Разбий ме

Трета глава

Вратата се отваря, а отвъд нея — бездна.

Няма цвят, няма светлина, няма надежда за нещо различно от същински ужас от другата ѝ страна. Няма думи. Няма напътствия. Просто отворена врата, която значи едно и също всеки път.

Съкилийник има въпроси.

— Какво се случва тук, по дяволите? — Погледът му прескача от мен към илюзията за възможно бягство. — Пускат ли ни?

Никога няма да ни пуснат.

— Време е за душ.

— Душ ли? — Гласът му е загубил интонацията си, но в него още се долавя жилка на любопитство.

— Нямаме много време — казвам му. — Трябва да побързаме.

— Чакай малко, как така? — Той се пресяга да сграбчи ръката ми, но аз се отдръпвам. — Но навън няма никаква светлина… как ще виждаме накъде вървим?

— Побързай. — Забивам поглед в пода. — Хвани се за ръба на тениската ми.

— Какви ги бръщолевиш…?

От далечината долита вой на сирена. Дочува се и бръмчене, усилващо се с всяка изминала секунда. Не след дълго цялата килия закънтява от алармата и вратата започва да се затваря. Сграбчвам го за тениската и го издърпвам в тъмнината до мен.

— Не. Казвай. И дума.

— Но ка…?

— Нито дума — изсъсквам аз. Дръпвам го за тениската, нареждам му да ме последва и тръгвам през лабиринта на психиатричната болница. Тя е дом, център за проблемни младежи, за изоставени деца от разбити семейства, убежище за душевноболните. Тя е затвор. Почти не ни хранят и никога не се виждаме едни други, освен в редките изблици на светлина, които понякога се прокрадват в стъклените цепки, наречени прозорци. Нощите са прорязвани от писъци и тежки вопли, стенания и изтерзани крясъци, звуците от разкъсване на плът и чупене на кости — насилствено или по собствена воля, един бог знае. Прекарах първите три месеца в компанията на собствената ми смрад. Никой не ми каза къде се намират тоалетните и душовете. Никой не ми каза как действа системата. Никой не ти проговаря, освен за да ти съобщи някоя лоша новина. Никой никога не те докосва. Момчетата и момичетата никога не се откриват едни други.

Никога… освен вчера.

Това не може да е съвпадение.

Очите ми започват да се пригаждат към булото на изкуствената нощ. Пръстите ми опипват грубите стени на коридорите, а Съкилийник не проронва и дума. Почти се гордея с него. По-висок е от мен с трийсетина сантиметра, тялото му е стегнато и здраво, надарено с мускулатурата и силата на мой връстник. Светът все още не го е пречупил. Каква свобода има в неведението.

— Ка…?

Подръпвам тениската му малко по-силно, за да замълчи. Още не сме извървели коридорите. Странно, но изпитвам нужда да го защитавам — мъжа, който навярно може да счупи гръбнака ми с два пръста. Той не осъзнава, че неведението му го прави уязвим. Не осъзнава, че може да го убият без всякаква причина.

Решила съм да не се боя от него. Че действията му са по-скоро незрели, отколкото заплашителни. Изглежда ми толкова познат, толкова познат, толкова познат. Някога познавах момче със същите сини очи и спомените не ми позволяват да го намразя.

Може би искам да имам приятел.

Два метра, докато усетя как стената става гладка под пръстите ми, и тогава свиваме надясно. Половин метър празно пространство, преди да достигнем дървената врата със счупена дръжка и много трески. Три сърдечни удара, докато се уверя, че сме сами. Един крак напред, за да побутна вратата навътре. Едно тихо изскърцване и пролуката се разширява, а пред очите ми се разкрива единствено въображаема картина за вида на това място.

— Насам — прошепвам.

Дръпвам го към редицата душове и опипвам пода за парченца сапун, заклещени в сифона. Намирам две късчета, едното два пъти по-голямо от другото.

— Отвори ръка — казвам на тъмнината. — Хлъзгав е. Но не го изпускай. Няма много сапун и днес ни провървя.

Той не отвръща нищо в продължение на няколко секунди и започва да ме тревожи.

— Тук ли си още? — Чудя се дали това не е капан. Дали планът им не е бил именно такъв. Дали не са го изпратили да ме убие под прикритието на тъмнината в това тясно помещение. Никога не съм знаела какво възнамеряват да ми сторят в болницата, дали смятат, че е достатъчно да ме държат заключена, но винаги съм предполагала, че има вероятност да ме убият. Винаги ми се е струвало напълно възможно.

Не че не го заслужавам.

Но съм заключена тук заради нещо, което не сторих умишлено, а като че ли никой не го е грижа, че беше злополука.

Родителите ми дори не опитаха да ми помогнат.

Не чувам да шуртят душове и сърцето ми замръзва. Точно това помещение рядко се пълни с хора, но обикновено засичам поне един-двама. Стигнала съм до заключението, че пациентите на болницата или са невменяеми и не могат да стигнат до душовете, или просто нямат желание да се занимават.

Преглъщам сухо.

— Как се казваш? — Гласът му едновременно прорязва въздуха и вътрешния ми монолог. Усещам дъха му много по-близо отпреди. Сърцето ми препуска и незнайно защо не мога да го укротя. — Защо не искаш да ми кажеш името си?

— Отворена ли е ръката ти? — питам аз с изсъхнала уста и дрезгав глас.

Той пристъпва към мен и почти ме е страх да дишам. Пръстите му се тръкват в грубата материя на единственото облекло, което някога ще имам, и аз въздъхвам.

Само да не докосва кожата ми. Само да не докосва кожата ми. Само да не докосва кожата ми. Като че ли това е тайната.

Изтънялата ми тениска е прана в твърдата вода на тази сграда толкова много пъти, че я усещам като зеблен чувал върху кожата си. Пускам по-голямото парче сапун в ръката му и започвам да отстъпвам на пръсти.

— Ще ти пусна душа — обяснявам предпазливо, стараейки се да не повишавам глас, за да не ме чуе някой.

— Какво да правя с дрехите си? — Тялото му все още е твърде близо до моето.

Примигвам хиляда пъти в тъмнината.

— Трябва да ги съблечеш.

Смехът му звучи като развеселена въздишка.

— Да, това е ясно. Питах какво да ги правя, докато се къпя.

— Постарай се да не ги мокриш.

Той си поема дълбоко въздух.

— С колко време разполагаме?

— Две минути.

— Божичко, защо не каза по-ра…

Пускам неговия душ, пускам и своя, удавяйки недоволството му в кънтежите от изтормозените кранове. Движенията ми са механични. Правила съм го толкова много пъти, че вече съм запомнила най-ефективните методи за търкане, плакнене и разпределяне на сапуна между тялото и косата ми. Няма кърпи, затова номерът е да не намокряш прекалено никоя част от тялото си. В противен случай няма да изсъхнеш напълно и ще прекараш следващата седмица на една крачка от гроба, заради пневмония. Знам го от личен опит.

След точно 90 секунди вече съм изстискала косата си и отново нахлузвам оръфаните си дрехи. Маратонките са единственото ми притежание в относително добро състояние. Тук не се ходи кой знае колко.

Съкилийникът следва примера ми почти незабавно. Радва ме, че се учи така бързо.

— Хвани се за ръба на тениската ми — нареждам му аз. — Трябва да побързаме.

Пръстите му се плъзват по кръста ми за една бавна секунда и ми се налага да прехапя устна, за да притъпя силното чувство, което ме обзема. Едва не замръзвам намясто. Никой никога не доближава с ръце тялото ми.

Трябва да избързам напред, за да се изплъзна от пръстите му. Той се спуска да ме догони.

Когато най-сетне се завръщаме в капана на познатите четири клаустрофобични стени, Съкилийник не откъсва поглед от мен.

Аз се свивам на топка в ъгъла. Той все още държи леглото ми, одеялото ми, възглавницата ми. Прощавам му за неведението, но май е твърде рано да се сприятеляваме. Може би трябваше да помисля, преди да му помогна. Може би наистина е тук единствено, за да помрачава живота ми. Но ако не се затопля, ще се разболея. Косата ми е подгизнала, а одеялото, в което обикновено я увивам, все още е в неговата част на стаята. Може би продължавам да се страхувам от него.

Вдишвам твърде рязко, вдигам поглед твърде бързо в глухата светлина на деня.

Съкилийник е загърнал раменете ми с две одеяла.

Моето.

И неговото.

— Извинявай, че съм такъв задник — прошепва той към стената. Не ме докосва, което ме разочарова радва. Ще ми се да ме докосне. Не бива. Никой никога не бива да ме докосва.

— Аз съм Адам — проронва бавно. Той отстъпва назад, достигайки отсрещния край на стаята. С една ръка избутва моето легло в моята част на помещението.

Адам.

Какво хубаво име. Съкилийник си има хубаво име.

Винаги съм го харесвала, само че не си спомням защо.

Не губя време и моментално се качвам върху едва покритите пружини на матрака ми; толкова съм изтощена, че почти не усещам как металните спирали се опитват да пробият кожата ми. Не съм мигнала от 24 часа. Адам е хубаво име — само това успявам да си помисля, преди умората да парализира тялото ми.