Разбий ме

Четирийсет и пета глава

Чувствам се като палячо в тези широки дрехи. Нося нечия чужда тениска. Нечие чуждо долнище на пижама. Нечии чужди пантофи. Кенджи казва, че се наложило да унищожат и дрехите от мешката ми, така че нямам представа чии одежди висят като чувал по тялото ми в момента. Направо плувам в тях.

Понечвам да вържа на възел излишния плат, но Кенджи ме спира.

— Ще прецакаш тениската — оплаква се той.

Отпускам ръце.

— Дал си ми твои дрехи?

— Ами какво очакваш? Да не мислиш, че сме се запасили с рокли? — Той ми стрелва поглед, казващ, че е редно да съм благодарна, задето ми е отстъпил свои дрехи.

Е, какво пък толкова? При всички случаи е по-добре, отколкото да съм гола.

— Та кой е този Касъл?

— Той контролира всичко — обяснява Кенджи. — Главнокомандващ е на цялото движение.

Ушите ми щръкват.

— Движение?

Уинстън въздъхва. Струва ми се безкрайно напрегнат. Чудя се защо ли.

— Щом Кенджи още не те е просветлил, май е най-добре Касъл да ти обясни всичко. Имай търпение. Обещавам, че ще отговорим на всичките ти въпроси.

— Ами Адам? А къде е Джеймс…?

— Ох. — Уинстън прокарва ръка през провисналата си коса. — Май няма да се откажеш, а?

— Добре е, Джулиет — намесва се Кенджи. — Нужно му е още малко време да се възстанови. Рано или късно ще трябва да ни се довериш. Никой от тукашните няма да посегне нито на теб, нито на Адам, нито на Джеймс. И двамата са наред. Всичко е наред.

Но не знам дали "наред" е достатъчно.

Вървим през цял подземен град, по коридори и проходи, по гладки каменни подове, покрай груби неизмазани стени. На всеки метър в земята са монтирани дискове, излъчващи изкуствена светлина. Забелязвам компютри, всякакви невиждани джаджи, открехнати врати, разкриващи помещения, пълни с машинарии.

— Как осигурявате електричество за цялото това място? — Оглеждам отблизо неидентифицираните машини и трепкащите екрани, ясно долавям бученето на стотици компютри, вградени в скелета на този подземен свят.

Кенджи подръпва кичур от косата ми. Аз се завъртам.

— Крадем го. — Той се ухилва. Кимва в посока на един тесен проход. — Насам.

Млади и стари хора с различен ръст и етническа принадлежност влизат и излизат от стаи по дългите коридори. Много от тях ме заглеждат, но някои са прекалено разсеяни да ми обърнат внимание. Част от тях са облечени като мъжете и жените, които ни се притекоха на помощ снощи. Униформата им е доста странна. Изглежда ми някак пресилена.

— Ама… всички ли се обличат така? — питам шепнешком, махвайки възможно най-дискретно към минувачите.

Кенджи почесва глава. Не бърза да ми отговори.

— Не всички. Не през цялото време.

— Ами ти? — питам го аз.

— Точно днес не.

Решавам да не се примирявам със загадъчното му поведение и му отправям по-директен въпрос.

— А ще ми кажеш ли някога как успя да оздравееш толкова бързо?

— Да — отвръща невъзмутимо Кенджи. — В интерес на истината ще ти разкажем доста неща. — Правим остър завой по неочаквано изскочил коридор. — Но първо… — Кенджи спира пред грамадна дървена врата. — Касъл иска да се запознае с теб. Той поръча да те доведа.

— Поръчал е…?

— Да. — Кенджи изглежда смутен за част от секундата.

— Чакай малко… как така…?

— Ами така. Неслучайно се записах в армията, Джулиет. — Той въздъхва. — Неслучайно се появих пред вратата на Адам. Прострелването и побоят не бяха планирани, но се случиха. Е, излъгах, че някакъв си непознат ме е стоварил на прага ви. — Той почти се ухилва. — Открай време знам къде живее Адам. Влизаше ми в задълженията. — Пауза. — Всички те издирвахме.

Долната ми челюст е увиснала чак до капачките на коленете ми. Веждите ми опират тавана.

— Влизай. — Кенджи ме избутва вътре. — Той ще се появи, когато е готов.

— Успех! — е скромният принос на Уинстън.

Хиляда триста и двайсет секунди прекосяват стаята, преди той да се появи.

Движи се методично, лицето му е безизразна маска, докато пристяга своеволните си расти в конска опашка и сяда в предната част на стаята. Слаб е, в добра форма, облечен в безупречен костюм със семпла кройка. Тъмносин. С бяла риза. Без вратовръзка. По лицето му няма нито една бръчка, но косата му е прошарена със сребристо, а очите му свидетелстват, че е живял поне 100 години. Изглежда ми около четирийсет и няколко годишен. Озъртам се наоколо.

Помещението е празно, интригуващо с оскъдицата си. Подът и таванът са изградени от старателно наместени камъни. Всичко изглежда старо и вехто, но съвременните технологии някак вдъхват живот на обстановката. Наподобяващото пещера пространство е обляно в изкуствена светлина, допълвана от вградените в каменните стени мониторчета. Не проумявам каква работа имам тук. Не знам какво да очаквам. Нямам представа що за човек е Касъл, но след толкова време, прекарано в компанията на Уорнър, вече не възлагам големи надежди на никого. Не съзнавам, че съм спряла да дишам, докато той не проговаря.

— Дано престоят до момента ти е бил приятен.

Вирвам глава да посрещна тъмния му поглед, дълбокия му глас, кадифен и силен. Очите му блестят от искрено любопитство, дори от известна доза изненада. Забравила съм, че имам дар слово.

— Кенджи каза, че сте искали да се запознаем — е единственият подръчен отговор, който имам.

— Кенджи е прав, разбира се. — Той си дава време да вдиша. Дава си време да се намести в стола си. Дава си време да проучи очите ми, да подбере думите си, да допре два пръста до устните си. Сякаш е покорил самото понятие за време. Навярно думата "нетърпение" няма място в речника му. — Чувал съм… разни истории. За теб. — Усмивка. — Просто исках да узная дали са верни.

— Какво сте чували?

Усмивката му разкрива зъби, толкова бели, че приличат на сняг, сипещ се по шоколадовите долини на лицето му. Той отваря ръце. Оглежда дланите си за момент. Вдига поглед.

— Че можеш да убиеш човек само с кожата си. Че можеш да разбиеш бетонна стена с една ръка.

Катеря се по въздушна планина и краката ми непрекъснато се подхлъзват. Трябва да намеря опора.

— Вярно ли е? — пита той.

— Слуховете са по-смъртоносни от мен самата.

Той впива поглед в мен и го задържа цяла вечност.

— Бих искал да ти покажа нещо — казва накрая.

— Аз пък искам отговори. — Тази игра продължава твърде дълго. Няма да допусна да ми внушат фалшиво чувство на сигурност. Не искам да вярвам сляпо, че Адам и Джеймс са добре. Не искам да се доверявам на никого, докато не видя доказателството с очите си. Не мога да се преструвам, че всичко е наред. Все още не. — Искам да се уверя, че съм в безопасност. — Казвам му. — И искам да се уверя, че приятелите ми са невредими. Когато пристигнахме, с нас имаше едно десетгодишно момче, което държа да видя. Трябва да се уверя, че е жив и здрав. В противен случай няма да ви съдействам.

Очите му ме изучават още няколко секунди.

— Предаността ти е глътка свеж въздух — казва искрено той. — Тук ще си на мястото си.

— Приятелите ми…

— Да. Разбира се. — Той става на крака. — Последвай ме.

Зданието е много по-сложно организирано, отколкото си бях представяла. Човек може да се загуби в стотици различни посоки, в почти толкова стаи, някои по-големи от другите, всяка със своето си приложение.

— Трапезарията — казва Касъл.

— Спалните помещения. — В отсрещното крило.

— Тренировъчната база. — Надолу по коридора.

— Всекидневните. — Оттук.

— Баните. — В двата края на етажа.

— Залите за събрания. — Отвъд онази врата.

Всяко помещение кипи от живот, всеки изпълнява специфичните си рутинни задължения. Хората вдигат очи, за да ни видят. Някои помахват, усмихват се сърдечно. Осъзнавам, че всички гледат към Касъл. Той им кимва. Очите му са приветливи, скромни. Усмивката му е силна, окуражителна.

Той е водачът на цялото движение, така го беше описал Кенджи. Тези хора разчитат на него не само за оцеляването си. Това място не е просто убежище от радиоактивната ни среда. Не е просто скривалище. Тук се осъществява по-висша цел. По-висш идеал.

— Добре дошла — казва ми Касъл, махвайки с една ръка, — в Пункт Омега.