Разбий ме

Трийсет и осма глава

Улиците са препълнени със забързани към домовете си пешеходци. С Адам скриваме пистолетите в коланите на панталоните си, но обезумелите ни очи и нервни движения като че ли ни издават. Всички странят от нас, отбягват ни, а някои дори пищят, крещят, проплакват, изпускат багажа от ръцете си. Но колкото и хора да има, не виждам нито една кола. Сигурно е трудно да се сдобиеш с такава, особено в тази зона.

Адам ме бутва на земята точно когато един куршум профучава край главата ми. Разбива друга врата и двамата хукваме през разнебитената сграда в търсене на изход, попадайки в капана на лабиринт, някогашен магазин за дрехи. Изстрели и забързани стъпки ни следват по петите. Навярно поне стотина войници ни гонят по улиците, разделени на групи, разпръснати в различни части на града, тръгнали да ни заловят и убият.

Мен няма да убият.

Тревожа се за Адам обаче.

Опитвам да се придържам колкото се може по-близо до него, понеже не се и съмнявам, че Уорнър е дал нареждане да ме заловят жива. Усилията ми обаче са жалки. Адам е достатъчно висок и снажен, за да направи моя ръст незначителен. Всеки добър стрелец би успял да го хване на мушка. Могат да го застрелят право в главата.

Пред очите ми.

Той се обръща и стреля два пъти. Единият изстрел е неуспешен. Вторият изтръгва сподавен рев. Не забавяме крачка.

Адам е съвършено безмълвен. Не ми казва да бъда смела. Не ме пита дали съм добре, дали съм уплашена. Не ме окуражава, нито пък ме уверява, че ще се справим. Не ме увещава да го оставя и да се спасявам както мога. Не ме кара да обещая, че ще се грижа за брат му, ако той не оцелее.

Няма нужда.

И двамата разбираме в каква ситуация сме изпаднали. Не е изключено да го застрелят в същия този момент. А мен да заловят. Не е изключено цялата сграда да избухне в пламъци. Някой може да е открил Кенджи и Джеймс. Всички може да умрем още днес. Фактите са очевидни.

Но знаем, че при все това трябва да направим опит.

Защото бягството е единственият начин да оцелеем.

Пистолетът започва да се хлъзга в ръката ми, но аз го стисвам по-силно въпреки това. Краката ми вият от болка, но аз ги пришпорвам въпреки това. Белите ми дробове раздират гръдния ми кош надве, но аз ги насилвам да преработват още кислород въпреки това. Трябва да продължавам напред. Няма време за човешки слабости.

Противопожарният изход на сградата е почти неоткриваем. Краката ни трополят по плочките на пода, ръцете ни опипват насляпо стените за врата, за достъп до улицата. Сградата е по-голяма, отколкото бяхме очаквали, грамадна, със стотици коридори. Хрумва ми, че навярно е била склад, а не просто магазин. Адам се скрива зад едно вехто бюро, издърпвайки ме до себе си.

— Не бъди глупав, Кент. Не можеш да бягаш безкрайно — провиква се някой. Гласът идва от около три метра разстояние.

Адам преглъща. Стисва челюст. Преследвачите му са същите онези хора, с които е споделял обяда си някога. С които е тренирал. С които е живял. Познава ги. Питам се дали този факт не влошава допълнително ситуацията.

— Просто ни предай момичето — добавя друг глас. — Просто ни предай момичето и няма да те застреляме. Ще излъжем, че си ни се изплъзнал. Ще те пуснем да си вървиш. Уорнър иска само момичето.

Адам диша тежко. Стисва здраво пистолета в ръка. Показва глава иззад бюрото само за част от секундата и стреля. Някой пада на пода с крясък.

— КЕНТ, КУЧИ СИ…

Адам се възползва от момента за бягство. Изскачаме иззад бюрото и политаме към някакво стълбище. Куршумите просвистяват на милиметри от нас. Чудя се дали тези двамата са единствените войници, последвали ни в сградата.

Спираловидното стълбище ни води до долния етаж към сутерена. Някой опитва да хване Адам на прицел, но неистовите ни движения му попречват. Шансът да улучи мен е твърде голям. Затова ни обстрелва със залп от ругатни.

Адам прекатурва разни вещи по пътя ни, мъчейки се да заблуди войника зад нас, да го забави. Съзирам двойната врата на подземно скривалище и осъзнавам, че не едно торнадо трябва да е връхлетяло този район. Климатът е непредсказуем, природните бедствия са често явление. Питам се колко ли циклони са раздирали града.

— Адам… — подръпвам ръката му. Скриваме се зад една ниска стена. Показвам му единствения ни вариант за бягство.

Той стисва ръката ми.

— Набито око имаш. — Но не помръдваме, докато въздухът край нас не се раздвижва.

Погрешна стъпка. Сподавен вик. Тук долу е почти непрогледен мрак, очевидно електричеството е било изключено отдавна. Войникът се е препънал в някое от препятствията, оставени му от Адам.

Адам държи пистолета близо до гърдите си. Вдишва дълбоко. Обръща се и стреля светкавично.

Изстрелът му е точен.

Необузданата експлозия от ругатни го доказва. Той поема отривиста глътка въздух.

— Целя единствено да го обездвижа — казва той. — Не искам да го убивам.

— Знам — отвръщам аз. Макар че не съм сигурна дали му вярвам.

Втурваме се към вратите и Адам се впуска в борба с ключалката. Ръждата почти я е споила. Започваме да губим надежда. Не знам с колко време разполагаме, докато ни открие другата група войници. Малко остава да предложа да стреляме по ключалката, когато Адам най-сетне успява да я пребори.

Отваря вратите с ритник и двамата изскачаме на улицата. Имаме избор от три коли.

Мога да се разплача от щастие.

— Крайно време беше — казва той.

Само че не го казва Адам.