Разбий ме

Десета глава

Адам си слага ръкавиците, но не ме докосва.

— Пусни я да стане, Роланд. Аз поемам нещата оттук.

Кубинката изчезва. Изправям се на крака и забивам поглед в нищото. Няма да мисля за ужаса, който ме очаква. Някой ме сритва в свивките на коленете и едва не рухвам на земята.

— Размърдай се — изръмжава нечий глас зад мен. Вдигам поглед и откривам, че Адам вече се отдалечава. Явно трябва да го последвам.

Чак когато навлизаме в познатата сляпа тъмнина на болничните коридори, той спира намясто.

— Джулиет. — Една тиха дума, и ставите ми се превръщат във въздух.

Не му отговарям.

— Хвани ръката ми — казва той.

— Никога — съумявам да изрека между неравномерните глътки кислород. — За нищо на света.

Тежка въздишка. Усещам, че се раздвижва в тъмнината, и скоро тялото му е прекалено близо, така обезоръжаващо близо до моето. Ръката му е върху кръста ми и той ме направлява през коридорите към незнайна дестинация. Всеки сантиметър от кожата ми гори. Изпъвам гръб нарочно, борейки се с изкушението да пропадна назад в обятията му.

Разстоянието, което извървяваме, е доста по-дълго, отколкото съм очаквала. Когато Адам най-сетне проговаря, решавам, че сме достигнали целта си.

— Ще излезем навън — казва той до ухото ми. Налага ми се да стисна юмруци, за да овладея тръпките, препускащи в сърцето ми. Толкова съм смутена от гласа му, че отначало не проумявам смисъла на думите му. — Просто сметнах за редно да ти кажа.

Шумно вдишване е единственият ми отговор. Не съм излизала навън от почти година. Вълнувам се болезнено, но от толкова време не съм усещала естествена светлина по кожата си, че не знам дали ще я понеса. Нямам избор.

Първо ме връхлетява въздухът.

Атмосферата ни не е нещо, с което можем да се гордеем, но след толкова месеци, прекарани в бетонен ъгъл, дори замърсеният въздух на умиращата ни Земя има райски вкус. Вдишвам го с пълни гърди. Изпълвам белите си дробове с това чувство, пристъпвам сред лекия полъх и грабвам шепа вятър, докато той се прокрадва между пръстите ми.

Блаженство, каквото никога досега не съм познала.

Въздухът е свеж и прохладен. Ободряваща баня от осезаемо нищо, което щипе очите ми и хапе кожата ми. Днес слънцето е нависоко и ме заслепява, отразявайки се в малките кръпки сняг, поддържащи почвата замръзнала. Клепачите ми натежават от силното сияние и гледам само през две цепки, но топлите лъчи обгръщат тялото ми като палто, ушито по мой размер, като прегръдката на нещо, по-възвишено от човешко същество. Мога да остана в този момент завинаги. За една безкрайна секунда изпитвам истинска свобода.

Внезапният допир на Адам ме връща в реалността. Едва не подскачам от уплаха, а той ме хваща за кръста. Умолявам костите си да престанат да се тресат.

— Добре ли си? — Очите му ме изненадват. Същите са, каквито си ги спомням: сини и бездънни като най-дълбоката част на океана. Ръцете му са нежни, толкова нежни около тялото ми.

— Не искам да ме докосваш — лъжа го аз.

— Нямаш избор. — Не смее да ме погледне.

— Винаги имам избор.

Той прокарва пръсти през косата си и преглъща нищото в гърлото си.

— Последвай ме.

Озоваваме се на празно място, пусти декари земя, осеяни с мъртви листа и умиращи дървета, отпиващи скромни глътки разтопен сняг от почвата. Пейзажът е опустошен от войната и нехайството, но при все това е най-красивото нещо, което съм виждала от толкова дълго време. Маршируващите войници спират да погледат как Адам ми отваря вратата на някаква кола.

Всъщност не е кола. Танк е.

Взирам се в масивното му метално туловище и опитвам да се изкача по едната му страна, когато Адам внезапно изниква зад мен. Повдига ме за кръста и аз въздъхвам, докато ме настанява на седалката.

Скоро вече пътуваме мълчаливо, а нямам представа накъде.

Очите ми попиват всичко отвъд прозореца.

Поглъщам и изпивам, попивам всеки миниатюрен детайл от отломките, от небето, от изоставените домове и счупените парчета метал, от натрошеното стъкло, осейващо картината. Светът изглежда гол, лишен от растителност и топлина. Няма улични знаци, няма стопове… няма нужда от тях. Няма градски транспорт. На всеки му е ясно, че в наши дни колите се произвеждат от една-единствена компания и се продават на абсурдни цени.

Само шепа хора разполагат със средство за бягство.

Родителите ми. Населението е разпределено по територията на оцелелите региони от страната ни. Индустриалните сгради са гръбнакът на градския пейзаж: високи, правоъгълни метални кутии, пълни с машинария. Машинария, чиято цел е да подсили армията, да подсили Възобновителите, да унищожи крупни количества от човешката цивилизация.

Въглерод/Катран/Стомана

Сиво/Черно/Сребърно

Опушени цветове, размити в небосклона, стичащи се по кишата — останките от някогашен сняг. Разхвърляни навсякъде купища смет, пожълтяла трева, надничаща изпод жалките руини от градовете ни.

Традиционните домове на стария ни свят са изоставени, прозорците им са изпотрошени, покривите им се срутват, червената, зелената и синята им боя се лющи, оставяйки стените им в по-бледи нюанси, сякаш за да пасват по-добре на светлото ни бъдеще. Виждам небрежно построените здания върху обезобразената земя и паметта ми започва да се опреснява. Спомням си, че уж трябваше да са временни. Спомням си, че на строежа им бе сложено начало няколко месеца преди да ме хвърлят в килията. По думите на Възобновителите, тези малки, студени жилища трябвало да свършат работа, докато доизгладят новия си план. Само докато цялата нация им падне на колене. Само докато народът спре да протестира и осъзнае, че промяната е за добро — че тя е за тях, за децата им, за бъдещето им.

Спомням си, че имаше правила.

Край на опасното въображение, край на лекарствата с рецепта. Щели сме да се уповаваме на едно ново поколение, съставено само от здрави индивиди. Болните трябвало да живеят зад решетки. Старите трябвало да бъдат отстранени. Душевноболните трябвало да бъдат заключени в психиатрични болници. Единствено силните трябвало да оцелеят.

Да.

Разбира се.

Край на глупавите езици и глупавите романи, на глупавите картини, окачени над глупави камини. Край на Коледа, край на Ханука, край на Рамадан и Дивали. Край на историите за религия, вяра, лични убеждения. Личните убеждения едва не ни заличили от лицето на земята, разправяха Възобновителите.

Убежденията, приоритетите предпочитанията, предразсъдъците, идеологиите ни разделяли. Подвеждали ни. Опропастявали ни.

Себичните нужди, желания и мечти трябвало да бъдат изкоренени. Алчността, угаждането и лакомията трябвало да бъдат зачеркнати от поведенческия модел на човека. Решението се криело в самоконтрола, в минимализма, в скромните битови условия; един елементарен език и чисто нов речник, изпълнен с понятни за всекиго думи.

Тези неща щели да ни спасят, да спасят децата ни, да спасят човечеството, така разправяха.

Да възобновим Равенството. Да възобновим Човечеството. Да възобновим Надеждата, Медицината и Щастието.

СПАСЕТЕ НИ!

ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ НАС!

ВЪЗОБНОВЕТЕ ОБЩЕСТВОТО!

Плакатите още стоят по стените.

Вятърът брули оръфаните им останки, но лозунгите са непоклатимо залепнали и краищата им плющят самоотвержено по стоманените и бетонни стени. Някои още се крепят по високи стълбове, сякаш поникнали от земята и оборудвани с високоговорители по върховете си. Високоговорители, които несъмнено предупреждават хората за надвисналата над главите им опасност.

Но светът тъне в злокобна тишина.

Подминават ни пешеходци, тръгнали с вяла крачка към фабриките в студеното, сковаващо време, за да изкарат хляба на семействата си. В този свят надеждата извира от дулото на пистолет.

Вече никого не го е грижа за онзи остарял идеал.

Някога хората искаха да имат надежда. Искаха да вярват, че нещата могат да се оправят. Искаха да вярват, че е възможно да се върнат към дребните тревоги за клюки и ваканции, за партита в събота вечер. Затова Възобновителите им обещаха бъдеще, твърде съвършено, за да е реално, а обществото беше твърде отчаяно, за да не им повярва. Хората така и не осъзнаха, че продават душите си на групировка, възнамеряваща да се възползва от невежеството им. От страховете им.

Повечето цивилни са прекалено вцепенени от ужас, за да се опълчат, но има и по-силни. Има и такива, които очакват подходящия момент. Има и такива, които вече отвръщат на огъня.

Дано не е късно да отвърнем на огъня.

Изучавам с поглед всеки залюлян от вятъра клон, всеки напет войник, всеки прозорец. Очите ми са като изпечени джебчии, отмъкващи всичко пред себе си, за да го скътат в съзнанието ми.

Губя представа за минутите, които прегазваме по пътя си.

Паркираме пред сграда, навярно десет пъти по-голяма от психиатричната болница и разположена на подозрително централно за цивилизацията място. Отвън изглежда банално, не се откроява с нищо, освен с размера си; сиви стоманени плочи, образуващи четири плоски стени, прозорци, внедрени насила по продължение на петнайсетте ѝ етажа. Неприветлива е и не носи никакви маркировки, никакви знаци, никакво доказателство за истинската си функция.

Политическа щабквартира, замаскирана в средите на простолюдието.

Вътрешността на танка представлява хаотичен сбор от копчета и лостове, които нямам представа как да използвам, а Адам отваря вратата ми, преди да съм успяла да идентифицирам поне някои от тях. Ръцете му отново попадат на кръста ми и краката ми стъпват здраво на земята, но сърцето ми препуска така шеметно, че несъмнено и той го чува. Не ме пуска.

Вдигам поглед.

Очите му са сериозни, челото му е сбърчено, устните му устните му устните му са два къса безсилие, споени един с друг.

Отстъпвам назад и пространството помежду ни се разбива на десет хиляди малки парченца. Той свежда поглед. Обръща се. Поема си въздух и петте пръста на едната му ръка се свиват в несигурен юмрук.

— Насам. — Той кимва към сградата.

Влизам след него.