Разбий ме

Трийсет и седма глава

— Много се радвам, че го приемаш толкова добре, наистина, но, Джеймс, това не е нещо, за което трябва да се вълнуваш. Тръгваме, за да отървем кожите.

— Но тръгваме заедно — казва той за пети път с огромна усмивка, запълваща цялото му лице. Хареса си Кенджи неочаквано бързо и сега двамата се чудят как да превърнат изпитанието ни в заплетена мисия. — Пък и мога да помогна!

— Не, това не ти е…

— Разбира се, че можеш.

Адам и Кенджи проговарят в един и същ момент. Кенджи се окопитва пръв.

— Защо да не може да помогне? Един десетгодишен помощник ще ни е от полза.

— Не ти решаваш — казва Адам, мъчейки се да владее гласа си. Знам, че запазва спокойствие заради брат си. — И не ти влиза в работата.

— Най-сетне ще мога да дойда с теб — продължава невъзмутимо Джеймс. — И искам да помогна.

Джеймс прие новината мимоходом. Окото му не мигна, когато Адам му разкри истинската причина да се прибере у дома и да доведе мен. Мислех, че насиненото, подпухнало лице на Кенджи ще го уплаши, ще го разстрои, ще всее страх в сърцето му, но Джеймс остана стряскащо равнодушен. Явно се беше нагледал и на по-лоши неща.

Адам поема няколко дълбоки глътки въздух, преди да се обърне към Кенджи.

— Колко е далеч?

— Пеша? — Кенджи изглежда несигурен за пръв път, откакто е дошъл. — Поне няколко часа път. Ако не правим глупости, би трябвало да пристигнем до вечерта.

— А ако сме с кола?

Кенджи примигва. Изненадата му отстъпва място на огромна усмивка.

— Мамка му, Кент, защо не каза по-рано?

— Внимавай какво говориш пред брат ми.

Джеймс врътва очи.

— Чувам по-мръсни думи всеки ден. Дори Бени ругае.

— Бени? — Веждите на Адам се покатерват на челото му.

— Аха.

— Какво гов… — Спира се. Размисля. — Въпреки това не искам да ги чуваш повече от нужното.

— Почти на 11 съм.

— Ей, малчо — намесва се Кенджи. — Няма нищо. Аз съм виновен. Трябва да внимавам какво говоря. Пък и нали има дами. — Кенджи ми намигва.

Аз извръщам поглед. Оглеждам се наоколо.

Дори на мен ми е трудно да напусна този скромен дом, така че мога само да гадая какво му е на Адам в момента. Струва ми се, че Джеймс е прекалено развълнуван, заради предстоящото опасно приключение, за да осъзнае какво се случва. Да проумее, че повече никога няма да се върне тук.

Всички сме бегълци, хукнали да отървем кожите.

— И какво, откраднал си кола ли? — пита Кенджи.

— Танк.

Кенджи се изсмива гръмко.

— ЕКСТРА.

— Само дето малко се набива на очи денем.

— Какво значи да се "набива на очи"? — пита Джеймс.

— Доста привлича вниманието — Адам изтръпва видимо.

— МАМКА МУ! — Кенджи се изправя на несигурните си крака.

— Казах ти да внимаваш какво говориш…

— Чухте ли?

— Какво да сме чули…?

Очите на Кенджи се стрелкат във всички посоки.

— Има ли друг изход оттук?

Адам скача.

— ДЖЕЙМС…

Джеймс хуква към брат си. Адам проверява пистолета си. Аз премятам колкото се може повече мешки през гръб, Адам прави същото, приковал очи към входната врата.

— ПОБЪРЗАЙТЕ…

— Колко близо…?

— НЯМАМЕ ВРЕМЕ…

— Какво…?

— КЕНТ, БЯГАЙ…

И всички се втурваме след Адам в стаята на Джеймс. Адам дръпва пердето от едната стена, разкривайки тайна врата, тъкмо когато откъм всекидневната долитат три изпиуквания.

Адам стреля по ключалката на входната врата.

Нещо избухва на по-малко от пет метра зад нас. Звукът се разбива в ушите ми, отеква в тялото ми. Едва не се сривам от тласъка. Изстрели свистят отвсякъде. В къщата прокънтяват стъпки, но ние изхвърчаме през тайната врата. Адам грабва Джеймс на ръце и политаме сред внезапния прилив на светлина, заслепяващ очите ни, когато се озоваваме на улицата. Дъждът е спрял. Пътищата са хлъзгави и кални. Пълно е с деца — яркоцветни дребни телца, избухващи в писъци при внезапната ни поява. Вече няма смисъл да се крием.

Разкрити сме.

Кенджи изостава, почти изчерпал и последните остатъци от адреналиновия си прилив. Завиваме в тясна алейка и той се свлича по стената.

— Съжалявам — изпъхтява, — не мога… трябва да ме оставите…

— Не можем да те оставим… — изкрещява Адам, озъртайки се на всички страни, попивайки с очи обстановката.

— Много мило, брато, ама няма да ви се сърдя…

— Трябва да ни покажеш пътя!

— Ох, мамка му…

— Обеща да ни помогнеш…

— Нали уж имаше танк…

— В случай че не си забелязал, настъпи неочакван обрат…

— Не мога да поддържам темпото ви, Кент. Едва ходя…

— Трябва да се постараеш…

Предупреждаваме за избягали бунтовници. Въоръжени и опасни. Обявен е вечерен час. Всички граждани да се приберат по домовете си незабавно. Предупреждаваме за избягали бунтовници. Въоръжени и опас…

Високоговорителите огласят улиците, насочвайки вниманието към телата ни, скупчени в тясната уличка. Няколко човека ни виждат и надават писъци. Тропотът на кубинки наближава. Изстрелите се ожесточават.

Отделям секунда да проуча обкръжаващите ни сгради и осъзнавам, че не се намираме в жилищен регион. Улицата на Джеймс е разположена в неподвластна на закона територия: поредица от струпани на едно място изоставени офис сгради, руини от някогашния ни живот. Не разбирам защо не обитава жилищна сграда като останалата част от населението. Нямам време да си отговоря на въпроса защо виждам представители само на две възрастови групи, защо възрастните граждани и сирачетата са единствените местни жители, защо са прокудени в загърбена от държавата зона в компанията на войници, които нямат място тук. Страх ме е да се замисля върху отговорите на собствените си въпроси и в един панически момент ме обзема ужас за живота на Джеймс. Завъртам се в движение, поглеждайки към малкото му телце, сгушено в обятията на Адам.

Стиснал е очи толкова силно, че несъмнено го болят.

Адам изругава под носа си. Разбива с ритник първата срещната врата на най-близката изоставена сграда и изкрещява да го последваме вътре.

— Трябва да останеш тук — казва на Кенджи. — И може би съм си загубил ума, но трябва да ти поверя Джеймс. Искам да се грижиш за него. Търсят двама ни с Джулиет. На вас изобщо не очакват да попаднат.

— Какво смяташ да правиш? — пита Кенджи.

— Ще трябва да открадна някоя кола. После ще се върна за вас. — Джеймс дори не възразява, когато Адам го оставя на земята. Малките му устни са побелели. Очите му са ококорени. Ръцете му треперят. — Ще се върна за вас, Джеймс. — Повтаря Адам. — Обещавам.

Джеймс кимва веднъж, и още веднъж, и още веднъж. Адам го целува по главата, само веднъж, силно, бързо. Пуска брезентовите ни торби на пода. Обръща се към Кенджи.

— Ако му се случи нещо, ще те убия.

Кенджи не отвръща със смях. Нито с мусене. Вдишва дълбоко.

— Ще се погрижа за него.

— Джулиет?

Той ме хваща за ръката и двамата хукваме към улицата.