Разбий ме

Трийсет и шеста глава

Кенджи ругае, кърви, изчерпва запаса си от псувни и куцука към банята, крепейки с пръсти носа си.

Адам ме издърпва в стаята на Джеймс.

— Кажи ми нещо — подхваща той. Вдига очи към тавана и поема дълбока глътка въздух. — Каквото и да е…

Опитвам да привлека погледа му, хващам ръцете му нежно, нежно, нежно. Изчаквам да ме погледне.

— Нищо няма да сполети Джеймс. Ще го пазим. Обещавам ти.

Очите му са пълни с болка, каквато не съм виждала у него досега. Отваря устни. Стисва ги пак. Размисля милион пъти, преди думите му да се заизливат във въздуха помежду ни.

— Той дори не знае за татко. — За пръв път подхваща темата за баща си. За пръв път ми демонстрира, че знае на какво съм била свидетел. — Не исках да научава. Измислях какви ли не истории. Исках да има шанс за нормален живот. — Устните му ронят тайни, а от моите уши се лее мастило, запечатващо думите му върху кожата ми. — Няма да позволя и с пръст да го пипнат. Няма да позволя да го съсипят. Не мога… боже, не мога да го допусна. — Казва ми той с притихнал, кротък глас.

Претърсвам света за подходящите думи, но устата ми е пълна с празнота.

— Не успявам — прошепва той. — Все не успявам. Продължава да се буди с крясъци. Още заспива разплакан. Вижда неща, които не мога да скрия от него. — Той примигва милион пъти. — Толкова много хора, Джулиет.

Притаявам дъх.

— Мъртви.

Докосвам думата върху устните му и той целува пръстите ми. Очите му са две езера от съвършенство, открити, честни, смирени.

— Не знам какво да правя — казва ми и тази изповед му коства повече, отколкото мога да си представя. Контролът се изплъзва между пръстите му и той се бори отчаяно да го задържи. — Кажи ми какво да направя.

Чувам туптенето на сърцата ни в тишината между нас. Изучавам с поглед формата на устните му, мъжествените линии на лицето му, миглите, за които всяко момиче би убило, дълбокия син океан на очите му, където съм се научила да плувам. Предлагам му единствения отговор, който имам.

— Може би планът на Кенджи не е за пренебрегване.

— Вярваш му? — Адам се отдръпва от мен с изненадан поглед.

— Не мисля, че лъже за мястото, където може да ни отведе.

— Не знам дали идеята е добра.

— Защо не…?

Прокрадва се нещо, което смътно наподобява смях.

— Мога да го убия, преди да стигнем дотам.

Устните ми се извиват в тъжна усмивка.

— Май няма къде другаде да се укрием, а?

Слънцето се завърта около луната, когато той ми отговаря. Поклаща глава. Веднъж. Бързо. Отривисто.

Аз стисвам ръката му.

— В такъв случай сме длъжни да опитаме.

— Какви ги вършите там, по дяволите? — провиква се Кенджи през вратата. Блъсва я с юмрук няколко пъти. — Така де, мамка му, човече, мен ако питаш, никой момент не е неподходящ за малко разголване, ама сега нямаме време за обедни лудории. Така че, освен ако не ви се мре, предлагам да си довлечете задниците тук. Трябва да се подготвим за тръгване.

— Като се замисля, мога да го убия още сега — обявява Адам.

Аз обхващам лицето му в длани, надигам се на пръсти и го целувам. Устните му са две възглавнички, толкова меки, толкова нежни.

— Обичам те!

Той гледа очите ми… гледа устата ми… и гласът му е дрезгав шепот.

— Така ли?

— Абсолютно.

Тримата сме стегнали багажа и сме готови за път още преди Джеймс да се е върнал от училище. С Адам сме събрали най-необходимото: храна, дрехи, спестените от него пари. Той продължава да се оглежда из малкото пространство, сякаш не може да повярва, че го е загубил така лесно. Трудно ми е да си представя колко работа е вложил в него, колко усърдно се е старал да подсигури дом на малкото си братче. Сърцето ми се къса за него.

Приятелят му е коренно различен екземпляр.

Кенджи е обсипан с пресни синини, но ми се струва сравнително ведър, развълнуван по необясними за мен причини. Учудващо пъргав и енергичен е. Имам чувството, че духът му е несломим, и напук на себе си започвам да се възхищавам на решителността му. Само дето не спира да ме зяпа.

— И как така можеш да докосваш Адам? — пита след известно време.

— Не знам.

Той изсумтява.

— Не на мене тия.

Аз свивам рамене. Не виждам смисъл да го убеждавам, че нямам абсолютно никаква представа откъде е дошъл късметът ми.

— Как изобщо разбра, че можеш да го докосваш? Чрез някакъв шантав експеримент?

Надявам се, че не съм почервеняла.

— Къде се намира въпросното място?

— Защо сменяш темата? — Той се ухилва. Сигурна съм, че е ухилен. Не искам да го поглеждам. — Може пък и с мен да стане. Защо не пробваш?

— Повярвай ми, не искаш да те докосвам.

— Може би искам. — Този път определено е ухилен.

— Може би е най-добре да я оставиш на мира, преди да съм върнал оня куршум обратно в крака ти — намесва се Адам.

— Съжалявам… ама, Кент, толкова ли е странно, че един самотен мъж се опитва да ухажва дамата? Може пък наистина да проявявам интерес. Защо не ми се махнеш от шибаната глава и не я оставиш да говори сама за себе си?

Адам прокарва ръка през косата си. Винаги една и съща ръка. Винаги през косата. Смутен е. Обезсърчен. Може би дори засрамен.

— Аз продължавам да не проявявам интерес — напомням му с малко по-рязък тон.

— Да, но да не забравяме, че това — посочва подутото си лице — не е доживотно.

— Е, аз пък съм доживотно незаинтересована. — Толкова ми се иска да му кажа, че съм заета. Че имам сериозна връзка. Че Адам ми е дал клетва.

Но не мога.

Нямам никаква представа какво е да имаш връзка. Не знам дали думите "обичам те" са нещо като кодови за "взаимно изключващи се" и не знам дали Адам е говорел сериозно, когато е казал на Джеймс, че съм му гадже. Може да е било просто оправдание, прикритие, лесен отговор на иначе сложен въпрос. Ще ми се да каже нещо на Кенджи, да му съобщи, че връзката ни е официална, че изключва всякакви други възможности.

Но той си замълчава.

Не знам защо.

— Май не е разумно да взимаш решение, докато подуването не е спаднало — продължава делово Кенджи. — Наистина. Имам завидно хубаво лице.

Адам се прокашля, като че ли през смях.

— Знаеш ли, мога да се закълна, че някога се погаждахме — казва Кенджи, насочвайки погледа си към Адам.

— Не си спомням защо.

Кенджи се наежва.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Не ти вярвам.

— Тогава защо още съм тук?

— Защото вярвам на нея.

Кенджи се обръща към мен. Усмихва се глуповато.

— О, значи, ти ми вярваш?

— Стига да те държа на прицел. — Стисвам по-здраво пистолета в ръката си.

Усмивката му става дяволита.

— Не знам защо, но май ми харесва да ме заплашваш.

— Защото си идиот.

— Ъ-ъ — поклаща глава той. — Заради сексапилния ти глас е. Придава палава нотка на всичко.

Адам скача на крака така внезапно, че едва не прекатурва масичката за кафе.

Кенджи прихва в смях, но болезнените му травми го превръщат в хриптене.

— Спокойно де, Кент. Само ви будалкам. Харесва ми да виждам психясалата мацка на нокти. — Той ме поглежда, снижава гласа си. — Казвам го като комплимент, понеже, сещаш се… — той махва небрежно в моя посока — …психарщината ти отива.

— Какво те прихваща, по дяволите? — връхлита му Адам.

— Теб какво те прихваща, по дяволите? — Кенджи скръства ръце подразнен. — Всички в тая къща сте кълба от нерви.

Адам стисва пистолета в ръката си. Отива до вратата. Връща се. И пак.

— Стига си се тревожил за брат си — добавя Кенджи. — Сигурен съм, че скоро ще се появи.

Адам не се отпуска. Не спира да кръстосва стаята. Челюстите му потрепват спазматично.

— Не се тревожа за брат си. Опитвам се да реша дали да те гръмна сега, или после.

— После — предлага Кенджи, стоварвайки се на дивана. — В момента още съм ти нужен.

Адам понечва да отвърне нещо, но не му остава време.

Вратата щраква, изпиуква, отключва се.

Джеймс си е вкъщи.