Двайсет и втора глава


Пътят до асансьора ми отнема пет години. Този до горния етаж — още петнайсет. Докато стъпя в стаята си, вече съм на милион години. Адам е спокоен, мълчалив, хладнокръвен и механичен в движенията си. В очите, в крайниците, в стойката на тялото му няма нищо, сочещо, че изобщо някога ме е познавал.

Наблюдавам го как се движи бързо, чевръсто, внимателно из стаята ми, откривайки малките устройства, следящи поведението ми, и изключвайки ги едно по едно. Ако някой попита защо камерите ми не работят, Адам няма да пострада. Заповедта е спусната от Уорнър. Тоест — официална е.

Тоест ще разполагам с малко лично пространство.

Мислех си, че ще ми е нужно лично пространство.

Каква глупачка съм само.

Адам не е момчето, което помня.


Бях в трети клас.

Току-що се бяхме преселили в града, след като ме бяха изхвърлили от помолили да напусна старото училище. Родителите ми непрестанно се местеха, непрестанно бягаха от кашите, които забърквах, от игрите, които провалях, от приятелствата, които така и не завързвах. Никой никога не искаше да говори за "проблема" ми, но мистерията, обграждаща живота ми, някак влошаваше нещата. Човешкото въображение често достига катастрофални величини, даде ли му се воля. Долавях само откъслеци от коментарите им.

— Изрод!

— Чу ли какво направила…?

— Ама че загубенячка.

— …изритали я от старото ѝ училище…

— Откачалка!

— Имала някакво заболяване…

Никой не говореше с мен. Всички само ме зяпаха. Бях достатъчно малка, за да ме е грижа. Обядвах сама до оградата от метална мрежа и никога не се поглеждах в огледалото. Не исках да виждам лицето, което всички мразеха толкова. Момичетата ме ритваха и бягаха. Момчетата ме замеряха с камъни. Все още имам белези тук-там. През брънките на металната мрежа гледах как светът се върти. Наблюдавах колите и как родителите водят децата си на училище, моментите, от които никога нямаше да бъда част. Това беше, преди болестите да станат толкова повсеместни, че смъртта да се превърне в естествен дял от всеки разговор. Това беше преди да осъзнаем, че облаците са с нетипичен цвят, че всички животни умират от зараза, че цялото човечество ще умре от глад, и то скоропостижно. Това беше отдавна, отдавна, когато все още си въобразявахме, че проблемите ни си имат решение. По онова време Адам беше момчето, което вървеше пеша до училище. Адам беше момчето, което седеше три реда пред мен. Дрехите му бяха по-зле и от моите, а обяд не си носеше никога. Нито веднъж не го видях да яде.

Една сутрин го докараха с кола на училище.

Знам, защото със собствените си очи видях как го избутват от нея. Баща му шофираше пиян, крещеше и незнайно защо размахваше юмруци. Адам стоеше неподвижно, забил поглед в земята, сякаш чакаше нещо, подготвяше се за неизбежното. Видях как един баща зашлевява осемгодишния си син през лицето. Видях как Адам пада на земята и дори не помръднах от мястото си, когато по ребрата му заваляха многобройни ритници.

— Ти си виновен! Вината е изцяло твоя, безполезно говедо такова — крещеше баща му отново и отново, докато не повърнах върху няколко струпани в краката ми глухарчета.

Адам не се разплака. Остана превит на земята, докато баща му не се умори и не отпраши с колата. Чак когато се увери, че всички си бяха отишли, позволи на воплите да раздерат тялото му. Малкото му личице беше почерняло от прахоляк, стискаше с ръце натъртения си корем. Не можех да извърна поглед от него.

Така и не можах да прогоня онзи звук, грозната сцена от главата си.

Тогава Адам Кент спечели вниманието ми.


— Джулиет?

Вдишвам рязко и ми се приисква ръцете ми да не трепереха. Приисква ми се да нямах очи.

— Джулиет — повтаря името ми той, но този път още по-тихо, и тялото ми попада в миксер, а аз съм направена от пихтия. Костите ме болят, болят, болят от копнеж по топлината му.

Няма да се обърна.

— Още от началото си знаел коя съм — прошепвам.

Той не отговаря и внезапно ме спохожда отчайваща нужда да видя очите му. Внезапно имам нужда да видя очите му. Обръщам се въпреки всичко и го намирам да се взира в ръцете си.

— Извинявай — е всичко, което казва.

Облягам гръб на стената и затварям клепачи. Всичко е било просто постановка. Кражбата на леглото ми. Въпросите за името ми. Въпросите за семейството ми. Играел е роля, заради Уорнър. Заради стражите. Заради всеки, който ни е гледал. Вече не знам на какво да вярвам.

Трябва да го изрека на глас. Трябва да намеря отдушник. Трябва да отворя раните си и отново да закървя заради него.

— Вярно е — казвам му. — Онова за малкото момченце. — Гласът ми трепери много повече, отколкото бях очаквала. — Наистина го направих.

Той не отваря уста дълго, дълго време.

— Някога не разбирах. Когато за пръв път чух новината. Чак сега проумявам какво се е случило.

— Какво? — Не съм предполагала, че мога да мигам толкова ускорено.

— Някога главата ми не го побираше — казва той и всяка дума е ритник в стомаха ми. Той вдига поглед и ми се струва по-измъчен, отколкото някога бих искала да го видя. — Когато научих… всички научихме… цялото училище…

— Беше нещастен случай — изричам сподавено, неспособна да запазя самообладание. — Той… т-той падна… и аз опитах да му помогна… и просто… не мислех, че…

— Знам.

— Моля? — възкликвам толкова изумено, че поглъщам цялата стая на един дъх.

— Вярвам ти — казва той.

— Как… защо? — Очите ми примигват, сдържайки сълзите, ръцете ми треперят, сърцето ми прелива от тревожна надежда.

Той прехапва долната си устна. Извръща поглед. Отива до стената. Отваря и затваря уста няколко пъти, преди думите да излетят от нея.

— Защото те познавах, Джулиет… аз… господи… аз просто… — Той покрива устата си с длан, плъзва пръсти надолу по врата си. Потърква чело, затваря очи, стисва устни. Отваря ги с усилие. — Точно в онзи ден щях да те заговоря. — Чудновата усмивка. Чудноват смях. Той прокарва пръсти през косата си. Вдига поглед към тавана. Обръща ми гръб. — Най-сетне бях събрал смелост да говоря с теб. Най-сетне щях да говоря с теб, а… — Разклаща бурно глава и пак се засмива болезнено. — Боже, ти изобщо не си ме спомняш.

Стотици хиляди секунди изтичат, а аз умирам неумолимо.

Искам да се смея и да плача, и да крещя, и да тичам… и не мога да реша кое да сторя първо.

Признавам си.

— Разбира се, че те помня. — Гласът ми е сподавен шепот. Стисвам клепачи. Спомням си те всеки ден, до края на дните, във всеки един пропукан момент от живота ми. — Ти беше единственият, който ме гледаше така, сякаш съм нормално човешко същество.

Така и не ме беше заговорил. Не ми беше казал нито дума, но той единствен дръзваше да седне близо до оградата ми. Той единствен се застъпваше за мен, защитаваше ме, удряше съучениците ни в лицето, ако ме замереха с камък пред него. Дори не знаех как да му се отблагодаря.

Той беше най-близкото нещо до приятел, което някога съм имала.

Отварям очи, а той стои пред мен. Сърцето ми е поляна с лилии, разцъфнали под парче стъкло, оживели с барабанене, досущ като това от пороен дъжд. Челюстите му са стегнати като очите му, стегнати като юмруците му, стегнати като жилите на ръцете му.

— Познала си ме? — Три прошепнати думи и бентът ми рухва, устните ми се отключват, сърцето ми отново е в негови ръце. Почти не усещам как сълзите се търкалят по лицето ми.

— Адам. — Опитвам да се засмея, но устните ми се препъват в сподавени вопли. — Бих разпознала очите ти навсякъде по света.

И това е всичко.

Този път забравям за самоконтрола.

Този път се хвърлям в ръцете му и го прилепям до стената, и всичко в мен трепери, и той е така нежен, така внимателен, докосва ме, сякаш съм направена от порцелан, и искам да се разбия на парченца.

Ръцете му пробягват по тялото ми, очите му пробягват по лицето ми и сърцето му пробягва километри, а моето съзнание пробягва цял маратон.

Всичко се възпламенява. Бузите ми ръцете ми стомахът ми и се давя във вълни от чувство и буря от свеж дъжд и усещам единствено силата на силуета му до моя и никога, никога, никога не искам да забравям този момент. Искам да щамповам Адам върху кожата си и да го запазя завинаги.

Той взима ръцете ми и притиска дланите ми към лицето си и знам, че никога преди този миг не съм познавала красотата на това да си човек. Съзнавам, че все още плача, когато склопявам очи.

Прошепвам името му.

Той диша по-тежко от мен и внезапно устните му са върху врата ми и аз оставам без дъх и умирам и впивам пръсти в ръцете му и той ме докосва докосва докосва и аз съм гръм и мълния и се чудя кога ли, по дяволите, ще се събудя.

Веднъж, два пъти, сто пъти устните му вкусват кожата по тила ми и се питам дали е възможно да умреш от еуфория. Той посреща погледа ми и обхваща лицето ми с длани и пламъкът ми прогаря дори стените от наслада, болка и чувство на нереалност.

— Мечтая си да те целуна от толкова дълго време. — Гласът му е дрезгав, неравномерен и прониква дълбоко в ухото ми. Аз замръзвам в очакване, в трепет и така се боя, че ще ме целуне, така се боя, че няма да ме целуне. Взирам се в устните му и не осъзнавам колко сме близо, докато не се откъсваме един от друг.

Три отчетливи електронни сигнала отекват из стаята и Адам поглежда през рамото ми, сякаш за момент е загубил представа за мястото си. Примигва. И се спуска към интеркома, за да натисне нужните копчета. Забелязвам, че все още диша тежко.

Тръпки пълзят под кожата ми.

— Име и номер — изисква гласът от интеркома.

— Кент, Адам. 45Б-86659.

Пауза.

— Войнико, наясно ли си, че камерите в поверената ти стая са изключени?

— Да, сър. Получих директна заповед да демонтирам устройствата.

— Кой е издал заповедта?

— Уорнър, сър.

По-дълга пауза.

— Ще проучим случая. Неоторизираното боравене с устройствата за сигурност може да доведе до незабавно уволнение с лишаване от почетни знаци, войнико. Дано си запознат с този факт.

— Да, сър.

Връзката прекъсва.

Адам се отпуска на стената с подивели от вълнение гърди. Не съм сигурна, но бих могла да се закълна, че устните му потреперват в тънка усмивка. Той затваря очи и въздъхва.

Не знам какво да правя с облекчението, стоварило се в ръцете ми.

— Ела тук — казвай той със затворени очи.

Пристъпвам на пръсти към него и той ме придърпва в обятията си. Вдишва аромата на косата ми и целува слепоочието ми, никога не съм изпитвала нещо по-невероятно в живота си. Вече не съм дори човешко същество. Много повече съм. Слънцето и луната се обединяват, а земята се преобръща. Имам чувството, че в обятията му мога да съм точно онова, което пожелая.

Той ме кара да забравя страхотиите, на които съм способна.

— Джулиет — прошепва в ухото ми. — Трябва да се разкараме оттук.


Загрузка...