Талисманите на Шанара

IX

Морган прекара остатъка от деня в кухнята с една възрастна жена, която дойде да готви, но през повечето време си наливаше бира от една метална бутилка и крадеше храна от чиниите. Старицата почти не го поглеждаше, но и когато го погледнеше, то беше само колкото да смотолеви нещо неразбираемо за тези пусти мъже, тъй че той през по-голямата част от времето бе оставен сам. Окъпа се в стара каца в една от задните стаи (каза си че го прави, защото иска, а не защото Мати Ро му бе намекнала). Пренесе горещата вода във ведра, стоплени на огъня, докато напълни бъчвата така, че да може да се потопи в нея. Отпусна се във водата, докато целият прах и мърсотия се свлече от него и стоя дълго, след като водата изстина.

Когато отвориха „Свирката“, той излезе от кухнята и отиде да се поогледа из кръчмата. Застана на бара и започна да наблюдава как гражданите на Варфлийт идват и си отиват. Тълпата — мъже и жени — бяха добре облечени и веднага стана ясно, че „Свирката“ не е работническа кръчма. Част от масите бяха заети от федеративни офицери, някои от които бяха дошли с жените и приятелките си. Разговорите и смеховетге не бяха прекалено високи и никой не се държеше особено разюздано. От време на време Федеративни патрули спираха пред вратата да надникнат, но бързо отминаваха. Едър мъж с черна къдрава коса наливаше бира от буретата, а една сервитьорка разнасяше подноси с бира по масите.

Мати Ро също изглеждаше заета, макар че в началото Морган не разбра в какво по-точно се състои работата й. Помиташе пода, почистваше масите, поприбираше нещо. Чак след като я наблюдава известно време, той разбра, че всъщност целта й е да подслушва разговорите на посетителите на кръчмата. Тя беше непрекъснато заета с нещо и създаваше впечатление, че не се спира никъде нито за миг. Присъствието й беше съвършено ненатрапчиво. Морган не можеше да определи дали я възприемат като момиче или не, но във всеки случай никой не й обръщаше особено внимание.

След известно време тя доближи до бара, понесла поднос, отрупан с празни чаши и застана до него. Както протягаше ръка да вземе чиста салфетка, му промърмори:

— Така, както си застанал, привличаш вниманието. Върни се обратно в кухнята.

После отново се върна към посетителите.

Той я послуша, макар че се подразни.

В полунощ „Свирката“ бе затворена. Морган помогна да почистят, след което старата готвачка и човекът на щанда казаха „лека нощ“ и си тръгнаха през задния вход. Мати Ро изгаси лампите в помещението, провери дали вратите са заключени и се върна в кухнята. Морган я чакаше на малката масичка. Тя приближи и седна насреща му.

— И какво научи тази вечер? — попита той полу на шега. — Нещо полезно ли?

Тя хладно го изгледа.

— Реших, че мога да ти се доверя — обяви тя.

Усмивката му изчезна.

— Благодаря.

— Защото ако не си този, за когото се представяш, тогава трябва да си най-нескопосния шпионин на Федерацията, когото съм виждала.

Той сключи ръце предохранително.

— Забрави благодарностите. Вземам си ги обратно.

— Носи се слух — каза тя, — че Федерацията е заловила Падишар в Тирс. — Морган замръзна. Сините очи не се отместваха от него. — Опитал се да проникне в затвора. Чух един командир от Федерацията да говори за това. Твърдят, че са го хванали.

Морган се замисли за момент.

— Падишар трудно може да бъде хванат. Сигурно е само слух.

Тя кимна.

— Може би. До неотдавна твърдяха, че са го убили при Джут. Говореше се, че е свършено с Движението. — Тя замълча. — Във всеки случай ще разберем каква е истината, като отидем на Огнеръбата планина.

— Ще отидем ли? — моментално запита Морган.

— Тръгваме — каза тя и се изправи. — Помогни ми да приготвя храна. Ще вземем и одеяла. Трябва да се измъкнем, преди да е станало светло. По-добре да не ни виждат, че заминаваме.

Той се изправи и отиде до килерчето с провизии.

— Ами кръчмата? — попита той. — Не трябва ли някой да се грижи за нея?

— Кръчмата ще остане затворена, докато се върна.

Той вдигна очи, докато слагаше хляба в торбата.

— Ти ме излъга, нали? Ти си собственичката.

Тя срещна погледа му, без да отмести очи.

— Не ставай глупав, Планинецо. Не съм те излъгала. Аз съм стопанката, но не и собственичка. Собственикът е Падишар Крийл.

Приготвиха провизии и завивки, метнаха всичко на гръб и излязоха през задния вход в нощта. Беше топло и във въздуха се носеха градските миризми. Те бързаха из пустите улици и алеи, като внимаваха да не се натъкнат на патрули на Федерацията. Момичето бе мълчаливо като призрак и се плъзгаше покрай сенките на сградите, тънко като вейка. Морган забеляза, че бе взело камата, която държеше скрита под тезгяха — острието й се подаваше под багажа на гърба й. Мина му през ум неприятната мисъл, че може да си е понесла и метлата. Поне онези странни челици бяха сменени от по-удобни цели обувки.

Излязоха от града и се отправиха на север към Мермидон, преминаха реката по плитчините и поеха на изток. Следваха линията на Драконовия зъб и призори отново се отправиха в северна посока по течението на Раб. Вървяха без да спират до залез слънце. Спряха само за кратко да хапнат и да изчакат да премине най-голямата горещина. Равнините бяха прашни, сухи и безжизнени и по пътя не им се случи нищо особено. Момичето говореше малко и за Морган това беше по-добре.

По залез слънце се настаниха недалеч от Драконовия зъб, край един от притоците на Раб, сред една ясенова горичка, чиито дървета се бяха подредили сред скалите като войници в поход. Вечеряха, докато слънцето се скри зад планините и златистосребристата мараня в равнините и небето се стопи. След като се навечеряха, те седнаха и се загледаха в настъпващия здрач. Водите на реката посребряваха на лунната и звездна светлината.

— Падишар ми е казвал, че си спасил живота му — промълви след време момичето.

По време на вечерята тя не бе изрекла ни дума. Морган изненадано вдигна очи. Това заявление бе дошло твърде неочаквано. Тя го наблюдаваше, странните й сини очи бяха бездънни.

— Междувременно спасих и своя живот — отвърна той — тъй че не съм действал съвсем безкористно.

Тя скръсти ръце.

— Той ми поръча да те пазя и да се грижа за тебе. Смяташе, че щом те видя, веднага ще те позная.

Изражението й си оставаше непроменено. Морган не можа да сдържи усмивката си.

— Е, и той, като всеки, може да сбърка.

Той изчака отговора й, но когато тя нищо не отвърна, добави, малко позасегнат:

— Може и да не ти се вярва, но аз прекрасно умея да се грижа за себе си.

Тя погледна встрани и зае по-удобно положение. Очите й проблясваха на светлината на звездите.

— Разкажи ми за родното си място.

Той малко се пообърка и поколеба.

— Какво те интересува?

— Нещо за Планините.

Отначало си помисли, че тя сигурно иска да го измъчва, но отхвърли подобна мисъл. Пое си дълбоко дъх, изтегна се и започна да си спомня.

— Това са най-красивите места по Четирите земи — започна той и продължи да ги описва подробно — хълмовете с техните килими от сини, бледолилави и жълти цветя, потоците, замръзнали призори и алено обагрени по залез слънце, мъглата напролет и есен, горите и поляните, чувството за омиротворение и безвремие. Планините бяха неговата страст, особено след като бе далеч от тях вече седмици наред. Отново си даде сметка колко е привързан към родното си място, макар че отдавна бе окупирано от Федерацията — защото то принадлежеше на него, не на тях, той го носеше в чувствата и съзнанието си, пазеше историята му в кръвта си, а за тях това никога нямаше да бъде така.

Той свърши и тя остана смълчана. После каза:

— Харесва ми как описваш родното си място, как го обичаш. Струва ми се, че и аз бих го обичала така, ако живеех там.

— Сигурно — увери я той, загледан в профила на лицето й, докато тя бе зареяла поглед към Раб. — Но според мене всеки изпитва същото към родното си място.

— Аз — не — отвърна тя.

— Защо не? — понадигна се той.

Тя сбръчка чело. Гладките й черти съвсем лекичко се сбърчиха, но това й придаде съвсем различен вид, едновременно замислен и отдалечен.

— Вероятно защото нямам добри спомени. Родена съм в малка ферма, южно от Варфлийт. В долината бяхме само неколцина семейства. Живеех там с родителите си, с брат си и сестра си. Аз бях най-малката. Отглеждахме дойни крави и зърно. През лятото полята бяха златисти като слънцето. През есента земята бе черна след оранта — тя сви рамене. — Не си спомням нищо повече. Само онази болест. Струва ми се, че с било много отдавна, но изглежда се лъжа. Първо се зарази земята, после добитъкът и накрая моето семейство. Всичко започна да умира. Всички. Първо сестра ми, после майка ми, братята ми и баща ми. Същото стана и с хората от съседните ферми. Съвсем изведнъж. Само за няколко месеца всички измряха. Една жена от съседната ферма ме намери и ме взе във Варфлийт при нея. Бяхме останали само двете. Аз бях шестгодишна.

Тя разказваше всичко това, сякаш в него нямаше нищо необичайно. Гласът й не звучеше разчувствано. Свърши разказа си и се загледа настрани.

— Струва ми се, че идва дъжд — каза тя.

Те спаха до зори, закусиха с хляб, плодове и сирене и тръгнаха отново на север. По небето бяха започнали да надвисват облаци и още щом се събудиха и прекосиха Раб, започна да вали. Трещяха гръмотевици и светкавици пронизваха гъстия мрак. Дъждът рукна като из ведро и те се прислониха на завет под един стар явор, издигнал се над скалите. Отърсиха лицата и дрехите си от водата и седнаха, за да изчакат да отмине бурята. Захладня и планините просветляха от влагата. Те седяха рамо до рамо, облегнати на явора, загледани в мъглата и заслушани в шума на дъжда.

— Как се запозна с Падишар? — попита Морган след известно мълчание.

Тя сви колене и ги обгърна с ръце. Дъждовни капки се стичаха по кожата й и проблясваха в черните й коси.

— Когато пораснах достатъчно, за да работя, станах чирак на Бурсука. Той ме научи да кова желязо и да се бия. Много скоро станах по-добра от него и в двете. Ето защо той ме привлече в Движението и така се запознах с Падишар.

В съзнанието на Морган изникнаха редица спомени за Бурсука. Той им се отдаде за момент, но бързо ги прогони.

— Откога поддържаш „Свирката“?

— От няколко години. Това ми дава възможност да научавам неща, които са от полза за независимите. Засега ме устройва.

Той погледна към нея.

— Но не искаш да останеш там до края на живота си, това ли имаш предвид?

Тя леко му се усмихна.

— Не е място за мене.

— А кое е за теб?

— Още не зная. Ами ти?

Той се замисли.

— Струва ми се, че и аз не зная. През последните седмици не ми е оставало време да мисля за друго, освеи за онова, което става в момента. Трябваше да бягам толкова бързо, че не съм имал време да спра и да размисля.

Тя се облегна назад.

— Аз не съм бягала. Стоях на място и чаках нещо да се случи.

Той се поотмести, за да погледне лицето й.

— И с мене беше така преди да тръгна на север. През цялото време мислех само как да отровя живота на федеративните окупатори — на всички онези офицери и войници, които живееха в родното място на моето семейство, все едно, че им е бащиния. Въобразявах си, че правя нещо, а всъщност стоях на едно място.

Тя го изгледа заинтригувана.

— А сега вместо това бягаш. Каква е разликата?

Той се усмихна и сви рамене.

— Поне поопознах страната.

Дъждът понамаля, небето започна да се прояснява и те отново поеха на път. Морган хвърляше от време на време по някой поглед на Мати Ро, наблюдаваше израза й, силуета, походката. Струваше му се интригуваща, загатваща много повече, отколкото си позволяваше да покаже. На вид беше хладна и целенасочена — една грижливо поддържана маска, която прикриваше по-силни дълбоки емоции. Той беше убеден, без да разбира защо, че тя е способна едва ли не на всичко.

Към пладне те свърнаха нагоре към скалистите склонове под Драконовия зъб. Навлязоха сред гъсти гори, които скриваха от погледа им както планините пред тях, така и равнините зад гърба им, и когато излязоха оттам, се озоваха в подножието на върховете. Пътеката изчезна зад тях заедно с дърветата и те с усилие се заизкачваха по стръмните склонове. Морган се питаше скептично дали самата Мати Ро изобщо знае накъде ги води. Скоро стигнаха проход, дълбоко врязан между скалите. От двете им страни надвисваха урви и скоро единственото, което се виждаше, беше тясната ивица облачно небе над тях. От високите чукари излитаха птици и се загубваха по посока на слънцето. От време на време в каньона внезапно се извиваше вихрушка и вятърът надаваше остър, протяжен вой.

Спряха да пийнат от водния мех. Морган погледна към момичето да види, дали не е уморено. Гладкото му лице бе изпотено, но дишаше леко. Тя забеляза погледа му и той бързо извърна глава.

Дълбоко в дефилето Мати Ро го поведе посред огромни каменни канари, изглежда част от старо свлачище. След това проходът отново се стесняваше между високите урви. Те се заизкачваха нагоре по криволичещия каменен коридор, който извеждаше до една тераса. Морган надникна предпазливо надолу. Склонът беше отвесен. Заизкачваха се по стръмната пътека, от която не се виждаше върхът, и оттам отново се озоваха в пролом, който беше толкова тесен, че трябваше да се промъкват един по един.

Когато излязоха от пролома, Мати Ро спря.

— Само след миг ще ни посрещнат — обяви тя, подавайки му меха с водата.

Той отказа да пие. Щом тя не иска, той също можеше да мине без вода.

— Та как са разбрали, че сме тук? — попита той. На лицето й се мерна обичайната й усмивка.

— Нима не забеляза, че ни наблюдават от около час?

Не беше забелязал, разбира се, и тя знаеше това. Той само сви рамене в знак на безразличие и не коментира повече въпроса.

Скоро от прохода сред скалите се появиха два силуета — мъже със сурови брадясали лица, с лъкове и ножове. Те нехайно поздравиха Мати Ро и Морган и им дадоха знак да ги последват. Преминаха през прохода между скалите един по един и после тръгнаха по пътека, която ги изведе сред камари скали, препречващи видимостта напред. Морган чинно се катереше и не можеше да не забележи, че Мати Ро продължава да изглежда така сякаш си прави следобедната разходка.

Най-сетне стигнаха плато, което се простираше на север, на юг и на запад, и от което се разкриваше умопомрачителна гледка към Драконовия зъб, както и към местности, които Морган не бе виждал дотогава. Денят клонеше към залез, небето блестеше пурпурно през пелената от мъгла, надвиснала над планинските върхове. Сигурно оттук идва името Огнеръбата планина, помисли си Морган. На изток от платото се издигаше хребет, гъсто обрасъл със смърч и кедър. Тук се бяха разположили въстаниците, бараките им бяха скрити сред дърветата, на места тлееха огньове в закътани каменни огнища. Нямаше каменни укрепления, както беше при Джут, тъй като платото се спускаше отвесно към дълбоките каньони и стръмните му стени бяха непроходими дори и за един човек, а какво остава за повече. Поне така изглеждаше от мястото, където беше застанал Морган, а той допускаше, че така е от всички страни на платото, което се простираше на четвърт миля наоколо. Изглежда единственият възможен път беше този, по който бяха дошли. Планинеца обаче познаваше Падишар Крийл достатъчно добре, за да може да се обзаложи, че той си е гарантирал поне още един изход.

Морган се обърна. Излезе да ги посрещне един едър мъж, чиято фигура му беше позната. Имаше страшен вид с черната си брада, без едно ухо и с лице, цялото покрито от белези. Чандос сърдечно прегърна Мати Ро, за малко не я задуши в прегръдките си, после се обърна към Морган.

— Здравей, Планинецо — ръкува се той с Морган и силно разтърси ръката му. — Хубаво е, че си отново при нас.

— Хубаво е човек да се върне — изскубна Морган с болка ръката си. — Как си, Чандос?

Едрият мъж поклати глава.

— Добре съм, ако нямаме предвид случилото се — в погледа му се четеше гняв и отчаяние. Той стисна зъби. — Елате да идем някъде, където ще можем да поговорим.

Той поведе Морган и Мати Ро по отвесния склон. Патрулът, който ги доведе, изчезна така неочаквано, както беше дошъл. Чандос съзнателно вървеше встрани от лагера и другите въстаници. Морган хвърли въпросителен поглед към Мати Ро, но лицето на момичето бе непроницаемо.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, тя веднага попита Чандос:

— Заловили са го, така ли?

— Падишар? — Чандос кимна. — Заловили са го преди две вечери в Тирс — той обърна лице към Морган. — С него е бил Равнинеца, по-малкият от двамата — онзи, когото Падишар толкова обичаше — Пар Омсфорд. Явно двамата са отишли във Федеративните затвори да освободят Дамсон Рей. Успели са да я измъкнат, но при този опит Падишар е бил заловен. Сега Дамсон е тук. Вчера дойде и донесе новините.

— А какво е станало с Пар? — попита Морган, като в същото време се чудеше защо нищо не споменават за Кол.

— Дамсон каза, че тръгнал да търси брат си. Набъркани са нещо и Шадуините — Чандос смени темата.

— Нас в момента ни интересува Падишар — той сбръчка прояденото си от белези лице. — Още не съм казал на другите. Не зная дали да им кажа или не. В края на седмицата имаме среща със Секирата и неговите Тролове при Джанисън. Дотогава остават пет дни. Без Падишар може и да не ги спечелим за съюзници. Направо ще се обърнат и ще си отидат. Петхилядна войска! — Лицето му почервеня и той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Нуждаем се от тях, за да имаме някакъв шанс срещу Федерацията. Особено след като загубихме при Джут.

Той ги погледна с известна надежда.

— Никога не съм бил по плановете, тъй че ако вие имате идеи…

Мати Ро поклати глава.

— Ако Федерацията е заловила Падишар, едва ли дълго ще го оставят жив.

Чандос се намръщи.

— Ако е в ръцете на Преследвачите, и това може му се види много.

Пред очите на Морган изникна Шахтата с нейните обитатели, но той веднага се постара да прогони тази мисъл. Имаше нещо мътно в цялата тази работа. Падишар бе отишъл да търси Пар и Кол преди много седмици. Защо ги е открил толкова късно? Защо братята Омсфорд са останали в Тирс толкова дълго? И къде ще да е бил Кол, когато Пар и Падишар са отишли да освободят Дамсон от затвора? Дали Шадуините са били задържали и Кол?

Морган не можеше да си обясни много неща.

— Ще ми се да поговоря с Дамсон Рей — отсече той.

От самото начало се питаше какво ли става с нея и изведнъж този въпрос отново изникна в съзнанието му. Чандос сви рамене.

— Тя спи. Вървяла е през цялата нощ, за да се добере до тук.

Пред очите на Морган премина образът на Тийл, който му подшушваше коварни неща.

— Да я събудим тогава.

Чандос сурово го изгледа.

— Добре, Планинецо. Щом е толкова важно. Но на твоя отговорност.

Преминаха през лагера и покрай огньовете. Навсякъде независимите бяха заети със своята работа. Слънцето клонеше към запад и идваше време за вечеря. В котлите вряха гозбите, които вкусно ухаеха. Морган не обръщаше внимание на нищо наоколо, мисълта му бе заета с други неща. Дърветата хвърляха сенки, които се издължаваха с настъпването на мрака. Морган си мислеше за Пар и Кол, задържали се в Тирс толкова дълго. Бяха минали цели седмици, откакто избягаха от Шахтата. Защо ли са останали в Тирс? — продължаваше да се чуди той. Защо ли бяха останали толкова дълго?

Докато всичките тези въпроси го измъчваха, пред очите му неизменно бе Тийл — и Шадуинът, скрит зад нейния образ.

Стигнаха малка барака, разположена отзад сред дърветата и Чандос спря.

— Тя е тук. Събуди я, ако искаш. Когато си свършите работата, заповядайте и двамата на вечеря.

Морган кимна. Обърна се към Мати Ро:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя го изгледа с упрек.

— Не. Смятам, че това си е твоя работа.

Изглежда искаше да каже още нещо, но рязко се обърна и се отдалечи след Чандос сред дърветата. Сигурно знае нещо, което премълчава, реши Морган. Проследи я как се отдалечава и отново му мина през ума, че Мати Ро е далеч по-дълбока вода, отколкото изглежда.

Той отново обърна поглед към колибата. Чудеше се как да хване натясно Дамсон Рей. Не трябваше да остави подозренията и страховете да му замъглят разума, но не можеше да се отърси от представата за Тийл, която се бе оказала Шадуин. Какво пречеше и това момиче да е същото. Поемаше риск, но трябваше да разбере.

Той се увери, че Мечът на Лех е на рамото му и лесно може да го извади, пое си дълбоко дъх, след което приближи до колибата и почука. Вратата веднага се отвори и пред него застана момиче с огненочервена коса и смарагдовозелени очи. Беше се зачервило като току-що събудено от сън и тъмната му дреха беше небрежно заметната. Беше високо, макар и не колкото Мати, и много красиво.

— Аз съм Морган Лех — представи се той.

Тя го погледна и кимна с глава.

— Приятелят на Пар, Планинеца. Да, здравей. Аз съм Дамсон Рей. Извинявай, бях заспала. Колко е часът? — тя погледна към небето през дърветата. — Почти е мръкнало, така ли? Спала съм дълго.

Тя отстъпи назад, сякаш искаше да влезе, но спря и отново обърна лице към него.

— Сигурно си чул за Падишар. Сега ли пристигаш?

Той кимна, като внимателно наблюдаваше лицето й.

— Исках да разбера от теб какво се е случило.

— Добре — тя не изглеждаше ни най-малко изненадана. Погледна през рамо, после излезе на по-светло. — Хайде да поговорим навън, омръзна ми да съм затворена тук. Толкова е тъмно вътре. Какво ти каза Чандос?

Тя се отдалечи от колибата и навлезе сред дърветата с уверена крачка, а той тръгна подире й.

— Каза ми, че Падишар е попаднал в ръцете на Федерацията, когато двамата с Пар се опитвали да те освободят, и че Пар се е разделил с теб и е тръгнал да търси брат си Кол. Каза също, че тук са замесени Шадуините.

— Шадуините са замесени във всичко — прошепна Дамсон и наведе уморено глава.

Тя седна в края на един съборен дънер. Морган, все още нащрек, се поколеба, преди да седне до нея. Тя леко се извърна, за да погледне лицето му.

— Разказът ми ще бъде дълъг, Морган Лех — предупреди го тя.

Започна от това, как Пар и Кол попаднаха на нея, след като бяха избягали от Шахтата в Тирс, как бяха решили да се върнат в този развъдник на Шадуини и как Кърта им помогна, как бяха преминали през тунелите под града, за да стигнат до старата крепост. Оттам братята тръгнали заедно да търсят Меча на Шанара. Пар се върнал сам, с онова, което предполагаше, че е талисманът, като едва не полудял от мъка и ужас, защото бе убил брат си. Тя го лекувала седмици наред в подземния дом на Кърта. Помогнала му постепенно да се възстанови и да се освободи от мрачните си кошмари. После побегнали от скривалище на скривалище, като носели със себе си Меча на Шанара и се укривали от Преследвачите и Федерацията, търсейки начин да избягат от града. Най-сетне Падишар ги открил, но при поредния им опит да избягат от Федерацията самата Дамсон била заловена. Падишар и Пар отишли да я избавят и Падишар на свой ред бил заловен. Накрая успели да избягат от града, защото нямало начин да помогнат на Падишар без чужда помощ, и поели на север през Кенънския проход.

Тя импулсивно докосна ръката му.

— И онова, което видяхме, Морган Лех, от височината на прохода в далечината отвъд наблюдателните огньове на Федерацията, но все пак толкова ясно, колкото те виждам теб самия, беше Паранор. Той е отново тук, Планинецо, възкръснал от миналото. Пар със сигурност го потвърди. Според него това значи, че Уокър Бо е успял!

После тя отново стана потисната и описа пътуването им назад през дефилето и тяхната фатална среща с Кол — по-скоро с онова, в което Кол се бе превърнал, загърнат в онова странно, бляскаво Наметало, прегърбен и деформиран, сякаш костите му били пренаредени. Последвала схватка между двамата, при която силата на Меча на Шанара по някакъв начин се възвърнала и това открило на Пар истината за брат му, когото дотогава смятал за мъртъв.

— Той, разбира се, тръгна след Кол — каза накрая тя. — Какво друго би могъл да направи? Аз не исках да тръгва без мене, но нямах право да го спра — тя потърси очите на Морган. — Не съм сигурна като него, че това беше наистина Кол, но разбирам, че той трябва да установи, дали е той, или не, ако иска да намери спокойствие.

Морган кимна. Мислеше си, че Дамсон Рей бе дала твърде много от себе си, за да помогне на Пар Омсфорд, че бе рискувала повече, отколкото би рискувал който и да е друг освен него и Кол. Мислеше си също, че историята, която му разказа тя, приличаше на истина, изглеждашс правдива, като се имат предвид обстоятелствата. Съмненията, с които бе дошъл, започваха да го напускат. Упоритостта, с която Пар бе търсил Меча на Шанара, му бе свойствена, както и това, че бе тръгнал да открие своя брат. Проблемът сега беше, че Пар е по-самотен от когато и да било и Морган още веднъж осъзна, че не е успял достатъчно да помогне на приятеля си. Почувства, че Дамсон го изучава с упорит, изпитателен поглед и подозренията му отново се върнаха. Дали бе приятелката, за която я смяташе Пар или врагът, от когото така отчаяно се стремеше да избяга? Вярно, заради нея Пар толкова често се е озовавал на косъм от опасността, заради нея Шадуините на няколко пъти са можели да го заловят. Но нима не се дължеше на нея и това, че беше успял да избяга?

— Ти ми нямаш пълно доверие, нали? — тихо попита тя.

— Не — призна той.

Тя кимна.

— Не зная как мога да те убедя, Морган. Дори не зная дали искам да те убеждавам. Трябва да използвам всичките си сили, за да намеря начин да освободя Падишар. След това ще отида да търся Пар.

Той се загледа настрани към дърветата. Мислеше каква черна подозрителност бяха породили Шадуините у всички тях. Как му се искаше да не бъде така.

— Когато бях с Падишар край Джут — каза той, — бях принуден да убия едно момиче, което всъщност беше Шадуин — той отново обърна очи към нея. — Казваше се Тийл. Моят приятел Стеф бе влюбен в нея и това му коства живота.

Той разказа за предателствата на Тийл и за своя сблъсък с нея дълбоко в недрата на планините зад Джут, където бе убил Шадуина, който се криеше зад Тийл и бе спасил живота на Падишар Крийл.

— Онова, което ме плаши — каза той — е, че ти можеш да бъдеш една друга Тийл и съдбата на Пар да е същата като тази на Стеф.

Тя не отвърна. Погледът й бе далечен и отчаян, сякаш гледаше право през него. В очите й имаше сълзи.

Той внезапно протегна ръка към гърба си и измъкна Меча на Лех. Дамсон го наблюдаваше без да помръдне, зелените й очи не се отделяха от блестящото острие. Той го заби в земята между тях и стисна дръжката му с ръце.

— Хвани острието с ръце, Дамсон — тихо каза той.

Тя го погледна и дълго не се помръдваше, без да каже нито дума. Той чакаше, заслушан в далечните гласове на независимите, които се събираха за вечеря, заслушан и в околната тишина. Светлината угасваше бързо и навсякъде плъзнаха сенки. Чувстваше се странно откъснат от всичко наоколо, сякаш времето за двама им с Дамсон Рей бе спряло.

Не и това момиче, молеше се Морган. Дано не се повтори.

Накрая тя протегна ръка, хвана Меча на Лех и впи длани в острието му. После съзнателно вряза пръстите си надълбоко. Морган гледаше ужасен как острието се заби в плътта й и кръвта започна да се стича по него.

— Един Шадуин не би могъл да стори това, нали? — прошепна тя.

Той бързо се протегна да дръпне ръката й.

— Не. Той би възбудил магията.

Той сложи талисмана настрани, откъсна парче плат от наметалото си и започна да превързва дланите й.

— Не трябваше да правиш това — укори я той. Тя се усмихна леко и очарователно.

— Не трябваше ли? А щеше ли да ми повярваш, ако не бях го направила, Морган Лех? Мисля, че не. А как ще си помагаме, ако се съмняваш в мен? Между нас трябва да има доверие — тя го гледаше с ласкавите си очи. — Сега има ли го?

Той бързо кимна.

— Да. Извинявай, Дамсон.

Тя протегна бинтованите си ръце и взе неговите длани.

— Ще ти доверя нещо — в очите й отново се появиха сълзи. — Ти каза, че приятелят ти Стеф е бил влюбен в Тийл? Е, Планинецо, аз пък съм влюбена в Пар Омсфорд.

Тогава всичко му стана ясно — защо тя бе останала с Пар, защо му се бе посветила толкова пълно, беше го последвала дори в Шахтата, беше се грижила за него и беше го закриляла. Същото би сторил — и се опита да стори — и той за Куикнинг. Дамсон Рей се бе посветила на Пар и само смъртта можеше да ги раздели.

— Извинявай — каза отново той, чувствайки колко неуместно звучи това.

Тя още по-силно стисна ръцете му. Те дълго се гледаха в мрака, без да кажат нито дума. Докато държеше ръцете й, Морган си спомни Куикнинг, взаимните им чувства. Почувства отчаяно нейната липса. Всичко би дал, ако можеше да си я върне.

— Стига вече изпитания — прошепна Дамсон. — Нека поговорим. Ще ти кажа всичко, което ми се случи. Ти също ми разкажи. Пар и Падишар се нуждаят от нас. Може би заедно ще намерим начин да им помогнем.

Тя стисна ръцете му, сякаш нейните не я боляха и му се усмихна окуражително. Той се наведе да вдигне Меча на Лех, после тръгна заедно с нея сред дърветата към огньовете. Мисълта му усилено работеше, преценяваше всичко, което тя му бе казала, отделяше предположенията от фактите и се опитваше да стигне до нещо полезно. Дамсон беше права. Равнинеца и вождът на независимите имаха нужда от тях. Морган беше решен да не ги предаде.

Но какво би могъл да направи?

От огъня идваше съблазнителна миризма на гозби. За пръв път, откакто бе пристигнал, усети глад.

Пар и Падишар.

Първо Падишар, помисли си той.

Чандос бе казал, че разполагат с пет дни.

Ако Преследвачите не ги изпреварят…

Внезапно му хрумна една възможност и той толкова ясно си я представи, че едва не извика. Протегна се импулсивно и прегърна Дамсон през рамо.

— Струва ми се че зная как да освободим Падишар — каза той.