Разбий ме

Четирийсета глава

Уорнър е на земята.

Аз хуквам с пистолета му в ръка.

Трябва да открия Адам. Трябва да открадна кола. Трябва да намеря Джеймс и Кенджи. Трябва да се науча да шофирам. Трябва да откарам всички на безопасно място. Трябва да сторя всичко това в същия този ред.

Адам не може да е мъртъв.

Адам не е мъртъв.

Адам няма да е мъртъв.

Стъпалата ми плющят по паважа в равномерен ритъм, тениската и лицето ми са оплескани с кръв, ръцете ми все още треперят леко под залязващото слънце. Поривист полъх на вятъра духва край мен, изтръгвайки ме от безумната реалност, в която плувам. Вдишвам дълбоко, вдигам присвит поглед към небето и осъзнавам, че не разполагам с много време до смрачаване. Поне улиците отдавна са опразнени. Но нямам абсолютно никакво понятие къде са се дянали хората на Уорнър.

Питам се дали и Уорнър е имал от проследяващия серум. Питам се дали ще разберат, че е мъртъв.

Притаявам се в тъмни улични ъгълчета, оглеждам се за улики, мъча се да си спомня къде точно беше паднал Адам, но паметта ми е слаба, размита, мозъкът ми е твърде съкрушен, за да ми предостави тези подробности. Този страховит момент е просто плетеница от лудост в главата ми. Не мога да го разтълкувам, а Адам може да е къде ли не. Може да са му сторили какво ли не.

Дори не знам какво търся.

А може би просто си губя времето.

Дочувам внезапно раздвижване и се шмугвам в една странична уличка, затягайки пръсти около хлъзгавата дръжка на пистолета. Сега, когато най-сетне съм възпроизвела първия си изстрел с оръжие, се чувствам по-уверена с него, по-наясно със способностите му, с начина му на действие. Но не знам дали трябва да се радвам, или да се плаша от факта, че така бързо се сприятелих с нещо толкова смъртоносно.

Стъпки.

Облягам гръб на стената, долепвайки ръце и крака до грубата ѝ повърхност. Моля се укритието на сенките да е достатъчно. Чудно ми е дали някой е намерил Уорнър вече.

Един войник минава точно покрай мен. През гърдите му са преметнати пушки, а в ръката си държи по-малко автоматично оръжие. Свеждам поглед към пистолета в собствената си ръка и осъзнавам, че нямам никаква представа колко видове съществуват. Знам единствено, че някои са по-големи от други. Някои трябва да се презареждат постоянно. А други, като този в ръката ми — не. Може би Адам ще ми обясни останалите разлики.

Адам.

Задържам дъха си и се придвижвам възможно най-безшумно по улиците. Забелязвам открояваща се тъмна сянка по тротоара пред себе си и опитвам да я избегна. Но приближавайки се, осъзнавам, че всъщност не е сянка. Петно е.

Кръвта на Адам.

Стисвам челюстта си и я задържам така, докато болката не прогонва писъците. Поемам няколко кратки, мънички, твърде забързани глътки въздух. Трябва да се съсредоточа. Трябва да използвам тази информация. Трябва да съм нащрек…

Трябва да проследя кървавата диря.

Който и да е отмъкнал Адам оттук, още не е намерил време да се върне и да почисти кръвта. Виждам отчетлива следа от капки, отдалечаваща се от главния път и водеща към зле осветените странични улички. Светлината е толкова смътна, че ми се налага да вървя приведена, за да следя малките петънца по земята. Започвам да губя посоката им. Намаляват все повече. Май изчезват напълно. Не знам дали тъмните точки, които откривам, са кръв, или стари дъвки, полепнали по паважа, или капки живот от нечия чужда плът. Дирята на Адам я няма.

Отстъпвам няколко крачки назад и отново проследявам линията.

Правя го три пъти, преди да се досетя, че сигурно са го вкарали вътре. Тук има стара стоманена сграда с още по-стара ръждясала врата, която изглежда така, сякаш никога не е отваряна. Изглежда, сякаш не е била използвана от години. Не виждам други варианти.

Врътвам дръжката. Заключено е.

Впрягам цялата си тежест в опит да я разбия, да я отворя със сила, но успявам единствено да натъртя тялото си. Бих могла да стрелям по ключалката, както бе сторил Адам, но не съм уверена в точния си прицел, нито в уменията си на стрелец, пък и не знам доколко мога да си позволя да вдигам шум. Не бива да разкривам местоположението си.

Не може да няма друг вход.

Няма друг вход.

Чувството ми за безсилие нараства. Отчаянието ми е парализиращо. Напиращата у мен истерия заплашва да ме пречупи и ми се иска да крещя, докато белите ми дробове се разпаднат. Адам е в тази сграда. Няма начин да не е в тази сграда.

Стоя пред нея, а не мога да вляза вътре.

Не е за вярване.

Стисвам юмруци, мъча се да потуша влудяващото чувство за безизходица, обгръщащо ме в обятията си, но усещам как обезумявам. Подивявам. Губя разсъдъка си. Адреналинът се изцежда от тялото ми, концентрацията ми — също, слънцето се скрива зад хоризонта, а в съзнанието ми изникват Джеймс и Кенджи… и Адам, Адам, Адам, и ръцете на Уорнър по тялото ми, и устните му върху моите, и езикът му по врата ми, и всичката кръв...

навсякъде,

навсякъде,

навсякъде,

и правя нещо глупаво.

Удрям вратата.

След миг разсъдъкът ми догонва мускулите на ръката ми и се приготвям за сблъсъка между стомана и плът, за агонията от счупването на всяка една костица в дясната ми ръка. Само че юмрукът ми прониква през 30 сантиметра стомана като през масло. Зашеметена съм. Впрягам същата тази избухлива енергия и нанасям ритник на вратата. С ръце раздирам стоманата на парчета, пробивайки си път с нокти през метала, досущ като диво животно.

Невероятно е. Оживяващо. Съвършено първично.

Навярно по същия начин съм проникнала през бетонната стена в стаята за изтезания на Уорнър. Тоест все още нямам ни най-малко понятие как съм проникнала през бетонната стена в стаята за изтезания на Уорнър.

Промъквам се през отворената от мен дупка и се сливам със сенките. Не е трудно. Цялата сграда е загърната с плащ от тъмнина. Няма светлини, няма звуци от машини или електричество. Просто поредният склад, оставен на произвола на природните стихии.

Оглеждам пода, но не виждам и следа от кръв. Сърцето ми литва и пропада в един и същ момент. Искам да го намеря невредим. Жив. Адам не е мъртъв. Няма начин.

Адам обеща на Джеймс, че ще се върне за него.

За нищо на света не би нарушил това си обещание.

Първоначално тръгвам с бавни, плахи крачки, опасявайки се, че наоколо може да има войници, но не след дълго осъзнавам, че в сградата не се чува живо същество. Решавам да продължа с бягане.

Натиквам предпазливостта в джоба си с надеждата, че ще мога да я достигна, ако ми потрябва. Прелитам през врати, свръщам по коридори, попивам и най-малката подробност. Тази сграда не е била просто склад. Била е фабрика.

Вехти машини подпират стените, конвейери стоят замръзнали във времето, хиляди

кутии с инвентар се издигат в опасно високи купчини. Дочувам тихо вдишване, приглушена кашлица.

Стрелвам се през двукрила летяща врата в издирване на немощния звук, напрягайки съзнанието си да отразява и най-малката подробност. Наострям уши и отново го чувам.

Тежко, затруднено дишане.

Колкото повече се приближавам, толкова по-отчетливо го долавям. Трябва да е той. Пистолетът ми е вдигнат и готов за стрелба, очите ми са нащрек за нападатели. Краката ми се движат пъргаво, плавно, безшумно. Едва не стрелям по сянка, хвърлена от купчина кашони. Поемам си успокоителна глътка въздух. Свивам зад ъгъла.

И едва не се свличам на пода.

Адам виси на китките си, гол до кръста, окървавен и осеян със синини. Главата му е клюмнала, вратът му е отпуснат, по левия му крак се стича кръв, въпреки че е пристегнат с турникет в бедрото. Питам се от колко ли време китките му понасят тежестта на цялото му тяло. Изненадана съм, че раменете му не са се измъкнали. Сигурно още напряга сили да се задържи.

Въжето около китките му е прикрепено към метален кол, монтиран по продължение на тавана. С приближаването откривам, че колът е част от конвейер. Че Адам се намира върху конвейерна лента.

Че това не е просто фабрика.

Кланица е.

Прекалено клета съм, за да си позволя лукс като истерията точно в този момент.

Трябва да намеря начин да го сваля, а ме е страх дори да го доближа. Очите ми обхождат пространството, убедени, че някъде наоколо се крият стражи, войници, дебнещи в засада. И все пак ми хрумва, че навярно не са ме смятали за заплаха. Не и след като Уорнър е съумял да ме завлече със себе си.

Никой не очаква да ме намери тук.

Качвам се на конвейера, а Адам опитва да вдигне глава. Не бива да оглеждам раните му твърде отблизо, да позволявам на въображението си да ме обездвижи. Не и тук. Не точно сега.

— Адам…?

Главата му подскача нагоре с внезапен изблик на енергия. Очите му ме откриват. Лицето му е почти незасегнато, виждат се само няколко дребни рани и натъртвания. Познатата гледка ме зарежда… макар и с капка спокойствие.

— Джулиет…?

— Трябва да те сваля оттук…

— Господи, Джулиет… как ме намери? — Той се прокашля. Изхриптява. Вдишва болезнено.

— После ще ти обясня. — Протягам ръка да докосна лицето му. — Ще ти кажа всичко. Но първо трябва да открия нож.

— Панталоните ми…

— Какво?

— В… — той преглъща — …в панталоните ми…

Бръквам в единия му джоб, а той поклаща глава. Вдигам поглед.

— Къде…?

— От вътрешната страна има джоб…

Направо разкъсвам брезентовите му панталони. В подплатата им е пришито тайно джобче. Бръквам вътре и изваждам сгъваемо ножче. Тип пеперуда. Виждала съм такива и преди.

Забранени са.

Натрупвам няколко кашона върху конвейерната лента. Качвам се отгоре им и се надявам, че знам какво правя. Ножът е изключително остър и бързо прерязва въжето. С малко закъснение осъзнавам, че е същото онова, което използвахме за бягството си.

Адам е освободен. Слизам от кашоните, сгъвам ножа и го пъхвам в джоба си. Не знам как ще изведа Адам оттук. Китките му са протрити до кръв, тялото му е една пулсираща болка, кракът му е прострелян.

Едва не се премята през глава.

Старая се да го държа колкото може по-внимателно, да му давам възможно най-стабилна опора, без да го наранявам. Той не продумва и дума за болката си, полага огромни усилия да прикрие факта, че му е трудно да диша. Потрепва при всяко мъчително движение, но не се оплаква нито веднъж.

— Не мога да повярвам, че ме намери — са единствените му думи.

Знам, че не бива. Знам, че моментът не е подходящ. Знам, че е глупаво. Но въпреки това го целувам.

— Няма да умреш — казвам му. — Ще се измъкнем оттук. Ще откраднем кола. Ще намерим Джеймс и Кенджи. И тогава ще се скрием на безопасно място.

Той се взира в мен.

— Целуни ме отново — казва ми.

Така и правя.

Пътят до вратата ни отнема цяла вечност. Адам бе заровен надълбоко в недрата на тази сграда и откриването на изхода се оказва по-трудно, отколкото бях очаквала. Адам влага толкова много сили, опитва да поддържа бърза крачка, но въпреки това напредваме бавно.

— Казаха, че Уорнър искал да ме убие собственоръчно — обяснява той. — Че ме прострелял в крака умишлено, само колкото да ме обездвижи. Така можел да отвлече теб, а за мен да се върне по-късно. Очевидно планът му е бил да ме измъчва до смърт. — Той изтръпва видимо. — Искал да се наслади на мъките ми. Нямал намерение да претупва нещата. — Тежък смях. Кратко закашляне.

Ръцете му по тялото ми, ръцете му по тялото ми, ръцете му по тялото ми.

— И затова просто са те вързали и са те оставили тук?

— Казаха, че никой никога нямало да ме открие. Че цялата сграда била построена от бетон и подсилена стомана и никой не можел да проникне в нея. Уорнър щял да се върне за мен, когато бил готов. — Той се умълчава. Поглежда към мен. — Боже, колкото се радвам да те видя жива и здрава.

Усмихвам му се. Опитвам да задържа органите си по местата им. Надявам се дупките в главата ми да не си личат.

Стигаме до вратата и той спира намясто. Металът представлява безформена купчина скрап. Изглежда така, сякаш е претърпял неуспешна атака от диво животно.

— Как успя да…?

— Не знам — признавам си аз. Свивам рамене, опитвам да си придам безразличен вид. — Просто я ударих.

— Просто си я ударила?

— И я ритнах леко.

Той се усмихва, а на мен ми се приисква да заридая в прегръдките му. Трябва да се съсредоточа в лицето му. Не бива да позволявам на очите си щателно да проучват обезобразеното му тяло.

— Хайде — казвам му. — Да извършим някое дребно хулиганство.

Оставям Адам под прикритието на сенките и се втурвам към дъното на главната улица в издирване на някой изоставен автомобил. Преминаваме през три странични улички, докато открием такъв.

— Държиш ли се? — питам го, боейки се да чуя отговора.

Той стисва устни. Опитва се да кимне.

— Да.

Това не ми харесва.

— Изчакай ме тук.

Непрогледен мрак е, наоколо няма нито една улична лампа. Това е добре. Но не съвсем. Напряга ме допълнително и ме прави още по-уязвима на атаки. Трябва да внимавам. Пристъпвам на пръсти до колата.

Имам пълната готовност да разбия прозореца, но решавам първо да проверя дръжката на вратата. За всеки случай.

Колата е отключена.

Ключовете са на таблото.

На задната седалка има пазарска торба с хранителни продукти.

Явно собственикът се е паникьосал, чувайки сирената и обявяването на извънреден вечерен час. Явно е оставил всичко и е хукнал да търси убежище. Невероятно. Всичко щеше да се подреди идеално, ако умеех да шофирам.

Спускам се към Адам и му помагам да докуцука до седалката. Докато го настанявам, усещам каква ужасна болка го измъчва. При всяко движение на тялото. При всеки натиск върху ребрата. При всяко напрягане на мускулите.

— Така е добре — казва ми, излъгва ме. — И бездруго не можех да стоя на крака повече.

Пресягам се към задната седалка и преравям пазарската торба. Пълна е с истинска храна. Не с онези шантави кубчета бульон за приготовление в Автомат, а с плодове и зеленчуци. Дори Уорнър не ни беше давал банани.

Подавам жълтия плод на Адам.

— Изяж това.

— Не мисля, че мога да се храня… — Той млъква, вперил поглед в чудноватата форма в ръката си. — Това наистина ли е…?

— Май да.

Нямаме време да смелим невероятната информация. Обелвам банана. Давам му да си отхапе малко. Дано постъпвам правилно. Чувала съм, че бананите съдържали калий. Дано успее да задържи хапката в стомаха си.

Опитвам да съсредоточа вниманието си върху машината под краката ми.

— Според теб колко време ще му е нужно на Уорнър да ни открие? — пита Адам.

Поемам няколко глътки въздух.

— Не знам.

Пауза.

— Как успя да му се изплъзнеш…?

Погледът ми е забит в предното стъкло, когато отговарям.

— Застрелях го.

— Не! — Изненада. Страхопочитание. Удивление.

Показвам му пистолета на Уорнър. Има специална гравюра на дръжката.

Адам е смаян.

— Значи… Уорнър е мъртъв?

— Не знам — признавам си засрамено накрая. Свеждам очи, изучавам с тях вдлъбнатите шарки по волана. — Не мога да съм сигурна. — Отне ми доста време да натисна спусъка. Оказа се по-стегнат, отколкото бях очаквала. Бях си въобразявала и че ще ми е по-лесно да го задържа в ръце. Уорнър вече ме пускаше на земята, когато куршумът прониза тялото му. Целех се в сърцето му.

Надявам се, че не съм пропуснала целта си.

И двамата се умълчаваме за твърде дълго време.

— Адам?

— Да?

— Не мога да карам кола.