Разбий ме

Двайсет и трета глава

Отново съм на четиринайсет и се взирам в тила му в малката класна стая. Отново съм на четиринайсет и от години съм влюбена в Адам Кент. Стараех се да съм особено внимателна, особено кротка, особено послушна, защото не исках отново да ме изгонят. Не исках да напусна училището, в което бе единственото добронамерено лице, което някога бях виждала. Гледах го как израства по мъничко всеки ден, как става малко по-висок, по-силен, по-здрав, по-мълчалив с всеки изминал ден. В крайна сметка стана прекалено голям, за да може да го пребива баща му, но никой не знае какво се е случило с майка му. Учениците го отбягваха, тормозеха го, докато не започна да се отбранява, докато натискът на света не го прекърши.

Но очите му си оставаха същите.

Винаги същите, когато ме гледаше. Мили. Състрадателни. Готови да ме разберат. Но така и не ми зададе нито един въпрос. Не ме подкани да кажа и дума. Просто гледаше да е достатъчно близо, за да плаши останалите.

Реших, че може би не съм толкова ужасна. Може би.

Реших, че може би вижда нещо в мен. Че не бях чак толкова отвратителна, колкото всички твърдяха. Не бях докосвала човек от години. Не смеех да ги доближа. Не смеех да рискувам.

Докато един ден не посмях… и съсипах всичко.

Убих малко момченце в хранителен магазин, просто помагайки му да се изправи. Хващайки малките му ръчички. Не разбирах защо пищи. За пръв път от толкова дълго време докосвах човек, че не проумявах какво ми се случва. Първите няколко пъти, когато случайно бях докосвала някого, винаги се бях отдръпвала навреме. Отдръпвах се веднага щом си спомнех, че не бива да докосвам никого. Веднага щом чуех първия писък.

Случаят с малкото момченце беше различен.

Исках да му помогна. Изпитах толкова силен и внезапен порив на гняв към майка му, задето не обръщаше внимание на крясъците му. Липсата на родителска съпричастност у нея ме поразяваше и твърде отявлено ми напомняше за собствената ми майка. Просто исках да му помогна. Исках да му покажа, че някой друг чува плача му — че някой друг му съчувства. Не разбирах защо допирът с него ми носи толкова странно, еуфорично чувство. Не знаех, че изцеждам живота му, и не проумявах защо изведнъж се вцепени и замлъкна в ръцете ми. Мислех си, че приливът на мощ и приятни чувства може да значи само, че съм се излекувала от ужасната си болест. Повярвах в толкова глупави неща, че съсипах всичко.

Вярвах, че му помагам.

Прекарах следващите три години от живота си по болници, адвокатски кантори, изправителни домове; изпих безброй хапчета и претърпях електрошокова терапия. Нищо не подейства. Нищо не помагаше. Като изключим варианта да бъда екзекутирана, оставаше единствено да ме заключат в подходящо заведение. Само така можеха да защитят обществото от страшилището Джулиет.

До момента, в който влезе в килията ми, не бях виждала Адам Кент от цели три години.

И наистина изглежда променен. По-силен, по-висок, по-жилав, по-проницателен, татуиран. Той е мускулест, зрял, тих и бърз. Сякаш не може да си позволи да е размекнат, бавен или спокоен. Не може да си позволи да е друго, освен сила, издръжливост и експедитивност. Чертите на лицето му са плавни, прецизни, изваяни от годините на тежък живот, тренировки и борба за оцеляване.

Вече не е малко момче. Не изпитва страх. Вече е в армията.

И все пак не е променен до неузнаваемост. До ден днешен има най-необикновените сини очи, които някога съм срещала. Тъмни и дълбоки и потопени в страст. Винаги съм се чудила какво ли ще е чувството да видиш света през толкова красива бленда. Чудила съм се дали цветът на очите ти те кара да виждаш света по различен начин. Дали в резултат на това и светът не те вижда по различен начин.

Трябваше да се досетя, че е той, още като се появи в килията ми.

И една част от мен се досети. Но толкова усилено се стараех да потисна спомените за миналото си, че отказвах да го повярвам. Защото една част от мен не искаше да си спомни. Една част от мен живееше в твърде голям страх, за да се надява. Една част от мен не знаеше дали, познавайки го, щях да променя нещо.

Често се питам как ли изглеждам.

Питам се дали не съм просто надупчена сянка на своето някогашно аз. Не съм се поглеждала в огледало от три години. Толкова се страхувам от онова, което ще видя.

Някой почуква на вратата.

Собственият ми страх ме кара да катапултирам в другия край на стаята. Адам ме поглежда в очите, преди да отвори вратата, и аз решавам да се оттегля в някой още по-далечен ъгъл на помещението.

Наострям уши, но чувам само приглушени гласове, дискретен шепот и как някой се прокашля. Не знам как да постъпя.

— Идвам до минута — казва Адам с пресилено висок глас. Усещам, че опитва да прекрати разговора.

— Хайде де, човече, просто искам да я видя…

— Тя не ти е експонат, Кенджи. Пръждосвай се оттук.

— Чакай малко… кажи ми поне едно: подпалва ли разни неща с очите си? — Кенджи се разсмива, а аз изтръпвам, свличайки се на пода зад леглото. Свивам се на топка и опитвам да заглуша остатъка от разговора.

Неуспешно.

Адам въздъхва. Представям си го как потърква чело.

— Просто се разкарай.

Кенджи едва сдържа смеха си.

— Ама много чувствителен си станал изведнъж. Контактите с тая девойка ти действат зле, мой човек…

Адам казва нещо, което не долавям.

Вратата се затръшва.

Надничам от скривалището си. Адам изглежда засрамен.

Бузите ми порозовяват. Съсредоточавам погледа си върху преплетените нишки на изящния килим под краката ми. Докосвам текстилния тапет и чакам да чуя гласа му. Изправям се да погледам през малкото квадратно прозорче и се сблъсквам с потискащия пейзаж на сломения град. Облягам чело на стъклото.

Метални кубове са струпани един до друг в далечината: сгради, помещаващи цивилни граждани, опаковани в кой знае колко ката одеяла, мъчейки се да намерят укритие от студа. Майка, хванала за ръка малко детенце. Над тях стърчат войници, неподвижни като статуи, въоръжени с пушки, готови за стрелба. Купища и купища, и купища отпадъци, опасни парчета желязо и стомана, блещукащи по земята. Самотни дървета, полюшвани от вятъра.

Ръцете на Адам се плъзват около кръста ми.

Устните му са до ухото ми, не казва нито дума, но аз се топя ли, топя, докато не се превръщам в шепа топло масло, стичащо се по тялото му. Искам да погълна всяка една минута от този момент.

Позволявам на очите си да прикрият с клепачи грозната истина от другата страна на прозореца. Поне за мъничко.

Адам си поема дълбока глътка въздух и ме придърпва още по-близо до себе си.

Изливам се, следвайки формата на тялото му, ръцете му обгръщат кръста ми, а бузата му е притисната до главата ми.

— Невероятна си на допир.

Опитвам да се засмея, но май съм забравила как става.

— Никога не съм очаквала да чуя подобни думи.

Адам ме завърта към себе си и внезапно гледам и не гледам в лицето му, милиони пламъци ме близват и поглъщам още милион. Той се взира в мен така, сякаш ме вижда за пръв път. Иска ми се да измия душата си в бездънната синева на очите му.

Той се привежда, долепяйки челото си до моето, а устните ни все още не са достатъчно близо.

— Как се чувстваш? — прошепва той, а аз искам да целуна всеки приказен удар на сърцето му.

Как се чувстваш? Три думи, въпросът, който никой никога не ми задава.

— Искам да се махна оттук — само толкова ми идва наум.

Той ме доближава до гърдите си и аз се дивя на мощта, величието, магията на едно толкова елементарно движение. Усещам го до тялото си като почти двуметров каменен блок, изпълнен със сила.

Всяка една пеперуда на света е мигрирала в стомаха ми.

— Джулиет.

Накланям се назад, за да го погледна в лицето.

— Наистина ли искаш да си тръгнеш? — пита ме той. Пръстите му милват бузата ми. Прибира един избягал кичур зад ухото ми. — Разбираш ли какви са рисковете?

Вдишвам дълбоко. Знам, че смъртта е единственият реален риск.

— Да.

Той кимва. Снижава гласа си, погледа си.

— Мобилизират войската ни за атака. Неактивни досега групировки започват да подклаждат размирици и нашата мисия ще е да потушим съпротивата. Мисля, че целят това да е последната ни атака — добавя тихо. — Случва се нещо мащабно, а още не знам какво. Но каквото и да е, трябва да сме готови да потеглим с войската.

Замръзвам.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато войската е готова да тръгне към фронта, двамата с теб трябва да сме готови за бягство. Само така ще разполагаме с време да изчезнем. Вниманието на всички ще е съсредоточено върху предстоящия щурм. Затова и няма да забележат липсата ни, което пък ще забави набирането на хора, които да ни търсят.

— Но… тоест… ти ще дойдеш с мен…? Готов си на такова нещо заради мен?

По лицето му се появява малка усмивчица. Разведрена. Крайчетата на устните му потрепват, сякаш опитва да сдържи смеха си. Очите му омекват, докато се взират в моите.

— Малко са нещата, които не бих направил заради теб.

Поемам си дълбока глътка въздух и затварям очи, докосвайки с пръсти гърдите му, представяйки си как птицата кръжи по кожата му, и изричам въпроса, който ме плаши най-много.

— Защо?

— Какво имаш предвид? — Той отстъпва назад.

— Защо, Адам? Защо те е грижа? Защо искаш да ми помогнеш? Не разбирам… не знам защо би искал да изложиш живота си на риск…

Но в следващия момент ръцете му са около кръста ми и той ме придърпва близо, близо до себе си, устните му са до ухото ми и шепнат името ми веднъж, два пъти, и никога не съм вярвала, че мога да се възпламеня така светкавично. Устните му се усмихват до кожата ми.

— Наистина ли не знаеш?

Не знам нищо, това щях да му кажа, ако имах представа как да проговоря.

Той се позасмива и отстъпва назад. Взима ръката ми и я оглежда.

— Спомняш ли си как в четвърти клас — казва той — Моли Картър закъсня със записването за училищната екскурзия? Всички места бяха заети и тя се разплака до автобуса, защото ѝ се ходело?

Той не дочаква отговора ми.

— Спомням си, че ти слезе от автобуса. Отстъпи ѝ своето място, а тя дори не ти благодари. Гледах те как стоиш на тротоара, докато автобусът потегляше.

Вече не дишам.

— Спомняш ли си как в пети клас родителите на Дейна бяха на косъм да се разведат? Всеки ден в продължение на една седмица идваше на училище без обяд. Ти споделяше своя с нея. — Той замълчава. — Веднага щом критичната седмица отмина, тя отново започна да се преструва, че не съществуваш.

Все още не дишам.

— В седми клас спипаха Шели Морисън да преписва от теб на контролното по математика. Съсипа се да крещи, че ако изкара двойка, баща ѝ ще я убие. Ти каза на учителката, че ти си преписвала от нея, а не обратното. Получи двойка на контролното и трябваше цяла седмица да оставаш на следучилищни занятия. — Той вдига глава, без да поглежда към мен. — Поне месец след това по ръцете ти имаше синини. Винаги съм се питал откъде са дошли.

Сърцето ми препуска твърде бързо. Опасно бързо. Стисвам пръсти, за да спра треперенето им. Обездвижвам челюстта си и заличавам всички емоции от лицето си, но не мога да укротя барабаните в гърдите си, колкото и да се мъча.

— Милион пъти — проронва той с утихнал глас. — Виждал съм те да правиш подобни неща милион пъти. Но не казваше и дума, ако някой не те принудеше. — Отново се засмива, този път стегнато, тежко. Взира се в точка, намираща се отвъд рамото ми. — Не поиска нищо от никого. — Най-сетне посреща погледа ми. — Но никой никога не ти даде шанс.

Преглъщам сухо, опитвам да извърна очи, но той улавя лицето ми.

— Нямаш представа колко време съм прекарал в мисли за теб. Колко пъти съм си мечтал… — зашепва той и си поема тънка струйка въздух — …колко пъти съм си мечтал да бъда толкова близо до теб. — Понечва да прокара ръка през косата си, но размисля. Свежда поглед. Вдига го. — Господи, Джулиет, бих те последвал навсякъде. Ти си единственото добро нещо, останало в този свят.

Умолявам се да не избухвам в сълзи и не знам дали молбите ми са чути. Всичко в мен е разбито и залепено, изчервявам се и не намирам сили да отвърна на погледа му.

Пръстите му достигат брадичката ми. Повдигат главата ми.

— Разполагаме най-много с три седмици — казва той с грижовен глас. — Едва ли ще успеят да удържат бунтовниците повече от това.

Аз кимвам. Примигвам. Отпускам лицето си върху гърдите му и се преструвам, че не плача.

Три седмици.