поискала от Тайгър Тай. Летящите ездачи бяха ръководени от един опитен ветеран на име Еринг Рифт, но тук беше и Тайгър Тай, който настояваше, че няма да допусне никой друг освен него да придружава кралицата в небето, в случай, че тя пожелае да извършва по-нататъшни огледи. Барсимон Оридио бе назначил един ветеран, слаб и със сурово лице, на име Десидио, който трябваше да води целия отряд. Рен го познаваше като човек, на когото може да се разчита, издръжлив и находчив. Този избор беше добър. Десидио беше достатъчно опитен, за да прави каквото е необходимо и нищо повече. Това напълно удовлетворяваше Рен. Телохранителите бяха подчинени на нея, а Летящите ездачи бяха независими и можеха да се подчиняват на когото решат. Това създаваше добро равновесие на силите.

Министрите поспориха, дали Рен изобщо трябва да тръгне, но тя от първата вечер им бе дала ясно да разберат, че една Кралица на Елфите трябва винаги да предвочжда, ако очаква някой да тръгне след нея. От самото начало бе решено, че ще придружава армията, тъй че нямаше смисъл да чака. Цял живот се беше учила да оцелява, а и притежаваше силата на Елфовите камъни, които я закриляха. Имаше по-малко основания от другите да се притеснява за себе си. Нямаше и намерение да дава обяснения.

Най-сетне успя да се наложи, защото никой не беше готов да й опонира по този въпрос. На някои сигурно им се иска сама да се хване в капана с тази моя настойчивост, помисли си тя доста недоброжелателно, като видя мрачните погледи на Джален Рул и Перек Арундел.

Възложи на Итън Шарт командването на Съвета и града. Министрите нямаше да му противоречат, а Елфите го познаваха и го уважаваха. Той щеше да успее да ги ръководи точно така, както е необходимо. Тя вярваше, че той ще съумее да взема правилни решения. Може би Първият министър още не беше убеден, че тя е кралицата, от която се нуждае неговият народ, но бе дал дума да я подкрепя и тя вярваше, че няма да я наруши. За другите не бе толкова сигурна, макар че Фруарен Лоурел изглежда й беше вярна. Но всички те бяха готови да се подчиняват на Итън Шарт.

Барсимон Оридио излезе да я изпрати, като обеща да я последва след няколко дни и й припомни, че бе дала дума да го чака. Тя се усмихна и му намигна, което така го нервира, че го накара да се махне веднага. Тя усещаше от едната си страна присъствието на Трис, който вървеше с каменно лице, от другата на Десидио, който тайно поглеждаше към нея. Тайгър Тай бе полетял с Дух още призори, за да разузнае как напредва Федерацията. Останалите Летящи ездачи трябваше да потеглят по залез слънце, за да се присъединят към тях в лагера край Ренската долина. Ловците-Елфи преминаха в марш сред поздравленията и приветствията на градските жители. Млади и стари бяха дошли да ги изпратят, развяваха знамена и панделки и изразяваха своите благопожелания за успех. Рен хвърляше погледи встрани, изпълнена със съмнения. Изглеждаше странно. Те потегляха празнично и радостно и нищо не предвещаваше болката и смъртта, които със сигурност щяха да последват.

Този ден те вървяха бързо, в дълга верига по тесния път, за да не си пречат. На различни разстояния между дърветата бяха пръснати разузнавачи, които да предупреждават за всяка опасност. Тук се намираха на своя земя и не вземаха всички предпазни мерки, които биха съблюдавали при други обстоятелства. Рен яздеше до Трис и Телохранителите, обградена отпред и отзад от войската, защитена от всякаква заплаха. Усмихна се, като си помисли колко всичко беше различно от времето, когато тя бе едно обикновено момиче-Скитник. От време на време й се налагаше да потисне порива си да скочи от коня и да затича сред тихата зелена прохлада на дърветата, да се върне към живота, от който беше дошла, да се върне към спокойствието.

Фавън беше оставен у дома, затворен в стаята на Рен на втория етаж в дома на Елеседил. Стрилхайм не е място за едно горско създание, прецени тя. Но Дървесният пискун беше на друго мнение и не винаги бе съгласен с онова, което Рен смяташе за правилно. Тъй че по времето, когато челният отряд спря, за да почине и напои конете по обяд, изведнъж изникна Фавън, който се стрелна откъм листака и се хвърли върху изненаданата си господарка. Само за секунди малкото създание се зарови сред гънките на наметалото за езда на Рен и се разположи съвсем удобно. Рен сви примирено рамене и прие онова, което не можеше да промени.

Късната лятна горещина бе лепкава и влажна и към края на деня и хора, и коне бяха започнали обилно да се потят. Спряха за нощувка под гъстите клони на буки и дъбове на няколко мили от Ренската долина, близо до един извор и вир, тъй че да могат да се измият и да пият вода, но в същото време да останат под сянката и укритието на гората. Десидио изпрати конен патрул към прохода пред тях, за да се увери, че всичко е спокойно, после седна заедно с Рен и Трис, за да обмислят как да продължат. Когато се върне, Тайгър Тай щеше да донесе сведения за разположението на армията на Федерацияга и ако тя продължаваше да върви на север през Търфинг, Елфите можеха да прекосят равнините на юг, като разчитаха разузнавачите да ги предупредят при евентуална засада. А можеха и да продължат да вървят под прикритието на дърветата, където нямаше да ги видят лесно. Рен го изслуша търпеливо, погледна Трис и каза, че предпочита да тръгнат през откритото поле, за да пестят време. След като пресрещнат Федерацията, могат да използват гората, за да се скрият, преди да решат какво да предприемат по-нататък. Десидио остро я изгледа при думите „преди да решат какво да предприемат по-нататък“, но после кимна в знак на съгласие, изправи се и се отдалечи.

Току-що свършваха вечерята, когато Тайгър Тай се приземи сред дърветата — прашен, разгорещен и уморен. Той настани Дух малко по-навътре от пътеката, където гигантският Рок нямаше да безпокои конете, след което се отправи с решителни крачки към лагера. Рен и Трис излязоха да го приветстват и към тях се присъедини и Десидио. Летящият ездач бе кратък и конкретен. Федеративната армия бе стигнала Мермидон и започнала да пресича реката. До утре щяха да се справят с това и да се отправят на север. Придвижваха се много бързо.

Рен се намръщи при тези новини. Тя беше се надянала да ги пресрещне от другия бряг на реката и да ги задържи там. Това май бяха прекалени надежди. Събитията се развиваха много по-бързо, отколкото й се искаше.

Тя поблагодари на Тайгър Тай за сведението и го изпрати да се нахрани.

— Вие си мислите, че Елфската армия е твърде далеч — тихо каза Десидио, сбърчил замислено чело.

Тя кимна.

— Те са на не по-малко от седмица път дори оттук — тя го погледна със зелените си очи. — Струва ми се, че не можем да допуснем Федерацията толкова близо до Арборлон, без да се опитаме да я спрем.

Те се спогледаха.

— Вие чухте генерала — каза Десидио. — Трябва да изчакаме основната армия.

Лицето му не изразяваше нищо. Тя сви рамене.

— Чух. Но тук не е генерал Оридио, а вие.

Той вдигна тъмните си вежди въпросително.

— Може би имате нещо наум, милейди?

Тя не сваляше поглед от него.

— Може би. Ще бъдете ли бил готов да ме изслушате, когато дойде моментът?

Десидио се изправи.

— Вие сте кралицата. Длъжен съм винаги да ви слушам.

Когато той се оттегли, тя отправи към Трис двусмислена усмивка.

— Той знае какво съм замислила, не ти ли се струва?

Трис поразмести малко шината на ръката си и отново я приближи до тялото си. След някой и друг ден шината щеше да бъде махната. Трис чакаше този момент с нетърпение. Замисли се над въпроса й и поклати глава.

— Според мен никой не може да се досети за вашите намерения, милейди — тихо каза той. — Затова се и страхуват от вас.

Тя прие това наблюдение без коментар. Трис можеше всичко да й каже. Онова, което бяха изживяли заедно, когато се измъкнаха от Мороуиндъл, допускаше подобна близост. Тя се загледа в дърветата. Падаше мрак и се спускаха сенки като тъмни вирове, които поглъщаха светлината. Понякога, откакто Гарт бе умрял, на нея й се случваше да се пита дали сенките не се опитват да погълнат и самата нея.

След няколко минути шум от конски копита привлече вниманието й отново към лагера. Разузнавачите, изпратени из Ренската долина, се бяха върнали и довели един пленник. Те спряха внезапно, като рязко дръпнаха ремъците на уморените си коне. Конете явно бяха препускали бързо. Трис веднага стана, последван от Рен.

Конниците и техният пленник — някакъв мъж — бяха слезли от конете и си проправяха път между група Елфски войници към Десидио, който ги чакаше, приличен на гигантска сянка на фона на огъня. Размениха няколко думи, след което Десидио и непознатият мъж се обърнаха и тръгнаха към нея.

Отблизо тя установи, че онзи, който вървеше с Десидио, не е мъж, а момче.

— Милейди — обърна се командирът към нея, когато тя приближи. — Дошъл е вестител от независимите.

Момчето се показа на светло. Беше русо със сини очи и много светла кожа, макар и загоряла от слънцето и вятъра. Беше ниско, с живи очи и набито, макар и не много мускулесто. То се усмихна и се поклони доста неловко.

— Аз съм Тиб Арн — каза то. — Изпратен съм от Падишар Крийл и независимите, за да предам поздравления на Елфския народ и да предложа помощ в борбата срещу Федерацията.

Речта му изглежда бе добре заучена.

— Аз съм Рен Елеседил — отвърна тя и му подаде ръка. То я пое, задържа я неуверено за момент и я пусна.

— Как успя да ни намериш, Тиб?

Момчето се засмя.

— Вие ме намерихте. Вървях западно от Калахорн. Трябваше да намеря Елфите, но вие ме улеснихте. Вашите разузнавачи попаднаха на мен, щом се появих в началото на долината — той се огледа наоколо. — Май съм пристигнал тъкмо навреме.

— Каква помощ са готови да ни предложат независимите? — попита тя, като пренебрегна забележката на момчето. То говореше доста прибързано.

— Като начало мен. Аз съм на вашите услуги като свръзка с останалите, докато пристигнат. Независимите се събират край Драконовия зъб, за да потеглят на запад. Ще бъдат тук подир седмица. Те са повече от пет хиляди заедно с техните съюзници, кралице.

Рен забеляза как Трис повдигна вежди.

— Пет хиляди ли са? — повтори тя.

Тиб сви рамене.

— Така ми бе казано, аз съм само вестоносец.

— И при това твърде млад — забеляза тя.

Той се усмихна бързо и самоуверено.

— О, не толкова млад, колкото изглеждам. А и не пътувам сам. Аз имам Глун за свой закрилник.

Рен на свой ред се усмихна.

— Глун.

Той кимна, после сложи пръсти в ъгълчетата на усттните си и остро изсвири, което накара всичко наоколо да стихне. Бе вдигнал дясната си ръка и Рен едва сега забеляза, че носеше кожена ръкавица, която му стигаше до лакътя.

Една тъмна сянка се стрелна от мрака и проряза въздуха като черна светкавица. Тя изпляска с криле и кацна върху ръкавицата на момчето с наежена перушина. Рен се отдръпна инстинктивно. Тя никога не бе виждала подобна птица — огромна, по-голяма от ястреб или дори от сокол, перушината й бе сивкава, на червени ивици и тя въртеше гребен заканително. Имаше жълт, много крив клюн. Ноктите й бяха два пъти по-големи от цялото тяло, а тялото й бе тумбесто и закръглено, много жилаво и мускулесто под перушината. Тя бе свила глава между крилата, сякаш се канеше да нападне и гледаше Рен със свирепи, злостни очи.

— Какво е това? — попита тя момчето и внезапно се запита къде ли се крие Фавън, надявайки се, че беше се скрил добре.

— Глун? Това е бойна сврака — порода ловна птица, която произхожда от страната на Троловете. Намерих го като голишарче и го отгледах. Научих го да ловува. — Тиб изглеждаше много горд. — Закриля ме от всяка опасност.

Рен бе склонна да му повярва. Видът на тази птица никак не й харесваше. Тя отмести очи от птицата и се загледа в момчето.

— Трябва да хапнеш и да си отпочинеш тази нощ, Тиб — предложи му тя. — Но дали не е добре утре сутринта отново да тръгнеш и да уведомиш независимите къде се намираме? Нуждаем се от тях, колкото се може по-бързо.

Той поклати глава.

— Те вече идват насам и аз не мога да направя нищо, за да ускоря придвижването им. Когато приближат, ще изпратят друга птица-вестоносец, а аз ще изпратя Глун — той се усмихна. — Ще ни намерят, не се тревожете. Но аз трябва да остана тук, кралице, за да ви служа.

— Най-добре ще ни служиш, като се върнеш обратно — забеляза непреклонният Десидио.

Тиб примигна и погледна объркано.

— Но…но аз не искам да се връщам обратно! — изтърси той импулсивно. Изведнъж започна да изглежда толкова млад, колкото си беше. — Искам да остана тук. Нещо ще се случи, нали? Искам да участвам в него. — Той стрелна с очи Рен. — Вие сте Елфи, кралице, а никой досега не е виждал Елфи. Никога! Аз…аз не бях първия, когото избраха за това пътуване. Трябваше дълго да настоявам, за да ми бъде възложена тази задача. Не ме карайте да се връщам веднага. Зная, че мога да бъда полезен, сигурен съм в това. Моля ви, кралице. Дълъг път изминах, за да ви намеря. Нека остана при вас известно време.

— Предполагам, че и Глун трябва да остане? — усмихна се тя.

Той веднага отвърна на усмивката й.

— О, Глун ще стои скрит докато не го повикам — той вдигна ръка и бойната сврака се стрелна нагоре и изчезна. Тио я проследи с поглед и каза:

— Той сам се грижи за себе си.

Рен хвърли поглед към Десидио, който многозначително клатеше глава. Тиб не го забеляза, защото погледът му бе още насочен нагоре.

— Тиб, защо не хапнеш нещо и да си легнеш — посъветва го Рен. — Ще поговорим за всичко останало на сутринта.

Момчето я погледна, примигна с очи, опита се да потисне една прозявка, кимна с глава и покорно тръгна след Десидио. Тайгър Тай мина с пълна чиния от огъня покрай тях и отправи хладен поглед назад към момчето.

— Бойна сврака ли беше това — промърмори той. — Неприятни птици са тези. Трудно ми е да повярвам, че това момче е могло да дресира такава птица. Повечето от тях могат да ти откъснат главата, още щом ги погледнеш.

— Толкова ли са опасни? — попита заинтригувана Рен.

— Убийци — отвърна Летящият ездач. — Готови са да разкъсат всичко, дори и дива котка. Нахвърлят ли се върху нещо, не могат да се спрат. Говори се, че в миналото са ги използвали срещу хора — изпращали са ги да убиват. Умни и жестоки — той поклати глава. — Противни, както вече казах.

Той погледна към Трис.

— Май не ни трябва тук.

Тайгър Тай тръгна да си върви.

— Поне на мен, не — той се протегна. — Време е за сън. Другите си легнаха още преди час, ако не сте забелязали. Утре сутрин ще проучим всичко. Лека нощ.

Той пое в мрака — кокалест и кривокрак, като се поклащаше ту на едната, ту на другата страна като стара мебел, която едва се провира отнякъде. Рен и Трис останаха загледани след него, без коментар. Когато той се отдалечи, двамата се спогледаха.

— Ще накарам Тиб да се върне обратно. — каза тя.

Трис кимна. Никой от тях не каза нищо повече.

Рен заспа, свита в своето леко вълнено одеяло близо до огъня и сънува неща, които забрави веднага. На два пъти се събужда от нощните шумове, от леко жужене, от прошумоляване на животни в храстите и невидими същества в клоните на дърветата. Беше топло и безветрено и не предразполагаше към дълбок сън. Телохранителите спяха наоколо, Трис беше на десетина стъпки от нея. С крайчеца на очите си тя виждаше патрулите, чиито сенки смътно се очертаваха в мрака. Свит в гънката на ръката й, Фавън леко се размърда в съня си. Нощта минаваше бавно и Рен, отпусната, ту заспиваше, ту се събуждаше.

Тъкмо бе задрямала посред нощ, когато пред нея се изпречи едно измъчено лице. Тя уплашено скочи.

— Хсст, спокойно, Рен Елеседил! — каза един познат глас.

Тя бързо се повдигна на лакът.

— Стреса!

Фавън изписука, когато я разпозна, и Комбинираната котка му изшътка да млъкне. Тя тежко се довлече наблизо, седна на задните си крайници и я загледа със странните си сини очи.

— Не беше много хубаво от твоя страна хсст да тръгнеш така на своя глава.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Уплаши ме до смърт! Как успя да се промъкнеш покрай стражата?

Комбинираната котка изплези език и тя бе готова да се обзаложи, че се усмихва.

— Виж какво, Елфско момиче, те са обикновени хора. Шшшт! Ако искаш отново да ме подложиш на изпитание хсст, върни ме в Мороуиндъл — тя примигна със светналите си очи. — Но честно казано, по-добре недей. Тук, във вашия свят, ми харесва.

Рен притисна Фавън до себе си, защото Дървесният пискун се опита да се изплъзне.

— Радвам се, че си тук — каза тя на Стреса. — Понякога се тревожа за тебе.

— Да се тревожиш за мен. Ха! И за какво? След Мороуиндъл нищо особено не ме заплашва. Хубав е светът, в който живееш, Рен, Кралице на Елфите.

— Но не е толкова хубав светът, към който сме се упътили. Знаеш ли това?

— Хсст. Чух. Отново при онези черни създания като при Мороуиндъл. Много ли са лоши, момиче-Елф? Приличат ли на роуул Уистерона?

Носът на Комбинираната котка бе влажен и лъскав на звездната светлина.

— Не — отвърна тя. — Поне още не. Това са хора, но ни превъзхождат числено и са решили да ни унищожат.

Стреса се замисли за момент.

— Все пак е по-добре от чудовищата.

— Да, по-добре е — тя вдъхна топлия нощен въздух и въздъхна. — Но някои от тези хора също приличат на чудовища.

— Значи няма разлика, така ли? — Комбинираната котка настръхна и се изправи. — Ще бъда наблизо хсст, хсст, но не и пред очите ти. Ако обаче съм ти нужна, хсст, ще се явя.

— Можеш да останеш — предложи й тя. Стреса плю.

— По-щастлива съм в гората. А и по-сигурна. Роууул. И за теб така е по-добре, но сама няма да се справиш. Аз трябва да бъда като твои очи, хсст! Това, което видя, ти ще узнаваш първа — тя изплези език. — Грижи се за себе си, Рен Елеседил. Не забравяй уроците на Мороуиндъл.

Тя кимна.

— Няма да ги забравя.

Стреса се обърна и се отдалечи.

— Изпрати Пискуна хсст, ако ти потрябвам — прошепна тя и изчезна.

Рен остана загледана подире й в мрака, сгушила в ръцете си Фавън, мъничък и топъл. Накрая легна отново, усмихна се и затвори очи. Чувстваше се по-добре като знаеше, че Комбинираната котка е близо до нея.

Само след секунди отново заспа. Не се събуди повече до сутринта.