Талисманите на Шанара

XXV

Пар Омсфорд сънуваше.

Сънуваше, че тича през една гора, потънала в сенки и напълно лишена от живот. Бе нощ. През листата по гъсто оплетените клони се виждаше тъмносиньото небе — беззвездно и безлунно. Докато бягаше, Пар виждаше ясно всичко, но не можеше да разбере откъде идва светлината, за да вижда. Стволовете на дърветата пред него се клатеха като треви на вятъра и го принуждаваха да криволичи, за да ги избягва. Клоните се свеждаха и брулеха лицето и ръцете му, опитвайки се да го задържат. Чуваше гласове, които шепнешком завиха отново и отново.

Шадуин. Шадуин.

Обзе го ужас.

Дрехите му бяха мокри от пот и той чуваше как обувките му се трият в глезените. От време на време се появяваха вирчета и потоци и той бе принуден да ги прескача или заобикаля, защото инстинктивно знаеше, че товма са тресавища и ако стъпи в тях, ще го погълнат. Докато бягаше, той се вслушваше дали няма да чуе шум от други живи същества. Все му се струваше, че не може да бъде толкова сам, че в една гора трябва да живеят и други създания. Мислеше си също, че гората все някога трябва да свърши, че не може да бъде безкрайна. Но колкото повече бягаше, толкова по-дълбока ставаше тишината и по-мрачни — дърветата. Нито звук не нарушаваше мълчанието. Нито една светлинка не проникваше в гората.

След известно време усети, че нещо го следва по петите — едно безименно черно създание, което бягаше бързо колкото него и го следваше неотклонно като собствената му сянка. Той искаше да му се изплъзне като бяга по-бързо, но не можеше. Опита се да го заблуди, тръгна в една посока, после в друга, но създанието го следваше неотклонно. Опита се да се скрие, като се прилепи до един огромен стар ствол, неизвестно на какво дърво, но създанието спря до него и зачака.

Това беше създанието, което шепнеше в ушите му.

Шадуин. Шадуин.

Той продължи да тича, като не знаеше какво друго да направи, изпитваше страх и отчаяние, лишен от всяка надежда. Беше като хванат в капан сред дърветата и мрака и не можеше да избяга. Знаеше, че рано или късно онова създание ще го улови. Кръвта пулсираше в ушите му и той чуваше собственото си накъсано дишане. Гърдите му се надигаха, краката То боляха и му се струваше, че няма сили да продължи, но знаеше, че не бива да спира. Протегна се за оръжието си, но откри, че не носи нищо. Опита се с воля да извика някой на помощ, но имената и лицата на онези, които искаше да призове, не се явяваха в съзнанието му.

После се озова на брега на една река, която течеше в нощта черна и бърза, спускайки се като порой в широк прав канал. Инстинктивно чувстваше, че това не е река, а нещо друго, но не разбираше какво. Забеляза един мост и се втурна да го пресече. Чуваше, че създанието следва по петите му. Той скочи на моста, който беше широк и извит като арка, дървен, с железни гвоздеи. Бягаше без да чува шума от стъпките си. Стъпваше напълно безшумно. Мостът в началото му се беше сторил път за избавление, но сега установи, че не вижда отсрещния бряг. Обърна се назад, но гората също беше изчезнала. Небето се беше снишило, а водата се бе издигнала и изведнъж той се озова в сандък, който постепенно се затваряше около него.

Създанието продължи да го следва, съскайки зад гърба му. То бързо приближаваше и ставаше все по-огромно, докато сандъкът се смаляваше.

Тогава Пар се обърна, съзнавайки, че не може да избяга, че е попаднал в капан, че всяка надежда е изгубена. Обърна се и тогава си спомни, че не е напълно беззащитен, че притежава силата на песента-заклинание и тази Елфска магия може от всичко да го защити. Изпълни се с надежда и призова магията в своя защита. Тя избухна в него в див и еуфоричен пристъп, бялата й светлина запали кръвта му и вледени тялото му. Той почувства как се изпълва от нея, как го обгръща бронята на нейната сила и го прави неуязвим.

С нетърпение зачака създанието, което го следваше.

То пропълзя в нощта като котка — едно същество без форма и плът. Пар почувства присъствието му много преди да го види. Първо усети погледа му, после чу дишането му, след това — приближаването му. Намираше се първо от едната му страна, после от другата и най-сетне навсякъде наоколо. Той обаче чувстваше, кой знае защо, че не е в опасност, докато не види лицето му. То се въртеше на всички страни, но така, че да бъде по-далеч от него и Пар го зачака да се умори.

После създанието започна да добива плътност и той забеляза, че не е нещо особено или безформено, Дори не беше толкова голямо. Тялото му имаше размерите и формата на собственото му тяло, така че то застана пред него, разкривайки се напълно, с изключение на лицето. Извика магията на песента-заклинание във върховете на пръстите си и я насочи като стрела, която всеки миг щеше да изхвърчи от лъка. Съществото пред него го гледаше. Сега бе обърнало глава право насреща му, но лицето му не се виждаше. Гласът отново прошепна.

Шадуин. Шадуин.

В този момент лицето му се проясни и Пар разпозна себе си.

Шадуин. Шадуин.

Целият потръпна и насочи магията на песента-заклинание право срещу това създание. Създанието я улови и тя изчезна. Пар още веднъж запрати магията с такава сила, че би могла да смаже всяко същество и да го превърне в дим. Създанието я погълна, все едно, че беше въздух. Лицето се смееше насреща му с празен поглед и неясни очертания, като мираж, който всеки миг щеше да се изгуби в зноя.

Не знаеш ли? Не виждаш ли?

Гласът шептеше — хитър, снизходителен и омразен — и той нападна отново и отново. Магията изхвърчаше от него. Но ставаше нещо странно. Колкото повече той призоваваше магията, толкова по-доволно беше съществото. Той долавяше неговото задоволство като нещо съвсем осезаемо. Усещаше радостта му. Създанието започваше да се променя, добиваше плътност вместо да изчезва, укрепваше от магията, всмукваше я в себе си.

Не разбираш ли?

Пар изохка и отскочи назад. Започваше да съзнава, че и той самият се променя, че губи форма и определеност и се разгражда, както запаленото дърво се превръща в пепел. Той опипа тялото си, изпълнен с отчаяние, и ръцете му нямаше какво да докоснат. Съществото приближаваше, протягаше ръце. Той се видя отразен в очите му.

Шадуин. Шадуин.

Той се видя и осъзна, че вече между тях няма никаква разлика. Той се бе превърнал в създанието.

Пар нададе вой, когато съществото го хвана в ръце и бавно го всмука.

Сънят свърши и Пар се събуди от ужас. Виеше му се свят и дишането му бе тежко и накъсано в тишината. Това е само сън, каза си той. Хвана лицето си с ръце и зачака да му мине световъртежът. Един кошмар, но толкова реален! Той преглътна. Устата му бе пресъхнала от страх.

Отново отвори очи и се огледа наоколо. Стаята, в която се намираше, бе тъмна като гората от съня му. Миришеше на плесен и запустялост. На отсрещната стена имаше прозорци, от които се виждаше нощното небе, покрито с облаци и безлунно. Въздухът бе топъл и лепкав и не се чувстваше отникъде никакъв полъх. Беше седнал на леглото, което представляваше една дървена рамка и матрак, а дрехите му бяха влажни и втвърдени от изсъхнала кал.

Тогава си спомни.

Равнините, бурята, борбата с Кол, събудената магия на Меча на Шанара, прииждането на Шадуините, появата на Краля на Сребърната река, светлината и после мракът — всички тези образи преминаха пред очите му за не повече от миг.

Къде ли се намираше сега?

Изведнъж в стаята насреща проблясна някаква светлинва, ярка като светулка, кацнала на пръстите на една ръка в ръкавица до лакътя. После видя, че светлината идва от лампа и лампата стана по-ярка, хвърляйки отблясъци сред сенките.

— Щом си се събудил, сигурно ще можем да поговорим.

В светлината пристъпи един силует, загърнат в черно наметало, висок, издължен и скрит в качулка. Пристъпи мълчаливо, с грация и лекота. На гърдите му просветна бялата монограма с вълчата глава.

Ример Дал.

Пар се смрази от главата до краката и само това го спря да не побегне. Бързо се огледа наоколо към каменните стени, решетките на прозорците, обкованата с желязо дървена врата, която беше затворена зад гърба на Ример Дал. Озовал се бе в Южното око. Огледа се за Меча на Шанара. Нямаше го. Кол също го нямаше.

— Изглежда не си могъл да спиш много спокойно.

Шепотът на Ример Дал прогони тишината. Той отметна качулката назад и скулестото му, брадясало лице се открои на светлината, подобно на безизразна маска. Дори и да бе забелязал отчаянието на Пар, с нищо не показа това. Отиде до един стол и седна.

— Искаш ли нещо за ядене?

Пар поклати глава. Още не беше сигурен дали може да говори. Гърлото му бе пресъхнало и свито, мускулите му се бяха стегнали. Не изпадай в паника, каза си той. Запази спокойствие. Той си наложи да диша бавно, дълбоко и равномерно. Отпусна крака на пода, но не се опита да стане. Ример Дал го наблюдаваше с бездънните си очи. Устните му бяха свити, тялото му — неподвижно. Прилича на дебнеща котка, помисли си Пар.

— Къде е Кол? — попита той и гласът му не трепна.

— Кралят на Сребърната река го отведе — шепнещият глас бе равен и колкото и да е чудно, внесе в него никакво спокойствие. — Той взе също така и Меча на Шанара.

— Но ти му попречи да отведе и мен.

Главният преследвач тихо се засмя.

— Ти сам му попречи. Аз нямам нищо общо с това. Ти използва песента-заклинание и магията й се насочи срещу теб. Тя прогони Краля на Сребърната река — той замълча за миг. — Магията става все по-непредсказуема, не е ли така? Помниш ли, че те предупредих?

Пар кимна.

— Помня. Всичко помня. Но какво помня няма значение, защото аз не бих ти повярвал, дори ако ми кажеш, че слънцето изгрява на изток. Ти ме лъжеш от самото начало. Не зная защо, но е така. Въобще нямам намерение да те слушам, тъй че направи каквото си намислил и да свършваме.

Ример Дал мълчаливо го наблюдаваше. После каза:

— Кажи какво съм те излъгал.

Пар направо побесня. Отвори уста, за да каже нещо, но спря изведнъж, защото не можа да си спомни по-точно нито една лъжа, която да му бе казана от този мъж. Лъжите бяха налице, по-ясни от вълчата глава, която просветваше на черната мантия, но той някак си не успяваше да съсредоточи мисълта си върху тях.

— Когато се срещнахме, аз ти казах, че съм Шадуин. Дадох ти Меча на Шанара и ти предложих да го използваш срещу мене, за да провериш дали те лъжа. Предупредих те, че твоята магия крие опасност за теб, че тя те променя и ти няма да успееш да я овладееш без чужда помощ. Къде е лъжата във всичко това?

— Ти вкара брат ми в затвора, след като ми внуши, че съм го убил! — извика Пар, скочил на крака без да ще, с много заплашителен вид. — Накара ме да мисля, че е мъртъв! После си го пуснал да избяга с Огледалното покривало, за да се превърне в Шадуин и да ме принуди да го убия! Ти ни изправи един срещу друг!

— Така ли? — поклати глава Ример Дал. — И защо да го правя? Какво бих спечелил от това? Кажи ми, какво мога да спечеля от всичко това?

Той остана седнал и спокоен пред разгневения Пар и зачака. Пар стоеше, яростно загледан в него, но не отговори.

— Не знаеш ли? Тогава чуй ме. Не аз те накарах да мислиш, че си убил Кол — ти сам реши това. Твоята магия те накара, като изопачаваше онова, което виждаш. Помниш ли, Пар? Помниш ли как си мислеше, че си загубил контрол над нея?

Пар не можа дъх да си поеме. Наистина, беше точно така. Той имаше чувството, че е загубил себе си, че е измъкнат от собствената си кожа.

Едрият мъж поклати глава.

— Моите Преследвачи откриха брат ти, след като ти избяга и ми го доведоха. Да, наистина бяха се отнесли грубо с него, но не знаели кой е, а само видели, че се е озовал там, където не бива да бъде. Аз го задържах в Южното око, да — защото се опитвах да го убедя да ми помогне да те намеря. Вярвах, че той е последната ми възможност. Когато избяга, той отнесе Огледалното покривало със себе си — но аз не съм му помогнал да го открадне. Той сам го взе. Да, то го преобрази, защото магията му е твърде силна за един обикновен човек. Ти, Пар, би могъл да го носиш без да бъдеш засегнат. И не аз ви изправих един срещу друг — това направихте вие сами. При всяка среща с вас аз се опитвах да помогна. Но вие винаги успявахте да избягате от мене. Време е да престанете.

— Да, много ти се иска! — извика му Пар ожесточен. — Това би те улеснило!

— Чуй се какво говориш, Пар, това не са разумни приказки.

Пар скръцна със зъби.

— Не са разумни ли? Където и да отида, навсякъде ме причакват Шадуини, опитват се да убият мен и моите приятели. Какво ще кажеш за Дамсон Рий и Падишар Крийл в Тирс? Предполагам, че това също е било грешка?

— Грешка, но не моя — спокойно отвърна Ример Дал. — Федерацията ви нападна, хвана момичето, а впоследствие — вожда на независимите. Преследвачите, които ти уби в Стражевата кула, когато освободи момичето, се намираха там на разпореждане на Федерацията. Те не са знаели кой си, а само че си нахълтал. Затова те заплатиха с живота си и ти сам трябва да решиш дали това бе справедливо.

Пар поклати глава.

— Не ти вярвам. Не вярвам нито на дума от приказките ти.

Ример Дал леко премести стола си.

— Винаги, когато говорим, повтаряш все това. Но нямаш никаква конкретна причина за такова твърдение. Кога съм направил нещо, което да те застрашава? Кога съм правил нещо друго, освен че бях откровен с теб? Аз ти разказах историята на Шадуините. Казах ти, че магията е наше право по рождение, един дар, който ни помага и пази. Казах ти, че врагът е Федерацията, че тя ни преследва и ни унищожава на всеки ъгъл, защото се страхува и мрази онова, което не може или не иска да разбере. Врагове ли, Пар? Ние не сме врагове. Ние сме близки. Ние сме еднакви.

Пар изведнъж си спомни съня и този спомен запали нещо тъмно и безмилостно в душата му. Да бяга от самия себе си, от собствената си магия, от собственото си рождено право, от своята съдба — та нима бе възможно това?

— Ако сме близки, ако ти не си мой враг, ще ме пуснеш да си вървя — настояваше той.

— О не, този път — не — едрият мъж поклати глава и някаква усмивка потрепна в ъгълчетата на устните му. — Веднъж вече постъпих така и ти едва не се остави да бъдеш унищожен. Втори път няма да сглупя. Този път ще постъпим както искам аз. Ще беседваме, ще посетим някои места, ще опознаем и проумеем нещата и се надявам да се разберем. Подир туй можеш да си ходиш.

Пар гневно поклати глава.

— Не искам нито да говоря, нито да посещавам някого, нито нищо. Няма за какво да си говорим — погледна го той яростно. — Ако се опиташ да ме задържаш, ще използвам песента-заклинание.

Ример Дал кимна.

— Хайде, използвай я — зачака той. — Но помни какво ти причинява магията.

Променя ме, помисли си Пар, съзнавайки колко основателно е това предупреждение. Всеки път, когато я използвам, тя все повече ме променя. Всеки път все повече губя власт над нея. Опитвам се да предотвратя това, но изглежда не мога. Не зная какви ще бъдат последиците, но явно няма да са много приятни.

— Аз не съм Шадуин — глухо каза Пар.

Очите на Ример Дал бяха безизразни и неотклонни.

— Това са само думи.

— Не ме интересува. Не съм Шадуин.

Главният преследвач стана и отиде до прозореца. Загледа се в нощта, объркан и потънал в себе си.

— На времето се измъчвах от разминаването между собствената ми същност и онова, за което ме вземаха — каза той. — Гледах на себе си като на странно, смахнато отклонение. Но разбрах, че не съм прав. Разбрах, че няма значение какво хората мислят за мене, а какво мисля самият аз. Ако бях позволил мнението на хората да ми влияе, щях да се превърна в това, което те искат да бъда.

Той се обърна към Пар.

— Шадуините биват унищожавани без никаква причина. Нас ни обвиняват без да има защо. Ние притежаваме магия, която може да бъде полезна по много начини, но не ни се позволява да я използваме. Отговори си, Пар — нима твоето положение е много по-различно?

Пар изведнъж се почувства изтощен, смазан от това, което беше му се случило. Не можеше да го разбере. Ример Дал бе спокоен, уравновесен и непоклатим. Аргументите му бяха убедителни. Пар не можеше да си спомни в какво Главният преследвач беше излъгал. Не можеше да се съсредоточи и да разбере какво зло беше извършил Ример Дал. Винаги бе гледал на него като на враг — Аланон и Коглин също твърдяха това — но с какво можеше да бъде доказано? Къде, между другото, бяха Друидът и старецът? Къде ли бяха всички, които биха могли да му помогнат?

Споменът за съня не му даваше мира. Доколко в този сън имаше някаква истина?

Обърна се към леглото и седна отново. Всичко бе тръгнало наопаки от момента, в който прие поръката на Аланон да намери Меча на Шанара. Оказа се, че дори самият Меч не му е от полза. Беше се оказал сам, изоставен и безпомощен. Не знаеше какво да прави.

— Защо не поспиш още — тихо му предложи Ример Дал. Той вече се оттегляше към вратата. — След малко ще ти изпратя храна и нещо за пиене. Можем да поговорим и по-късно.

Измъкна се през вратата и изчезна, още преди Пар да успее да вдигне очи. Равнинеца скочи да го спре, но отново се отпусна на леглото. Главозамайването му се бе върнало. Чувстваше тялото си отслабнало и тежко. Може би трябваше отново да поспи. Може би след това щеше да обмисли по-добре нещата.

Шадуин. Шадуин.

Нима бе възможно да бъде такъв?

Той се сви на матрака и се унесе.

Сънува отново. Този втори сън бе вариация на предишния, мрачен и ужасяващ. Събуди се целия потен, разтреперан и с разбити нерви. Видя през прозореца просветлелите небеса. Един мълчалив Шадуин в черна роба му донесе храна и вода и в първия момент той си помисли да унищожи това създание с магия и да избяга. Но се поколеба, несигурен в правилността на подобно действие, изпусна момента и вратата отново се затвори.

Нахрани се и пи, но не се почувства по-добре. Седеше в мрачния си затвор, заслушан в тишината. От време на време до него долитаха крясъците на жерави и чапли, и вятър тихо подсвиркваше в камъните на крепостта. Отиде до прозореца и погледна навън. Обърнат бе с лице на изток към слънцето. Долу се виеше Мермидон по пътя си от Рунските планини към Езерото Дъга. Водите й бяха придошли от бурята и влачеха всякакви отломъци. Прозорците бяха дълбоко вдълбани в зида и не откриваха просторна гледка наоколо, но Пар усещаше мирис на дървета и треви и чуваше шума на реката.

След това отново се върна на леглото, като се опитваше да измисли какво да прави. Тогава долови тътена, който идваше от недрата на крепостта — едно особено трептене, което преминаваше през камък и желязо, подобно на гръмотевица по време на буря, глухо и натрапчиво. В началото му се струваше като една постоянна, непресекваща вълна, но от време на време долавяше прекъсване, някакъв по-различен звук, който нарушаваше монотонния тътен. Той внимателно се заслуша и усети вибрацията на звука в собственото си тяло, опитвайки се да разбере какво е това.

Наближаваше обяд и Ример Дал се върна. Толкова черен, че сякаш поглъщаше всяка светлина наоколо, той се плъзна през вратата като сянка и се появи отново на стола. Попита Пар как се чувства, как е спал, дали храната и водата са достатъчни. Беше любезен, спокоен и изпълнен с желание за разговор, но някак дистанциран, сякаш се страхуваше, че всеки опит за близост може да събуди вече отворени рани. Отново говореше за Шадуините и Федерацията, за това, че Пар греши като ги смесва, за това, че е опасно да смята и едните, и другите за врагове. Отново говори за недоверието си към Друидите, за това, как те манипулират и мамят и че искат да имат цялата власт над магията и само те да я използват. Той напомни на Пар историята на неговия род — как Друидите бяха използвали рода Омсфорд, за да постигнат своите цели и бяха променили завинаги живота им.

— Ти нямаше да страдаш от превратностите на магията на песента-заклинание, ако преди години Друидите не бяха причинили на Уил Омсфорд онова, което му сториха — заяви Ример Дал, както винаги с тих и убедителен глас. — Ти сам можеш да разбереш това, Пар. Всичко, което преживя през последните няколко седмици, се дължи на Друидите и тяхната магия. Кой друг е виновен?

После говори за болестта на Четирите земи и как може по-скоро да се излекува. Тази болест не била причинена от Шадуините. Тя била резултат на небрежността на Расите, които на времето толкова добре я били пазили. Къде били Елфите, когато имало нужда от тях? Нямало ги, защото Федерацията ги прогонила, уплашена от онаследената от тях магия. Къде били Джуджетата, които винаги толкова добре се били грижили за земята? В робство, покорени от Федерацията, за да не заплашват управлението на Южната земя.

Той говори известно време и после най-неочаквано си тръгна, изчезна сред камъка и тишината на крепостта. Пар остана да седи след него без да помръдне, като шепотът на Главния преследвач продължаваше да кънти в главата му — интонацията на гласа му, звученето на думите, подреждането на аргументите. Следобедът отмина и слънцето започна да залязва на запад. Настъпи здрач и вечерята пристигна. Той прие онова, което му се предлагаше от мълчаливия служител, и този път не помисли за опит да избяга. Нахрани се и пи разсеяно, загледан в стената на стаята си, погълнат от мисли.

Настъпи вечерта и Ример Дал отново се появи. Този път Пар го очакваше, както се очаква гръм в дъждовна буря. Чу как се дръпна резето на вратата, видя я да се отваря, и Главния преследвач се промъкна вътре. Обгърнатият в черно наметало силует отиде мълчаливо до стола и седна. Двамата се загледаха един друг без нищо да кажат, като всеки преценяваше другия.

— Какво още не съм ти казал? — попита най-сетне Ример Дал, без да помръдва в сгъстяващия мрак. — На кой въпрос искаш да ти отговоря?

Пар поклати глава. Главният преследвач му беше дал твърде много отговори и твърде много поводи за размисъл и всички те се въртяха в съзнанието му като цветните стъкълца на калейдоскоп. Нещо в него все още продължаваше да отхвърля всичко, което чува, упорито и безапелационно. То не го оставяше да повярва, не го оставяше дори и да размисля над казаното. Но му се искаше да бъде оставен на мира. Сънят му бе изпълнен с кошмари, а когато се събудеше, главата му бе пълна с предупреждения от всякакъв род. Искаше му се да свърши всичко това.

Не го каза на Ример Дал. Вместо това попита какъв е този шум в замъка, този тътен в стените, сякаш нещо мърда. Главният преследвач се усмихна. Обяснението бе просто. Това, което чувал Пар, било Мермидон, която минавала по един подземен канал под крепостта и водите й се разбивали в стените на древните пещери долу. Понякога вибрациите можели да се усетят на няколко мили далечина. Понякога човек можел да ги усети, сякаш проникнат в костите му.

— Пречи ли ти да спиш? — попита едрият мъж.

Пар поклати отрицателно глава. Кошмарите му пречеха да спи.

— Ако реша да ти повярвам — думите му се изплъзнаха преди неотстъпващата част в него да размисли по-добре, — ти какво ще направиш, за да ми помогнеш, да овладея магията на песента-заклинание?

Ример Дал седеше съвършено притихнал.

— Ще те науча да се справяш с нея. Ще те науча да изпитваш удоволствие от нея. Ти можеш да узнаеш как отново да я използваш без никакъв риск.

Пар гледаше право пред себе си, без да вижда. Искаше му се да повярва.

— Значи смяташ, че можеш да направиш това?

— Години наред съм се учил. Бях принуден да овладявам по този начин собствената си магия и уроците, които получих, не бяха напразни. Магията е мощно оръжие, Пар, но може да се обърне срещу теб. Нужна е дисциплина и познание, за да я ръководиш както трябва. Аз мога да те науча на това.

Нещо в мозъка на Пар натежаваше и очите му се отваряха. Изтощението го обхвана като тъмен облак и не му позволяваше да мисли.

— Струва ми се, че можем да поговорим за това — каза той.

— Можем да поговорим — да. Но също можем да опитаме — целият напрегнат, Ример Дал се беше привел напред. — Магията се овладява с практика; умението да я владееш трябва да се придобие. Магията е вродена, но изисква обучение.

— Обучение ли?

— Мога да ти покажа. Мога да ти покажа какво става вътре в съзнанието ми, как магията действа в самия мен. Мога да ти дам възможност да видиш как аз я спирам и направлявам. После и ти можеш да направиш същото за мен.

Пар вдигна очи.

— Как?

— Можеш да ми дадеш достъп, можеш да ми позволиш да проникна в твоето съзнание. Можеш да ми дадеш възможност да я опозная и да ти предам защитните механизми, от които се нуждаеш. Ние можем да работим заедно.

Той продължи да обяснява внимателно, убедително, но Пар бе престанал да го слуша, съсредоточен върху нещо тревожно, нещо, което не можеше да определи, но чувстваше въпреки всичко. Това упорито ядро в него, което отказваше да повярва на всичко, което Главният преследвач говореше, сега се беше събудило отново и бе затворило съзнанието му като капандура. Той се правеше, че слуша, чуваше някои откъслечни фрази от онова, което говореше другият, и отговаряше автоматично, без да казва нищо.

Какво беше това? Какво ставаше?

След известно време Ример Дал си отиде.

— Помисли върху това, което ти казах — настоя той. — Прецени какво може да се направи.

Беше паднала нощта и в стаята на Пар беше напълно тъмно. Той легна да спи, изтощен кой знае защо, но после се опита да се бори със съня, защото не искаше кошмарите му да се връщат. Втренчи се в тавана, а после през прозорците към небето, което бе ясно и осеяно със звезди. Мислеше си за брат си и за Меча на Шанара. Питаше се какво ли бе направил Кралят на Сребърната река с тях. Мислеше за Дамсон и Падишар, за Уокър и Рен и за всички останали, които се бяха включили в неговата борба. Питаше се за какво ли беше цялата тази борба.

Най-сетне заспа, неусетно се унесе в съня и потъна в успокоителен мрак. Но кошмарът мигновено се появи и той за трети път преживя сблъсъка с Шадуинския призрак. Гърчеше се и се мяташе, опитвайки се да се събуди, а след това остана легнал в мрака, целият потен и задъхан.

Тогава осъзна с вледеняваща сигурност, че става нещо особено страшно.

Виж какво му се случваше. Не можеше да заспи, без да сънува, а сънят бе винаги един и същ. Хранеше се, но постоянно губеше сили. Прекарваше цялото си време в стаята без нищо да върши, а беше непрекъснато уморен. Не можеше да разсъждава ясно. Не можеше да се концентрира. Нещо изсмукваше енергията му.

Това не може да става случайно, каза си той. Нещо го предизвиква.

Седна на леглото, отпусна крака на пода и се втренчи в сенките на стаята. Помисли! Опита се да преодолее изтощението, оковите на летаргията и объркването. Постепенно започна да си дава сметка какво става, да разнищва заплетения възел. Съществуваха две възможности. Първата бе, че магията на песента-заклинание му въздейства по някакъв нов начин и го подтиква да прави онова, което Ример Дал иска. Втората бе, че магията, която му въздействаше, беше Шадуинска магия, че Ример Дал се опитва да преодолее неговата съпротива и всички тези приказки, че ще му помогне, са хитри уловки.

Но какво искаше да постигне с това?

Пар дълбоко си пое дъх, за да се успокои. Искаше му се да пропълзи обратно под завивките, но не си позволи. Искаше му се да вие, но потисна това. Дали Ример Дал го лъжеше или му казваше истината? Какви бяха същинските му намерения? Пар стисна ръце, за да не треперят. Разпадаше се. Чувстваше, че се разгражда, но не знаеше как да престане. Ако Ример Дал му бе казал истината за песента-заклинание, значи той се нуждаеше от неговата помощ. А ако лъжеше, то тази лъжа бе така тънко изплетена и толкова широкообхватна, че всичко, което Раанинеца можеше да си представи, изглеждаше нищожно в сравнение с нея, защото явно е била замислена от момента, в който Главният преследвач си бе поставил за цел да го унищожи още преди седмици, в кръчмата „Синия мустак“.

По дяволите! Трябваше да се досетя!

Пар стана, отиде до прозореца и се загледа в нощта, вдъхвайки прохладния въздух. Беше парализиран от нерешителност. Как да разбере истината? Имаше ли начин да преодолее объркването, в което беше поставен, да разбере дали тук не действа някакъв хитър замисъл?

Мечът на Шанара нищо не ми показа, напомни си той. Нищо! Какво друго тогава можеше да му разкрие истината?

Той се загледа в сенките, които хвърляха нощните облаци над реката, приличащи на животни, които се промъкват през дърветата. Трябва да печеля време, каза си той. Може да слушам, да говоря, но не бива да допусна да се случи нещо. Трябваше да намери начин да преодолее своето объркване, за да разбере кое е истина и кое лъжа, като в същото време намери начин да не допусне самият той да се разпадне напълно.

Затвори очи, хвана лицето си в ръце и се замисли как ли би могъл да направи всичко това.