Разбий ме

Двайсет и девета глава

У дома.

У дома.

Какво има предвид?

Отварям устни да задам въпроса си, а той ми отвръща само с лукава усмивчица. Засрамена съм, развълнувана, притеснена и нетърпелива. Стомахът ми е пълен с думкащи барабани, синхронизирани от ритъма на сърцето ми. Направо жужа от електрическо напрежение.

Всяка следваща стъпка ме води все по-надалеч от болницата, от Уорнър, от безполезното ми съществуване до този момент. Всяка следваща стъпка е плод на собствената ми воля. За пръв път в живота си вървя напред по своя воля, водена от надежда и любов, възхищение от красотата, водена от стремежа си да живея. Иска ми се да подскоча, да уловя полъха на вятъра и да заживея във вихрения му свят завинаги.

Имам чувството, че съм създадена да нося криле.

Адам ме отвежда в изоставена барака в покрайнините на дивото поле, обрасло с бурени и пощръклели храстовидни пипала, бодливи и противни, и по всяка вероятност отровни. Питам се дали тук е предвидил да отседнем. Влизам в мрачното помещение и примижавам. Пред очите ми се очертава силует.

Вътре има кола.

Примигвам.

Не просто кола. Танк.

Адам едва сдържа собственото си вълнение. Надниква към мен, за да види реакцията ми, и като че ли остава доволен от смайването ми. Думите започват да се ронят невъздържано от устата му.

— Убедих Уорнър, че съм повредил един от танковете, с които идвах дотук. Тези чудовища се захранват с електричество, затова му казах, че главният агрегат е аварирал при контакта с остатъчните химикали. Че нещо в атмосферата му е повлияло зле. Той изпрати човек да ме вземе с кола и заяви, че било най-добре да оставим танка на мястото му. — По устните му всеки момент ще се появи усмивка. — Уорнър ме изпращаше тук против волята на баща си и не искаше никой да научава, че е съсипал танк за 500 хиляди долара. Според официалния доклад е бил откраднат от бунтовници.

— Ами ако някой друг е минал оттук и е видял танка?

Адам отваря пасажерската врата.

— Цивилните не припарват до това място, а и никой друг войник не е стъпвал тук. Никой не искаше да се излага на радиацията. — Той килва глава на страни. — Това е една от причините Уорнър да ми повери наблюдението ти. Харесваше му идеята, че съм готов да умра в изпълнение на дълга си.

— Изобщо не му е минало през ума, че си способен на неподчинение — проронвам с разбиране аз.

Адам поклаща глава.

— Нито веднъж. А след случилото се с проследяващия серум вече знаеше, че тук стават необикновени неща. Собственоръчно деактивирах електрическата система на танка, за да не му хрумне да направи проверка. — Той кимва към металното чудовище. — Имах предчувствието, че един ден ще ми свърши добра работа. Човек винаги трябва да е подготвен.

Подготвен. Бил е подготвен още от самото начало. Да избяга. Да се измъкне.

Чудно защо ли.

— Ела тук — казва той със значително по-нежен глас.

Пресяга се към мен в смътната светлина, а аз се преструвам, че по едно щастливо съвпадение пръстите му се тръкват по голите ми бедра. Преструвам се, че не е великолепно да усещам как очите му се мъчат да избягват съдраните места по роклята ми, докато ми помага да се кача в танка. Преструвам се, че не забелязвам как ме гледа, докато и последната част от слънцето напуска хоризонта.

— Трябва да се погрижа за краката ти — прошепва той до кожата ми, наелектризирайки кръвта ми. За момент дори не разбирам какво иска да каже. И не ме интересува. Мислите ми са толкова непрактични, че чак ме изненадват. Никога досега не съм имала свободата да докосвам друго човешко същество. Не че някой е искал да усети ръцете ми върху себе си. Адам е съвършено ново изживяване.

Допирът с него е единственото нещо, за което искам да мисля.

— Драскотините не са кой знае колко дълбоки — продължава той, обхождайки с връхчетата на пръстите си прасците ми. Поемам си въздух. — Но ще трябва да ги почистим за всеки случай. Понякога е по-нерисковано да се порежеш с касапски нож, отколкото да се одраскаш на парче метал. Раната може да се инфектира.

Той вдига поглед. Ръката му вече е на коляното ми.

Аз кимвам, а не знам защо. Питам се дали тялото ми трепери и отвън, както и отвътре. Надявам се, че е прекалено тъмно да види колко пламнало е лицето ми — чувствам се неловко, задето с едно докосване по коляното може да ме подлуди. Трябва да кажа нещо.

— Май е най-добре да продължаваме, не смяташ ли?

— Аха. — Той вдишва дълбоко и като че ли си възвръща самообладанието. — Да. Трябва да вървим. — Оглежда се сред вечерната светлина. — Разполагаме с известно време, преди да установят, че съм жив. И е добре да го използваме в наша полза.

— Да, но тръгнем ли си оттук, няма ли проследяващият серум да се задейства отново? Няма ли да се досетят, че не си мъртъв?

— Не. — Той заема шофьорското място и опипва с пръсти таблото. Няма ключ, само копче за запалване на двигателя. Чудно ми е дали то не идентифицира Адам по отпечатъка от палеца му. Чува се тихо свистене и машината оживява с мощен рев. — На Уорнър му се налагаше да подновява серума ми при всяко мое връщане. Развали ли се веднъж, край с него. — Той се усмихва широко. — Така че сега е моментът да се омитаме оттук.

— Но накъде? — питам най-сетне.

Той включва на скорост, преди да ми отговори.

— Към вкъщи.