Разбий ме

Двайсет и седма глава

Очите на Уорнър се затварят много бавно. Отстъпва от мен много бавно. Устните му се извиват в опасна усмивка.

— Кент.

Ръцете на Адам са стабилни, дулото на пистолета му е опряно в тила на Уорнър.

— Ще ни подсигуриш безопасно излизане от сградата.

Уорнър се изсмива. Отваря очи и с едно светкавично движение изважда пистолета от вътрешния си джоб, насочвайки го директно към челото ми.

— Ще я убия на момента.

— Не си чак толкова глупав — казва Адам.

— Ако помръдне и милиметър, ще я застрелям. После ще те разкъсам на парчета.

Адам реагира бързо, удряйки главата на Уорнър с дръжката на пистолета си. Уорнър натиска спусъка, но оръжието му засича, а Адам го хваща за ръката и я усуква в китката, докато хватката му не се разхлабва. Аз сграбчвам пистолета от изтръпналите пръсти на Уорнър и го блъсвам в лицето с дръжката му. Слисана съм от собствените си рефлекси. Никога досега не съм докосвала оръжие, но явно за всичко си има първи път.

Насочвам дулото към очите на Уорнър.

— Не ме подценявай.

— Мамка му! — Адам не си прави труда да прикрие изненадата си.

Уорнър се прокашля през смях, изправя се и опитва да се усмихне, бършейки кръвта от носа си.

— Никога не съм те подценявал — казва ми той. — Никога.

Адам поклаща глава за част от секундата, преди по лицето му да се появи огромна усмивка. Хили се насреща ми, докато притиска пистолета още по-силно в черепа на Уорнър.

— Да се махаме оттук.

Грабвам двете брезентови мешки, скътани в гардероба, и подхвърлям едната на Адам. Багажът ни е готов отпреди седмица. Щом иска да избягаме по-рано от плануваното, нямам възражения.

Уорнър има късмет, че проявяваме милост.

Ние пък имаме късмет, че всички войници са били евакуирани. Няма кой да му се притече на помощ.

Уорнър се прокашля. Гледа ме право в очите, когато проговаря:

— Нека те уверя, войнико, че триумфът ти ще е краткотраен. Най-добре ме убий още сега, защото докопам ли те, ще счупя всяка кост в тялото ти с огромно удоволствие. Кръгъл глупак си, ако си въобразяваш, че ще се измъкнеш безнаказано.

— Не съм твой войник. — Лицето на Адам е каменно. — Никога не съм бил. Толкова беше оплетен във фантазиите си, че така и не забеляза опасността под носа си.

— Все още не можем да те убием — добавям аз. — Трябва да ни изведеш оттук.

— Допускаш голяма грешка, Джулиет — казва ми той. За моя изненада гласът му се смекчава. — Изхвърляш бъдещето си на боклука. — Той въздъхва. — Защо реши, че можеш да му се довериш?

Поглеждам към Адам. Адам, момчето, което винаги ме е бранило, дори когато нямаше никаква изгода от това. Разклащам глава, за да прочистя мислите си. Напомням си, че Уорнър е лъжец. Умопомрачен лунатик. Убиец психопат. Той никога не би ми помогнал.

Поне така мисля.

— Да вървим, преди да е станало твърде късно — казвам на Адам. — Той се опитва да ни забави, докато войниците се върнат.

— Дори не го е грижа за теб! — избухва Уорнър. Настръхвам от внезапната необуздана емоция в гласа му. — Просто търси начин да се измъкне оттук и е решил да те използва! — Той прави крачка напред. — Мога да ти дам любов, Джулиет… мога да се отнасям с теб като с кралица…

Със светкавични движения Адам приклещва главата му и опира пистолета в слепоочието му.

— Очевидно не разбираш какво се случва тук — казва му с премерен глас.

— Просветли ме тогава, войнико — изхриптява Уорнър. Очите му са танцуващи пламъци, носещи опасност. — Обясни ми какво не разбирам.

— Адам — поклащам глава аз.

Той посреща погледа ми. Кимва. Обръща се към Уорнър.

— Обади се — казва му, затягайки леко хватката си около врата му. — Измъкни ни оттук веднага.

— Джулиет ще излезе през тази врата само през трупа ми. — Уорнър раздвижва челюстта си и изплюва кръв на пода. — Теб бих убил за развлечение. — Казва на Адам. — Но Джулиет искам завинаги.

— Нямаш право да ме искаш. — Дишането ми е твърде учестено. Нямам търпение да изляза оттук. Бясна съм, задето продължава да говори, но колкото и да ми се иска да му смачкам фасона, няма да ни е от полза в безсъзнание.

— Можеш да ме обикнеш, повярвай ми. — По устните му играе странна усмивка. — Двамата ще сме неудържими. Ще променим света. Мога да те направя истински щастлива. — Нарежда той.

Адам изглежда така, сякаш е напът да прекърши врата на Уорнър. Лицето му е толкова изопнато, толкова напрегнато, толкова гневно. За пръв път го виждам в такава светлина.

— Нямаш какво да ѝ предложиш, извратено копеле такова.

Уорнър затваря клепачи за секунда.

— Джулиет. Не действай прибързано. Не взимай необмислени решения. Остани с мен. Ще проявявам по-голямо търпение. Ще ти дам време да се пригодиш към новия си живот. Ще се грижа за теб…

— Ти си побъркан. — Ръцете ми треперят, но отново насочвам пистолета към лицето му. Трябва да го прогоня от главата си. Трябва да си спомня какво ми причини. — Искаш от мен да се превърна в чудовище…

— Искам от теб да разгърнеш потенциала си!

— Пусни ме да си отида — казвам тихо. — Не искам да съм личното ти страшилище. Не искам да наранявам никого.

— Но светът е наранил теб — парира ме той. — Светът те е довел дотук. При мен си, заради всички тях! Мислиш, че ако си тръгнеш, ще те приемат? Мислиш, че можеш да избягаш и да заживееш нормално? Никой няма да се грижи за теб. Никой няма да смее да те доближи… ще си същата изгнаница както винаги досега! Нищо не се е променило! Мястото ти е при мен!

— Мястото ѝ е при мен. — Гласът на Адам е способен да прореже стомана.

Уорнър се стряска. Като че ли чак сега проумява онова, което на мен ми се струваше очевидно. Очите му са ококорени, ужасени, недоумяващи, взират се в мен с нов вид болка.

— Не. — Отсечен, неистов смях. — Джулиет. Моля те. Моля те. Не ми казвай, че ти е напълнил главата с романтични идеи. Моля те, не ми казвай, че си повярвала на фалшивите му обещания…

Адам забива коляно в гръбнака на Уорнър. Уорнър се свлича на пода с приглушено изпращяване, поемайки рязка глътка въздух. Адам го е надвил докрай. Май е редно да ликувам.

Но съм твърде притеснена за това. Твърде смаяна. Твърде несигурна, за да съм уверена в собствените си решения. Трябва да се взема в ръце.

— Адам…

— Обичам те — казва ми той със същите онези откровени очи, с истински страстни думи. — Не му позволявай да те обърка…

— Обичаш я? — почти изплюва Уорнър. — Та ти дори не…

— Адам. — Стаята ту е на фокус пред очите ми, ту се размива. Взирам се през прозореца. Обръщам поглед назад към него.

Очите му са широко отворени.

— Искаш да скочим?

Кимвам.

— Но ние сме на петнайсетия етаж…

— Нима имаме избор, ако той отказва да ни съдейства? — Поглеждам към Уорнър. Килвам глава настрани. — Няма никакъв Код седем, нали?

Устните на Уорнър потреперват. Той не отговаря.

— Защо го направи? — питам го аз. — Защо ти беше да пускаш фалшива тревога?

— Защо не попиташ войника, към когото се оказа толкова привързана изведнъж? — озъбва ми се погнусен Уорнър. — Защо не си зададеш въпроса разумно ли е да поверяваш живота си в ръцете на човек, който не може дори да различи истинска от въображаема заплаха?

Адам изругава под носа си.

Впивам очи в неговите, а той ми хвърля пистолета си.

Поклаща глава. Изругава отново. Стиска и отпуска юмрука си.

— Било е само строева подготовка.

Уорнър се изсмива.

Адам поглежда към вратата, към часовника, към лицето ми.

— Нямаме много време.

Държа пистолета на Уорнър в лявата си ръка, а този на Адам — в дясната. Насочила съм и двата към челото на Уорнър, полагайки големи усилия да не обръщам внимание на погледа, с който ме пронизва. Адам преравя джобовете си със свободната ръка. Изважда две кабелни ленти, тип свински опашки, ритва Уорнър, запращайки го по гръб на земята, и пристяга крайниците му. Обувките и ръкавиците на Уорнър са захвърлени на пода до него. Адам го приковава намясто, стъпвайки с кубинката си върху корема му.

— Още щом скочим през прозореца, ще завият милион сирени — казва ми той. — Ще трябва да тичаме, така че не бива да рискуваме да си счупим краката. Не можем да скочим.

— Какво ще правим тогава?

Той прокарва пръсти през косата си и прехапва долната си устна и за един нелеп момент искам единствено да го вкуся. С усилие си връщам концентрацията.

— Имам въже — казва той. — Ще трябва да се спуснем по него. И то бързо.

Той се залавя за работа, изваждайки намотка въже, прикрепена към малка извита котвичка. Милион пъти го бях попитала за какво ще му е нужно, защо му е да го слага в чантата си за бягство. Той все ми отговаряше, че въжето никога не е излишно. Сега направо ми иде да прихна от смях.

Той се обръща към мен.

— Ще сляза пръв, за да те хвана долу…

Уорнър се изсмива гръмогласно, оглушително.

— Не можеш да я хванеш, идиот. — Тялото му се мята в пластмасовите белезници. — Почти гола е. Ще убие и теб, и себе си при падането!

Очите ми отскачат между Уорнър и Адам. Вече нямам време да се занимавам с маниите на Уорнър. Вземам решение по най-бързия начин.

— Действай. Идвам след теб.

Уорнър изглежда трескав, недоумяващ.

— Какво правиш?

Не му обръщам внимание.

— Почакай…

Не му обръщам внимание.

— Джулиет.

Не му обръщам внимание.

— Джулиет! — Гласът му е по-стегнат, по-висок, подправен с гняв и ужас, и отрицание, и разочарование. Прозрението е ново парче в пъзела на разсъдъка му. — Той може да те докосва?

Адам увива юмрука си в чаршафа от леглото.

— По дяволите, Джулиет, отговори ми! — Уорнър се гърчи на пода, обезумял до степен, каквато не смятах за възможна. Изглежда подивял, очите му са пълни с мрачна почуда. — Докосвал ли те е досега?

Не разбирам защо стените внезапно се озовават на тавана. Всичко залита настрани.

— Джулиет…

Адам счупва стъклото с един отривист замах, с един силен удар, и стаята моментално закънтява от звук, по-истеричен от всяка сирена, която някога съм чувала. Стаята бучи под краката ми, забързани стъпки тътнат по коридорите и знам, че всеки момент ще бъдем разкрити.

Адам запраща края на въжето през прозореца и премята раницата си през рамо.

— Хвърли ми багажа си! — изкрещява той, а аз едва го чувам. Хвърлям му мешката си, той я улавя и моментално тръгва надолу по въжето. Аз се спускам към него.

Уорнър се пробва да сграбчи крака ми.

Неуспешният му опит едва не ме препъва, но някак успявам да стигна до прозореца, без да губя много време. Поглеждам назад към вратата, усещайки в костите си бесния ритъм на сърцето си. Шумът от препускащи, викащи войници се усилва, приближава, прояснява се с всяка изминала секунда.

— Побързай! — провиква се Адам.

— Джулиет, моля те…

Уорнър отново посяга към крака ми и аз възкликвам така силно, че почти чувам гласа си сред воя на сирените, пронизващ тъпанчетата ми. Няма да го погледна. Няма да го погледна. Няма да го погледна.

Премятам единия си крак през прозореца и се хващам за въжето. Очаква ме болезнено изпитание, заради голите ми крака. Те вече са от другата страна на прозореца. Ръцете ми са по местата си. Адам ме вика отдолу, а не знам на какво разстояние е от мен. Уорнър крещи името ми и аз вдигам поглед, независимо от намерението си да устоя.

Очите му са две зелени дупки, пробити в стъкло. Прорязват ме.

Вдишвам дълбоко и се моля да оцелея.

Вдишвам дълбоко и запълзявам надолу по въжето.

Вдишвам дълбоко и се надявам Уорнър да не осъзнае какво се е случило току-що.

Надявам се не осъзнава, че току-що докосна крака ми.

И не се случи нищо.