Разбий ме

Трийсет и девета глава

Всичко е обляно в кръв.

Адам е на земята, свит на кълбо, но не знам къде е бил уцелен. Край него се роят войници, а аз дращя с нокти вкопчените в мен ръце, ритам във въздуха, крещя в нищото. Някой ме влачи настрани и не виждам какво правят на Адам. Свирепа болка сграбчва крайниците ми, парализира ставите ми, изпочупва всички кости в тялото ми. Искам да пищя към небето, искам да падна на колене и да обсипя с вопли земята. Не разбирам защо агонията не намира отдушник във виковете ми. Защо устата ми е покрита от нечия ръка.

— Трябва да ми обещаеш, че ако те пусна, няма да крещиш — казва ми той.

Докосва лицето ми с голи ръце, а не знам къде съм изпуснала пистолета си.

Уорнър ме завлича във все още действаща сграда и отваря някаква врата с ритник. Натиска един ключ. Флуоресцентните лампи оживяват с примигване и приглушено жужене. Стените са облепени с рисунки, виждат се коркови табла, украсени с дъги от пъстроцветни букви. Из помещението са разпръснати малки чинове. Намираме се в класна стая.

Чудя се дали Джеймс посещава това училище.

Уорнър ме пуска. Радостта в стъклените му зелени очи ме вцепенява.

— Да знаеш само колко ми липсваше — казва той. — Нали не си въобразяваше, че ще се откажа от теб току-така?

— Простреля Адам — са единствените думи, които ми идват наум. Съзнанието ми е размътено от шока. Пред очите ми е само красивото му тяло, свито на земята, червено, червено, червено. Трябва да знам дали е жив. Не може да не е жив.

Очите на Уорнър проблясват.

— Адам е мъртъв.

— Не…

Уорнър ме притиска в единия ъгъл и осъзнавам, че никога през живота си не съм се чувствала толкова беззащитна. Така уязвима. Цели седемнайсет години си мечтаех да се отърва от проклятието си, но точно в този момент копнея да си го върна. Очите на Уорнър се стоплят най-неочаквано. Постоянните обрати в емоционалното му състояние са трудни за предвиждане. Трудни за париране.

— Джулиет — казва той. Докосва ръката ми така нежно, че ме стряска. — Усети ли? Като че ли имам устойчивост към дарбата ти. — Той впива очи в моите. — Не е ли страхотно? Усети ли? — Пита ме отново. — Когато се измъкваше през прозореца? Почувства ли го…?

Уорнър, на когото не му убягва абсолютно нищо. Уорнър, който попива и най-малката подробност.

Естествено, че го е осъзнал.

Но нежността в гласа му ме смайва. Смайва ме искреното му желание да разбере дали знам. Прилича ми на бясно куче, освирепяло и диво, жадно за мелета, но и за признание и одобрение.

Любов.

— Наистина можем да бъдем заедно — казва ми, невъзмутен от мълчанието ми.

Придърпва ме близо до себе си, твърде близо. Замръзнала съм в петстотин слоя страх. Зашеметена съм от скръб, от недоумение.

Протяга ръце към лицето ми, доближава устни до моите. Мозъкът ми гори, напът е да избухне от чувство за нереалност. Сякаш съм се откъснала от собственото си тяло и гледам всичко отдалече, неспособна да се намеся. Най-вече ме изумява ласкавостта на ръцете му, искреността в очите му.

— Искам да избереш мен — казва той. — Искам да избереш да си с мен. Искам да го поискаш…

— Не си с всичкия си — изсумтявам. — Пълен психопат…

— Просто се боиш от способностите си. — Гласът му е мек. Спокоен. Бавен. Измамно убедителен. Досега не бях осъзнала колко притегателен може да е гласът му. — Признай го — продължава той, — създадени сме един за друг. Копнееш за власт. Обожаваш да чувстваш тежестта на оръжието в ръката си. Изпитваш… влечение към мен.

Опитвам да замахна с юмрук, но той сграбчва ръцете ми. Приклещва ги до тялото ми. Притиска ме към стената. Далеч по-силен е, отколкото изглежда.

— Не се самозалъгвай, Джулиет. Ще дойдеш с мен, независимо от това дали искаш, или не. Но можеш да избереш да го поискаш. Можеш да извлечеш удоволствие от…

— За нищо на света — проронвам с насечен глас. — Ти си болен… болно, извратено чудовище.

— Това не е правилният отговор — отвръща той с искрено разочарование.

— Но е единственият, който някога ще получиш от мен.

Устните му са опасно близо.

— Но аз те обичам.

— Не е вярно.

Затваря очи. Опира чело в моето.

— Нямаш представа какво ми причиняваш.

— Мразя те.

Той поклаща бавно глава. Навежда се. Докосва с нос задната част на врата ми и аз потрепервам от ужас. Той обаче разчита рефлекса ми погрешно. Устните му докосват кожата ми и този път простенвам.

— Боже, умирам да си отхапя от теб.

Забелязвам сребърния проблясък във вътрешния джоб на куртката му.

Усещам искрица надежда. Злокобна тръпка. Набирам сили за предстоящото. Отделям момент да оплача загубата на достойнството си.

И се отпускам.

Той усеща как напрежението се изцежда от крайниците ми и отвръща подобаващо. Усмихва се, отслабва хватката си върху раменете ми. Плъзва ръце около кръста ми. Аз преглъщам стомашния сок, заплашващ да ме издаде.

Войнишката му куртка има един милион копчета и се питам колко ли ще трябва да разкопчая, преди да се докопам до пистолета. Ръцете му обхождат тялото ми, плъзват се надолу по гърба ми, за да проучат формите на фигурата ми, а аз едва се сдържам да не направя нещо безразсъдно. Не съм достатъчно силна, за да го надвия, и нямам никаква представа защо е способен да ме докосва. Нямам представа как вчера успях да пробия бетонна стена. Нямам представа откъде се взе всичката тази енергия.

Днес обаче Уорнър има пълно надмощие и моментът не е подходящ да се издавам. Поне засега.

Опирам длани в гърдите му. Той ме притиска към извивките на тялото си. Повдига брадичката ми, за да посрещна погледа му.

— Ще съм добър с теб — прошепва. — Ще съм толкова добър с теб, Джулиет. Обещавам.

Дано не треперя видимо.

Впива устни в моите. Гладно. Отчаяно. Нетърпеливо, сякаш копнее да ме разтвори и да ме вкуси отвътре. Толкова съм смаяна, толкова втрещена, толкова усукана в лудост, че се самозабравям. Стоя намясто, замръзнала, погнусена. Ръцете ми се свличат от гърдите му. Мога да мисля единствено за Адам и кръвта, и Адам и свистенето на изстрелите, и Адам в локва от кръв, и едва не го отблъсквам от себе си. Но Уорнър не търпи отказ.

Откъсва устни от мен. Прошепва нещо в ухото ми, нещо неразбираемо. Обхваща лицето ми с длани и този път не забравям да вляза в роля. Придърпвам го към себе си, сграбчвам куртката му в юмруци и го целувам възможно най-силно, докато пръстите ми се опитват да разкопчаят първото от копчетата. Уорнър вкопчва ръце в ханша ми и им позволява да обладаят тялото ми. Има вкус на мента, ухае на гардении. Чувствам ръцете му силни около себе си, устните му — меки, почти сладки върху кожата ми. Помежду ни трепти неочакван електрически заряд.

Главата ми се върти.

Устните му са по врата ми, вкусват ме, поглъщат ме, а аз си налагам да мисля трезво. Налагам си да проумея колко неестествена е ситуацията. Не знам как да си обясня смута в съзнанието ми, колебливото ми отвращение, неочакваната химична реакция към устните му. Трябва да сложа край на това. Веднага.

Пресягам се към копчетата му.

Той обаче го приема като поощрение.

Уорнър ме повдига през кръста, опира ме в стената и обхващайки с ръце задните ми части, принуждава краката ми да се увият около тялото му. Не му хрумва, че така ми предоставя идеалния ъгъл, за да се домогна до вътрешния му джоб.

Устните му намират моите, ръцете му се промъкват под тениската ми и дишането му се учестява, хватката му става още по-силна и аз направо разкъсвам куртката му от отчаяние. Това не може да продължава още дълго. Нямам представа докъде възнамерява да стигне Уорнър, но не бива да насърчавам лудостта му повече от това.

Трябва да се приведе напред само още два-три сантиметра…

Ръцете ми обхващат дръжката на пистолета.

Усещам го как се сковава. Отдръпва се назад. Наблюдавам как лицето му преминава през фази на недоумение/ужас/болка/потрес/гняв. Пуска ме на пода тъкмо когато пръстите ми натискат спусъка за първи път.

Мощта, силата на оръжието е покоряваща, гърмежът ме слисва с пронизителността си. Тътенът отеква в ушите и вените ми.

Колко сладка музика.

Малка победа.

Защото този път кръвта не е на Адам.