Разбий ме

Трийсет и първа глава

Брат му.

Опитвам да се отърся от напрежението. Опитвам да се усмихна на момчето, изучаващо лицето ми и жалките останки от плат, едва-едва покриващи тялото ми. Как може да не съм знаела, че Адам има брат? Как е възможно да не съм научила?

Джеймс се обръща към Адам.

— Това ли е Джулиет?

Стоя на мястото си като купчина нелепост. Забравила съм обноските си.

— Знаеш коя съм?

Джеймс се завърта към мен.

— О, да. Адам говори за теб доста.

Изчервявам се и неволно поглеждам към Адам. Той е забил очи в земята. Прочиства гърлото си.

— Много ми е приятно да се запознаем — скалъпвам аз.

Джеймс килва глава.

— А ти винаги ли така се обличаш?

Ще ми се да потъна вдън земя.

— Ей, дребен — прекъсва го Адам. — Джулиет ще поостане при нас известно време. Защо не идеш да провериш дали не си разхвърлял бельото си из цялата къща, а?

Джеймс видимо се втрещява. Изстрелва се в тъмнината без нито дума.

Тишината се проточва толкова много секунди, че губя бройката им. Дочувам капенето на вода в далечината.

Вдишвам дълбоко. Прехапвам долната си устна. Опитвам да намеря подходящите думи. Неуспешно.

— Не знаех, че имаш брат.

Адам се поколебава.

— Дано не е… проблем? Тримата ще живеем заедно и…

Стомахът ми се свлича до коленете.

— Разбира се, че не е проблем! Аз просто… ами… сигурен ли си, че… той е съгласен? Да остана у вас?

— Никъде няма бельо — обявява Джеймс, изниквайки с маршова стъпка на светло. Питам се къде ли изчезна одеве и къде точно се намира къщата… Той ме поглежда. – Значи, ще живееш при нас?

Адам се намесва.

— Да. Ще се паркира при нас за известно време.

Погледът на Джеймс отскача към Адам, после пак към мен и обратно. Той протяга ръка.

— Е, приятно ми е най-накрая да се запознаем.

Целият цвят се изцежда от лицето ми. Усещам туптенето на сърцето си в ушите. Коленете ми са напът да рухнат. Не мога да откъсна очи от малката, протегната към мен ръка.

— Джеймс — казва Адам малко грубо.

Джеймс започва да се смее.

— Просто се пошегувах. — Отпуска ръка до тялото си.

— Моля? — Едва успявам да си поема дъх. Главата ми се върти в пълно недоумение.

— Не се безпокой — казва Джеймс, кискайки си. — Няма да те докосвам. Адам ми разказа за магическите ти сили. — Малкият врътва очи.

— За какво?

— Ей, май е най-добре да влезем вътре. — Адам се прокашля многозначително. — Само ще отскоча да взема багажа ни… — И се спуска към танка. Аз не отлепям поглед от Джеймс. Той пък не прикрива любопитството си.

— На колко години си?

— На 17.

Той кимва.

— И Адам така ми каза.

Наежвам се.

— Какво друго ти е казал Адам за мен?

— Каза, че и ти си нямала родители. Че и ти си като нас двамата.

Сърцето ми е бучка масло, забравено под горещото лятно слънце. Гласът ми омеква.

— Ами ти на колко години си?

— Ще навърша 11 догодина.

Усмихвам се широко.

— Тоест си на 10?

Той кръстосва ръце пред гърдите си. Намусва се.

— Ще навърша 12 след две години.

Мисля, че вече обичам това хлапе.

Светлината в кабината на танка угасва и за момент се потапяме в абсолютна тъмнина. Чува се тихо щракване и бледа кръгла светлинка озарява помещението. Адам е извадил фенерчето си.

— Ей, Джеймс. Предлагам ти да водиш.

— Да, сър! — Той спира рязко пред краката на Адам, отдава чест с пресилено движение и хуква с такава скорост, че просто е изключено да го настигнем. Не мога да удържа усмивката си.

Потегляме напред и ръката на Адам пропълзява в моята.

— Добре ли си?

Аз стисвам пръстите му.

— Казал си на десетгодишния си брат за магическите ми сили?

Той се разсмива.

— Казвам му доста неща.

— Адам?

— Да?

— Не е ли къщата ти първото място, където Уорнър би те потърсил? Не е ли опасно да идваме тук?

— Има логика. Само дето според личното ми досие нямам дом.

— Ами брат ти?

— Уорнър ще погне първо него. По-сигурно е да го държа под око. Уорнър знае, че имам брат, но не и къде се намира. А докато научи, в което не се и съмнявам, ще имаме време да се подготвим.

— За война?

— За отбрана. Да. — Дори на оскъдната светлина в това непознато място виждам решителността, даваща му сили. Тя събужда у мен желанието да запея.

Затварям очи.

— Чудесно.

— Какво се мотаете толкова? — провиква се Джеймс в далечината.

И двамата тръгваме към него.

Паркингът е разположен под стара, изоставена офис сграда, удавена в сенки. Противопожарният изход ни извежда директно на приземния етаж.

Джеймс е толкова развълнуван, че подскача нагоре-надолу по стълбището, изтичвайки няколко крачки пред нас, но само за да се втурне наобратно и да се оплаче от бавния ни ход. Адам го сграбчва откъм гърба и го вдига във въздуха със смях.

— Ще си счупиш врата.

Джеймс негодува, но не особено убедително. Прекалено щастлив е, че големият му брат си е у дома.

Усещам остър бодеж от отдавна забравено чувство в сърцето си. Болката е горчиво-сладка и неясна. Обземат ме едновременно странна топлина и чувство на скованост.

Адам набира някакъв код върху клавиатурата до масивна стоманена врата. Чува се приглушено изщракване, кратко пиукане и той завърта дръжката.

Очите ми не вярват на гледката, която ме посреща вътре.