Разбий ме

Единайсета глава

Дотолкова съм настроена за невъобразими ужаси, че реалността ми се струва почти непоносима. Мръсни пари капят от стените, едногодишен хранителен запас, пропилян по мраморни подове, стотици хиляди долари от медицински фондове, наляти в луксозни мебели и персийски килими. Усещам как електрическа топлина ме облива откъм отворите на отоплителната инсталация и в съзнанието ми се чуват писъците на деца, просещи питейна вода. Примижавам срещу кристалните полилеи и долавям гласовете на майки, молещи се за пощада. Пред очите ми се разтваря изкуствен свят, процъфтяващ насред терора, и не мога да помръдна от мястото си.

Не мога да си поема въздух.

Колко ли хора са загинали, за да е възможен този разкош? Колко ли хора са загубили домовете и децата си и последните пет долара в банковите си сметки в името на обещания, обещания, обещания, безкрайни обещания за избавлението от самите тях. Обещаха ни — Възобновителите ни обещаха надежда за едно по-светло бъдеще. Казаха, че ще върнат нещата в релси, казаха, че ще ни помогнат да си възвърнем някогашния свят — света със срещите за кино, пролетните сватби и женските партита. Казаха, че ще ни върнат домовете, здравето, сигурното бъдеще.

Но ни откраднаха всичко.

Взеха ни всичко. Живота ми. Бъдещето ми. Здравия ми разум. Свободата ми.

Заляха света ни с оръжия, насочени към челата ни, и с усмивка на лице изстреляха шестнайсет куршума право в бъдещето ни. Избиха достатъчно силните да им се опълчат и хвърлиха в тъмници изродите, които не оправдаваха утопичните им виждания. Хора като мен.

Ето го доказателството за поквареността им.

Кожата ми се облива в студена пот, пръстите ми треперят от погнуса, краката ми не могат да понесат прахосничеството, прахосничеството, прахосничеството алчното прахосничество, събрано между тези четири стени. Заслепена съм от ярост. Виждам само кръвта, оплискала прозорците, напоила килимите, капеща от полилеите.

— Джулиет…

Рухвам.

Свличам се на колене, тялото ми пращи от болката, преглъщана толкова дълго, раздират ме необуздани вопли, горещи сълзи отмиват достойнството ми, агонията от последната седмица разкъсва кожата ми на парчета.

Не съм способна дори да дишам.

Не мога да уловя кислорода край себе си и гърлото ми се свива конвулсивно, чувам гласове, виждам непознати лица и паниката ми попива всяка недочута дума, мислите ми са разбъркани толкова пъти, че вече не знам кога съм в съзнание и кога — не.

Не знам дали официално съм загубила разсъдъка си.

Във въздуха съм. Като торба с пера съм в ръцете му и той си проправя път през войниците, струпали се наоколо да зърнат за какво е цялата суматоха, и за момент не искам да мисля колко грешно е да желая близостта му така силно. Искам да забравя, че трябва да го мразя, че ме предаде, че работи за същите онези хора, чиято цел е да унищожат и малкото, останало от човечеството, и лицето ми е заровено в мекия плат на ризата му, и бузата ми е притисната към гърдите му, и той ухае на сила и смелост, и светът се дави в дъжд. Не искам никога, никога, никога, никога да ме пуска. Ще ми се да можех да докосна кожата му, ще ми се помежду ни да нямаше прегради.

Реалността ме зашлевява през лицето.

Срам размътва мозъка ми, отчаяно унижение замъглява преценките ми, червенина оцветява лицето ми и се процежда през кожата ми. Сграбчвам ризата му.

— Можеш да ме убиеш — казвам му. — Имаш оръжия… — Опитвам да се измъкна от хватката му, а той я затяга около тялото ми. По лицето му не се четат емоции, но челюстта му внезапно се стяга, по ръцете му пробягва осезаемо напрежение. — Можеш просто да ме убиеш… — Умолявам го аз.

— Джулиет. — Гласът му е твърд, но с явна нотка на отчаяние. — Моля те.

Отново изтръпвам. Отново съм безсилна. Топя се отвътре, животът се изцежда от крайниците ми.

Спираме пред някаква врата.

Адам изважда чипкарта и я прокарва по черното стъкло, монтирано в малкото хлътнало пространство до дръжката, и вратата от неръждаема стомана се плъзва настрани. Прекрачваме прага ѝ.

Съвсем сами сме в непозната стая.

— Моля те, не ме пускай остави ме долу — казвам му.

В центъра на помещението има голяма спалня, дебел килим застила пода, плътно до едната стена е долепен голям гардероб, от тавана светят лампички. Красотата на стаята е толкова покварена, че не мога да я търпя. Адам ме оставя нежно върху мекия матрак и прави малка стъпка назад.

— Доколкото знам, ще живееш тук известно време — са единствените му думи.

Стисвам клепачи. Не искам да мисля за неизбежното мъчение, което ме очаква.

— Моля те — казвам му. — Искам да остана сама.

Дълбока въздишка.

— Не бих казал, че е възможно.

— Какво имаш предвид? — завъртам се аз.

— Не бива да те изпускам от поглед, Джулиет. — Произнася името ми с шепот. Сърцето ми, сърцето ми, сърцето ми. — Уорнър държи да разбереш какво ти предлага, но все още те възприема като… заплаха. Възложи ми да те наблюдавам. Не мога да си тръгна.

Не знам дали да тръпна от щастие, или да се ужасявам. Ужасена съм.

— Трябва да живееш с мен?

— Живея в казармите в отсрещния край на сградата. С останалите войници. Но да. — Той се прокашля. Не вдига поглед към мен. — Ще трябва да се нанеса при теб.

В дъното на стомаха ми се заражда болка, глозгаща нервите ми. Искам да го мразя и да го хуля, и да крещя безкрайно, но не успявам, защото пред очите си виждам просто едно осемгодишно момче, което не си спомня, че е било най-сърдечният човек в живота ми.

Не искам да повярвам, че всичко това се случва наистина.

Затварям очи и сгушвам глава в коленете си.

— Трябва да се облечеш — казва той след момент.

Вирвам глава. Примигвам насреща му, сякаш не проумявам за какво говори.

— Облечена съм.

Той се прокашля отново, но опитва да е дискретен.

— Банята е ей там. — Посочва. Виждам врата в едната стена и внезапно ме обзема любопитство. Чувала съм истории за хора, чиито спални разполагат със собствени бани. Е, едва ли са вътре в спалнята, но все пак са достатъчно близо. Спускам се от леглото и проследявам посоката на пръста му. Отварям вратата, а той проговаря отново: — Можеш да се изкъпеш и преоблечеш вътре. Банята… това е единственото място без камери. — Добавя със заглъхващ глас.

В стаята ми има камери.

Естествено.

— Там ще намериш дрехи. — Той кимва към гардероба. Лицето му внезапно придобива неловко изражение.

— И ти нямаш право да излизаш от стаята ми? — питам аз.

Той почесва челото си и сяда на леглото. Въздъхва.

— Трябва да се подготвиш. Уорнър ще те очаква за вечеря.

— Вечеря? — Очите ми са колкото луната.

Адам изглежда натъжен.

— Аха.

— Няма ли да ме накаже? — Засрамена съм от облекчението в гласа си, от неочакваното олекване, от страха, който не бях подозирала, че питая. — Кани ме на вечеря? — Умирам от глад стомахът ми е изтерзана празна яма, толкова съм гладна, толкова гладна, толкова гладна. Дори не мога да си представя какъв е вкусът на истинската храна.

Лицето на Адам отново става непроницаемо.

— Добре е да побързаш. Мога да ти покажа кое как се използва.

Преди да съм възразила, той влиза в банята, а аз след него. Вратата е отворена и той стои в центъра на малкото помещение с гръб към мен, но не разбирам защо.

— Знам как се използва баня — съобщавам му аз. Някога живеех в нормален дом. Някога имах семейство.

Той се обръща много, много бавно и аз започвам да се паникьосвам. Накрая вдига глава, но погледът му се стрелка във всички посоки. Когато най-сетне се спира и на мен, очите му се присвиват, челото му се стяга. Дясната му ръка се свива в юмрук, а показалецът на лявата се долепва до устните му. Показва ми, че трябва да говоря тихо.

Всички органи в тялото ми се свличат на пода.

Знаех, че ми предстои нещо лошо, но не бях очаквала да дойде от Адам. Не бях предполагала, че той ще ме нарани, ще ме измъчва, ще ме накара да копнея по смъртта повече отвсякога. Не осъзнавам, че плача, докато не чувам тихия си вопъл и не усещам как сълзите се стичат мълчаливо по лицето ми, и се срамувам, толкова се срамувам, толкова се срамувам от безсилието си, но една част от мен не я е грижа. Изкушавам се да започна да го моля, да прося милост, да открадна пистолета му и да се застрелям собственоръчно. Останало ми е единствено достойнството.

Той като че долавя внезапната ми истерия, защото очите му се ококорват, а устата му увисва до земята.

— Не, божичко, Джулиет… аз няма да… — Той изругава под носа си. Заблъсква с юмрук по челото си, обръща се, въздиша тежко и прекосява тясното пространство. Изругава отново.

Излиза през вратата, без да поглежда назад.