Талисманите на Шанара

XIX

Уокър Бо примигна.

Беше кристално ясен ден, ден, в който слънчевата светлина беше толкова ясна и цветовете така пъстри, че човек го заболяваха очите. Нямаше нито облак по небето от единия хоризонт до другия. Навсякъде се простираше дълбоката синя безкрайност. Слънцето озаряваше този небесен безкрай като огнено бяло сияние, срещу което можеше да се погледне само с присвити очи, и то за миг. Четирите земи бяха обляни от слънчева светлина и цветовете на късното лято бяха невъобразимо ясни — дори тъмно кафявите сухи треви и прашната земя, но особено зеленото на горите и поляните, синьото на реките и гората, металносивото и меденочервеникавото на планините и равнините. Горещината на слънцето нахлуваше на вълни там, където ветровете не носеха прохлада, но дори и по ветровитите места всичко изглеждаше заравнено и гладко, сякаш изваяно и създаваше впечатлението, че дори и един силен вик може да наруши покоя.

Беше ден за живот, в който сякаш всички обещания можеха да бъдат изпълнени и всички надежди и мечти — осъществени. В такъв ден човек бе изпълнен с мисли за живот и мислите за смърт изглеждаха странно неуместни.

Уокър се усмихваше горчиво. Искаше му се да прогони подобни мисли.

Стоеше отвъд стените на Паранор сам, точно край северозападния ъгъл, под един малко издаден напред парапет. Беше се загледал към пейзажа наоколо. Стоеше тук от изгрев слънце, след като се промъкна през северната порта, докато Четиримата конници се бяха събрали пред западната порта за редовното си сутрешно предизвикателство. Бяха минали почти шест часа, а Шадуините не го бяха открили. Той отново се беше скрил чрез магия за невидимост. Нали тя се задейства предишния път, аргументира се той пред Коглин, докато излагаше своя план. Няма защо да не успее и сега.

До този момент беше успявала да се наложи.

Слънчева светлина къпеше склоновете на Драконовия зъб, подгонила дори и най-упоритите сенки, почистила плоската гола повърхност на скалите. На север, над ивицата, където свършваха дърветата, погледът му достигаше до голите склонове на Стрилхайм. На изток се виждаше Джанисън, а на юг — Кенън. Потоци и вирове проблясваха сини сред дърветата, които обграждаха Крепостта, песента на птиците бе цветиста и огнена, изпълваше всичко с удивление и радост.

Уокър Бо дълбоко вдишваше обедния въздух. В ден като този всичко беше възможно. Всичко.

Облечен бе в широка синя мантия, пристегната под кръста, качулката й бе отметната и черната му коса се стелеше по раменете. Имаше брада, но тя бе оформена и сресана. Разбира се, нищо от това не се виждаше. За всеки, който минаваше оттук и по-специално за Шадуините, той беше само част от стената. Възстановил бе силите си, след като отдъхна и се хранеше добре. Раните отпреди три дни бяха почти зараснали, ако не и забравени. Той не мислеше за миналите случки. Съсредоточил се бе в това, което ставаше сега, в този ден, в този час.

Беше десетият ден от Шадуинската обсада, денят, в който бе се зарекъл да я премахне.

Той хвърли поглед през рамо към стената на замъка и един от Четиримата ездачи се появи пред погледа му. Беше Гладът, който сви зад ъгъла и тръгна покрай северната стена. Приличаше на скелет, свит върху змея, който яздеше, не поглеждаше нито наляво, нито надясно, погълнат от своето странно безумие. Сив като пепел и ефимерен като дим, той се плъзна по пътеката. Мина на няколко стъпки от Уокър Бо, без да го погледне.

Днес, помисли си последният от Друидите.

Той отново се загледа към долината, замислен за други времена и места, за историята, която го предшестваше, за всички Друиди, които бяха идвали в Паранор и го бяха използвали за свой дом. Когато Господарят на Войната ги обсадил там преди хиляда години, те били стотици, но всички загинали — освен един. Само Бремен оцелял, като самотна крепост на надеждите за Расите и господар на Друидската магия. После и Бремен умрял и бил заместен от Аланон. Сега и Аланон го нямаше, тук беше само Уокър Бо.

Дръпна назад празния ръкав на липсващата си ръка и го прибра до тялото. Той опипа рамото си и покритата с белези плът на мястото, където бе отрязана ръката му. Вече не можеше да си спомни какво значи да имаш две ръце. Виждаше му се странно, че навремето му беше толкова трудно. Толкова много неща се бяха случили през тези седмици, откак се бе изправил срещу Асфинкс, че едва-едва си спомняше нещо от стария си живот. Толкова напълно се бе променил. Дори гневът и недоверието, което изпитваше към Друидите бе изчезнало, непотребно вече за човек, който бе станал техен наследник. Друидите, които презираше, принадлежаха на миналото. Ожесточението, което изпитваше към Гримпонд, също беше останало в миналото. Гримпонд бе опитал всичко, за да го унищожи, но не беше успял. Не биваше да му дава друг шанс. Гримпонд беше само сянка в една земя на сенки. Той никога нямаше да излезе на светлина, нито Уокър ще се върне да го види. Миналото бе отнесло също Пи Ел и Каменния крал. Уокър беше намерил сили да надживее всички врагове, срещу които се беше изправил, и те вече бяха само спомен, който нямаше особено значение при настоящите изисквания на живота му.

Уокър си пое дълбоко дъх, затвори очи и се съсредоточи в себе си. Сега покрай него минаваше Войната, със заострена пика, с просветваща ризница и черни дупки вместо ноздри. Уокър не обърна внимание на Шадуина. Потънал в мълчанието и тишината на собствените си мисли, той разигра отново във въображението си онова, което трябваше да се случи. Стъпка по стъпка повтори онзи план, който си беше създал, докато се възстановяваше от раните си. Премисли всичко, в което трябваше да вземе участие и всички възможни последици, с които трябваше да се съобрази. Този път не бива нищо да оставя на случая. Не трябваше да има опити, половинчатост, недопустимо бе да отстъпва даже на косъм. Трябваше да успее или щеше…

Той едва не се усмихна.

Или нямаше да успее.

Отвори очи и погледна небето. Минаваше обяд, но слънцето още не бе стигнало зенита си и горещината не беше най-голяма, тъй че трябваше още малко да почака. Светлината и топлината щяха да са му повече от полза, отколкото на Шадуините и затова беше излязъл по обяд. Преди това си мислеше, че трябва да се измъкне по тъмно. Но тъмата беше съюзник на Конниците, защото те бяха родени от тъма и извличаха сила от нея. Уокър с неговата Друидска магия щеше да извлече сили от светлината.

Това щеше да бъде окончателното премерване на силите, което ще реши кой да живее и кой да умре в този ден.

Сили от всякакъв характер.

Той си спомни последния си разговор с Коглин. Наближаваше утрото и той се готвеше да излезе навън. По стълбите, извеждащи през Крепостната кула към портала, пред който се намираше Уокър, се чу шум и се появи Коглин. Слабото му тяло се подаде откъм сенките на стълбището. Мантията му леко прошумоля и се чу учестеното му дишане. Неговото набръчкано, брадясало лице се показа пред Уокър само за миг, после отново се скри в гънките на качулката. Той приближи и спря, като се обърна към вратата, от която можеше да се излезе навън.

— Готов ли си? — попита той.

Уокър кимна. Те бяха обмислили всичко — или поне толкова, колкото Уокър имаше желание да обмисля. Нищо повече не можеше да се каже.

Дланите на стареца почиваха върху каменните колони, които обграждаха и подпираха входа, покрит с железен обков. Ръцете му бяха толкова слаби, че изглеждаха почти прозрачни.

— Позволи ми да дойда с теб — каза Коглин тихо. Уокър поклати глава.

— Вече говорихме по този въпрос.

— Промени решението си, Уокър. Вземи ме с теб. Ти имаш нужда от мене.

Той изглеждаше толкова сигурен, че Уокър отново се замисли.

— Не. Вие с Мърко ще останете тук. Стой пред вратата. Пусни ме обратно, ако се проваля.

Коглайн сви устни.

— Ако се провалиш, няма да се наложи да те пускам обратно.

— Така е — помисли си Уокър. Но това не променяше нещата. Нямаше да позволи на стареца и на дивата котка да излязат заедно с него. Не можеше да поема отговорност и за техния живот. Достатъчно беше, че трябва да се грижи за себе си.

— Смяташ, че не мога да се грижа за себе си — каза старецът, сякаш четеше мислите му. — Забравяш, че съм успявал да се грижа за себе си дълги години, преди ти да се появиш. Преди изобщо да има Друиди. Грижил съм се и за теб на времето.

— Зная това — кимна Уокър.

Старецът не можеше да си намери място от напрежение.

— Може отново да се наложи да се грижа за теб. Може да имаш нужда от мен навън. — Той обърна скритото си в качулката лице и погледна Уокър. — Аз съм стар човек, Уокър. Живял съм дълго — изживял съм си живота. Вече няма значение какво ще стане с мен.

— За мене има значение.

— А не трябва. Не трябва да има никакво значение — Коглин се стремеше да го убеди. — Какво значение има? Защо трябва да бъдеш толкова привързан към мен? Аз те въвлякох в тази работа. Аз те накарах да отидеш при Рога на пъкъла, после те накарах да прочетеш Друидската история. Забравил ли си?

Уокър поклати глава.

— Не, нищо не съм забравил. Но аз направих своя избор, не ти. Говорили сме вече за всичко това. И ти беше пионка на Друидите като мене. Всичко е било решено преди триста години, когато Аланон е поверил кръвния завет на Брин Омсфорд. Ти не си виновен за нищо.

Погледът на Коглин помътня и стана отдалечен.

— Аз съм виновен за всичко, което се случи в моя живот, а също и в твоя, Уокър Бо. На времето избрах да следвам пътя на Друидите, а след това го изоставих. Предпочетох да изуча древните науки, да възстановя поне малка част от тях. Аз сам се превърнах в създание, принадлежащо на два свята, на Друидите и на Хората, като заимствах всичко, от което се нуждаех, крадях и от едните, и от другите. Аз съм връзката между миналото и настоящето, новото и старото, и Аланон ме използва тъкмо за това. Аз спомогнах за твоята трансформация, Уокър! Щеше ли да стигнеш толкова далеч, ако не бях аз да те подтиквам? Нима допускаш, че не съм го съзнавал през цялото време? Или че Аланон е бил сляп за това? Не, вината ми не може да се отрече. Не можеш да ме оневиниш, като поемеш цялата отговорност върху себе си.

Уокър си спомни колко настойчиво, твърдо и неумолимо му бе говорил Коглин.

— Щом е така, няма да се опитвам да те оневинявам, старче — отвърна той. — Но няма да оневинявам и себе си. Ти не си направил моя избор; нито си ми пречил да го направя. Да, някои обстоятелства ме тласнаха да избера това, което избрах, но тези обстоятелства преценявах аз, а не ти. Освен това и аз мога да имам същите претенции като теб. Ако не бях аз, какво общо щеше да имаш ти с цялата тази работа? Нямаше ли да бъдеш само вестител на Пар и Рен, ако не се беше свързал с мене? Струва ми се, че не можеш да го отречеш.

Старецът беше навел лице, потънал в сянка. Той виждаше, че Уокър няма да отстъпи, че беше решил.

— Най-добре ще ми помогнеш, ако ме чакаш тук — каза накрая Уокър, като протегна ръка и докосна дланта на стареца. — Преди винаги си знаел колко е важно да разбираш кога да действаш и кога — не. Направи го и сега заради мен.

С това разговорът им свърши. Коглин остана с него, докато заглъхна шумът от ударите на Шадуините върху каменните стени на Паранор. И Уокър излезе в мрачни зори, за да посрещне предизвикателствата.

Сила от всякакъв характер, повтори си той, застанал на завет край стената на замъка, докато слушаше приближаващите стъпки на поредния от Шадуините, които циркулираха наоколо. Той се нуждаеше преди всичко от решителността на Коглин — ожесточена решителност да не отстъпи и пред най-тежките и сурови диктати на живота — ако искаше да оцелее този ден. Гладът, Чумата, Войната и Смъртта — четиримата конника от Апокалипсиса бяха дошли да отнемат душата му. В този ден той беше Съдбата и Съдбата щеше да реши какво да стане с всички тях.

Вдигна поглед при появата на Чумата и събра всичките си сили. Време беше.

Невидим, но присъстващ, Уокър Бо зачака в сянката на стената Конника да се приближи. Той идеше отпуснато, безучастно, носен от своя змей — рояк жужащи болестотворни насекоми събрани под формата на човек. Чумата не притежаваше очертания на лицето и изражение и Уокър не можеше да каже нито какво вижда, нито какво мисли. Тя мина покрай него без да забави ход, ноктите на змея грубо стържеха по пътеката. Уокър тръгна подире му. Магията за невидимост го скриваше от погледа, а шумът от стъпките при преминаването на змея заглушаваше собствените му стъпки. Уокър бе решил да използва магията за невидимост, за да се промъкне покрай Шадуините. Но те веднага го бяха открили, когато се опита да избяга през подземните тунели на Паранор, въпреки че беше тих като мисъл и вярваше, че ще успеят да го усетят едва когато се отдалечи достатъчно от Крепостта — от своя храм, от източника на Друидската си сила. Тогава дори невидимостта не би могла да го закриля. И той реши да използва своите сили там, където можеше да разчита на тях и да унищожи Конниците веднъж завинаги.

Той обиколи подир Чумата стените на Замъка, като обедната тишина се нарушаваше само от дращенето на ноктите на змея и жуженето на рояка от насекоми. Те преминаха от по-хладната северна стена надолу покрай западната, покрай вратата, където всяка сутрин Конниците се събираха, за да му отправят своето предизвикателство. Той беше избрал северната стена, за да се скрие защото трябваше да чака часове наред в горещината, надявайки се, че гъстите сенки на замъка могат донякъде да го предпазят от нея. Но смяташе да нападне Шадуините пред южната стена — от юг, където слънцето беше най-силно. То вече палеше над главите им, когато минаха покрай последната сянка, хвърляна от Крепостните кули и се насочиха към светлината.

Свиха покрай ъгъла на южната стена — едно високо гладко пространство от нагорещен камък, което гледаше към ширналите се гори и скупчените върхове на Драконовия зъб. Покрай стената имаше неголямо равно място, което бе голо, ако не се смятат някои храсти и тук-таме завехнали дървета, подир което следваше стръмен склон, спускащ се надолу към прохладните гори. Горещината тук стана толкова нетърпима, че сякаш дробовете на Уокър се задръстиха, но той успя да устои на нахлулия зной и продължи да върви след Чумата, като зърна отдалеч Глада, който изчезна в сянката на кръглия парапет на ъгъла с източната стена.

Секундите се нижеха. Уокър чувстваше надигащото се в него напрежение. Бъди търпелив — повтаряше си той. Изчакай подходящия момент.

В него започна да се надига магията.

Когато Чумата се намираше по средата на пътя, между близката наблюдателна кула и южната врата, Уокър Бо нападна. Все още скрит чрез магията за невидимост, той запрати един огнен взрив към Чумата, който събори ездача и неговия змей на земята. Конникът се опита да се изправи, но Уокър нападна отново, магията напираше от пръстите му като бял огън и събаряше изненаданите Шадуини. Уокър вече чуваше шума от приближаването на останалите, който пищеше в съзнанието му. Той вече чувстваше техния гняв.

Пръв се появи Гладът, като сви иззад ъгъла, където току-що се беше скрил. Той беше най-близо до битката в сравнение с останалите. Скелетът му бе ниско приведен, кокалестите ръце се простираха напред и конникът бързо препускаше. Но облакът прах и дим, вдигнат от Уокър, който очакваше пристигането му, не му позволяваше ясно да види какво става. Когато той премина димната завеса, се озова точно пред жертвата си. Уокър Бо бе влязъл в бой с Чумата, бе сграбчил Шадуина и се стремеше да го събори от гърчещия се змей, опитвайки се да не позволи на никой от тях да се изправи на крака.

Гладът профуча покрай тях и посегна да удари с кокалестите си пръсти Уокър през лицето.

Не успя да го засегне.

Вместо това се вкопчи в Чумата и тя на свой ред се вкопчи в него.

Двамата конника нададоха рев, когато магията на единия засегна другия. Чумата падна назад, отслабнала от глад и немощ. Гладът отскочи встрани, поболял се в пристъп на гадене.

Откъм каменните стени избухна огън, който нанесе жесток удар на Глада и накара Шадуина да се превърти.

Сега се появи Войната, приближи откъм западната страна на стената, издигнала огромен боздуган над главата си. Нейният змей вдъхна пламъците и огън просветна в дупките, през които се подаваха очите му зад бронята. Той явно видя Уокър Бо, видя как Друидът се беше вкопчил в Глада и нападна веднага. Може би бе чул как Гладът извика към него някакво предупреждение, но не се съобрази с него. Удари с меча явно с намерение да свърши с Уокър Бо с един единствен удар. Но Уокър беше изчезвал и ударът се заби в Глада, удари Шадуина посред тялото и се вряза дълбоко в змея му. Гладът нададе болезнен вой и от него остана само купчина кости. Змеят и ездачът му лежаха неподвижно в праха.

Войната се обърна и изведнъж бе връхлетяна от облак чумни мухи, които забиваха жила в нея и я хапеха през бойното й снаряжение. Войната нададе остър вой, но ударът беше бърз и сигурен. Чумата бе видяла, че Уокър Бо се изплъзна от удара, който повали Глада, а и забеляза как се хвърли към Войната и започна да души Шадуина. Чумата, замаяна и смазана, бе реагирала инстинктивно, изпращайки треска и болест като бърза контраатака. Но сметките й някак излязоха криви. Вместо да унищожи Уокър Бо, ударът се стовари върху Войната.

Уокър се прилепи до стената на Замъка и се преобрази в облак прах, отдръпна се зад Войната и изпрати огнен взрив по посока на Чумата, което напълно събори Шадуина от неговия змей. Цялата бойна площадка се беше превърнала в лабиринт от прах и зной, сред който се гънеха и надаваха вой змейовете и техните побеснели ездачи. Тези образи бяха стар трик, едцн от онези, които младият Джаир Омсфорд бе правил преди три века и битката си срещу Мордските Призраци. Уокър си бе спомнил и бе използвал добре този трик в момента. Накара Шадуините да се щурат насам-натам, като им показваше своя образ ту тук, ту там, а всъщност през цялото време стоеше долепен до стената на Крепостта.

Химера и светлина. Но те се бяха оказали достатъчни.

Поразена от десетки насекоми-убийци, Войната се щураше без посока върху змея си. Уокър Бо й се бе явил пред очите отново, надвесен над падналата Чума, опитвайки се да удуши Шадуина. Войната се спусна към него, полусляпа и обезумяла, с извадено копие. Само след секунди се озова върху Друида и го промуши с копието като го разсече на две. Само че това отново не беше той — острието се беше забило в Чумата и в нейния змей.

От мястото си край стената на Замъка Уокър изпрати огън, който се заби в земята. Шадуинът падна и се свлече от змея си. Когато змеят се опита да се изправи, Уокър го направи на пепел.

Беше установил, че змейовете не са жизнеустойчиви като своите ездачи. И четиримата конника успяваха да се възстановят от неговата магия, но не бяха неуязвими един от друг. Той не пропусна да забележи, че те го нападаха винаги поединично, един след друг, никога всички заедно. Една обща атака щеше да го довърши, но нямаше нищо такова. Четиримата конника сееха смърт не само сред своите врагове, но и един спрямо друг. Магията на тези сбъркани имитации на образи от легендите беше анатема. Той бе разчитал на това. То бе не по-малко решаващо за неговия успех от пладнешката светлина и зноя, накарали тези създания, родени от мрака, да отмалеят. Оказал се бе прав.

Войната опита да предприеме огчаяна атака. Тя лежеше сгърчена в бойната си ризница, опитвайки се да се пребори с болестта, която я обземаше. Гладът и Чумата се бяха превърнали в неподвижни купчини. Змейовете им лежаха неподвижно до тях, зеленикава сукървица се стичаше от телата им и попиваше в земята. Мъглявият въздух се проясняваше. Прахът и пушилката започнаха да се утаяват. Небето, планините и горите отново се откриха пред погледа.

Уокър се отдалечи от стената. Оставаше още един. Къде беше…

Тежкият черен рог просвирна сред пушилката като крясък на ястреб. Шадуинът се блъсна в Уокър и започна да го налага като с камшик. Уокър се преви от удара и падна замаян на колене, а после по гръб. Мигновено се появи Смъртта, препускайки озарена от слънчева светлина и с вдигната огромна коса. Уокър се опита да си поеме дъх. Дробовете го боляха. Как беше успяла да го открие Смъртта? Как е могла да разбере къде се намира? Конникът се спускаше върху му, ноктите на змея злостно драскаха каменистата земя. Уокър скочи пак на колене, опитвайки се да се освободи. Смъртта явно се бе приближила по-внимателно от останалите. Сигурно го е видяла, когато изпрати огън срещу змея на Войната, бе забелязала откъде идва огънят и се бе досетила къде се крие.

Уокър се отказа от магията за невидимост, тя не му беше вече потребна, след като го бяха открили и извика Друидския огън като ослепителна вихрушка, която съсече въжето на Смъртта. Точно когато Конникът приближи, Уокър с мъка се изправи на краката си и си изгради защитна стена, която отблъсна косата, насочена към него. Въпреки това силният удар го повали, но докато Шадуинът се обърне, той отново скочи на крака. Сега нямаше кой да води битката вместо него. Бе използвал трика с видението, доколкото можа. Този път трябваше да се справи сам.

Отново призова огъня. Смъртта срещу Съдбата. Уокър се наведе.

Конникът се нахвърли за втори път и Уокър запрати огън насреща му. Смъртта отскочи и косата за малко пропусна да го удари. Но при самото замахване на косата във въздуха полъхна хлад и Уокър почувства пристъп на гадене.

Шадуинът бе заобиколил изотзад и Уокър веднага се обърна насреща му, насочил Друидския огън от протегнатата си ръка. Косата се вдигна, преряза огнената струя и я разпръсна. Смъртта подкара змея си напред и се спусна към Уокър още веднъж. Уокър отново и отново нападаше, но огънят не проникваше през защитата на Конника. Смъртта вече беше съвсем близо до него. Змеят й съскаше в праха и горещината, косата му проблясваше. Уокър изведнъж разбра, че Смъртта е променила подхода си при атаката и смяташе просто да го прегази. Той мигновено премести посоката на Друидския огън, като удари краката на змея и ги преряза отдолу, след което удари гърчещото се тяло, докато то цялото се превърна в маса димяща плът.

Змеят се разтресе, огъна се на едната си страна, загуби равновесие и се строполи напред. Уокър отскочи встрани, когато зверското чудовище мина покрай него, обгърнато в пламъци, надало ужасен вой. То мяташе опашка на всички страни. Удари Уокър през гърдите и го събори на земята. Вдигнаха се облаци прах, които се смесиха с дима от обгореното тяло на змея и всичко изчезна в ослепителната мъгла.

Ранен и окървавен, с разкъсана мантия, Уокър се изправи с последни сили на крака. На една страна лежеше умиращият змей и от време на време неочаквано изхриптяваше в тишината. Уокър се огледа наоколо, търсейки да различи нещо в мъглата.

Тогава Смъртта се появи иззад гърба му и грозно размаха коса над главата му. Уокър изпрати Друидския огън насреща й, за да блокира удара. После целият се изопна, за да посрещне нападението на Смъртта. Със здравата си ръка хвана дръжката на косата и я притисна с тяло. Парализиращ студ премина през него. Покритата с качулка глава на Шадуина се сниши по време на битката, в която двамата се местеха напред-назад по равната площадка. Странните червени очи не се отместваха от него и сякаш бавно го изпиваха. Уокър веднага извърна лицето си и насочи Друидския огън от пръстите на ръката си към косата. Смъртта отскочи назад, качулката падна и откри празнота и само едни пурпурни очи. Отпусна косата и се прицели в Уокър, като го накара да се отдръпне. Уокър се преви от удара и почувства как студът отново прониква в цялото му тяло. Магията му изневеряваше. Смъртта отново нападна и го удари силно в гърлото. Уокър пусна косата, която държеше, и падна.

Смъртта веднага се насочи към него като една ужасна чернилка на фона на мъглата. Уокър се надигна на колене, обзет от болка, и се хвана за гърдите, не можейки дъх да си поеме.

Острието на косата се вдигна и замахна.

Тъкмо в този момент най-неочаквано между тях изникна Коглин, сякаш от никъде. Приличаше на плашило с износената си мантия и веещите се кичури коса. Хвана дръжката на косата и отклони удара, тъй че острието се заби дълбоко в земята до Уокър. Уокър се изви встрани и се опита отново да се изправи на крака, като викаше към стареца. Но Коглин се беше нахвърлил срещу Шадуина и все повече го изтласкваше назад. Смъртта се бе вкопчила с едната си ръка в гърлото на Коглин, а с другата държеше косата, издигайки я, за да удари. Старецът не отстъпваше, бореше се с последни сили, но Шадуинът силно го превъзхождаше. Коглин се принуди бавно да отстъпи, ръката на гърлото му го притискаше назад, а другата бе вдигната и здраво държеше косата. Бягай оттук! — умоляваше Уокър, като безмълвно движеше устни, неспособен да изрече думите. — Коглин, бягай оттук!

Уокър едва успя да се изправи на крака, преодолявайки изтощението и болката, като извика последните си сили.

Слабото тяло на Коглин се извиваше като вейка, брулена от вятъра, свито под убиеца Шадуин. И в този момент той внезапно изкрещя, ръката му измъкна шепа от черния прах, който носеше под мантията си и я захвърли срещу Конника с проклятие.

В същия миг косата замахна.

Прахът избухна срещу Смъртта с огън и мълния, като засегна също и Коглин, и запрати и двамата във въздуха. Уокър успя да се отдръпне по-далеч от взрива, от внезапно избухналото озарение и гледката на разкъсаните тела. После пристъпи напред, като призова магията и извика Друидския огън в юмрука си. Видя как Смъртта започна да се изправя от праха — обгърнат и черно наметало силует, обгорен и изпускащ пара, бълващ пламъци от края на ръкава си. Косата лежеше счупена на земята до него, а червените му очи горяха като огън, когато той се наведе, за да вземе останките й.

Уокър насочи огъня срещу Шадуина, точно срещу качулката без лице, срещу създанието, което се криеше под наметалото. Смъртта се приведе назад от удара. Уокър продължаваше да настъпва, огънят настойчиво шибаше и изгаряше, изгаряше все повече. Смъртта се опита да се обърне и да избяга, но не можа. Уокър връхлетя върху нея и заби юмрук в онова, което покриваше качулката, като разби всичко, което беше останало от него.

Смъртта цялата се разтърси и избухна в пламъци.

Уокър отстъпи назад, отпусна ръка и се опита да се скрие от светлината и горещината. Това са моите съюзници — светлината и горещината, помисли си замаяно той. Знаеше, че Шадуините не могат да се съпротивляват срещу тях. Хвърли още един поглед назад. Смъртта гореше като дрипа върху прашната земя, безжизнена и неподвижна.

Тогава Уокър Бо се върна назад и отиде до Коглин, който лежеше свит на земята. Той внимателно обърна стареца, падна на колене и изправи ръцете и краката му, като взе в скута си почернялата му обгоряла глава. Косата и брадата на Коглин бяха почти изгорели. Кръв се стичаше от устата и ноздрите му. Той се беше озовал твърде близо до огъня, за да може да го избегне. Уокър почувства, че гърдите го стягат. Старецът, разбира се, е знаел какво ще се случи. Знаел го е и въпреки това е използвал праха.

Коглин отвори очи, поразително бели на фона на почернялата му кожа.

— Уокър? — едва успя да каже той. Уокър кимна с глава.

— Тук съм. Всичко свърши, старче. С всички тях е свършено.

Старецът едва успяваше да си поеме дъх.

— Знаех, че ще ти потрябвам.

— Така е, наистина имах нужда от теб.

— Не — Коглин се протегна и силно стисна ръката му. — Аз знаех, Уокър — той изплю кръв и гласът му укрепна. — Каза ми го Аланон край Рога на пъкъла. Той ме предупреди, че животът ми е към своя край. Помниш ли, Уокър? Онзи ден аз не ти казах всичко, което бях узнал. Казах ти само онова, което се отнасяше до Друидската история, но имаше и друго, което запазих в тайна. Беше ми казано, че ти ще се нуждаеш от мен и че ще ми бъде дадено известно време тук, в Паранор, за да бъда с теб, че ще живея само толкова, колкото да ти помогна още веднъж.

Той се разкашля и се преви от болка.

— Разбираш ли?

Уокър кимна. Спомни си колко дистанциран и затворен в сеое си изглеждаше старецът в Крепостта на Друидите. Нещо се беше променило, мислеше си той, но погълнат от усилието да избяга от Шадуините, не си беше дал труд да разбере какво. Сега беше ясно. Коглайн е знаел, че животът му е почти към края си. Аланон му беше дал само отсрочка от смъртта. Магията на Друидската история го бе спасила в Хартстоун, само за да умре в Паранор. Старецът бе сключил един вид сделка.

Уокър сведе поглед към съсипаното му тяло. Върху тъканта на мантията му се бяха появили сребристи ивици скреж там, където косата го беше засегнала.

— Трябваше да ми кажеш — настояваше той с тих глас. Сълзи бяха бликнали в очите му без да усети. Толкова отдавна беше забравил, че може да плаче. Не знаеше как така се беше разплакал, но чувстваше, че е за последен път.

Коглин поклати глава бавно и мъчително.

— Не. Един Друид не казва онова, което трябва да запази в тайна — той отново се разкашля. — Сам го знаеш.

Уокър Бо не можеше да каже ни дума. Само гледаше стареца.

Коглин примигна.

— Сам си ми казвал, че винаги зная кога да действам и кога — не — той се усмихна. — И беше прав.

Отново се опита да преглътне. После очите му станаха неподвижни и дъхът му спря. Уокър продължаваше да го гледа, коленичил в праха и жегата, заслушан в ненарушаваната от нищо тишина, с горчивото успокоение, че Аланон бе използвал стареца за последен път.

Той затвори невиждащите очи на Коглин.

Оставаше му само да разбере дали Друидите имаха полза от всичко това.