Разбий ме

Четирийсет и трета глава

Отварям очи. Чувствам се като старо разскърцано стълбище.

Някой ме е почистил старателно. Кожата ми е като сатен. Миглите ми са меки, косата ми е гладка, разресана; сияе под изкуствената светлина и прилича на шоколадова река, обливаща кремавия бряг на кожата ми; нежните ѝ вълни се спускат на изобилни потоци покрай ключиците ми. Ставите ме болят, очите ми горят от неизтощима умора. Тялото ми е голо под дебелия чаршаф. Никога не съм се чувствала толкова чиста.

Прекалено изцедена съм да ме е грижа.

Сънливите ми очи правят опис на помещението, но списъкът е кратък. Лежа в легло. Има четири стени. Една врата. Малка масичка до леглото ми. Чаша вода на масичката. Над главата ми жужат флуоресцентни лампи. Всичко е бяло.

Всичко, което някога съм познавала, се променя.

Пресягам се за чашата вода и вратата се отваря. Издърпвам чаршафа колкото може по-нагоре.

— Как се чувстваш?

Висок мъж с пластмасови очила. Черни рамки. Семпъл пуловер. Изгладени панталони. Пясъчнорусата му коса пада в очите му.

Държи папка в ръце.

— Кой си ти?

Той грабва един стол от ъгъла на стаята, дори не съм го забелязала. Избутва го напред. Сяда до леглото ми.

— Вие ли ти се свят? Чувстваш ли се дезориентирана?

— Къде е Адам?

Той държи химикалката си над лист хартия. Записва нещо.

— С "а" или с "ъ" се пише фамилията ти?

— Къде сте отвели Джеймс? Къде е Кенджи?

Той спира. Вдига поглед. Едва ли е на повече от 30 години. Има крив нос. Еднодневна брада.

— Може ли поне да се уверя, че си добре? После ще отговоря на въпросите ти. Обещавам. Просто ми позволи да изпълня точките по основния протокол.

Примигвам.

Как се чувствам. Не знам.

Сънувала ли съм нещо. Май не.

Знам ли къде съм. Не.

Чувствам ли се в безопасност. Не знам.

Спомням ли си какво се е случило. Да.

На колко години съм. 17.

Какъв цвят са очите ми. Не знам.

— Не знаеш? — Той оставя химикалката си. Сваля очилата си. — Спомняш си с подробности какво се е случило вчера, но не знаеш какъв цвят са очите ти?

— Мисля, че са зелени. Или пък сини. Не съм сигурна. Какво значение има?

— Трябва да се уверя, че разпознаваш себе си. Че не си загубила представа за идентичността си.

— Добре, но никога не съм знаела какъв цвят са очите ми. През последните три години съм се погледнала един-единствен път в огледалото.

Непознатият се взира в мен с присвити от загриженост очи. Накрая не издържам и извръщам поглед.

— Как сте ме докосвали? — питам го.

— Моля?

— Тялото ми. Кожата ми. Толкова съм… чиста.

— А. — Той прехапва палеца си. Отбелязва нещо на листа си. — Така. Ами, като дойде, цялата беше в кръв и мръсотия, имаше и няколко дребни рани и натъртвания. Имаше опасност от инфекция. Прощавай, че сме нарушили личното ти пространство, но не допускаме внасянето на бактерии в сградата. Наложи се да ти направим повърхностна детоксикация.

— Няма нищо… разбирам. — Бързам да продължа: — Но как?

— Моля?

— Как ме докосвахте? — Няма начин да не знае. Нима е възможно да не знае? Боже, дано знае!

— А… — Той кимва, отнесен в писанията си върху листа. Примижава с очи към думите. — Латекс.

— Какво?

— Латекс. — Вдига поглед за секунда. Забелязва недоумението ми. — Ръкавици.

— Ясно. — Разбира се. Ръкавици. Дори Уорнър използваше ръкавици, докато не узна истината.

Докато не узна истината. Докато не узна истината. Докато не узна истината.

Разигравам онзи съдбовен момент отново, и отново, и отново в съзнанието си. Секундата забавяне, преди да скоча от прозореца. Мигът на колебание, променил всичко. Мигът, в който загубих контрол. Надмощие. Превъзходство. Няма да спре, докато не ме открие, и вината е изцяло моя.

Трябва да разбера дали е мъртъв.

Налагам си да остана неподвижна. Да не треперя, да не се треса от страх и да потисна импулса си да повърна. Трябва да сменя темата.

— Къде са дрехите ми? — Мачкам с пръсти снежнобелия чаршаф, прикриващ костите ми.

— Унищожени са по същата причина, поради която хигиенизирахме и теб самата. — Той взима очилата. Поставя ги на очите си. — Подготвили сме ти специален екип. Мисля, че доста ще улесни живота ти.

— Специален екип? — Вдигам поглед. Отварям уста от изненада.

— Да. Ще стигнем и до този въпрос. — Той спира. Усмихва се. На брадичката му има трапчинка. — Нали няма да нападнеш и мен като Кенджи?

— Нападнала съм Кенджи? — настръхвам аз.

— Само малко. — Той свива рамене. — Поне вече знаем, че не е неподатлив на допира ти.

— Докоснала съм го? — Изправям се в леглото така рязко, че едва не забравям да вдигна чаршафа със себе си. Горя от глава до пети, пламва дори съзнанието ми, вкопчила съм се в чаршафа като в спасително въже. — Толкова съжалявам…

— Сигурен съм, че би оценил извинението ти. — Русокоско изучава записките си любознателно, внезапно запленен от собствения си почерк. — Но не се притеснявай. Очаквахме известно ниво на агресия. Все пак си преживяла потресаваща седмица.

— Да не би да си психолог?

— Нещо подобно. — Той отмята няколко кичура коса от челото си.

— Нещо подобно?

Засмива се. Замисля се. Върти химикалката между пръстите си.

— Да. Може да се каже, че съм психолог. В някои случаи.

— Това пък какво трябва да значи…?

Той отваря устни. Затваря ги. Като че ли обмисля отговора си, но май по-скоро ме изучава с поглед. Взира се в мен толкова дълго, че усещам как лицето ми пламва. Задрасква енергично върху листа си.

— Какво правя тук? — питам го.

— Възстановяваш се.

— Откога съм тук?

— Спиш от близо 14 часа. Дадохме ти доста мощно успокоително. — Поглежда часовника си. — Струваш ми се в задоволително състояние. — Поколебава се. — Бих казал, че изглеждаш прекрасно. Зашеметяващо дори.

Имам шепа безразборни думи в устата си. По неговите устни трепва усмивка.

— Къде е той?

— Възстановява се. — Най-сетне вдига поглед към мен.

— И е добре?

Кимване.

— Добре е.

Не откъсвам очи от него.

— Какво значи това?

Две почуквания на вратата.

Очилатият непознат остава намясто. Отново зачита бележките си.

— Влез! — провиква се.

Кенджи влиза с плахи стъпки. Хвърля ми един предпазлив поглед. Не съм предполагала, че някога бих се зарадвала толкова да го видя. Но колкото и облекчение да ми носи познатото му лице, стомахът ми незабавно се свива на топка от чувство за вина, атакуващо ме отвътре. Чудя се колко ли сериозно съм го наранила. Той пристъпва напред.

Чувството ми за вина се изпарява.

Отблизо си личи, че е съвършено невредим. Кракът му си е наред. Лицето му отново е здраво. Очите му вече не са подпухнали, челото му е възстановено, гладко, непокътнато. Прав е бил.

Наистина има завидно хубаво лице.

Предизвикателна долна челюст. Съвършени вежди. Очи, катраненочерни като косата му. Мъжествени, силни черти. Малко опасни.

— Здрасти, красавице.

— Извинявай, задето почти те убих — изстрелвам аз.

— О! — Явно го хващам неподготвен. Пъхва ръце в джобовете си. — Е, радвам се, че отметнахме и тази работа. — Прави ми впечатление, че е облечен в оръфана тениска. Тъмни дънки. Не съм виждала дънки от толкова много време. Напоследък имам досег само с войнишки униформи, памучни дрехи и изискани рокли.

Не мога да го погледна в очите.

— Паникьосах се — опитвам да му обясня. Стискам и отпускам пръстите си.

— Усетих. — Той вирва едната си вежда.

— Съжалявам.

— Знам.

Кимвам.

— Изглеждаш по-добре.

Той се ухилва широко. Протяга се. Обляга се на стената със скръстени пред гърдите ръце и кръстосани в глезените крака.

— Сигурно ти е доста трудно.

— Кое?

— Да гледаш лицето ми. И да проумяваш, че съм бил прав. Че си сбъркала в избора си. — Той свива рамене. — Разбирам. Не съм някой горделивец. Готов съм да ти простя.

Зяпвам го, умувайки дали да се разсмея, или да го замеря с нещо.

— Не ме принуждавай да те пипна отново.

Той поклаща глава.

— Невероятно е, че един човек може да изглежда толкова добре, а да ме кара да се чувствам толкова зле. Голям късметлия е Кент.

— Извинете… — Псевдопсихологът става на крака. — Приключихте ли? — Обръща поглед към Кенджи. — Има ли посещението ти някаква цел?

Кенджи се отлепя от стената. Изопва гръб.

— Да. Вярно. Касъл иска да я види.