Разбий ме

Трийсета глава

— Имаш къща? — прекалено изумена съм, за да се държа възпитано.

Адам се засмива и изкарва танка от полето. Гигантската машина е учудващо бърза, учудващо пъргава и безшумна. Двигателят мърка кротко и се питам дали именно заради това не са преминали от бензин на електричество. Определено по този начин грамадата е по-ненатрапчива.

— Не съвсем — отвръща той. — Но поне е някакъв дом.

Искам да го попитам и не искам да го попитам, имам нужда да го попитам и не смея да го попитам. Трябва да го попитам. Намирам сили.

— Бащ…

— Почина преди известно време. — Усмивката е паднала от лицето му. Гласът му е натежал от нещо, което само аз мога да разпозная. Болка. Горчивина. Гняв.

— А…

Пътуваме в мълчание, всеки от нас е погълнат в собствените си мисли. Не смея да попитам каква е била съдбата на майка му. Просто се чудя как е станал толкова свестен човек с такъв жалък баща. Чудя се и защо е влязъл в армията, при положение че я мрази така. Точно в момента обаче ме е срам да попитам. Не искам да нарушавам емоционалните му граници.

И аз самата си имам поне милион.

Заглеждам се през прозореца и напрягам очи да видя откъде минаваме, но не разпознавам кой знае какво, освен окаяната пустинна шир, към чиято гледка вече съм привикнала. Тук няма цивилни: твърде далеч сме от Възобновените селища и жилищните сгради. Мярвам един патрулиращ танк на около трийсетина метра от нас, но като че ли танкистът не ни забелязва. Адам кара без светлини, навярно за да не привлича излишно внимание. Чудя се как изобщо управлява. Луната е единственият източник на светлина, озаряващ пътя ни.

Наоколо тегне злокобна тишина.

За секунда позволявам на мислите си да се понесат обратно към Уорнър — какво ли се случва в момента, колко ли хора ме издирват, на какво ли е готов, за да си ме върне? Иска да види Адам мъртъв. Мен иска да залови жива. Няма да спре, докато не съм в негов плен.

За нищо нищо нищо на света не бива да разбира, че допирът ми не е смъртоносен за него.

Представям си какво би ми сторил, ако има достъп до тялото ми.

Поемам си бърза, рязка, треперлива глътка въздух и се замислям дали да не кажа на Адам за случилото се. Не. Не. Не. Не. Стисвам очи и се питам дали не съм си въобразила всичко. Цареше пълен хаос. Разсъдъкът ми беше на сто места. Може би така ми се е сторило. Да.

Може би така ми се е сторило.

Достатъчно странно е, че Адам може да ме докосва. Вероятността да съществуват двама души, неподатливи на убийствения ми допир, не ми се струва допустима. Всъщност, колкото повече я обмислям, толкова повече се уверявам, че сигурно съм се объркала. Какво ли не може да е докоснало крака ми. Например чаршафът, с който Адам бе счупил прозореца. Или пък възглавницата, паднала от леглото. А може би захвърлената на пода ръкавица на Уорнър. Да.

Няма начин той да ме е докоснал, защото, ако беше така, щеше да изкрещи в агония.

Като всички останали.

Ръката на Адам се плъзва тихомълком в моята и аз стисвам пръстите му и с двете си ръце, внезапно изпитала нуждата да се уверя, че наистина понася допира ми… внезапно изпитала нуждата да погълна цялото му същество до последната капчица, да се насладя на всеки непознат ми досега момент. Изведнъж ме спохожда тревогата, че може би това странно явление си има срок на годност. Часовникова стрелка, удряща полунощ. Карета от тиква.

Мисълта, че мога да го загубя

Мисълта, че мога да го загубя

Мисълта, че мога да го загубя, е равностойна на 100 години самота, които не искам дори да си представям. Не искам ръцете ми да останат без топлината му. Без допира му. Без устните му, божичко, устните му, устата му по врата ми, тялото му, увито около моето, скрепяващо всичките ми части, сякаш за да потвърди, че не съм се родила напразно.

Прозрението е като махало с размера на луната. Не спира да се блъска в мен.

— Джулиет?

Преглъщам куршума в гърлото си.

— Да?

— Защо плачеш…? — Гласът му е почти толкова нежен, колкото ръката му, докато се освобождава от хватката ми. Той докосва сълзите, търкулнали се по лицето ми, а аз съм толкова засрамена, че едва намирам думи да му отговоря.

— Ти можеш да ме докосваш — произнасям на глас за пръв път, проумявам за пръв път. Вече шепна. — Можеш да ме докосваш. Грижа те е за мен, а не разбирам защо. Държиш се мило с мен, а не си длъжен. Собствената ми майка не ме обичаше достатъчно, че да… д-да… — Гласът ми пресеква и аз стисвам устни. Залепвам ги една за друга. Принуждавам се да остана неподвижна.

Аз съм скала. Статуя. Движение, замръзнало във времето. Ледът не чувства нищо.

Адам не отговаря, не казва и дума, докато не се отбива от пътя, влизайки в стар подземен паркинг. Осъзнавам, че сме достигнали едни от останките на някогашния цивилизован свят, но под земята е непрогледен мрак. Очите ми не разпознават почти нищо и за пореден път се чудя как ли се справя Адам. Погледът ми попада върху осветеното екранче на таблото и се досещам, че танкът е снабден с апарат за нощно виждане. Естествено.

Адам изгася двигателя. Чувам въздишката му. Още се мъча да намеря очертанията на силуета му, когато усещам едната му ръка върху бедрото си, докато другата се изкачва нагоре по тялото ми в търсене на лицето ми. Топлина облива крайниците ми досущ като разтопена лава. Пръстите на краката и ръцете ми изтръпват и с усилие потушавам трепета, напиращ да разтърси цялото ми тяло.

— Джулиет — прошепва той и осъзнавам колко близо е до мен. Не знам защо още не съм се изпарила във въздуха. — Открай време сме сами срещу света. — Казва той. — Винаги е било така. Аз съм виновен, че ми отне толкова време да предприема някакви мерки.

— Не — поклащам глава аз. — Не си виновен ти…

— Напротив. Влюбих се в теб много отдавна. Просто нямах куража да направя нещо по въпроса.

— Защото съм можела да те убия.

Той се засмива тихо.

— Защото не смятах, че съм достоен за теб.

Аз съм едно късче почуда, изковано с живителна мощ.

— Какво?

Той допира носа си в моя. Сгушва лице в извивката на врата ми. Увива кичур от косата ми около пръстите си, а аз не мога, не мога, не мога да дишам.

— Толкова си… добра — прошепва той.

— Но ръцете ми…

— Никога не са навредили на никого.

Тъкмо се каня да оспоря, когато той се поправя.

— Не и умишлено. — Той се обляга назад. Виждам съвсем смътно как потърква врата си. — Нито веднъж не се защити. — Проронва след малко. — Винаги съм се питал защо. Нито веднъж не викна, не се ядоса и не обиди някого. — Изрича го и знам, че сме се върнали в трети-четвърти-пети-шести-седми-осми-девети клас отново. — Но, дявол да го вземе, сигурно си изчела милион книги. — Сигурна съм, че го казва с усмивка. Умълчава се за момент. — Не закачаше никого, а всеки ден беше подвижна мишена. Можеше да отвърнеш на ударите. Да си отмъстиш на всеки, на когото пожелаеш.

— Не искам да наранявам никого. — Гласът ми е по-тих от шепот. Не мога да прогоня образа на осемгодишния Адам от главата си. Свит на пода. Прекършен. Изоставен. Ридаещ в прахоляка.

На какво ли не са способни хората за малко власт.

— Затова и никога няма да си онова, в което Уорнър иска да те превърне.

Взирам се в някаква точка в мрака с изтерзавано от мисли съзнание.

— Защо си толкова сигурен?

Устните му са така близо до моите.

— Защото продължава да ти пука за света.

Аз въздъхвам, той ме целува дълбоко и стихийно… и необуздано. Ръцете му обхващат гърба ми, накланяйки тялото ми, докато не се озовавам в почти хоризонтално положение, но нямам нищо против. Главата ми е на седалката, той е надвесен над мен, ръцете му са вкопчени в бедрата ми под разкъсаната рокля и ме близват милион пламъци от желание, така свирепо, че едва успявам да си поема въздух. Той е гореща вана, кратка въздишка, пет летни дни, тикнати в петте пръста, пишещи разкази по тялото ми. Аз съм окаяна плетеница от нерви, разбиващи се в него, контролирани от струящ през сърцевината ми електрически поток. Уханието му щурмува сетивата ми.

Очите му

Ръцете му

Гърдите му

Устните му

са до ухото ми, когато проговаря.

— Пристигнахме, между другото. — Сега диша по-учестено, отколкото докато бягаше от смъртта. Усещам туптенето на сърцето му до гръдния си кош. Думите му са насечен шепот. — Май е най-добре да влезем вътре. По-безопасно е. — Но не помръдва от мястото си.

Почти не проумявам за какво говори. Просто кимвам — по-скоро разлюлявам глава върху раменете си, и чак тогава се досещам, че не ме вижда. Опитвам да си върна говора, но съм твърде съсредоточена върху пръстите, които плъзва надолу по бедрата ми, за да съставя изречение. Нещо в пълния мрак, в пълната слепота за околния свят ме опиянява с покоряващия си шемет.

— Да — скалъпвам едва.

Той ми помага да се изправя до седнало положение и опира чело в моето.

— Извинявай — проронва. — Изключително трудно ми е да се въздържам. — Гласът му е опасно дрезгав, думите му гъделичкат кожата ми.

Позволявам на ръцете си да се плъзнат под тениската му и го усещам как се стяга и преглъща. Проследявам с пръсти съвършено изваяните очертания на тялото му. Съставено е само от чисти мускули.

— Не е нужно — казвам му.

Сърцето му препуска така стремглаво, че не мога да отлича ритъма му от този на моето. Въздухът помежду ни е нажежен до 3000 градуса. Пръстите му са върху извивката точно под тазобедрената ми става и си играят с оскъдното парче плат, което ме поддържа в що-годе пристоен вид.

— Джулиет…

— Адам?

Вдигам рязко глава от изненада. Страх. Тревога. Адам спира да се движи, замръзва пред мен. Не знам дали диша дори. Озъртам се наоколо, но не откривам лицето, с което да свържа гласа, произнесъл името му, и започвам да изпадам в паника, а Адам отваря вратата със сила и изхвърчава навън, преди отново да чуя същия глас.

— Адам… ти ли си?

Момче.

— Джеймс!

Приглушеният звук от сблъсъка на две тела, на два гласа, твърде щастливи, за да крият опасност.

— Не мога да повярвам, че наистина си ти! Така де, помислих, че си ти, защото ми се стори, че чух нещо, и първоначално реших, че ми се е причуло, но после ми хрумна, че е най-добре да проверя за всеки случай, понеже можеше наистина да си ти и… — Той замлъква. — Чакай малко… какво правиш тук?

— Прибирам се вкъщи — позасмива се Адам.

— Сериозно? — изпищява Джеймс. — За постоянно ли?

— Да. — Той въздъхва. — Дявол да ме вземе, радвам се да те видя.

— Липсваше ми — казва Джеймс, внезапно намалил децибелите.

Дълбока въздишка.

— И ти на мен, хлапе. И ти на мен.

— Ей, ял ли си нещо? Бени току-що ми донесе вечерната дажба, та мога да я споделя с т…

— Джеймс?

Той млъква.

— Аха?

— Искам да те запозная с един човек.

Дланите ми са потни. Усещам сърцето си в гърлото. Чувам приближаващите стъпки на Адам, но не разбирам, че е пъхнал главата си вътре, докато не натиска някакво копче. Слаба аварийна светлина озарява кабината. Примигвам няколко пъти и съзирам младо момче на около метър и половина от мен. Тъмнорусата му коса обрамчва обло лице със сини очи, които ми се струват твърде познати. Стиснало е устни с концентрирано изражение. Гледа ме втренчено.

Адам отваря вратата ми. Помага ми да се изправя, едва сдържайки усмивката си, а аз оставам изумена от собственото си притеснение. Не знам какво ме напряга така, но съм кълбо от нерви. Това момче очевидно е важно за Адам. Не знам защо, но имам чувството, че и този момент е важен. Толкова се тревожа да не съсипя всичко. Опитвам да наместя съдрания плат на роклята си, да пригладя упоритите гънки по него. Прокарвам наслуки пръсти през косата си. Безполезно е.

Горкото дете ще бъде ужасено.

Адам ме повежда напред. Джеймс е с шепа сантиметри по-нисък от мен, но по лицето му си личи, че е млад, непокварен, незасегнат от повечето жестокости на света. Искам да се насладя на красивата му невинност.

— Джеймс, това е Джулиет. — Адам извърта поглед към мен. — Джулиет, това е брат ми Джеймс.