Разбий ме

Двайсет и осма глава

Горя.

Въжето протрива краката ми и болката е толкова огнена, че очаквам да видя пушек. Търпя агонията, защото нямам избор. Масовата истерия в сградата тероризира сетивата ми, обсипва ни с чувство за опасност. Адам се провиква отдолу, казва ми да скоча, обещава да ме хване. Срамувам се да призная, че ме е страх от падането.

Така и не ми се удава възможност сама да взема решение. Войниците вече нахълтват в някогашната ми стая, гръмогласни и объркани, навярно изумени да намерят Уорнър в толкова уязвима позиция. Като че ли го надвихме твърде лесно. Този факт ме притеснява.

Кара ме да си мисля, че сме сбъркали някъде.

Няколко войници подават глави от разбития прозорец и аз се спускам трескаво надолу по въжето, виждайки, че опитват да откачат котвичката. Подготвям се за неприятното чувство от свободното падане, но бързо осъзнавам, че целта им не е да ме пуснат отвисоко. Искат да ме издърпат обратно нагоре.

Явно Уорнър им раздава заповеди.

Поглеждам надолу към Адам и най-накрая се подчинявам на виковете му. Стисвам очи и се пускам.

Падам право в отворените му обятия.

Двамата се свличаме на земята, но оставаме без дъх едва за момент. Той ме хваща за ръката и хукваме.

Пред нас се шири само пусто, голо пространство. Натрошен асфалт, неравен паваж, черни пътища, безлистни дървета, вехнещи растения — един пожълтял град, оставен на произвола на природните стихии, удавен в мъртви листа, пращящи под краката ни. Жилищата на цивилните граждани са ниски и клекнали на земята, скупчени без всякакъв ред, и Адам държи и двама ни колкото може по-настрани от тях. Високоговорителите вече работят, но не в наша полза. Млад, механично гладък женски глас заглушава сирените.

Обявен е вечерен час. Всички граждани да се приберат по домовете си незабавно. Предупреждаваме за избягали бунтовници. Въоръжени и опасни. Обявен е вечерен час. Всички граждани да се приберат по домовете си незабавно. Предупреждаваме за избягали бунтовници. Въоръжени и опас…

Двете страни на тялото ми се схващат, кожата ми е опъната, гърлото ми е сухо, прогаря ме силна жажда. Нямам представа колко път сме пробягали. Знам единствено, че зад гърбовете ни долита тропотът на войнишки кубинки по паважа, свистенето на гуми в подземни гаражни помещения, воят на сирени. Поглеждам назад и виждам, че хората тичат към убежищата си, пищейки, крият се от войниците, нахълтващи в домовете им, повалящи врати, за да проверят дали не са ни укрили вътре. Адам ме води надалеч от цивилизацията, към изоставените още през предишното десетилетие улици: стари магазини и ресторанти, тесни странични алейки и пусти детски площадки. Достъпът до тази неконтролирана от властите зона, спомен от някогашния ни живот, е абсолютно забранен. Цялата ѝ територия е отцепена. Всичко е затворено. Всичко е изпочупено, ръждясало, безжизнено. Никой няма право да нарушава границите ѝ. Дори войниците.

А ние препускаме по улиците, търсейки скривалище.

Слънцето се плъзга по небето и си проправя път към ръба на земята. Нощта ще настъпи неусетно, а нямам представа къде се намираме. Не бях очаквала толкова много неща да се случат толкова светкавично, и то в рамките на един ден. Остава ми само да се моля да оцелеем, макар и да не знам накъде сме се запътили. Изобщо не ми е хрумвало да попитам Адам къде смята да отидем.

Втурваме се в милион посоки. Завиваме рязко, извървяваме няколко метра напред и веднага се отправяме назад по някоя закътана алея. Предполагам, че Адам цели да обърка и/или отклони преследвачите ни колкото може повече. Не мога да направя нищо друго, освен да поддържам неговото темпо.

Ала не успявам.

Адам е обучен войник. Трениран е именно за този тип ситуации. Знае как да избяга, как да остане незабележим, как да се движи безшумно във всякаква среда. Аз, от друга страна, съм сломено момиче, лишено от физическа активност за прекалено дълъг период от време. Белите ми дробове горят от напъна да поемат повече кислород, хриптят от напъна да издишат въглеродния диоксид.

Внезапно се задъхват така отчайващо, че Адам е принуден да ме издърпа в една странична уличка. Той самият диша малко по-тежко от обичайното, но аз се трудя крайно усърдно, задушавайки се от безсилието на ленивото си тяло.

Адам поема лицето ми в длани и опитва да улови погледа ми.

— Искам да дишаш като мен, става ли?

Захриптявам малко по-учестено.

— Съсредоточи се, Джулиет. — Очите му са толкова решителни. Безкрайно търпеливи. Изглежда неустрашим и му завиждам за хладнокръвието. — Успокой сърцето си. — Казва ми той. — Дишай точно като мен.

Поема три малки глътки въздух, задържа ги за няколко секунди и ги освобождава с едно дълго издихание. Опитвам да последвам примера му. Не ми се получава толкова добре.

— Добре. Искам от теб да дишаш като… — Той спира. За част от секундата очите му се стрелват нагоре и сетне по протежението на пустата улица. Знам, че трябва да продължим.

Изстрели раздират въздуха. Не съм подозирала колко оглушителни са, както и че звукът им може да пропука всяка кост в тялото ми. Ледена тръпка се просмуква в кръвта ми и моментално осъзнавам, че не искат да убият мен. Искат да убият Адам.

Внезапно нова тревога се вкопчва в гърлото ми. Не мога да допусна да го наранят.

Не и заради мен.

Но Адам не ми дава време да успокоя дишането си и да се окопитя. Грабва ме на ръце и се втурва по диагонал през една задна уличка.

И двамата летим.

И аз дишам.

И той крещи:

— Хвани ме през врата!

И аз отпускам вкопчените си в тениската му пръсти и съм достатъчно глупава да се засрамя, щом го обгръщам с ръце. Той ме повдига и ме притисва по-плътно до гърдите си. Носи ме така, сякаш тежа колкото въздуха.

Затварям очи и долепям буза до шията му.

Изстрелите ехтят зад гърбовете ни, но съдейки по звука, дори аз мога да преценя, че идват отдалече и свистят в грешна посока. Като че ли поне за момента сме успели да надхитрим преследвачите. Дори моторизираните войници не могат да ни открият, тъй като Адам умишлено избягваше всички главни улици. Явно си има своя собствена карта на града. Явно е пресметнал всеки свой ход — сякаш е планирал бягството ни дълго, дълго време.

След като е вдишал точно 594 пъти, той ме пуска на крака пред ограда от метална мрежа. Забелязвам, че с трудност си поема нужния кислород, но не пъхти като мен. Знае как да регулира дишането си. Знае как да нормализира пулса си, да укроти сърцето си, да запази контрола върху органите си. Знае как да оцелее. Надявам се да научи и мен.

— Джулиет — проронва той след един бездиханен момент. — Можеш ли да прескочиш тази ограда?

Толкова съм нетърпелива да се проявя като нещо повече от безполезен товар, че направо се хвърлям върху оградата със засилка. Но постъпвам небрежно. И прибързано. Едва не съдирам цялата си рокля, а краката си одрасквам на мрежата. Изтръпвам, усещайки щипещата болка, а в същия момент, който ми е нужен да отворя очи, Адам вече стои до мен.

Поглежда краката ми и въздъхва. Едва не се разсмива. Сигурно приличам на парцалива дивачка в раздраната си рокля. Цепката, дело на Уорнър, вече стига до тазобедрената ми става. Навярно имам вид на бясно животно.

Това като че ли не отблъсква Адам.

И той самият е забавил темпото. Вече се движим с чевръста крачка, вместо да препускаме по улиците. Хрумва ми, че навярно сме се добрали до някакво подобие на безопасност, но не съм сигурна дали моментът е подходящ за въпроси, или е по-добре да ги оставя за по-късно. Адам отвръща на неизречените ми размишления.

— Няма да успеят да ме проследят дотук — казва той, което ми навява мисълта, че явно всички войници са оборудвани с някакъв вид проследяващо устройство. Чудно ми е защо ли аз нямам.

Съмнително е, че се измъкнахме така лесно.

— Следят местонахождението на всеки войник с невидимо средство — обяснява той. Свиваме наляво по поредната тясна алейка. Слънцето тъкмо потъва зад хоризонта. Питам се къде ли сме. На какво ли разстояние от лагерите на Възобновителите, че наоколо не се виждат хора. — Представлява специален серум, който се инжектира венозно. — Продължава той. — Проектиран е така, че да действа в единство с естествените процеси в тялото. Ако умра например, ще предаде съответния сигнал. Идеален е за изчисляване броя на загиналите в битка войници. — Поглежда ме с ъгълчето на окото си. Изпраща ми онази леко крива усмивка, която искам да целуна.

— Как успя да го заблудиш?

Усмивката му се разширява. Показва с ръка околността.

— Някога тук имаше ядрена електроцентрала. Един ден тя се взриви.

Очите ми се разширяват дотолкова, че сякаш заемат цялото ми лице.

— Кога се е случило това?

— Преди около пет години. Сметоха всичко под килима доста бързо. Скриха инцидента от медиите, от народа. Никой не знае със сигурност какво точно е станало. Но дори радиацията е достатъчна да убие човек. — Той прави пауза. — Вече е имало такива случаи.

Той спира намясто.

— Минавал съм от тук поне милион пъти, а ми няма нищо. Уорнър често ме изпращаше да събирам проби от пръстта. Искаше да проучи ефектите от радиацията. — Той прокарва пръсти през косата си. — Мисля, че се е опитвал да преобразува токсичния материал в някаква отрова. При първото ми идване Уорнър беше решил, че съм умрял. Проследяващият серум предава информация до всичките ни главни технически системи и задейства аларма при загубата на войник. Знаеше, че ме изпраща на рискована мисия, затова едва ли новината за смъртта ми го е изненадала особено. Завръщането ми обаче определено го изненада. — Той свива рамене така, сякаш смъртта му би била незначима подробност. — Нещо в тукашните химикали противодейства на серума на молекулярно ниво. Така че в общи линии… в момента всички ме мислят за мъртъв.

— Уорнър няма ли да се досети, че може да си тук?

— Не е изключено. — Той поглежда с присвит поглед към гаснещата слънчева светлина. Сенките ни са издължени и неподвижни. — Но не е изключено и да са ме застреляли. При всички случаи ще си спечелим малко време.

Той ме хваща за ръка и ми се усмихва широко, но в същия момент една мисъл връхлита в съзнанието ми.

— Ами аз? — изстрелвам. — Няма ли да ме убие радиацията? — Надявам се да не звуча толкова притеснена, колкото в действителност съм. Никога досега не съм изпитвала такава нужда да живея. Не искам да загубя всичко толкова скоро.

— О… не! — поклаща глава той. — Извинявай, пропуснах да ти спомена нещо важно. Една от причините Уорнър да иска проби от тукашната пръст е, че и ти си неподатлива на радиацията. Той те изучаваше. Каза, че открил тази информация в болничния ти картон. Че са те подлагали на експерименти…

— Но никой не е…

— …вероятно без твое знание, но въпреки че тестът за радиоактивност се оказал положителен, ти си била в добро биологично състояние. В организма ти нямало нередности.

В организма ти нямало нередности.

Твърдението му е толкова нелепо, че прихвам в смях. Опитвам да потуша изумлението си.

— В организма ми нямало нередности? Сигурно се шегуваш?

Адам се взира в мен толкова дълго, че започвам да се изчервявам. Повдига брадичката ми, за да го погледна в очите. Синева синева синева… пронизваща ме като свредел. Гласът му е дълбок, нетрепващ.

— Май досега не те бях чувал да се смееш.

Така поразяващо прав е, че не знам как другояче да отвърна… освен с истината. Усмивката ми се изпъва в права линия.

— Смехът идва с живота. — Свивам рамене, опитвайки се да придам небрежност на думите си. — Досега не съм живяла истински.

Очите му не губят и капка от концентрацията си. Приковава ме намясто с мощната притегателна сила, извираща отвътре. Почти усещам как сърцето му тупти до кожата ми. Почти усещам как дъхът му достига белите ми дробове. Почти усещам вкуса му върху езика си.

Той си поема треперлива глътка въздух и ме придърпва към себе си. Целува върха на главата ми.

— Да вървим у дома — прошепва ми.