Разбий ме

Петнайсета глава

„Защо просто не се самоубиеш?“ — беше ме попитал някой от съучениците ми веднъж.

Мисля, че ми зададе въпроса само за да ме нарани, но тогава за пръв път се замислих сериозно върху този вариант. Не знаех как да му отговоря. Може би разсъждавах наивно, но все се надявах, че ако бях послушна, ако правех всичко както трябва, ако говорех разумно или просто си мълчах, родителите ми ще размислят. Най-сетне ще се вслушат в думите ми. Ще ми дадат шанс. Ще се научат да ме обичат.

Открай време хранех тази глупава надежда.

— Добро утро.

Очите ми се отварят рязко. Никога не съм имала дълбок сън.

Уорнър се взира в мен, седнал в крайчеца на собственото си легло със спретнат костюм и съвършено лъснати обувки. Всичко у него е образцово до педантичност. Безукорно. Дъхът му е свеж в прохладния сутрешен въздух. Усещам го по лицето си.

Отнема ми секунда да осъзная, че съм увита в същите чаршафи, в които и Уорнър е спал. Внезапно лицето ми пламва и опитвам да се измъкна. Едва не падам от леглото.

Не му обръщам никакво внимание.

— Добре ли спа? — пита той.

Вдигам поглед. Зеленото на очите му е толкова странно: ярко, кристално бистро, пронизващо по най-плашещия начин. Косата му е гъста, с наситен цвят на чисто злато; телосложението му е стройно и ненабиващо се на очи, но хватката му е неочаквано силна. Чак сега забелязвам, че върху малкото пръстче на лявата му ръка има нефритен пръстен.

Той улавя втренчения ми поглед и става от леглото. Сключва ръце зад гърба си.

— Време е да се върнеш в стаята си.

Примигвам. Кимвам. Ставам и едва не се свличам на земята. Хващам се за ръба на леглото и опитвам да надвия световъртежа си. Чувам въздишката на Уорнър.

— Не си пипнала храната, която ти оставих снощи.

Грабвам водата с разтреперани ръце и се насилвам да изям малко от хляба. Тялото ми е толкова привикнало към глада, че вече не е способно да го разпознава.

Веднага щом намирам сили да се изправя, Уорнър ме извежда през вратата. Все още стискам парче сирене в ръката си.

Едва не го изпускам, излизайки в коридора.

Тук има дори повече войници, отколкото на моя етаж. Всеки е въоръжен с поне по четири различни вида пистолета, някои преметнати през вратовете им, други закачени за коланите им. По израженията на всички тях се прокрадва същински ужас, когато виждат лицето ми. Появява се и изчезва така светкавично, че като нищо можех да го изпусна, ако не беше така осезаем: всички стисват оръжията си малко по-здраво, докато минавам покрай тях.

Уорнър изглежда доволен.

— Страхът им ще работи в твоя полза — прошепва в ухото ми.

Човечността ми лежи пръсната на милиони парчета по застлания с килим под.

— Не съм искала да се страхуват от мен.

— А би трябвало. — Той спира намясто. Очите му сякаш ме наричат кръгла глупачка. — Ако не се страхуват от теб, ще те нападнат.

— Хората постоянно нападат какво ли не именно от страх.

— Поне вече знаят срещу какво са изправени. — Той продължава надолу по коридора, но моите стъпала са пришити към килима.

Прозрението е леденостудена вода, стичаща се по гърба ми.

— Принудил си ме да направя… онова… което сторих на Дженкинс, умишлено?

Уорнър вече е на три крачки пред мен, но въпреки това виждам усмивката по лицето му.

— Всичко правя умишлено.

— Искал си да ме превърнеш в зрелище. — Сърцето ми бие лудо в китките ми, пулсира в пръстите ми.

— Опитвах да те защитя.

— От собствените си подчинени? — Втурвам се да го настигна, горяща от възмущение. — На цената на един човешки живот…?

— Влизай. — Уорнър е достигнал асансьора. Държи вратите отворени за мен.

Следвам го.

Той натиска необходимите копчета.

Вратите се затварят.

Обръщам се да му кажа нещо.

Той ме приклещва в ъгъла.

Притисната съм в задния край на стъклената капсула и внезапно нервите ми се обтягат. Той е стиснал с пръсти ръцете ми, а устните му са опасно близо до лицето ми. Погледът му е застопорен върху мен, очите му проблясват… опасно. От устата му се изплъзва една-единствена дума.

— Да.

Нужно ми е известно време да открия гласа си.

— "Да"… какво?

— Да, от собствените ми подчинени. Да, на цената на човешки живот. — Той напряга челюсти. Говори през зъби. — Почти нищо не знаеш за света, в който живея, Джулиет.

— Опитвам да разбера…

— Не е вярно — отвръща гневно той. Миглите му са пламтящи нишки, изтъкани от злато. Почти ми се иска да ги докосна. — Не разбираш, че влиянието и контролът могат да се изплъзнат от ръцете ти във всеки един момент, дори да си мислиш, че си подготвен за всичко. Тези две неща не се печелят лесно. А още по-трудно се задържат. — Опитвам да проговоря, но той ме прекъсва: — Да не мислиш, че не знам колко от войниците ми ме мразят? Да не мислиш, че не знам колко копнеят да ме видят в калта? Да не мислиш, че няма други, които с радост биха си присвоили позицията, за която съм се трудил толкова усърдно…

— Не се ласкай…

Той заличава последните няколко сантиметра помежду ни и думите ми се строполяват на пода. Не мога да дишам. Напрежението в цялото му тяло е толкова силно, че почти става осезаемо като аура, и като че ли мускулите ми започват да се вцепеняват.

— Толкова си наивна — проронва той с хриплив, нисък глас, стържещ шепот по кожата ми. — Не проумяваш, че си заплаха за всички в тази сграда. Съвсем логично е, че ще искат да те наранят. Не осъзнаваш, че опитвам да ти помогна…

— Като ти самият ме нараняваш?! — избухвам аз. — Като нараняваш други?!

Смехът му е студен, безрадостен. Той се отдалечава от мен внезапно отвратен. Асансьорът се отваря, но той не излиза. Оттук виждам вратата си.

— Връщай се в стаята си. Изкъпи се. Преоблечи се. В гардероба ти има рокли.

— Не харесвам рокли.

— Май няма да харесаш и онова — казва той, кимвайки с глава. Проследявам погледа му до едрата фигура срещу вратата ми. Поглеждам го въпросително, но той мълчи. Внезапно е придобил спокойно изражение, всички емоции са отмити от лицето му. Хваща ме за ръката, стисва пръстите ми и казва: — Ще се върна за теб точно след час. — И затваря вратите на асансьора, преди да съм успяла да възразя. Започвам да се чудя дали е съвпадение, че единственият човек, който не се страхува да ме докосне, също е чудовище.

Пристъпвам напред и се осмелявам да погледна по-отблизо войника, скрит в тъмното.

Адам.

О, Адам.

Адам, който вече знае на какво съм способна.

Сърцето ми е балон с вода, пръсващ се в гърдите ми. Белите ми дробове увисват от гръдния ми кош. Чувствам се така, сякаш всеки един юмрук в света е решил да се забие в стомаха ми. Не разбирам защо го преживявам толкова силно, но е така.

Ще ме мрази до края на живота си. Няма дори да ме погледне.

Чакам да ми отвори вратата, но той не помръдва.

— Адам? — дръзвам с колеблив глас. — Трябва ми чипкартата ти.

Виждам как преглъща сухо и поема малка глътка въздух, което моментално ми подсказва, че нещо не е наред. Понечвам да го доближа, но той ме възпира с отсечено поклащане на глава. Аз не докосвам хората, не доближавам хората, аз съм чудовище. Той не ме иска близо до себе си. Естествено. Никога не бива да забравям мястото си.

Той отваря вратата с огромно затруднение и ми става ясно, че някой го е контузил, макар и да не е видно. Последните думи на Уорнър се връщат в съзнанието ми и чак сега проумявам, че са били предупреждение. Предупреждение, поразяващо всяко нервно окончание в тялото ми.

Ще наказват Адам за моите грешки. За моето неподчинение.

Искам да заровя сълзите си в кофа от разкаяние.

Прекрачвам прага и отпращам последен поглед към Адам, неспособна да изпитам каквото и да било удовлетворение от болката му. Независимо от всичко, което ми е сторил, едва ли мога да го мразя. Не и Адам. Не и момчето, което някога познавах.

— Лилавата рокля — казва той с насечен и леко задъхан глас, сякаш го боли да диша. Кърша ръце, само и само да не се спусна към него. — Облечи лилавата рокля… — Той се прокашля. — Джулиет.

Ще бъда съвършеният манекен.