Разбий ме

Деветнайсета глава

Тъмнината ме задушава.

Сънищата ми са кървави и кървящи, окървавяват цялото ми съзнание и не мога да спя повече. Единствените сънища, които някога ми носеха покой, вече ги няма и не знам как да си ги върна. Не знам как да намеря бялата птица. Не знам дали някога ще прелети покрай мен. Знам само, че вече затворя ли очи, не виждам нищо друго освен опустошение. Флечър получава куршум отново, и отново, и отново, Дженкинс издъхва в ръцете ми, Уорнър застрелва Адам в главата и вятърът пее отвъд прозореца ми, но песента му е пронизителна и фалшива, а нямам смелост да го спра.

Замръзвам изпод дрехите си.

Леглото под гърба ми е пълно с разкъсани облаци и с млад сняг, прекалено меко е, прекалено удобно. Прекалено много ми напомня за нощта, прекарана в стаята на Уорнър, и не мога да го понеса. Страх ме е да се пъхна под завивките.

Постоянно ме гложди мисълта дали Адам е добре, дали изобщо ще се върне, дали Уорнър ще продължава да го наказва при всяко мое неподчинение. Наистина не бива да ме засяга.

Съобщението на Адам в тефтерчето ми може да е било просто част от плана на Уорнър да ме подлуди.

Свличам се на твърдия под и разтварям юмрук, за да видя смачканото парче хартия, което стискам там от два дни. То е единствената ми надежда, а дори не знам дали посланието е истинско.

Вариантите ми се изчерпват.

— Какво правиш тук?

Сподавям писъка си, надигам се и залитам настрани, едва не се блъсвам в Адам, който лежи на пода до мен. Дори не съм го видяла.

— Джулиет? — Той не се отмества и на сантиметър. Погледът му е прикован в мен: спокоен и невъзмутим; две кофи речна вода под среднощното небе. Искам да излея сълзите си в очите му.

Не знам защо му казвам истината.

— Не можех да заспя горе.

Той не ме пита защо. Надига се и се прокашля мъчително, което ми напомня, че е ранен. Каква ли болка го измъчва? Не задавам никакви въпроси, когато грабва възглавницата и одеялото от леглото ми. Слага възглавницата на пода.

— Легни — е единственото, което казва. Казва ми го тихо.

Искам да ми го повтаря по цял ден всеки ден завинаги.

Една-единствена дума, а незнайно защо се изчервявам. Лягам, независимо от сирените, въртящи се в кръвта ми, и отпускам глава върху възглавницата. Той покрива тялото ми с одеялото. Позволявам му го. Наблюдавам как ръцете му се извиват и сгъват сред нощните сенки, как лунното сияние, прокрадващо се през прозореца, озарява фигурата му. Той ляга на пода, оставяйки едва метър помежду ни. На него не му е нужно одеяло. Не използва възглавница. Все още спи гол до кръста, а аз внезапно осъзнавам, че съм забравила как да дишам. Че едва ли някога ще издишам въздуха от дробовете си в негово присъствие.

— Вече няма за какво да крещиш — прошепва той.

Всичкият въздух напуска тялото ми.

Свивам пръсти около мисълта за Адам в обятията ми и заспивам по-дълбоко отвсякога.

Очите ми са два прозореца, открехнати от хаоса в заобикалящия ме свят.

Прохладен полъх изненадва кожата ми и аз се надигам, разтърквайки сънени очи, но само за да открия, че Адам вече не е до мен. Примигвам и се покатервам на леглото, взимайки със себе си възглавницата и одеялото.

Поглеждам към вратата и се чудя какво ли ме очаква от другата ѝ страна.

Поглеждам към прозореца и се чудя дали някога отвъд него ще прелети птица.

Поглеждам към часовника на стената и се чудя какво ли би било отново да заживея с цифрите. Чудя се какво ли значи 6:30 за тази сграда.

Решавам да измия лицето си. Идеята ме кара да се вълнувам, от което леко ме е срам.

Отварям вратата на банята и улавям отражението на Адам в огледалото. Той бързо издърпва с ръце тениската си надолу, преди да съм успяла да запаметя подробностите около видяното, но и то е достатъчно да допълни половинчатата нощна картина.

Тялото му е покрито със синини.

Усещам краката си счупени. Не знам как да му помогна. Ще ми се да можех.

— Извинявай — побързва да каже той. — Не знаех, че си се събудила. — Той подръпва долния край на тениската си така, сякаш тя не е достатъчно дълга, за да мога да се преструвам на сляпа.

Аз кимвам в отговор на незнайно какво. Забивам поглед в плочките под краката си. Не знам какво да кажа.

— Джулиет. — Гласът му прегръща буквите от името ми така нежно, че умирам пет пъти за една секунда. Лицето му е гора от емоции. Той поклаща глава. — Съжалявам. — Изрича толкова тихо, че се питам дали не съм си го въобразила. — Това не е… — Той стисва челюст и прокарва разтреперани пръсти през косата си. — Всичко това… не е…

Разтварям длан към него. Листчето е смачкана купчинка от вероятности.

— Знам.

Вълна на облекчение се разлива по цялото му лице и очите му мигновено ми вдъхват всичката увереност, от която се нуждая. Адам не ме е предал. Не знам защо, нито как, нито каквото и да било друго, освен че все още ми е приятел.

Все още стои пред мен и не иска да ме види мъртва.

Аз пристъпвам напред и затварям вратата.

Отварям уста да проговоря.

— Не!

Долната ми челюст увисва.

— Почакай — казва той с вдигната длан. Устните му се движат, но не издават звук.

Осъзнавам, че макар да не е снабдена с камери, банята може да се подслушва с микрофон. Адам се озърта наоколо, напред-назад и навсякъде.

Очите му се спират.

Душът е обграден с четири стени от замъглено стъкло и той отваря плъзгащата се врата още преди да се досетя какво е намислил. Пуска душа на силна струя и водата забарабанява, закънтява в помещението, заглушавайки с грохота си всеки друг звук в празнотата наоколо. Огледалото вече започва да се забулва от парата и тъкмо добивам представа за плана му, когато той ме грабва в обятията си и ме внася в душ кабината.

Писъците ми са пара, тънки струйки дъх, изплъзващи се между пръстите ми.

Горещата вода наквасва дрехите ми. Бие по косата ми и шурти по врата ми, но аз усещам единствено неговите ръце около кръста си. Искам да крещя, макар и причината да ме учудва.

Очите му ме приковават намясто. Вълнението му възпламенява костите ми. Рекички вода лъкатушат по загладените полета на лицето му, докато пръстите му ме притискат към стената.

Устните му, устните, устните, устните му, устните му, устните му.

Очите ми се борят с всички сили да не трепнат.

Краката ми са си извоювали правото да омекнат.

Кожата ми изгаря навсякъде, където той не я докосва.

Устните му са толкова близо до ухото ми, че се превръщам във вода… и в нищо… и във всичко, и се топя в копнеж толкова силен, че прогаря гърлото ми, докато го преглъщам.

— Мога да те докосвам — казва той, а аз се мая защо ли в сърцето ми пърхат колибрита. — Чак миналата нощ го проумях. — Проронва той, ала съм твърде опиянена, за да възприема тежестта на нещо друго, освен на тялото му, застанало така близо до моето. — Джулиет… — Тялото му се притиска по-близо до моето и усещам, че не съм способна да откъсна вниманието си от прецъфтелите глухарчета, разпръсващи хиляди желания в белите ми дробове. Очите ми се отварят и той облизва долната си устна за част от секундата и нещо в мозъка ми оживява с пълна мощ.

Задъхвам се. Задъхвам се. Задъхвам се.

— Какво правиш…?

— Джулиет, моля те… — прошепва с тревожен глас и поглежда назад, сякаш се опасява, че не сме сами. — Онази нощ… — Той стисва устни. Затваря очи за половин секунда и аз се възхищавам на капчиците гореща вода, заклещени между миглите му като перли, изваяни от болка. Пръстите му запълзяват нагоре по двете страни на тялото ми, сякаш едва успява да ги задържи намясто, сякаш едва се сдържа да не ме докосне навсякъде, навсякъде, навсякъде, а очите му изпиват сто и шейсетте сантиметра на тялото ми, и аз съм толкова, толкова, толкова…

Запленена.

— Вече разбирам — прошепва той в ухото ми. — Знам… знам защо Уорнър те иска. — Връхчетата на пръстите му са десет наелектризирани точки, убиващи ме с нещо, което не съм усещала досега. Нещо, което цял живот копнея да усетя.

— Тогава защо си тук? — проронвам аз, съкрушена, чезнеща в ръцете му. — Защо…? –

Един… Два опита да си поема дъх. — Защо ме докосваш?

— Защото мога. — Малко остава да се усмихне, а на мен едва не ми порастват крила. — Вече съм те докосвал.

— Какво? — примигвам аз внезапно отрезвяла. — Как така?

— Първата нощ в килията — въздъхва той. Свежда поглед. — Ти крещеше в съня си.

Чакам.

Чакам.

Чакам цяла вечност.

— Аз докоснах лицето ти. — Той говори в раковината на ухото ми. — Ръката ти. Прокарах пръсти по цялата ѝ дължина… — Отръпва се назад и очите му кацват на рамото ми, после се спускат надолу до лакътя ми и чак до китката ми. Потопена съм в недоумение. — Не знаех как да те събудя. Не можеше да се изтръгнеш от кошмара. Затова седнах на леглото и те загледах. Чаках писъците ти да спрат.

— Това. Е. Невъзможно. — Три думи. Само толкова успявам да свикам.

Но дланите му се превръщат в цели ръце около кръста ми устните му се превръщат в буза долепена до моята буза, тялото му е плътно до моето, кожата му ме докосва, докосва, докосва и той не крещи, не умира, не бяга от мен, а аз плача.

Задушавам се.

Треперя, треса се, разпилявам се на отронени сълзи, а той ме прегръща както никой не ме е прегръщал досега.

Сякаш ме желае.

— Ще те измъкна от тук — казва той и устата му се движи в косата ми и дланите му обхождат ръцете ми и аз се навеждам назад и той се взира в очите ми и си мисля че сънувам.

— Как… как така… аз не… — Клатя глава и треперя, защото всичко това е невъзможно и залепналите по лицето ми сълзи се търкулват надолу. Това не е възможно.

Нежните му очи, усмивката му разглобяват ставите ми и ми се ще да можех да вкуся устните му. Ще ми се да имах смелостта да го докосна.

— Трябва да вървя — казва той. — В осем те очакват облечена на долния етаж.

Улавям отражението си в един от стъклените панели и стисвам клепачи, примигвам, когато нещо долита твърде близо. Пръстите му са на милиметри от лицето ми и аз се разтичам, горя, топя се от нетърпение, примесено със страх.

— Не е нужно да извръщаш глава — казва той. Казва го с толкова малка усмивка… с размера на Юпитер.

Вдигам плах поглед към лицето му, към кривнатата усмивка, на която искам да се насладя, към цвета на очите му, с който бих нарисувала милион картини. Проследявам с очи контура на челюстта му, продължавам надолу по врата и стигам чак до връхчетата на ключиците му; запаметявам изваяните хълмове и долини на ръцете му, съвършенството на торса му. Птицата на гърдите му.

Птицата на гърдите му.

Татуировка.

Бяла птица, с корона от златисти шарки върху главата си. В полет.

— Адам — опитвам да му кажа. — Адам… — Опитвам да изрека през стегнато гърло. — Адам… — Опитвам да прошепна толкова много пъти, но се провалям.

Намирам очите му и осъзнавам, че ме е наблюдавал, докато погледът ми е обхождал тялото му. Емоциите дълбаят толкова бездънни бразди между отделните части на лицето му, че се питам как ли ме вижда. Докосва с два пръста брадичката ми, повдига леко лицето ми и аз се превръщам в електрическа жица, потопена във вода.

— Ще намеря начин да поговорим — казва той и ръцете му ме придърпват, лицето ми е притиснато към гърдите му и светът ненадейно става по-светъл, по-голям, по-красив. Светът ненадейно придобива смисъл за мен, възможността за човешки живот придобива смисъл за мен, цялата вселена спира намясто и се завърта в противоположната посока, а аз съм птицата.

Аз съм птицата и отлитам надалеч.