Разбий ме

Девета глава

Не съм сигурна дали го чувам правилно.

— Имаш нещо, което искам. — Уорнър продължава да се взира в мен.

— Не разбирам — отвръщам аз.

Той си поема дълбока глътка въздух и се изправя, за да прекоси стаята. Още не е освободил Адам.

— Ти си ми нещо като хоби. — Уорнър се усмихва на себе си. — Изучавам досието ти от доста време.

Не мога да понасям наперената му, самодоволна походка. Иска ми се да изтрия наглата усмивка от лицето му.

Уорнър спира намясто.

— Искам да те назнача в екипа си.

— Моля? — Крехък, изненадан шепот.

— В разгара на война сме — обяснява той с леко нетърпелив тон. — Предполагам можеш да си сглобиш картинката.

— Аз не…

— Знам тайната ти, Джулиет. Знам защо си тук. Целият ти живот е документиран в архивите на болницата, в оплакванията, подадени до властите, гнусните съдебни процеси, обществените искове за арестуването ти. — Той прави пауза, която ми дава време да се задавя с ужаса, заседнал в гърлото ми. — От доста време обмислям идеята си, но исках да проверя дали наистина не страдаш от психично разстройство. Изолацията не беше съвсем точен показател, макар че се справяше доста похвално. — Той ми хвърля усмивка, с която намеква, че трябва да съм благодарна за похвалата. — Като последна мярка ти изпратих Адам. Държах да се уверя, че не си избухлива, че си способна на нормални контакти с хора. Да ти кажа — доста съм доволен от резултата.

Някой съдира кожата ми.

— Адам, както излиза, се е вживял в ролята си малко повече от необходимото. Той е отличен войник. Един от най-добрите ми, в интерес на истината. — Уорнър му хвърля поглед, преди да ми се усмихне. — Но не се безпокой, той не е наясно със способностите ти. Поне засега.

Забивам нокти в паниката си, преглъщам агонията, умолявам се да не поглеждам към него, но напразно, напразно, напразно. Адам посреща погледа ми в същата секунда, в която аз намирам неговия, но извръща очи толкова бързо, че не знам дали не съм си въобразила.

Аз съм чудовище.

— Не съм толкова безмилостен, за колкото ме имаш — продължава Уорнър с мелодична нотка в гласа си. — Ако толкова много се наслаждаваш на компанията му, мога да превърна това — показалецът му отскача от мен към него и обратно — в постоянно назначение.

— Не — проронвам аз.

Уорнър извива устни в нехайна усмивка.

— О, да! Но внимавай, красавице. Ако направиш нещо… лошо… ще му се наложи да те застреля.

Клещи дълбаят дупки в сърцето ми. Адам не откликва на думите на Уорнър.

Той изпълнява поръчение.

Аз съм просто номер, мисия, лесно заменим предмет; не съм дори спомен в съзнанието му.

Аз съм едно нищо.

Не бях подозирала, че предателството му ще ме закопае така надълбоко.

— Ако приемеш предложението ми — прекъсва мислите ми Уорнър, — ще живееш като мен. Ще бъдеш една от нас, а не от тях. Животът ти ще се промени завинаги.

— А ако не приема? — питам аз, овладявайки гласа си, преди да е пресекнал от страх.

Уорнър придобива истински отчаяно изражение. Стиснал е ръце в недоумение.

— Всъщност нямаш голям избор. Ако влезеш в редиците ми, ще бъдеш възнаградена. — Той стисва устни. — Но ако решиш да не ми се подчиниш… ами… смятам, че изглеждаш прелестно с всички части на тялото ти по местата им, а ти?

Дишам толкова тежко, че цялата се треса.

— Искаш да измъчвам хора по твоя команда?

Лицето му се озарява от широка усмивка.

— Би било чудесно.

Светът кърви.

Не ми оставя време да формирам отговора си, а директно се обръща към Адам.

— Покажи ѝ какво пропуска, ако обичаш.

Адам отвръща с малко закъснение.

— Сър?

— Това е заповед, войнико. — Уорнър е впил очи в мен, устните му потрепват от сдържано вълнение. — Възнамерявам да я пречупя. Прекалено е опърничава.

— Не можеш да ме докоснеш — изплювам аз през стиснати зъби.

— Грешка — изчуруликва той. После подхвърля на Адам чифт черни ръкавици. — Ще са ти необходими. — Обявява той със съзаклятнически шепот.

— Ти си чудовище. — Гласът ми е неочаквано равномерен, а в тялото ми се прокрадва внезапна ярост. — Защо просто не ме убиеш?

— Това, скъпа моя, би било загуба. — Той пристъпва напред и забелязвам, че ръцете му са предвидливо облечени в бели кожени ръкавици. Повдига брадичката ми с един пръст. — Пък и ще е срамота да погубя такова ангелско лице.

Опитвам да се изтръгна от хватката му, но познатата кубинка с метално бомбе отново се забива в гръбнака ми и Уорнър сграбчва лицето ми здраво. Потискам надигащия се в гърдите ми крясък.

— Не се съпротивлявай, гълъбче. Само ще си усложниш живота.

— Дано изгниеш в ада.

Уорнър стяга челюсти. Вдига ръка, за да възпре нечие оръжие, нечий ритник в далака ми, нечий смъртоносен удар по черепа ми. Нямам представа кое точно от всичко това.

— Биеш се на грешната страна. — Той изопва гръб. — Но ще се погрижим за това.

— Адам! — Извиква той. — Не я изпускай от поглед. Поверявам ти я.

— Да, сър.