Разбий ме

Петдесета глава

Близначките още спят, когато някой почуква на вратата. Тана и Ранда ми показаха къде се намира дамската тоалетна и снощи имах възможност да се изкъпя, но все още нося възголемите дрехи на Кенджи. Усещам се леко комична, крачейки тихо към вратата.

Отварям я.

Примигвам.

— Здравей, Уинстън.

Той ме оглежда от глава до пети.

— Касъл реши, че вероятно ще искаш да смениш дрехите си.

— Носиш ми друго облекло?

— Да, нали ти казах? Приготвили сме ти нещо специално.

— О! Еха! Звучи страхотно.

Излизам безшумно и тръгвам след Уинстън по тъмните коридори. Подземният свят е тих, обитателите му още спят. Питам Уинстън защо е дошъл толкова рано.

— Предположих, че ще искаш да се запознаеш с останалите на закуска. Така ще можеш да се включиш в обичайната тукашна рутина, дори да започнеш с тренировките. — Той ми хвърля един поглед през рамо. — Всички се стараем да впрягаме способностите си по възможно най-ефективния начин. Не е хубаво да нямаш контрол върху тялото си.

— Чакай малко… и ти ли имаш способности?

— Точно 56 души сме. Другите са роднини, деца или близки приятели, които ни помагат с всичко останало. И да, един от 56-те съм. Също като теб.

Едва не настъпвам обувките му в стремежа си да поддържам темпото на дългите му крака.

— И какво точно можеш да правиш?

Той не отговаря. Не съм сигурна, но май се изчервява.

— Извинявай… — отстъпвам аз. — Не исках да си пъхам носа, където не ми е…

— Няма нищо — прекъсва ме той. — Просто способността ми е леко глупава. — От гърлото му се изтръгва кратък, тежък смях. — Защо ли точно такава трябваше да ми се падне… — Въздъхва той. — Твоята поне е интересна.

Спирам намясто. Смаяна. Ужасена.

— Да не мислиш, че това е някакво състезание? За най-смахнат магически трик? За най-болезнен номер?

— Не исках да кажа това…

— Не намирам нищо интересно в това да убиваш хора по случайност. Хич не е интересно да се страхуваш да докоснеш друго живо същество.

Челюстите му са стегнати.

— Нямах това предвид. Просто… ще ми се да бях по-полезен. Това е.

Скръствам ръце.

— Не си длъжен да ми казваш, ако не искаш.

Той врътва очи. Прокарва пръсти през косата си.

— Ами аз просто… просто съм много… гъвкав — казва накрая.

На мозъка ми му е нужно известно време да обработи признанието му.

— Тоест… можеш да се огъваш на фльонга?

— Ами да. Или да се разтягам, ако е необходимо.

Зяпам го така неприкрито, че вероятно се излагам.

— Може ли да видя?

Той прехапва долната си устна. Наглася очилата си. Оглежда се в двете посоки на празния коридор. И увива ръка около кръста си. Два пъти.

Пуля се насреща му като мъртва риба.

— Леле!

— Глупаво е — измърморва той. — И безполезно.

— Да не си луд? — Отръпвам се назад да го огледам. — Това е невероятно.

Но ръката му вече е нормална и той върви напред по коридора. Налага ми се подтичвам, за да го настигна.

— Не се ядосвай толкова — опитвам да го утеша аз. — Няма от какво да се срамуваш. — Но той изобщо не ме слуша и започвам да се питам кога ли съм успяла да се превърна в мотивационен говорител. Навярно когато се научих да не се мразя, а да се приемам такава, каквато съм. Когато стана възможно сама да избирам житейския си път.

Уинстън ме отвежда в стаята, където го срещнах за първи път. Същите бели стени. Същото малко легло. Само че този път Адам и Кенджи ме чакат вътре. Сърцето ми превключва на скорост и ненадейно ме обзема притеснение.

Адам е на крака. Стои изправен без чужда помощ и изглежда съвършено. Приказно. Невредим. По тялото му не се вижда и капчица кръв. Пристъпва напред със съвсем лек дискомфорт и ми се усмихва без всякакво затруднение. Кожата му е малко по-бледа от обичайното, но направо сияе в сравнение с вида ѝ от нощта на пристигането ни. Очите му се открояват на фона на естествения му тен като бледосини проблясъци в среднощно небе.

— Джулиет — казва той.

Не мога да откъсна поглед от него. Не мога да спра да му се дивя. Да ликувам при мисълта, че е невредим.

— Здрасти — скалъпвам с усмивка.

— Добро утро и на теб — намесва се Кенджи.

Стряскам се. Порозовявам като лятно слънце по залез и се смалявам с неговата скорост.

— О, здравей! — Махвам сковано в негова посока.

Той изсумтява.

— Така. Да приключваме с тази работа, какво ще кажете? — Уинстън се отправя към една от стените, която се оказва гардероб. Вътре има едно-единствено цветно петно. Той го сваля от закачалката.

— Бихте ли, ъм, ме оставили насаме с нея?

Уинстън сваля очилата си. Потрива очи.

— Трябва да следвам протокола. Длъжен съм да ѝ обясня всичко…

— Знам… няма проблем… ще те оставя да го свършиш след това. Ще отнеме само минутка, обещавам. Не съм имал възможност да си поговоря с нея, откакто пристигнахме.

Уинстън свъсва вежди. Поглежда ме. Поглежда Адам. Въздъхва.

— Хубаво. Но после се връщаме. Трябва да се уверя, че всичко е по мярка, и да проверя дали…

— Идеално. Съгласни сме. Благодаря, приятел… — и Адам ги избутва през вратата.

— Чакай малко! — Уинстън отваря затръшнатата в лицето му врата. — Поне я накарай да облече костюма, докато чакаме.

Адам зяпа купчинката дрехи в протегнатата ръка на Уинстън. Уинстън потърква чело и измърморва нещо за това, че хората постоянно му губели времето, а Адам едва сдържа усмивката си. Обръща поглед към мен. Аз свивам рамене.

— Добре — казва той, грабвайки костюма. — Но сега вече трябва да излезеш… — И той отново ги изгонва в коридора.

— Ще чакаме пред вратата! — провиква се Кенджи. — На кажи-речи пет секунди разстояние…

Адам затваря вратата след тях. Обръща се. Очите му прогарят дупки в мен.

Не знам как да укротя сърцето си. Опитвам да проговоря, но неуспешно.

Той пръв намира път към гласа си.

— Така и не ми се удаде възможност да ти благодаря — казва ми.

Аз свеждам очи. Преструвам се, че лицето ми не е напът да пламне. Щипвам кожата си без всякаква причина.

Той пристъпва към мен. Плътно до мен. Хваща ръцете ми.

— Джулиет.

Аз надниквам към него.

— Ти спаси живота ми.

Прехапвам вътрешната страна на едната си буза. Струва ми се глупаво да отговориш на подобно изказване с нещо от рода на "За мен беше удоволствие". Не знам какво да правя.

— Просто се радвам, че си добре — скалъпвам накрая.

Той се взира в устните ми, а аз тръпна от болезнен копнеж. Целуне ли ме сега, едва ли ще му позволя да спре. Той вдишва рязко. Като че ли си спомня, че държи нещо в ръце.

— А! Май ще е добре да се преоблечеш. — Подава ми нещо малко и лилаво.

Изглежда направо миниатюрно. Като детска дрешка. Тежи колкото перце.

Вдигам празен поглед към него.

Той се ухилва.

— Пробвай го.

Поглеждам го другояче.

— О! — Той отскача назад леко засрамен. — Вярно… аз ще… ще се обърна…

Изчаквам да се обърне с гръб към мен, преди да въздъхна. Оглеждам се наоколо. Май в стаята няма огледала. Събличам големите си дрехи. Пускам ги на пода. Стоя чисто гола в средата на стаята и за момент се чувствам парализирана. Но Адам не смее да се обърне. Не казва и дума. Разглеждам лъскавия лилав плат. Предполагам, че се разтяга.

Така и се оказва.

В интерес на истината костюмът е неочаквано лесен за обличане — сякаш е бил ушит специално за моето тяло. Има си подплата на мястото, където би се падало бельото ми, платът е допълнително подсилен в областта на гърдите ми, яката стига чак до врата ми, ръкавите — до китките ми, крачолите — до глезените ми, а с помощта на ципа ще обгърне цялото ми тялото. Опипвам свръхфината материя. Имам чувството, че не нося нищо върху себе си. Цветът ѝ е наситено лилав, прилепва плътно, но не и стегнато по мен. Позволява на кожата ми да диша и е учудващо удобна.

— Как е…? — интересува се Адам. Звучи напрегнато.

— Ще ми помогнеш ли с ципа?

Той се обръща. Устните му се отварят, потрепват, оформят невероятна усмивка. Веждите му сякаш докосват тавана. Така се притеснявам, че не знам накъде да погледна. Той пристъпва напред и аз се обръщам към него, нетърпелива да скрия лицето си, докато рояк пеперуди пърхат в гърдите ми. Адам докосва косата ми и осъзнавам, че тя се спуска чак до кръста ми. Май е крайно време да я подстрижа.

Пръстите му са толкова внимателни. Премята лъскавите вълни през едното ми рамо, за да не ги защипе с ципа. Плъзва пръсти от тила ми надолу до извивката на кръста ми и началото на ципа. Едва стоя на краката си. Гръбнакът ми провежда електричество, достатъчно да захрани цял град. Той ме закопчава бавно. Спуска длани по очертанията на тялото ми.

— Боже, изглеждаш невероятно — са първите му думи.

Обръщам се. Той притиска юмрук до устата си, мъчейки се да прикрие усмивката си, да попречи на думите да се търкулнат от устните му.

Докосвам плата. Решавам, че е редно да кажа нещо.

— Много е… удобен.

— Сексапилен.

Вдигам очи.

Той клати глава.

— Безумно сексапилен.

Пристъпва напред. Поема ме в прегръдките си.

— Приличам на гимнастичка — измърморвам аз.

— Не — прошепва той, горещ горещ горещ до устните ми. — Приличаш на супергероиня.