Разбий ме

Четирийсет и девета глава

— Не е.

Адам се обръща. Посреща гласа с кисела гримаса.

— Какво правиш тук?

— Майчице. Ама че поздрав, Кент. Внимавай да не разтегнеш някой мускул в стремежа си да ми благодариш, задето ти спасих задника.

— Лъгал си всички ни.

— Пак заповядай.

— Упоил си десетгодишния ми брат!

— И пак заповядай.

— Здрасти, Кенджи — поздравявам го аз.

— Дрехите ми ти стоят добре. — Той пристъпва към нас с усмивка на лице.

Аз врътвам очи. Адам чак сега обръща внимание на облеклото ми.

— Нямах какво друго да облека — обяснявам му.

Адам кимва бавно. Поглежда към Кенджи.

— Трябва да ни предадеш някакво съобщение ли?

— Да. Изпратиха ме да ви покажа къде ще живеете.

— Какво имаш предвид?

Кенджи се ухилва.

— Двамата с Джеймс ще сте новите ми съквартиранти.

Адам изругава под носа си.

— Съжалявам, брато, но не разполагаме с достатъчно стаи, че да ви настаним самостоятелно с госпожица Парещи ръчички. — Той ми намигва. — Не се засягай.

— Веднага ли трябва да тръгна?

— Да, човече. Ще ми се да си легна възможно най-скоро. Няма цял ден да те чакам да си извлачиш мързеливия задник от леглото.

— Мързелив…?

Бързам да се намеся, преди Адам да е имал възможност да отвърне на удара.

— Как така искаш да си лягаш? Колко е часът?

— Почти десет вечерта — известява ме Кенджи. — Трудно е да се определи под земята, но всички се стараем да следим часовника. Коридорите са оборудвани със специални екранчета, а и повечето гледаме да носим часовници. Загубиш ли представа коя част на денонощието е, лесно ще изкукуригаш. Пък и моментът не е подходящ за разпускане.

— Откъде знаеш, че Уорнър не е мъртъв? — питам го тревожно.

— Една от камерите ни току-що го засече — отвръща Кенджи. — С хората му са плъзнали из цялата околност. Успях да хвана част от разговорите им. Научих, че Уорнър бил прострелян.

Поемам си дъх, мъчейки се да укротя сърцето си.

— Затова и ни е провървяло снощи… очевидно са свикали войниците обратно в базата, понеже някой решил, че Уорнър е ритнал камбаната. Имало е кратко раздвижване по горните етажи. Никой не е знаел как да действа. Чии заповеди да изпълнява. Но тогава се оказало, че не бил мъртъв. Просто сериозно ранен. Ръката му беше в превръзка — добавя Кенджи.

Адам съумява да проговори преди мен.

— Доколко защитено от атаки е това място?

Кенджи се засмива.

— По-защитено няма накъде. Даже не знам как са успели да се доближат и толкова. Но нямат шанс да открият точното ни местонахождение. А дори да успеят, по никакъв начин не могат да проникнат зад стените ни. Охранителната ни система е непробиваема. Освен това разполагаме с камери на всяка крачка. Виждаме какво ще направят още преди да им е хрумнало. Не че има значение — продължава той. — Все пак искат битка, а това е и нашата цел. Не се боим от набезите им. Пък и нямат никаква представа на какво сме способни. Цяла вечност се готвим за тая проклета война.

— А ти… — Млъквам. Изчервявам се. — Ти можеш ли да… така де, имаш ли… дарба?

Кенджи се усмихва. И изчезва.

Буквално.

Ставам на крака. Посягам към пространството, където току-що е бил.

Той се появява точно навреме, за да отскочи от ръката ми.

— Ей… полека… просто защото съм невидим, не значи, че не усещам нищо…

— О! — отдръпвам се аз. Изтръпвам. — Извинявай…

— Можеш да ставаш невидим? — Адам изглежда по-скоро подразнен, отколкото впечатлен.

— Изкарах ви ангелите, а?

— От колко време ме шпионираш? — присвива очи Адам.

— Колкото беше нужно. — Но в усмивката му има палава нотка.

— Значи, ти си… жива материя? — питам аз.

— Какви са тези претенциозни понятия от теб? — Кенджи скръства ръце. Обляга се на стената.

— Искам да кажа, че… не можеш да… минаваш през стени например?

Той изсумтява.

— Ъ-ъ, не съм призрак. Мога просто да… се сливам с околната среда. Май това е най-точното описание. Мога да се сливам с всичко. Да възпроизвеждам с тялото си всякакви места. Доста време ми отне да го осъзная.

— Леле!

— Често проследявах Адам до дома му. Затова знаех къде живее. Успях да избягам от базата, защото никой не ме виждаше. Въпреки това опитаха да ме застрелят — добавя горчиво той, — но смогнах поне да се отърва жив.

— Добре, но защо си преследвал Адам? Нали уж си издирвал мен? — питам го аз.

— Ами, записах се в армията малко след като подочухме за големия проект на Уорнър. — Той кимва в моя посока. — Вече правехме опити да те намерим, но Уорнър имаше по-голям достъп до засекретена информация от нас. Изобщо срещахме доста трудности в издирването ти. На Касъл му хрумна, че ще е по-лесно, ако внедрим наш човек, който да следи отблизо дивотиите, които беше замислил Уорнър. Затова, когато научих, че Адам е главният му помощник за този проект и че те познава от миналото, изпратих тази информация на Касъл. Той ме предупреди да внимавам и с Адам, сещаш се, в случай че и той се окаже същият психопат като Уорнър. Трябваше да се уверим, че не е заплаха за теб и плановете ни. Но изобщо не ми хрумна, че ще опитате да избягате заедно. Направо ми разказахте играта.

Всички се умълчаваме за момент.

— Та колко сериозно си ме шпионирал? — пита го Адам.

— Я виж ти. — Кенджи накланя глава. — Да не би господин Адам Кент да се чувства леко стресиран?

— Не бъди задник.

— Защо, криеш ли нещо?

— Да. Пистолета си…

— Ей! — плясва с ръце Кенджи. — Така! Готови ли сме да се изнасяме оттук, или какво?

— Трябват ми панталони.

По лицето на Кенджи внезапно се появява ядосана гримаса.

— Ама ти сериозно ли, Кент? Точка по тоя въпрос.

— Е, освен ако не искаш да ме гледаш гол, предлагам да измислиш нещо.

Кенджи стрелва Адам с кръвнишки поглед и закрачва бясно към вратата, мърморейки, че му било втръснало да раздава дрехите си на тоя и оня. Вратата се затръшва след него.

— Всъщност не съм гол — казва ми Адам.

— О! — възкликвам аз. Вдигам поглед. Очите ми ме предават.

Той не успява да потисне усмивката си навреме. Погалва с пръсти бузата ми.

— Просто исках да ни остави насаме за секунда.

Изчервявам се до мозъка на костите си. Отчаяно търся правилните думи.

— Толкова се радвам, че си добре.

Той прошепва нещо, което не чувам.

Взима ръката ми. Придърпва ме на леглото до себе си.

Той се притиска към мен и аз се притискам към него, докато не се озовавам почти върху него, и той ме поема в обятията си, и ме целува с нов глад, с нова страст, с горяща нужда. Ръцете му са оплетени в косата ми, устните му са така меки, така нетърпеливи до моите, като експлозия от огън и мед в устата ми. Цялото ми тяло изпуска пара, пулсира от електрическия заряд, изпълващ с трепет гръбнака ми. Искам да се разтопя в устата му.

Пресягам се да докосна тялото му.

Адам се отдръпва съвсем мъничко. Целува долната ми устна. Захапва я за момент. Кожата му е със сто градуса по-гореща отпреди секунда. Устните му са притиснати в шията ми, а ръцете ми пътешестват по горната част на тялото му, и се питам защо в сърцето ми е пълно с толкова товарни влакове, защо гърдите му са като счупена хармоника. Проследявам с пръсти очертанията на птицата, уловена във вечен полет върху кожата му, и за пръв път осъзнавам, че той ми е дал мои собствени криле. Помогнал ми е да излетя и сега кръжа центростремително, нося се към сърцевината на всичко. Връщам устните му до моите.

— Джулиет — казва той. Един дъх. Една целувка. Десет пръста, пробуждащи кожата ми. — Искам да се видим тази вечер.

Да.

Моля те.

Две силни почуквания ни принуждават да отхвръкнем един от друг.

Кенджи отваря вратата със замах.

— Имате ли представа, че тази стена е стъклена? — Изглежда така, сякаш е отхапал главата на червей. — На никого не му се гледат такива работи.

Той мята чифт панталони към Адам.

А на мен кимва.

— Ела, ще те водя при Тана и Ранда. Те ще ти покажат къде ще спиш. — Обръща се към Адам. — И да не си посмял да ми върнеш тези панталони.

— Ами ако не искам да спя? — пита Адам, без да обръща внимание на думите му. — Какво, да не би да не ми е позволено да напускам стаята си?

Кенджи стисва устни. Присвива очи.

— Нямам намерение да използвам тези думи често, Кент, но моля те, не си прави разни шантави планове за тайно измъкване. Неслучайно държим на дисциплината тук. Благодарение на нея оцеляваме. Така че — направи ни услуга и дръж панталоните си намясто. Ще я видиш на сутринта.

Но имам чувството, че сутринта е на милион години разстояние от този момент.