— Нека погледна драскотините ти.
Адам стои пред вратата на Джеймс с ръце в джобовете. Носи тъмночервена тениска, плътно прилепнала по тялото му. Ръцете му са прецизно изваяни, професионално изписани с татуировки, които вече разпознавам. Той забелязва, че го оглеждам.
— Нямах избор — казва, проследявайки с поглед симетричните ленти, нарисувани с черно мастило по предмишниците му. — Трябваше да оцелеем някак. Това беше единствената професия, с която можех да се захвана.
Пресрещам го по средата на стаята, докосвам с пръсти шарките по кожата му. Кимвам.
— Разбирам.
Той почти се засмива, за малко да се усмихне. Поклаща глава едва забележимо.
— Какво? — отдръпвам рязко ръката си.
— Нищо — ухилва се той. Плъзва ръка около кръста ми. — Просто още не мога да повярвам. Наистина си тук. В моя дом.
По врата ми пробягва гореща вълна и сякаш падам от стълба, държейки четка, потопена в боя. Нямам опит с комплиментите. Прехапвам устна.
— Къде ти направиха татуировката?
— Тези ли? — Пак поглежда към ръцете си.
— Не. — Аз се пресягам към тениската му и я повдигам така несръчно, че едва не го повалям. Той залита назад към стената. Набирам плата нагоре към шията му. Опитвам да потисна червенината, напираща да облее лицето ми. Докосвам гърдите му. Докосвам птицата. — Тази.
— О! — Той ме поглежда, но моите очи внезапно са привлечени от красотата на тялото му и брезентовите панталони, свлечени доста ниско по ханша му. Досещам се, че навярно е махнал колана си. Принуждавам очите си да се вдигнат нагоре. Позволявам на пръстите си да пропълзят надолу по коремните му мускули. Той поема стегната глътка въздух. — Не знам. — Отговаря. — Просто… непрекъснато сънувах една бяла птица. Някога птиците са летели, знаеше ли?
— Сънувал си я?
— Да. Постоянно. — Той се усмихва леко, въздъхва леко, потопен в спомени. — Беше хубав сън. Изпълнен с надежда. Искаше ми се да съхраня спомена за него, защото не знаех дали ще продължи вечно. Затова го запечатах върху себе си.
Покривам татуировката с длан.
— Сънувах същата птица почти всяка нощ.
— Същата птица? — Веждите му като че ли биха могли да докоснат небето.
Кимвам.
— Абсолютно същата. — Нещо, приличащо на прозрение, заема мястото си в пъзела. — Докато ти не се появи в килията ми. Оттогава не съм я сънувала. — Вдигам плах поглед към лицето му.
— Сигурно се шегуваш. — Но сам знае, че не е така.
Спускам тениската му и опирам чело в гърдите му. Вдишвам аромата му. Той незабавно ме придърпва към себе си. Отпуска брадичка върху главата ми и залепва дланите си по гърба ми.
Оставаме така, а покрай нас изтичат толкова години, че вече не си спомням света без неговата топлина.
Адам почиства раните ми в банята, разположена малко встрани от всекидневната. Представлява компактно помещение с тоалетна, мивка, малко огледалце и миниатюрен душ. Всичко е прекрасно. Когато излизам от банята, най-сетне освежена и облечена за лягане, Адам ме чака в тъмнината. На пода има одеяла и възглавници и имам чувството, че съм попаднала в рая. Толкова съм грохнала, че мога да проспя няколко века.
Лягам до него и той ме придърпва в обятията си. Температурата тук е значително по-ниска и Адам е съвършената пещ. Заравям лице в гърдите му и той ме притиска към себе си. Прокарвам пръсти по голия му гръб, усещам как мускулите се напрягат под допира ми. Отпускам ръка върху талията на панталоните му. Провирам пръст в една от гайките на колана. Вкусвам вкуса на думите върху езика си.
— Говорех искрено.
Дъхът му закъснява с малко. Сърцето му се ускорява с малко.
— За кое…? — Макар че отлично знае какво имам предвид.
Внезапно ме обзема свенливост. Слепота, прекомерна смелост. Нямам ни най-малка представа в какво се впускам. Знам единствено, че не искам ничии други ръце, освен неговите. Завинаги.
Адам се отдръпва назад и различавам контурите на лицето му съвсем смътно, очите му както винаги искрят в мрака. Проговарям, взирайки се в устните му.
— Не съм те молила да спираш. — Пръстите ми достигат копчето, придържащо панталоните му намясто. — Нито веднъж.
Той впива очи в мен, а гърдите му се повдигат и спадат по няколко пъти в секунда. Струва ми се почти вцепенен от изумление.
Навеждам се към ухото му.
— Докосни ме.
И той почти обезумява.
Лицето ми е в ръцете му и устните му са впити в моите, и той ме целува, и аз съм кислород, и той умира да ме вдиша. Тялото му е почти изцяло върху моето, едната му ръка е в косата ми, другата обхожда силуета ми, промъква се в свивката на коляното ми, за да ме придърпа по-близо, по-нависоко, по-плътно. Обсипва шията ми с целувки като късчета екстаз, прогаря ме с електрическата си енергия, възпламенява ме. На ръба съм да избухна от неописуемия трепет на всеки един момент. Искам да се гмурна във вътрешността му, да го изпитам с всичките си сетива, да се удавя във вълните вълшебство, обливащи същността ми.
Искам да вкуся пейзажа на тялото му.
Той взима ръцете ми и ги притиска към гърдите си, направлявайки пръстите ми надолу по тялото си, докато устните му срещат моите отново и отново, и отново… и потапят съзнанието ми в делириум, от който не искам да изплувам никога. Но и това не е достатъчно. Дори това не е достатъчно. Искам да се влея в него, да проследя очертанията на тялото му само с устни. Бурният ритъм на сърцето ми отеква във вените ми, унищожавайки самоконтрола ми, увличайки всичко в циклон от енергия.
Той се откъсва от мен, за да си поеме въздух, а аз го издърпвам към себе си, ненаситна, жадна, умираща за допира му. Ръцете му проникват под блузата ми, плъзвайки се по двете страни на тялото ми, докосвайки ме така, както не са дръзвали досега, и съм напът да изхлузя тениската си през глава, когато дочувам изскърцването на врата. И двамата замръзваме намясто.
— Адам…?
Усещам, че едва диша. Опитва да се снижи върху възглавницата до мен, но все още чувствам топлината му, близостта му, туптенето на сърцето му в ушите ми. Сподавям хиляди крясъци. Адам понадига глава. Опитва да проговори с нормален глас.
— Джеймс?
— Може ли да спя при вас?
Адам се изправя до седнало положение. Дишането му е тежко, но внезапно се е отрезвил.
— Разбира се, че може. — Пауза. Гласът му се забавя, омеква. — Да не би да сънуваш кошмари?
Джеймс не отвръща.
Адам скача на крака.
Дочувам приглушеното хлипане на десетгодишно гласче, но слабо различавам силуета на Адам, грабнал Джеймс в обятията си.
— Нали уж каза, че били попреминали — чувам го да прошепва, но думите му са грижовни, не укорителни.
Джеймс проронва нещо, което недочувам.
Адам го вдига на ръце и ми прави впечатление колко дребничък изглежда Джеймс в сравнение с брат си. Двамата се скриват в спалнята и след малко се връщат със завивките. Чак когато се озовава на сигурно местенце на метър разстояние от Адам, малкият се предава на изтощението. Тежкото му дишане е единственият звук в стаята.
Адам се обръща към мен. За броени минути съм се превърнала в късче мълчание, смаяна, потресена, дълбоко ранена от рязкото завръщане в реалността. Чудя се на каква ли жестокост е станал свидетел Джеймс в крехката си възраст. Какво ли е преживял Адам, оставяйки го сам. Нямам представа как живеят хората в наши дни. Как оцеляват.
Нямам представа каква е съдбата на родителите ми.
Адам погалва бузата ми. Поема ме в обятията си. Проронва "Съжалявам", а аз прогонвам думата с целувка.
— Всичко с времето си — казвам му.
Той преглъща. Сгушва се в извивката на шията ми. Вдишва. Пъхва ръце под блузата ми. Плъзва ги нагоре по гърба ми.
Аз сподавям стона си.
— Скоро.