Разбий ме

Двайсет и първа глава

Убиването на време не е толкова трудно, колкото звучи.

Мога да прострелям стотина числа в гърдите и да гледам как кървят десетични точки в дланта ми. Мога да изтръгвам цифрите от часовника и да слушам как стрелките тиктакат, тиктакат, тиктакат за последно, умирайки, преди да се унеса в сън. Мога да задушавам секундите само като задържа дъха си. Умъртвявам минутите от часове, а като че ли никой не възразява.

От цяла седмица не съм си разменила и дума с Адам.

Веднъж се обърнах към него. Отворих уста само веднъж, но не успях да кажа нищо, тъй като Уорнър ме прекъсна.

— Не ти е позволено да говориш с войниците — обяви той. — Ако имаш въпроси, можеш да ги отправяш към мен. Аз съм единственият човек, с когото имаш право да контактуваш, докато си тук.

Властен не е достатъчно силен епитет за Уорнър.

Съпровожда ме навсякъде. Говори ми твърде много. Графикът ми се състои от срещи с Уорнър и хранения с Уорнър, и от слушане на Уорнър. Ако е зает, ме изпраща в стаята ми. Щом се освободи, идва да ме вземе. Разказва ми за книгите, които са унищожили. За артефактите, които се готвят да изгорят. За идеите му за един нов свят и как ще съм му безкрайно полезна, след като ме подготви. След като осъзная колко силно искам всичко това, колко силно искам него, колко силно искам този нов, прекрасен, възвишен живот. Чака да впрегна потенциала си. Разправя ми колко благодарна трябвало да бъда за търпението му. За човечността му. За готовността му да разбере, че този преход е тежък за мен.

Не мога дори да погледна Адам. Не мога да говоря с него. Спи в стаята ми, но никога не го виждам. Диша така близо до тялото ми, но не отваря устни към мен. Не идва с мен в банята. Не оставя тайни послания в тефтерчето ми.

Започвам да се чудя дали не съм си въобразила онези му думи.

Трябва да знам дали нещо не се е променило. Трябва да знам дали постъпвам налудничаво, хранейки надеждата, разцъфнала в сърцето ми, и трябва да разтълкувам посланието на Адам, но всеки ден, в който се отнася с мен като с непозната, е поредният ден на съмнения.

Имам нужда да говоря с него, но не мога.

Защото сега Уорнър ме наблюдава.

Камерите следят всичко.

— Искам да махнеш камерите от стаята ми.

Уорнър спира да дъвче храната/боклука/закуската/нелепото нещо в устата си.

Преглъща внимателно, после се отпуска назад и ме поглежда в очите.

— В никакъв случай.

— Ако се отнасяш с мен като със своя пленница — казвам му аз, — ще се държа като такава. Не ми харесва да съм под наблюдение.

— Не мога да ти имам доверие. — Той отново взима лъжицата си.

— Всяко мое движение се следи. Поставил си стражи през метър и половина във всеки един коридор. Нямам достъп дори до собствената си стая — негодувам аз. — Липсата на камери няма да промени нищо.

Странна развеселеност танцува по устните му.

— Не си особено уравновесена, както сама знаеш. Способна си да убиеш някого.

— Не. — Стисвам пръсти. — Не… не бих… не съм убила Дженкинс…

— Не говоря за Дженкинс. — Усмивката му е съд с киселина, просмукваща се в кожата ми.

Не спира да ме гледа. Да ми се усмихва. Да ме изтезава с очи.

Това съм аз, крещя тихо в юмрука си.

— Онова беше нещастен случай. — Думите се изливат от устата ми така неусетно, така бързо, че дори не знам дали в действителност съм ги произнесла, дали в действителност съм тук, дали всъщност не съм на 14 отново… отново, и крещя, и умирам, и се гмурвам в езеро от спомени, които никога, никога, никога няма да забравя.

Видях я в бакалията. Беше кръстосала глезени, детето ѝ беше на повод, който тя си мислеше, че то мисли за раница. Мислеше си, че е твърде глупаво/твърде младо/твърде незряло, за да разбере, че въжето, свързващо го с китката ѝ, е устройство, предвидено да го впримчи в апатичния ѝ кръг от самосъжаление. Прекалено млада е да има дете, да носи толкова отговорности, да е заета с дете, имащо нужди, отклоняващи я от нейните собствени. Животът ѝ е така безкрайно непоносим, така неимоверно многолик, твърде бляскав, за да бъде разбран от вързания за слабините ѝ плод.

Децата не са глупави, това исках да ѝ кажа.

Исках да ѝ кажа, че то не изпищява за седми път, за да бъде дотегливо, че четиринайсетата ѝ забележка от сорта на лигльо/такъв си лигльо/станах за срам заради теб, лигльо малък/не ме принуждавай да кажа на татко, че се държиш като лигльо, е незаслужена. Нямах намерение да гледам, но просто не можах да се сдържа. Тригодишното му личице се сбръчкваше от болка, малките му ръчички се опитваха да разкопчаят оковите, които беше стегнала около гърдите му, а тя го дръпна така силно, че то падна на земята и заплака, а тя му каза, че си го било заслужило.

Исках да я попитам защо го прави.

Исках да ѝ задам толкова много въпроси, но не посмях, защото вече не разговаряме с другите, защото да кажеш нещо е по-странно, отколкото да си замълчиш. То падна и се загърчи на пода, докато не хвърлих всичко от ръцете си и не прогоних всяка емоция от лицето си.

Толкова съжалявам, така и не го казах на сина ѝ.

Мислех, че помагам с ръцете си.

Мислех, че помагам със сърцето си.

Мислех си толкова много неща.

Но никога…

никога

никога

никога

никога не ми хрумна…

— Убила си малко момченце.

Прикована съм към кадифения си стол от милион спомени и ме преследва ужасът, създаден от голите ми ръце, и всеки един момент ми напомня, че с право съм нежелана. Ръцете ми са способни да убиват хора. Ръцете ми са способни да унищожат всичко.

Защо ли ми е позволено да живея?

— Искам… — прошепвам, мъчейки се да преглътна юмрука, заседнал в гърлото ми — …искам да махнеш камерите. Махни ги или ще се боря за това право до смърт.

— Най-сетне! — Уорнър скача на крака и стисва ръце така, сякаш се поздравява сам. — Чудех се кога ли ще се събудиш. Очаквах да видя огъня, който несъмнено те разяжда всеки божи ден. Затрупана си сред омраза, прав ли съм? Ярост? Тъга? Гориш от желание да направиш нещо? Да бъдеш някого?

— Не.

— Разбира се, че да. Същата си като мен.

— Мразя те повече, отколкото си способен да си представиш.

— Двамата ще сме ненадминат екип.

— Двамата няма да сме нищо. Ти си нищо за мен…

— Знам какво искаш. — Той се провесва към мен, снижава гласа си. — Знам по какво копнее открай време малкото ти сърчице. Мога да ти подсигуря чувството за принадлежност, което търсиш. Мога да ти бъда приятел.

Замръзвам. Губя увереност и дар слово.

— Знам всичко за теб, ангелче — ухилва се той. — Искам те за себе си от много дълго време. Цяла вечност чакам да станеш готова. Няма да те пусна така лесно.

— Не искам да съм чудовище — казвам аз, навярно повече на себе си, отколкото на него.

— Не се съпротивлявай на природата си. — Той сграбчва раменете ми. — Не позволявай на хората да ти казват кое е правилно и кое — грешно. Стъпи здраво на земята! Криеш се точно когато можеш да покоряваш. Разполагаш с много повече мощ, отколкото сама съзнаваш, и откровено казано, — той поклаща глава — удивен съм.

— Не съм ти някой панаирен изрод — озъбвам му се аз. — Няма да изпълнявам номера за твое забавление.

Той затяга хватката си около раменете ми и аз не мога да се измъкна от нея. Навежда се опасно близо до лицето ми и не знам защо, но не мога да дишам.

— Не ме плашиш, скъпа моя — казва тихо. — Запленяваш ме.

— Или махни камерите, или ще ги издиря и изпотроша една по една. — Аз съм лъжкиня. Лъжа през зъби, но съм бясна и отчаяна, и ужасена. Уорнър цели да ме трансформира в животно, изтребващо слабите. Невинните.

Ако иска да се бия за него, ще трябва той да е първият ми опонент.

Бавна усмивка се разстила по лицето му. Докосва бузата ми с пръстите си, облечени в кожа, и надига леко главата ми, улавяйки брадичката ми, щом понечвам да се отдръпна.

— Напълно неустоима си, когато си ядосана.

— Жалко, че съм и отровна. — Цялото ми тяло вибрира от погнуса.

— Тази подробност прави играта ни още по-привлекателна.

— Ти си болен, нямаш представа колко болен…

Той се изсмива и пуска брадичката ми, но само за да направи инвентаризация на телосложението ми. Очите му начертават ленива пътека надолу по фигурата ми и ме връхлита внезапният импулс да разкъсам далака му.

— Ако махна камерите, как ще ми се отплатиш? — Очите му са похотливи.

— Никак.

Той поклаща глава.

— Не става. Да кажем, че бих изпълнил искането ти, ако ти се съгласиш с едно мое условие.

Стисвам челюст.

— Какво искаш?

Усмивката му е по-голяма от предишната.

— Опасен въпрос ми задаваш.

— Какво е условието ти? — пояснявам нетърпеливо аз.

— Докосни ме.

— Моля? — Възклицанието ми е толкова гръмко, че засяда в гърлото ми и прокънтява из стаята.

— Искам да знам на какво точно си способна. — Гласът му е уравновесен, веждите му са стегнати и напрегнати.

— Няма да го направя отново! — избухвам аз. — Сам видя какво ме принуди да сторя на Дженкинс…

— Дяволите да го вземат Дженкинс — изплюва той. — Искам да докоснеш мен… искам аз да го почувствам…

— Не… — Клатя глава така силно, че ми се завива свят. — Не. За нищо на света. Ти си луд… изключено…

— Всъщност далеч не е изключено.

— ИЗКЛЮЧЕНО…

— Рано или късно ще ти се наложи да… работиш — казва той, полагайки усилия да прозвучи умерено. — Дори да не приемеш условието ми, имай предвид, че не си тук без причина, Джулиет. Уверих баща си, че ще си ценен кадър за Възобновителите. Че си способна да възпреш бунтовниците, дръзнали да…

— Тоест да измъчвам…

— Да — усмихва се той. — Прости ми, но да, да ги измъчваш. Ще ни помогнеш да измъчваме заловените размирници. — Пауза. — Причиняването на болка е един изключително ефективен метод за извличане на информация от когото и да било. А с твоя помощ… — погледът му отскача към ръцете ми — …ще е по-евтино. По-бързо. По-успешно. — Усмивката му се разширява. — И ако те опазим жива, ще ни вършиш работа поне няколко десетилетия. Истинско щастие е, че не действаш на батерии.

— Ах, ти… ти… — изплювам аз.

— Би трябвало да си ми благодарна. Избавих те от тъмницата на психиатричната болница… поставих те нависоко в йерархията. Подсигурих ти всички възможни удобства. — Той ме приковава с погледа си. — Сега е време да се съсредоточиш. Трябва да се отървеш от надеждите си за нормален живот. Ти не си нормална. Никога не си била и никога няма да бъдеш. Приеми се такава, каквато си.

— Аз… — преглъщам сухо — …аз не съм… не съм… аз…

— Убийца?

— НЕ…

— Инструмент за изтезания?

— СПРИ…

— Лъжеш самата себе си.

Готова съм да го унищожа.

Той килва глава и потиска усмивката си.

— Цял живот си се крепяла на ръба на лудостта, прав ли съм? Толкова много хора са те наричали луда, че накрая си започнала да им вярваш. Да се питаш дали не са прави. Дали не би могла да се излекуваш. Мислила си, че ако положиш по-големи усилия, ако станеш по-добра, по-умна, по-мила, светът ще промени възгледите си за теб. Обвинявала си се за всичко.

Ахвам.

Долната ми устна затреперва без мое разрешение. Едва контролирам напрежението в челюстта си.

Не искам да му признавам, че е прав.

— Толкова време си потискала гнева и омразата си, защото си искала да бъдеш обичана — казва той без усмивка на лицето си. — Може би те разбирам, Джулиет. Може би трябва да ми се довериш. Може би трябва да приемеш факта, че толкова дълго си опитвала да бъдеш такава, каквато не си, както и че колкото и да си се старала, онези копелета все не са били доволни. Никога не им е пукало за теб, нали? — Той ме поглежда и за момент ми се струва почти човек. За момент искам да му повярвам. За момент искам да седна на пода и да изплача океана, заседнал в гърлото ми. — Крайно време е да оставиш преструвките. — Казва той с безкрайно нежен глас.

— Джулиет… — Поема лицето ми в облечените си с ръкавици ръце така неочаквано нежно. — Вече не е нужно да си добра. Можеш да ги унищожиш до един. Можеш да ги свалиш на земята и да си присвоиш целия свят и…

Парен локомотив ме блъсва в лицето.

— Не искам да унищожавам никого — казвам му. — Не искам да наранявам хората…

— Но те го заслужават! — Той се отдръпва от мен внезапно объркан. — Как така не искаш да им отмъстиш? Как така не искаш да им се опълчиш…?

Изправям се бавно, ненадейно разтърсена от ярост, надявайки се, че краката ми няма да поддадат.

— Смяташ, че понеже съм нежелана… понеже съм пренебрегната и… и захвърлена… — гласът ми се извисява все повече с всяка следваща дума и необузданите ми емоции внезапно закрещяват през белите ми дробове — …че нямам сърце? Че не изпитвам чувства? Смяташ, че понеже съм способна да причинявам болка, трябва да го правя? И ти си като всички останали. И ти като тях ме имаш за чудовище. Не ме разбираш въобще…

— Джулиет…

— Не.

Не искам това. Не искам неговия живот.

Не искам да бъда каквото и да било за когото и да било… освен за себе си. Искам сама да вземам решенията си. Никога не съм си пожелавала да бъда чудовище.

Проговарям бавно и уравновесено:

— Ценя човешкия живот много повече от теб, Уорнър.

Той отваря уста да отвърне нещо, но спира. Разтваря устни изненадано. Разсмива се на глас, клатейки глава. После ми се усмихва.

— Какво? — питам, преди да съм успяла да се въздържа.

— Току-що каза името ми. — Усмивката му става още по-широка. — За пръв път се обръщаш към мен по име. Това ме навежда на мисълта, че се сближаваме.

— Вече ти казах, че не…

Той ме прекъсва.

— Не ме притесняват моралните ти дилеми. Просто протакаш, защото живееш в отрицание. Не се безпокой — казва той. — Ще го преодолееш. Мога да почакам още.

— Не живея в отрицание…

— Напротив. Още не го съзнаваш, Джулиет, но ти си едно много лошо момиче — отвръща, долепвайки длан до сърцето си. — Точно моят тип.

Този разговор е невъзможен.

— В стаята ми живее войник. — Дишам все по-тежко. — Ако искаш да остана тук, трябва да махнеш камерите.

Очите на Уорнър притъмняват за момент.

— А къде е въпросният войник, между другото?

— Откъде да знам. — Моля се на бог да не се изчервя. — Ти го назначи.

— Да. — Лицето му придобива умислено изражение. — Харесва ми да гледам как се мъчиш. Той те кара да се чувстваш неудобно, нали?

Спомням си допира на ръцете му, близостта на устните му и аромата на кожата му, обляна от горещия порой, свързващ телата ни, и внезапно сърцето ми се превръща в два юмрука, сипещи удари по ребрата ми в порива си към бягство.

— Да. — Божичко! — Да. Кара ме да се чувствам много… Неудобно.

— Знаеш ли защо избрах точно него? — пита ме Уорнър, а аз се чувствам прегазена от самосвал.

Адам е бил избран.

Защо ли се учудвам? Естествено, че няма да изпрати най-случаен войник в килията ми. Уорнър не оставя нищо на случайността. Явно знае за някогашното ни познанство с Адам. Още по-жесток и пресметлив е, отколкото предполагах.

— Не. — Вдишвам. — Не знам защо. — Издишвам. Не бива да забравям да дишам.

— Той прояви желание — казва лаконично Уорнър, а аз моментално онемявам. — Каза, че преди доста години двамата сте посещавали едно училище. Каза, че вероятно няма да си го спомниш, че много се е променил. Беше много убедителен. — Поема си малка глътка въздух. — Радвал се да чуе, че си затворена в килия. — Погледът му най-сетне ме намира.

Костите ми са като ледени кубчета, блъскащи се едно в друго, смразяващи цялата ми същност.

— Любопитен съм — продължава той, килвайки глава настрани, — спомняш ли си го?

— Не — излъгвам и се питам дали изобщо съм жива. Опитвам да разплета истината от измислицата, от догадките, от хипотезите, но изречения с причудлив строеж започват да се увиват около гърлото ми.

Адам ме е познавал, когато е влязъл в онази килия.

Знаел е коя съм.

Знаел е името ми.

О.

О.

О.

Всичко е било просто капан.

— Тази нова информация… разгневява ли те? — пита той, събуждайки у мен желанието да зашия усмихнатите му устни в гримаса на вечна неудовлетвореност.

Не продумвам и дума и това донякъде влошава нещата.

Уорнър направо сияе.

— Така и не му казах, естествено, защо си затворена в килия. Сметнах, че експериментът в психиатричната болница трябва да остане незасегнат от странична информация. Но той сам спомена, че винаги си била заплаха за съучениците ви. Че всички били предупредени да стоят настрани от теб, макар и властите да не давали обяснение защо. Каза, че искал да се запознае по-отблизо с изрода, в който си се превърнала.

Сърцето ми се пропуква. Очите ми пламват. Толкова съм обидена, толкова бясна, толкова ужасена, толкова унижена и възмутена, толкова разранена… че сякаш във вътрешността ми бушува огън, необуздан пожар от покосени надежди. Искам да смачкам гръбнака на Уорнър в ръката си. Искам да разбере какво са изпитали всички онези, които е ранил, на които е причинил нетърпима агония. Искам да усети моята болка и болката на Дженкинс, и болката на Флечър, и искам да страда. Защото може би е прав.

Може би някои хора наистина си го заслужават.

— Съблечи си ризата.

Колкото и да се преструва на невъзмутим, по лицето му се изписва същинска изненада, но бързо разкопчава сакото си, сваля ръкавиците си и съблича фината памучна риза, прилепнала изцяло по кожата му.

Очите му са ярки, отблъскващо нетърпеливи, дори не се опитва да прикрие любопитството си.

Уорнър пуска дрехите си на пода и ме поглежда почти интимно. Налага ми се да преглътна отвращението, пенещо се в устата ми. Съвършено лице. Съвършено тяло.

Очи, твърди и красиви като замръзнали скъпоценни камъни. Той ме отвращава. Ще ми се външността му да отразяваше опропастената му черна вътрешност. Ще ми се да сломя горделивостта му с длан.

Доближава ме, оставяйки по-малко от трийсетина сантиметра разстояние помежду ни. Височината и телосложението му ме карат да се чувствам като паднала суха клонка.

— Готова ли си? — пита ме той, арогантен и безразсъден.

Обмислям дали да не счупя врата му.

— Ако го направя, ще махнеш всички камери в стаята ми. Всички подслушващи устройства. Всичко.

Той пристъпва още по-близо. Свежда глава. Впива поглед в устните ми, изучавайки ме по съвършено нов начин.

— Обещанията ми не струват кой знае колко, ангелче — прошепва той. — Или си забравила? — Десет сантиметра напред. Ръката му на кръста ми. Дъхът му, сладък и топъл, върху врата ми. — Аз съм неповторим лъжец.

Проникновението ме връхлита като стокилограмова доза здрав разум. Не бива да правя такива неща. Не бива да сключвам сделки с него. Не бива дори да се замислям за измъчване на човешко същество, мили боже, губя разсъдъка си. Юмруците ми са стиснати от двете страни на тялото ми и цялата се треса. Едва намирам сили да проговоря.

— Върви по дяволите!

Вцепенена съм.

Залитам назад към стената и се свличам сред купчина безполезност… отчаяние. Сещам се за Адам и сърцето ми се спаружва.

Не мога да стоя тук повече.

Политам към двойната врата в центъра на стаята и я отварям, преди Уорнър да е успял да ме спре. Адам ме спира вместо него. Стои от външната ѝ страна. Чака ме. Брани ме, където и да съм.

Чудя се дали е чул всичко и очите ми потъват в земята, цветът напуска лицето ми, сърцето ми лежи на парчета в дланта ми. Разбира се, че е чул всичко. Знае, че съм убийца. Чудовище. Безполезна душа, затворена в отровно тяло.

Уорнър го е направил нарочно.

А сега стоя между двамата. Уорнър е гол до кръста. Адам гледа към пистолета му.

— Войнико — обажда се Уорнър. — Отведи я в стаята ѝ и изключи всички камери. Може да обядва сама, ако желае, но ще я очаквам за вечеря.

В този момент Адам примигва издайнически дълго.

— Да, сър.

— Джулиет?

Замръзвам. С гръб съм към Уорнър, не се обръщам.

— Надявам се, че ще изпълниш своята част от уговорката.