Разбий ме

Седемнайсета глава

Плувам в слънчева светлина.

Уорнър е отворил врата, водеща директно навън, а аз съм толкова неподготвена за това изживяване, че зрението ме предава. Той хваща рамото ми, за да ме насочи в правилната посока, и аз отвръщам на погледа му.

— Излизаме навън. — Казвам го, защото имам нужда да го произнеса на глас. Защото външният свят е радост, която рядко ми е позволена. Защото не мога да преценя дали Уорнър отново опитва да се държи човечно. Погледът ми отскача от него към нещо, подобно на бетониран вътрешен двор, и после се връща обратно. — Какво правим навън?

— Трябва да се погрижим за нещо. — Той ме повежда към центъра на тази нова вселена, а аз се откъсвам от хватката му, протягайки ръце да докосна небето, сякаш с надеждата, че ще си ме спомни. Облаците сивеят както винаги, но пък са разкъсани и ненатрапчиви. Слънцето е високо, високо, високо — излежава се на своя сценичен фон, разпръсква лъчи и пренасочва топлината им към нас. Изправям се на пръсти и опитвам да го докосна. Вятърът се сгушва в обятията ми и се усмихва по кожата ми. Прохладен, копринено мек въздух преплита нежния си полъх в косите ми. Този квадратен двор би могъл да бъде балната ми зала.

Искам да танцувам с природните стихии.

Уорнър ме хваща за ръката. Обръщам се.

На лицето му има усмивка.

— Това — казва той, махвайки с ръка към студения сив свят под краката ни, — това те прави щастлива?

Оглеждам се наоколо. Откривам, че дворчето не е точно покрив на сграда, а нещо като мост между две от тях. Доближавам до ръба и виждам мъртва земя, голи дървета и разпръснати постройки, ширещи се с километри.

— Студеният въздух има толкова чист аромат — казвам му. — Свеж. Чисто нов. Това е най-прекрасната миризма на света.

В очите му се чете изумление, безпокойство, интерес и объркване. Той поклаща глава. Потупва сакото си и намира вътрешния му джоб. Изважда пистолет с позлатена дръжка, която заискрява на слънчевата светлина.

Аз вдишвам рязко.

Той преглежда пистолета по непонятен за мен начин, вероятно за да се увери, че е зареден. Разполага го удобно в ръката си и настанява показалец върху спусъка.

Обръща се към мен и най-сетне забелязва изражението по лицето ми. Едва въздържа смеха си.

— Не бой се. Не е за теб.

— Защо носиш пистолет? — преглъщам тежко аз, обгръщайки гърдите си с ръце. — Каква работа имаме тук, горе?

Уорнър връща пистолета в джоба си и отива до отсрещния край на площадката. Махва ми да го последвам. Аз го доближавам с колебливи крачки. Проследявам погледа му. Надниквам над парапета.

Всички войници от сградата са строени на около пет метра под краката ни. На пръв поглед различавам около 50 реда, всеки съвършено прав, на равно отстояние от другите, с по толкова много войници, че не мога да ги преброя.

Дали Адам е сред тях? Дали ме вижда?

Какво ли си мисли за мен сега?

Войниците са строени на квадратен плац, почти идентичен с този, върху който стоим двамата с Уорнър, и образуват симетрична черна фигура: черни панталони, черни тениски, високи черни кубинки; не виждам нито едно оръжие. Всеки стои с ляв юмрук, притиснат към сърцето. Замръзнали са намясто.

Черно и сиво

и

черно и сиво

и

черно и сиво

и

мрачно.

Изведнъж осъзнавам колко непрактично е облеклото ми. Внезапно вятърът става твърде груб, твърде студен, твърде болезнен, врязвайки се, за да проправи пътя си в струпалата се тълпа. Потрепервам, но рефлексът няма нищо общо с температурата.

Озъртам се за Уорнър, но той вече е заел мястото си на ръба на площадката; очевидно го е правил много пъти досега. Изважда малко квадратно парче перфориран метал от джоба си и го притиска към устните си, а когато проговаря, гласът му се понася над публиката, сякаш е минал през усилвател.

— Сектор 45.

Една дума. Една цифра.

Из групата настава раздвижване: левите юмруци се отпускат до телата; десните остават забодени върху гърдите. Войниците са добре смазана машина, движенията им са съвършено съгласувани. Ако не ме измъчваше толкова неприятно предчувствие, вероятно щях да съм впечатлена.

— Тази сутрин трябва да разгледаме два въпроса. — Гласът на Уорнър пронизва въздуха: отривист, ясен, непоносимо уверен. — Първият стои до мен.

Хиляди очи отскачат към мен. Едва не отстъпвам назад.

— Джулиет, ела тук, ако обичаш. — Два от пръстите му се сгъват, за да ме привикат.

Аз се показвам над парапета.

Уорнър плъзва ръка през кръста ми. Тялото ми се стяга. Тълпата е удивена. Сърцето ми бушува неудържимо. Прекалено уплашена съм, за да се отдръпна от него. Пистолетът му е твърде близо.

Войниците изглеждат слисани от това, че Уорнър дръзва да ме докосне.

— Дженкинс, би ли излязъл отпред, ако обичаш?

Пръстите ми бягат като в маратон надолу по бедрото ми. Не мога да стоя неподвижно. Не мога да укротя кипежа, сриващ нервната ми система. Дженкинс излиза от строя, моментално го разпознавам.

Добре е.

Мили боже!

Добре е.

— Дженкинс имаше удоволствието да се запознае с Джулиет предишната нощ — продължава Уорнър. Напрежението сред мъжете е почти доловимо. Като че ли никой не знае в каква посока ще поеме речта. И като че ли никой не е в неведение относно историята на Дженкинс. Моята история. — Надявам се всички да я посрещнете със същата дружелюбност. — Добавя Уорнър с устни, разтеглени в беззвучна усмивка. — Тя ще ни погостува известно време и ще е безценен кадър в кампанията ни. Възобновителите я приветстват. Аз я приветствам. Вие също трябва да я приветствате.

Войниците спускат юмруци едновременно в съвършен синхрон.

Задвижват се като едно цяло: пет стъпки назад, пет стъпки напред, пет стъпки намясто. После вдигат левите си ръце нависоко и ги свиват в юмруци.

И падат на едно коляно.

Аз се спускам към парапета, умирайки от желание да зърна по-отблизо изумително режисираното им изпълнение. Никога не съм виждала подобно нещо.

Уорнър ги оставя в тази поза, коленичили, с вдигнати във въздуха юмруци. Не проговаря поне 30 секунди. Накрая отваря уста.

— Добре.

Войниците се надигат и отново притискат десни юмруци в гърдите си.

— Вторият въпрос на дневен ред е още по-приятен и от първия — продължава Уорнър, макар че гласът му не загатва за нищо приятно. Очите му остро се стрелкат над войниците и стружки смарагд проблясват като зелени пламъци над телата им. — Дилайло ни е приготвил един доклад.

Той прекарва цяла вечност, взирайки се във войниците, позволявайки на няколкото изречени от него думи да попият в главите им. Позволявайки на собственото им въображение да ги подлуди. Позволявайки на провинилите се сред тях да затреперят в агония.

Уорнър не проговаря дълго, дълго време.

Никой не помръдва дълго, дълго време.

Започвам да се тревожа за живота си, независимо от обнадеждаващото му първо изявление. Започвам да се питам дали аз не съм виновната. Дали пистолетът в джоба му не е предвиден за мен. Накрая се осмелявам да погледна към него. Той отвръща на погледа ми, но нямам представа как да го разчета.

Лицето му е сбор от 10 000 вероятности, вперени директно в мен.

— Дилайло — проговаря той, преди да е откъснал очи от мен. — Може да излезеш от строя.

Мършав, оплешивяващ мъж в униформа с малко повече военни отличия излиза от петия ред на строя. Не изглежда особено самоуверен. Свел е глава поне с два сантиметра. Гласът му е прошарен с трели.

— Сър.

Уорнър най-сетне освобождава очите ми и кимва едва забележимо в посока на плешивеца.

Дилайло започва да рецитира:

— Повдигаме обвинение срещу редник 45Б-76423. Флечър, Сиймъс.

Всички войници са замръзнали в строя, замръзнали в облекчението си, замръзнали в страх, замръзнали в безпокойство. Нищо не помръдва. Никой не диша. Дори вятърът се бои да издаде звук.

— Флечър. — Една дума от Уорнър и няколкостотин вратове се извръщат светкавично в негова посока.

Флечър излиза от строя.

Прилича на джинджифилова курабийка с форма на човече. Джинджифилова коса. Джинджифилови лунички. Устни, почти изкуствено червени. Лицето му е лишено от всякаква емоция.

Никога не съм се страхувала за нечий чужд живот повече от сега.

Дилайло отново взима думата.

— Редник Флечър бе открит на непатрулирана територия, където общувал с цивилни, смятани за членове на бунтовническа групировка. Откраднал е храна и провизии от складови помещения, обслужващи гражданите от Сектор 45. Не е известно дали не е разкрил поверителна информация.

Уорнър забива поглед в джинджифиловото човече.

— Отричате ли тези обвинения, войнико?

Ноздрите на Флечър се разширяват. Челюстта му се стяга. Гласът му има писклива нотка.

— Не, сър.

Уорнър кимва. Поема си малка глътка въздух. Облизва устни.

И го застрелва в челото.