Разбий ме

Осемнайсета глава

Никой не помръдва.

Лицето на Флечър е белязано от запечатан ужас, докато тялото му се строполява на земята. Толкова съм втрещена от невъобразимостта на всичко това, че не мога да преценя дали сънувам, или не, дали умирам, или не, дали е безопасно да припадна, или не.

Крайниците на Флечър са изметнати под странен ъгъл върху студения бетон. Кръвта започва да образува локвичка край главата му, а все още никой не помръдва. Никой не проронва и дума. Никой не допуска страха по лицето си.

Непрекъснато опипвам с пръсти устните си, за да проверя дали писъците са излезли през тях.

Уорнър връща пистолета в джоба на сакото си.

— Сектор 45, свободни сте.

Всички войници падат на едно коляно.

Уорнър прибира металното устройство за усилване на гласа в един от джобовете си и ме издърпва от мястото, на което са залепнали краката ми. Препъвам се, крайниците ми са слаби, болка прорязва дори костите ми. Гади ми се, не съм на себе си, не съм способна дори да се задържа права. Многократно опитвам да проговоря, но думите са залепнали за езика ми. Внезапно ме облива пот, внезапно се смразявам, внезапно ми призлява толкова, че рой точки замъгляват зрението ми.

Уорнър се опитва да ме избута през вратата.

— Наистина трябва да се храниш по-добре — казва ми той.

Очите ми са широко отворени, устата ми е широко отворена — усещам дупки навсякъде по себе си, цялата площ на тялото ми е осеяна с тях.

Сърцето ми навярно изтича капка по капка от гърдите ми.

Свеждам поглед и не проумявам защо по роклята ми няма кръв, щом болката в сърцето ми е толкова реална.

— Ти го уби — съумявам да прошепна. — Просто го уби…

— Много си проницателна.

— Защо го уби, защо ти беше да го убиваш, как можа да направиш такова нещо…?

— Дръж си очите отворени, Джулиет. Сега не е време за сън.

Сграбчвам ризата му. Спирам го, преди да е влязъл в сградата. Порив на вятъра ме зашлевява през лицето и внезапно ми възвръща самообладанието. Бутвам го с всички сили, притискайки гърба му във вратата.

— Отвращаваш ме. — Взирам се непоколебимо в кристално студените му очи. — Отвращаваш ме…

Той ме завърта и ме приковава до вратата, където преди секунда е бил неговият гръб. Обхваща лицето ми с облечени в ръкавици ръце и задържа погледа ми. Същите ръце, с които току-що бе отнел човешки живот.

Впримчена съм.

Вкаменена.

Леко ужасена.

Палецът му погалва бузата ми.

— Животът е потискащо място — прошепва той. — Понякога е нужно да се научиш първо да стреляш, а после да мислиш.

Уорнър влиза в стаята ми след мен.

— Май е най-добре да поспиш — казва ми. Проговаря за пръв път, откакто напуснахме външния двор. — Ще заръчам да ти донесат храна, никой няма да те безпокои за друго.

— Къде е Адам? В безопасност ли е? Добре ли е? Ще го нараниш ли?

Уорнър се сепва, сетне овладява емоциите си.

— Защо те е грижа?

Грижа ме е за Адам Кент още от трети клас.

— Нали уж трябваше да ме държи под око? А щом не е тук, и него ли ще убиеш? — Чувствам се като глупачка. Чувствам се смела, защото се чувствам като глупачка.

Думите ми не са обезопасени с парашути, щом се отронват от устата ми.

— Убивам хора само ако трябва.

— Много си великодушен.

— Повече от доста хора.

От устните ми се изплъзва безрадостен смях, предвиден само за мен.

— Остатъкът от деня е на твое разположение. Същинската ни работа започва от утре. Адам ще те доведе при мен. — Той ме приковава с очи. Потиска усмивката си. — Междувременно опитай да не убиваш никого.

— Двамата с теб — подхващам аз, усещайки прилива на гняв във вените си, — …двамата с теб не сме еднакви…

— Сама не си вярваш.

— Мислиш си, че можеш да сравниш моята… моята болест… с твоята лудост…

— Болест? — Внезапно разпален, той се втурва напред и аз полагам големи усилия да не отстъпя от мястото си. — Смяташ, че имаш болест? — Изкрещява той. — Имаш дарба! Имаш удивителна вродена способност, която дори не си правиш труда да разбереш! Потенциалът ти…

— Нямам никакъв потенциал!

— Грешиш. — Погледът му е кръвнишки. Няма как да го опиша другояче. Почти сигурна съм, че точно в този момент ме мрази. Мрази ме, задето мразя себе си.

— Е, ти си убиецът — отвръщам аз, — така че навярно си прав.

Усмивката му е примесена с барут.

— Заспивай сега.

— А ти върви по дяволите.

Той стисва челюст. Отива до вратата.

— Работя по въпроса.